Айлин Гоудж
Градината на лъжите (2)

Пролог

Някога, в малка, бедна, селска къщичка с градинка отпред, в която растяха два розови храста, единият от които раждаше бели, а другият — червени рози, живееше бедна вдовица. Тя имаше две дъщери, които бяха точно като двата розови храста — едната се казваше Белорозка, а другата Червенороска…

Приказки на братя Грим

Ню Йорк, 3 юли 1943 година

Силви Розентал стоеше пред голямото огледало с позлатена рамка в отдела за шапки на „Бергдорф“.

— Не зная — каза тя на продавачката, която се въртеше зад нея. Оправи периферията на зелената сламена шапка. — Как ти се струва, не е ли твърде претрупана?

— Видях Елеонор Рузвелт точно с такава в новините по телевизията миналата седмица — предложи услугите си закръглената продавачка. — Разбира се, тя не беше… ъ… в положение — тя снижи гласа си до погребален шепот.

Силви почувства моментно раздразнение. Защо винаги трябваше да й се напомня! Мили Боже, не биха ли могли да й разрешат да забрави поне за миг?

Тя опипа периферията от ябълковозелен тюл с досадата на жена, погълната от вълна на несигурност. О, Боже, ако само Джералд беше тук. Никога не зная какво да избера. А ще се чувствам така ужасно, ако той не я хареса.

Свали шапката и се вгледа в отражението си. Чувстваше се както толкова много пъти през изминалите осем години от женитбата си — озадачена, даже недостойна. Когато той казва, че съм красива, господ знае какво вижда.

В огледалото се виждаше продълговато, слабо лице, съвсем обикновено — с изключение на очите. Те бяха широко разтворени, зелени, със специфичния цвят на бутилка шампанско, а миглите и веждите й бяха така бледи, че почти не личаха. Очите й изглеждаха някак вечно учудени.

Силви си спомни. Веднъж Джералд й каза, че тя му напомня гравюра на Алиса от Тениъл. Усмихна се на себе си: „Да, може би той е прав — понякога наистина мисля, че съм в страната на чудесата.“

Тя се огледа. Да се пазарува тук, в магазина на „Бергдорф“, изглеждаше невероятно, таен рай, явно недокоснат от войната: каменните урни, от които изригваха клончета тигрови лилии и орхидеи; крехките френски маси и сводестите витрини, пълни с красиви шишенца от парфюми — какво от това, че в тези дни парфюмите не бяха истински; огромният кристален полилей, който се спускаше от мраморната ротонда. Колко далече беше стигнала тя от дните, когато избираше от щандовете при Орбахс, когато беше немислимо да плати повече от пет долара за шапка. Да, мислеше тя, аз се претърколих като Алиса в страната на чудесата.

Утре е годишното празненство на открито на Гоулдови по случай Четвърти юли — и бременна или не, тя го очакваше. Палатките на червени, бели и сини райета; миризмите от барбекю, които пълнеха устата със слюнка; танците под такта на Лестър Ланген върху огромна платформа, обградена с японски фенери. Само че за тази година няма да има японски фенери, беше й казала Евлин — малкият брат на Евлин бил застрелян близо до Окинава. Японски фенери бяха последното нещо в света, което тя би желала на нейното празненство.

Силви внимателно махна шапката и я подаде на продавачката.

Може би морскосинята с червената панделка би била по-подходяща, разсъждаваше Силви. И със своята военна периферия е повече в тон с времето. Тя така искаше Евлин да…

Силви се смрази.

Ниско долу в корема почувства внезапна тежест, като че ли вътре в нея бебето се беше гмурнало надолу. Не, всъщност то се натискаше надолу. Горещ натиск. И, о, Боже, то не се отказваше.

Болката в долната част на гръбначния й стълб, която й досаждаше цяла сутрин, сега се превърна в безброй пробождащи игли в тази част на тялото й.

„Това не е вярно — мислеше си тя, — не може да бъде. Няма да му позволя.“

Но знаеше, че е точно така.

Дълбоко вътре в себе си почувства прещракване, като че ли се скъса парче еластична материя. Топла течност, обилна като река, както й се стори, се ливна между бедрата й.

Силви се залюля, сякаш някой я беше ударил, почувства сърцето си да бие в гърлото. Втренчи се надолу, ужасена от разширяващото се тъмно петно върху бежовия килим. Водите й бяха изтекли. Скъпи Боже! Почувства се така засрамена, както на времето, когато като дете се беше напикала в училище.

Обля я леден ужас.

Това беше то. Безсмислено беше да се преструва, че е възхитена, възторжена дори, като се самоуспокоява, че бебето е на Джералд. Сега беше време за истината. Страхът обхвана сърцето й като в студен юмрук. То може и да не е от Джералд. И, о небесни Боже, ако не беше… ако изглеждаше като Никос. Черни очи, с матова кожа като кафе и къдрава черна коса.

Не, тя трябва да отхвърли тази мисъл, да тръшне вратата пред нея.

Като правеше усилие да се успокои, Силви се вгледа в огледалото. Този път тя не видя там Алиса, а подпухнало, размазано лице, което плува над силно деформирано тяло. Почувства се странно отдалечена, като че ли гледаше неподвижно някакъв екзотичен образец на подводен живот в аквариум. Или удавница с воднисто сиво-зелено лице и червеникаворуси коси, увиващи се около бледата й шия като водорасли.

— Мадам… добре ли сте? — през зелените дълбочини до нея достигна разтревожен глас.

Силви се обърна и застана лице в лице с къносаната продавачка, която я зяпаше облещена зад очила тип котешко око; смешните петна оранжев руж върху отпуснатите й бузи сега изглеждаха тъмночервени.

Да, ето къде беше — магазинът на „Бергдорф“, отделът за шапки. Тя повдигна синята шапка от стъклената повърхност на щанда, като опипваше воала й. Хитро — хареса й начинът, по който малките зрънца черен кехлибар бяха пришити в мрежестата тъкан, за да се получи искрящ ефект.

— Мадам? — пълни пръсти сграбчиха ръката й.

Силви с усилие успя да се справи с болката, която продължаваше да я атакува.

Тя отвори уста да каже, че е добре, и да помоли да не се създава паника.

В този момент, в дъното на стомаха си почувства удар, който се издигаше спираловидно нагоре в зашеметяваща вълна. Не, тя не беше добре. Не, определено не.

Коленете й започваха да се огъват. Тя впи пръсти в щанда, за да се изправи и застана срещу редицата глави на манекени, всяка с различна шапка. Техните гладки лица без очи предизвикаха вълни от ледени тръпки, които минаваха през нея. Те като че ли я обвиняваха, бяха като съдебни заседатели, произнасящи присъда — виновна. Само ако Джералд беше тук! Той щеше да знае какво трябва да се направи. Той можеше да извика управителя само с повдигане на веждите. Едно щракване с пръстите и като по чудо от ревящото улично движение се отделяше такси. Един-единствен поглед на Джералд в банката можеше да накара да се разтичат чиновници, касиери и отговорници по заемите.

Но не, Джералд не трябваше да знае. Слава Богу, че ще бъде все още в Бостън — до утре… банков бизнес… за военни бонове или нещо подобно.

Силви покри устата си с ръце, за да спре истеричния смях, който се надигаше в нея. Единственият човек, от когото се нуждаеше, от когото зависеше… сега, когато имаше най-голяма нужда от него, тя не смееше да го призове.

Как можа да му направи това? Как? Джералд беше добър. Винаги. Когато мигрената сковаваше главата й, когато дори и най-малкият шум освобождаваше лавина от болки вътре в черепа й, Джералд, Бог да го благослови, правеше винаги всичко възможно той и прислугата да се движат в къщата тихо като сенки.

Силви мислеше за дните, когато не само главата, но и краката й, цялото й тяло я боляха непрекъснато, когато едно пътуване с кола изглеждаше божествен разкош.

Цял ден на крака, подаваща пари през решетката на тясното помещение на касиер на банка, бягането по спирките на метрото и след това — вкъщи, изкачването на миришещите на зеле стълби, шест никога несвършващи редици стъпала, всяка божа нощ.

Изтощена, като се питаше колко още ще съумее да се задържи на крака, Силви се чувстваше така, като че ли току-що беше изкачила онези стъпала. Тя потрепери. Защо беше толкова студено? Най-горещият ден на годината, казаха по радиото, а магазинът беше като хладилник.

— Да извикам ли лекар? — достигна до нея острият глас на продавачката.

— Не, аз…

Болката в кръста й се разпространяваше така, сякаш беше стегната от тясна лента, сякаш носеше твърде малък за нея колан. Преминаваше през нея като поредица студени вълни.

Боже, Боже, заведи ме до болницата. Всеки миг те ще трябва да ме изнесат оттук, легнала по гръб, с рокля покрита с петна. Всички ще гледат. Господи, не, по добре да умра.

Тя се освободи от продавачката и мина покрай щандовете с парфюми, тяхната наситена смесица от аромати преобърна стомаха й. Успя да излезе някак от магазина през тежката стъклена врата и да се промъкне през гъстия като сироп въздух до бордюра на тротоара.

— Болницата „Ленокс Хил“ — изстена тя, като се отпусна на задната седалка на таксито.

Смъкна стъклото на прозореца до долу, пускайки вътре поток горещ въздух, смес от изгорели газове и изпарения от нагорещените тротоари. Въпреки това тя продължаваше да трепери.

Възрастният шофьор започна да си тананика „Докато бяхме млади“. Силви искаше да го спре, но се чувстваше доста нещастна и твърде виновна, за да говори.

— К’во ще кажеш, сега, когато онези нацистки копелета ги изтика’а от Египет, мислиш ли, че Айк ще влезе в Италия?

Явно той беше от приказливите. Тя се вгледа в тлъстината, която изскачаше отзад над яката му. Беше агресивно червена, безредно обрасла с твърди, черни косми.

На Силви й се искаше да бъде учтива и да му отговори, но точно в този миг почувства прилошаване, което се разпростря като бавна, мазна вълна нагоре от кръста й.

Докато таксито завиваше по Парк авеню, тя отново беше обхваната от стягане, което започна в най-долната част на гръбначния й стълб и обхвана корема й като в клещи. Натискът я растеше, докато се превърна в нагорещен до червено шиш, който я пронизваше. Господи! Силви настръхна, изви гърба си, чувствайки пружините на хлътналата седалка да се забиват в задните й части. За да не се разкрещи, тя прехапа устните си.

Така силно копнееше в този миг за майка си, че за минута можа да почувства твърдите й, пълнички ръце около себе си, да усети острата миризма на евкалиптовата есенция, с която тя винаги разтриваше гърдите й, когато асмата й се влошаваше. „Не плачи скъпа — гласът на майка й звучеше успокоително в главата й. — Тук съм и няма да те оставя сама“.

Тя можеше да види подпухналото от сън лице на майка си, раздърпаното сиво въже на плитката й, което се извиваше над едното й рамо надолу по износената й фланелена роба. А във воднистите й очи — духа на малкото момиченце, което беше играло крикет на поляната пред голямата къща на баща си в Лайпциг, преди да му се наложи да избяга в Америка.

Майка й, изоставена от слабохарактерния си съпруг, продаваше пощенски картички и каталози във „Фрик Мюзеум“ за двайсет и осем долара на седмица и глупаво мечтаеше за онзи по-добър живот, който беше изоставила.

Силви се смущаваше от начина, по който майка й говореше за музея — сякаш го притежаваше, като че ли всяка картина там им принадлежеше.

„Утре след училище ще дойдеш в музея и ще ти покажа новия Рембранд. Мисли за това Силви — говореше тя. — Такава красота, да притежаваш такава красота?“

Ние не притежаваме нищо! Силви крещеше вътрешно, като се бореше с острите нокти на болката, която отново я раздираше отвътре. Само малко мебели. И прехвърлените от сестрата на мама вещи, вещите на леля Уили, чийто съпруг беше направил голям бизнес с лисичи яки и дълги дамски шалове; тези втора ръка вещи бяха изпращани в златисто оцветени кутии, предназначени за неговата стока.

Мама винаги казваше, че имаме нещо по-хубаво от голямата къща на леля Уили на Дитмъс авеню.

„Но това не беше истина — помисли Силви с болка. — Мама ме изостави, нали?“

Болката в корема на Силви като че ли пропълзя до гърлото й. Мамо… о, мамо, защо трябваше да умреш?

Тя затвори очите си и сълзите, които горяха зад клепачите й, се плъзнаха извън ъглите им надолу по бузите й. Мислеше за деня, когато онзи лицемер, мистър Хармън, я извика от тясната й касиерска клетка в канцеларията си. Вашата майка… съжалявам… удар. Всичко стана мъгляво и сиво, след това черно. Когато дойде на себе си, вече пътуваше в лимузина. Кожени седалки, гладки като разтопено масло, меки възглавнички и килим под краката й, стъклена преграда, отделяща задната седалка от предната, шофьор със сиво кепе. Колко странно, съвсем друг свят!

До нея, с ръка около раменете й, която я крепеше, седеше мъж.

О, не това беше самият мистър Розентал, шефът на цялата банка?

Заляха я предварително горещи и студени вълни, почувства и тревога, и възбуда. Тя си спомни, че го е виждала как я поглежда, въпреки че никога не беше разговарял с нея. Другите момичета клюкарстваха за него над кафето и сандвичите си в закусвалнята — жена му беше починала преди двайсет години, без да остави деца и всички се чудеха защо не се беше оженил повторно. Тя си беше мислила, че — може би — другите жени са изпитвали твърде голямо страхопочитание пред него, за да бъде възможна някаква близост. Силви си спомни колко заплашителен изглеждаше той, когато крачеше към канцеларията си, костюмите му винаги бяха много добре изгладени, с маншети с проблясващи златни копчета с монограм; той даваше нарежданията си обикновено докато вървеше, със спокоен, но взискателен тон.

Но тук съвсем не изглеждаше заплашителен. Тя видя ласкави сини очи, хванати във фина мрежа от бръчки, по-възрастен, отколкото би могла да предположи — най-малко петдесетгодишен, със сребристоруса коса, толкова оредяла, че под нея проблясваше бялото било на черепа му. Той й обясни, че я води в болницата. При майка й. Докато го слушаше, Силви можа да почувства спокойната сила, която се излъчваше от него и преливаше в нея. А след това той пое грижата за болничната сметка на майка й, за погребението и за самата нея, докато тя беше толкова болна, че не можеше да стане от леглото си. И никога, нито веднъж не прояви нахалство, нито се опита да се възползва от положението — докато не й предложи женитба. Той да се ожени за нея, какво чудо! Тя не беше направила нищо, за да го заслужи.

О, мили Боже, как му се беше отплатила за това.

Споменът за Никос я измъчваше като камъче в тясна обувка. В продължение на месеци, всяка сутрин щом си отвореше очите — той беше там: понякога по-дразнещ, понякога не толкова много, но винаги там. Настаняваше се в гърлото й, когато се опитваше да яде. Измъчваше съня й. Надсмиваше се над страстния й копнеж — бебето, което растеше в нея да изглежда като Джералд.

Силви преплете пръсти над твърдата издутина на корема си. Стягането беше започнало да отстъпва, както и болката. „Ако само можех да забременея преди Никос — проплака тя на себе си, — бих могла да бъда сигурна…“

Не че не се беше опитвала, Господ й е свидетел. Всяка сутрин мереше температурата си и я отбелязваше на диаграмата, която Джералд държеше до леглото — цели три години! А визитите при доктора! Да лежи там с разтворени крака като пиле за изкормване. Студената стомана, която я изследваше отвътре, докато й идваше да запищи. А след това заключението, че всичко й е наред. Имайте търпение. Какво могат да знаят докторите? Тя плачеше, като виждаше разочарованото лице на Джералд всеки месец след идването на мензиса й.

Защо не можеше да му даде само това единствено нещо? Какъв чудесен, нов живот само й беше дарил. Не е по нейна вина, казаха й трима различни специалисти от Парк авеню, но Силви знаеше повече от тях.

Тя беше сигурна, че би могла да забременее само ако можеше да намери начин да не мрази секса с него.

Как можеше да чувства нещата по този начин? Защо? Чий съпруг в целия свят е бил някога по-ласкав и щедър?

И все пак, споменът от сватбената им нощ, когато го видя гол за първи път, все я караше да се свива от отвращение. В своите добре изгладени, шити по поръчка костюми, той изглеждаше едър и преуспяващ мъж. Гол, с корем, увиснал като торба, той изглеждаше стар, почти смешен. И освен това, той имаше гърди като на момиче! До този ден Силви се изпълваше с отвращение всеки път, когато той се отпускаше над нея, независимо колко милиони пъти си беше повтаряла, че го обича и че той също я обича. Неговият мек като тесто корем, който я притискаше и я принуждаваше да се бори за глътка въздух, неговото нещо, което се промъкваше с мъка в нея… А след това следваше такова грухтене, сумтене и тежко надигане и отпускане, като че ли нещо го болеше… Това ще се оправи, казваше си тя отново и отново, трябва да се оправи…

Това е така само, защото не сме свикнали един с друг…

Но когато той и даваше да разбере какво му се иска да прави, като събличаше пижамата си и я сгъваше грижливо в долната част на леглото, след осем години брак плътта й все още се свиваше от отврата.

А след това — Никос…

Нов пристъп на болка в долната част на корема върна рязко Силви в действителността. Тя се загърна на задната седалка на таксито, като че ли това по някакъв начин би могло да й помогне да избяга от горещата и наказваща хватка.

Докато таксито подскачаше надясно и наляво в опит да се промъкне през задръстеното движение, тя се наведе към предната седалка, като с мъка поемаше въздух и придържаше огромния си корем с двете си ръце така внимателно, като че ли беше бомба, която всеки миг можеше да експлодира.

— Промених решението си — каза тя на шофьора. — Моля, закарайте ме до „Сейнт Пайъс“ вместо до болницата „Ленъкс Хил“.

Даде адреса и видя в огледалото за обратно виждане как шофьорът завъртя очи, неприятно изненадан. Той никога не би могъл да намери клиент обратно към центъра в тази част на Бронкс, но там, в стария й квартал, тя би се чувствала добре — и някак по-сигурна, в по-голяма безопасност.

В случай, че Джералд се обади по телефона, тя ще остави съобщение на Бриджит, че е отишла на гости на старата си приятелка Бети Кронски. По-късно тя би могла да каже, че болките й са се засилили толкова много, че не е имало време да се върне обратно в центъра или да извика този надут доктор Хандлър, съквартирант на Джералд от колежа.

Знаеше, че това беше налудничаво, всъщност безнадеждно. Рано или късно Джералд щеше да разбере. Но за момент поне нещата, поставени така, изглеждаха по-лесни. Обратно в стария, познат квартал, тя би се чувствала по-близо до майка си, там като че ли майка й беше до нея, успокояваше я, готова да я защити…

А може би — е, добре, да й се случи чудо: бебе, което изглежда точно като Джералд или като нея…

Извън центъра на града таксито набра скорост, като се плъзгаше край внушителните, блокове от двете страни на Парк авеню. Силви погледна украсения с диаманти часовник, който Джералд й беше подарил. Минаваше два часа. Господи, дали ще пристигнат там навреме?

Елегантността на Парк авеню рязко премина в мизерията на Харлем и те трополяха по напуканата улична настилка, през дупките и безразборно нахвърляните по улицата боклуци. И по-лошо дори: старите пияници, сгърчени по тротоарите… Силви затвори очи. Но това не можа да изолира вонята от купищата неизвозен, гниещ боклук…

Последва бръмчащата вибрация на колелата на таксито, което на Трето авеню пресичаше моста, водещ към Бронкс. Силви отвори очи. Таксито напусна Брукнър авеню и тя видя изпълнени с деца улици — деца от всякаква възраст и цвят, шляпащи в силния поток от незатворени пожарни кранове, втурващи се в и извън него, без да обръщат внимание на уличното движение, напълно забравили опасността. Тя видя момче с буйна коса да проследява малко момиченце с дълги, черни плитки, които го удряха по гърба, докато тичаше. Силви потръпна, като си представи нейното дете тук, буйно мургаво създание, играещо на криеница около боклукчийските кофи.

Таксито спря със занасяне. Силви плати и с мъка измъкна едрото си тяло извън вратата, краката й заплашиха да се подгънат, когато се изправи.

Вгледа се втренчено в болницата „Сейнт Пайъс“. Фасадата й от тухли и гранит беше така почерняла от мръсотия, че я накара да помисли за пещ, непочиствана с години. Стомахът й се сви от ужас. Ще бъде като пещ и вътре, без климатична инсталация, вероятно и без вентилатори.

Уличните шумове я атакуваха безжалостно — писъци на деца, радиоапарати, надути до край, гласове, крещящи на испански от отворените прозорци. Като се мъчеше да постави под контрол вълните на замаяност, тя с мъка изкачи предните стъпала на болницата.

Оглушителен трясък я накара да залитне, сърцето й заудря като с чук срещу ребрата й. Тя беше така стресната, че се спъна в горното стъпало и едва успя да избегне падането, като се хвана за железния парапет. Огледа се и видя деца, които поставяха фишеци по тротоарите. Разбира се, утре беше Четвърти юли. Беше забравила.

Като погледна нагоре, над главите на децата, към прозореца на жилищната кооперация, Силви видя бременна жена в избеляла щампована домашна роба и огромен корем, отпуснат над перваза на прозореца — тя наблюдаваше напредването на Силви нагоре по стълбите с безизразен поглед; пълно мургаво бебе се въртеше на гръдта й. Силви се обърна и влезе с усилие вътре, като едва се държеше на краката си. Пред очите й бързо се плъзгаха сиви петна.

Тя отново почувства болката от контракциите. Неочаквано така силно й се зави свят, че не можеше да се довери на себе си и да пусне топката на вратата. Подът рязко се наклони.

„Моля… някой… да ми помогне…“, отвори устата си да каже, но завеса от сива мъгла се спусна пред очите й и думите останаха неизречени.

Подът на черни и бели плочки се надигна към нея. Нещо студено и твърдо удари скулата й. През нея като тътен от далечна гръмотевица се претърколи болка. Настъпи тъмнина.

Когато отвори очи, Силви видя, че се намира в желязно легло с пръчки от двете страни. Изолираше го зелена завеса. През процепа — там, където двата края не се срещаха плътно — тя можеше да види отсрещната стена. Между два високи прозореца висеше в рамка образът на Исус Христос с очи, отправени към небето, и протегнати наранени длани, от които капеше кръв.

Силви се надигна на лакти. Усилието предизвика болка, която зачука в слепите й очи и я накара да извика. Чувстваше лицето си вцепенено. Докосна носа си и пръстите й опипаха лейкопласт.

Завесата се отдръпна встрани с притракване на металните й пръстени. Над нея се надвеси жена в бяла униформа с късо бяло покривало за глава, каквито обикновено носят някои монахини. Флуоресцентната светлина над главите им се отрази в очилата й, като й придаде страшен, безизразен вид. Лицето й беше така бяло и гладко, че напомняше сварено яйце.

— Имате късмет — каза тя. — Не е счупен. Силви простена.

— Мисля, че ще пометна.

— Не, няма.

Строгият глас така я стресна, че Силви забрави колко зле се чувства.

— Само изглежда така — успокои я жената любезно. — Вие ще се оправите.

И монахинята медицинска сестра сложи стегната гумена ръкавица на ръката си, избра от подноса, който носеше със себе си, тръбичка и намаза с нещо бяло, подобно на крем покритите си с ръкавици пръсти.

— Ще ви прегледам, за да видя колко е разкритието — каза тя. — Между другото, името ми е сестра Игнация — добави тя, като издърпа назад чаршафа и грубо вмъкна два намазани гумени пръста във вагината на Силви.

Силви се изви назад, цялото й същество се сви от нахлуването в нея. Студено, парализиращо чувство обхвана долната част на тялото й, докато пръстите я проучваха.

Сестра Игнация се отдръпна и тромаво я потупа по ръката.

— Шест сантиметра — съобщи тя. — Ще трябва още малко. Първо дете ли е?

Силви кимна с глава, като се почувства внезапно малко дете, изплашено, безпомощно и много самотно. Сълзи се събраха на долните й мигли.

Сестра Игнация изчезна, за да се върне само няколко минути по-късно с леген сапунена вода и бръснач.

Разтревожена, Силви попита:

— Какво ще правите?

— Хайде, хайде, нека не създаваме паника — прикотка я сестрата. — Само ще ви обръсна — това е за ваше добро.

Със здраво стиснати очи Силви изтърпя нощницата й да бъде отново вдигната нагоре. Грубо, влажно парче плат застърга корема й, като се движеше по-надолу. Между краката й неприятно се стичаше вода. На стомаха й беше поставено леденостудена ръка. Как е възможно нечия ръка да бъде толкова студена в тази горещина.

Беше й заповядано да не мърда.

— Контракциите ви нямат значение, драга.

Докато бръсначът стържеше венериния й хълм, щипейки и дращейки като животинче, останалата част от тялото й се гърчеше от силните тътнещи вълни на болката. Тя се мъчеше да не вика и да не мърда. Искаше да бъде добра, да прави точно това, което се искаше от нея.

А и какво друго би могла да прави? Най-сетне сестра Игнация се изправи, махна легена и издърпа нощницата на Силви надолу.

— След малко доктор Филипс ще дойде да ви види — каза тя. След нея изтракаха металните пръстени на завесата.

Следващите часове бяха агония, която Силви никога не беше мислила, че е възможна. В ужаса на болките тя забрави за Джералд, за Никос и даже за бебето вътре в нея, което се бореше да бъде родено.

Беше останала само болката.

Тя не идваше повече на вълни със затишие между тях, а се беше превърнала в безконечна буря.

Облечени в бяло фигури се появяваха и изчезваха от погледа й, дъвчащо дъвка момиче с картонени листове, закрепени с кламери, записа името й и зададе въпроси за осигуровката й. Висок мъж с посивяла коса и зелена хирургическа престилка се представи като доктор Филипс и поиска от нея да разтвори коленете си, за да може да я прегледа. Тя не чувстваше смущение, както нормално бе трябвало да бъде. Само притеснение. Силви изкрещя. По лицето й се стичаше пот. Кожата й настръхна, като че ли беше подложена на огън. Ласкави ръце поставиха хладно, мокро парче плат на челото й.

Силви чу писък, който изглеждаше като ехо на нейния собствен. Тя разбра като в мъгла, че зад завесата й имаше друго легло, с друга раждаща жена в него. Чувстваше предвижването на бебето надолу като огнен натиск. Силви инстинктивно реагираше срещу това като пъшкаше, вдигаше и отпускаше тялото си. Бебето като че ли се измести. Не е ли възможно тази ужасна болка вътре в нея да бъде отстранена? Не би ли могло да я изтика навън?

— Не още — заповяда й някакъв глас.

През червения воал на болката си, Силви се насили да се съсредоточи върху лицето, което се въртеше над нея. Сестра Игнация.

— Трябва — проплака протестиращо тя.

— Почакай, докато те преместим в родилната зала — каза монахинята.

Силви се съпротивляваше срещу порива да изтласка бебето навън — това беше непоносимо. Чувстваше се така безпомощна, като че ли я душеха, а тя не можеше да направи нищо, за да се спаси. Но не само врата й — цялото й тяло беше стиснато и извивано до смърт. Никога няма да преживее това, без да бъде разкъсана на две половини…

Как, в името на Бог, жените минаваха през всичко това и оставаха живи? И не само веднъж, а няколко пъти! Как можеше някой да се реши да премине през всичко това отново, след като познаваше вече ужаса му?

Тя не би могла. Никога. Нито за Джералд, нито за който и да е било мъж.

Силни ръце я повдигнаха от леглото и я поставиха върху болнична количка. Тя трепереше, въпреки че беше толкова горещо, че не й достигаше въздух.

Тялото й беше вир-вода от пот, болничната й нощница беше намачкана под нея като изстискан парцал. Тя се опита да събере краката си, за да попречи на натиска отвътре да я разкъса на части, но коленете й не искаха да й се подчинят. Сгърчи се, като се опита да притисне главата си между краката, унизена, че я виждат да прави това, но готова на всичко в отчаяния си опит да облекчи ужасния горящ натиск, който я разкъсваше. Осъзна като в мъгла, че я возят надолу по коридор; гумените колела подскачаха върху неравния линолеум. Нова стая. Неочакван, ослепителен блясък. Светлина от огромна лампа на тавана, отразявана от бляскави зелени плочки. Навсякъде — неръждаема стомана.

Силви изстена и се изви в безнадеждност. Паника пропълзя до гърлото й, спря дъха й, изпълни я със страх, че може да се задуши до смърт. Това студено, ужасно място — също като обществена баня: нищо не можеше да се роди за живот тук.

Беше повдигната върху маса. Краката й бяха разтворени широко, стъпалата й завързани с ремъци във високо поставени метални гривни.

— Отпусни се, Силвия. Всичко ще бъде добре. Ти се справяш чудесно.

Гласът на доктор Филипс прозвуча зад операционната маска. Добри сини очи под гъсти сиви вежди.

Но коя беше Силвия? Спомни си. Това беше тя. Онова момиче не беше схванало името й правилно.

Тя започна да помага на бебето с напъни. Беше ужасно. Изтласкването навън беше почти толкова ужасно, колкото и въздържането от него, но тя не можеше да се спре. Странни, животински звуци извираха от гърлото й. Не можеше да спре и тях. Нямаше повече никакъв контрол над собственото си тяло. То я контролираше.

През рева на кръвта в ушите й се просмукваха гласове, които й казваха да напъва.

— Напъвай!

Черна гумена маска беше закрепена над носа и устата й. Силви се бореше с нея, като се опита да я отстрани, ужасена, че ще се задуши. Но ръката, която я държеше, само я притисна още по-силно надолу. Обгърна я сладникава миризма, последвана от спираловидно нарастващо чувство на замаяност.

— Давам ти малко газ — каза сестра Игнация. — Вдишай го. Ще ти помогне.

Точно когато й се струваше, че тялото й ще се разкъса само след миг, натискът внезапно изчезна. Нещо малко и мокро — много по-малко от онова гигантско нещо отвътре, което й причини толкова болка, се плъзна на свобода.

Тя чу слаб клокочещ хленч.

Силви проплака, този път от облекчение.

Чувстваше се така, сякаш от нея се беше изтърколил огромен, смазващ камък. Струваше й се, че се носи безтегловна във въздуха, поне на фут от масата.

— Момиченце! — чу тя нечий вик.

Миг по-късно в ръцете й беше поставен стегнато увит вързоп. Силви премига, докато се взираше в слабичкото личице, което надничаше от белите гънки на одеялцето. Огромното облекчение, което бе почувствала, се превърна в смазващо отчаяние.

То беше толкова мургаво! Маса блестяща черна коса обграждаше слабичкото сякаш приплескано личице с цвят на стара монета. Очите му се отвориха и Силви шокирана видя две блестящи копчета от черен кехлибар. Нали очите на всички новородени бебета на сини? На Силви й се стори, че вътрешностите й се стичат като пясък през пясъчен часовник. Имаше чувството, че пропада някъде надолу, докато се взираше в това слабичко, мургаво, сбръчкано личице, надолу в черна пустота.

Детето на Никос. Не можеше да има съмнение. Никакво.

И все пак тя копнееше да го задържи в прегръдките си. Почувства болезнено втвърдяване на зърната на гърдите си от желание да го притисне до тях.

Обгърна лицето си настрана — нов вид болка се надигаше в нея, сълзи се стичаха по бузите й. Господи, не мога. Не искам. Тя е неговото бебе, не моето и на Джералд. Как мога да я обичам. Това ще убие Джералд, ще го накара да ме намрази.

— Те всички плачат — сестра Игнация многозначително обясняваше на младата сестра до нея, докато освобождаваше Силви от товара й.

Силви беше преместена в друга стая. Тя не се различаваше от предишната, с изключение на това, че сега леглото й беше обърнато към прозорец над тухлена алея. Освен нейното имаше още три легла, всичките заети. Две от жените спяха, третата я гледаше със симпатия.

— Е, всичко се свърши накрая, нали? — обърна се тя към Силви с характерния диалект на Бронкс, който тя самата би имала, ако майка й, слава Богу, не беше коригирала постоянно речта й, ако не беше я изолирала чрез всички тези следобеди в музея и съботи по пиеси, концерти, танци, рецитали, за които често вземаше безплатни билети.

Силви й отговори с кимване, твърде изтощена, за да говори.

— Моето е трето — продължи жената спокойно. Тя имаше открито лице, оградено с къдрава кестенява коса и големи, весели кестеняви очи и лунички, разпръснати по вирнатото носле. Жената въздъхна.

— Още едно момиче. Дом се надяваше на момче този път. Как ще се ядоса само! Не че не харесва момичетата, нали разбираш. Просто надяваше се за момче.

— Не знае ли вече? — Силви с мъка изрече думите. Имаше чувството, като че ли устата й е натъпкана с памук.

Момичето се изсмя дрезгаво.

— Това е Американският флот, ако не знаеш. Бебето трябваше да се роди след две седмици. Те връщат Дом вкъщи за голямото събитие следващата седмица — усмивката й се стопи и лицето й потъмня. — Майка му, бих могла да я извикам, тази дърта кучка, извини френския ми. Но си знаех, че тя само ще ми стъжни живота, както винаги успява да направи. „Трябваше да изчакаш — имитира свекърва си тя с плачлив, носов глас. — Като че ли Дом няма достатъчно на главата си там в морето. Две не са ли достатъчно?“ Ха! Би трябвало да вкара малко разум в сина си, преди да си легне при мен. За кого си мисли тя съм се омъжила, за някой поп, който си прави чекии? Фю! Голяма работа е тя за Бруклин. Не я виждам често, откакто се преместих тук с момичетата, за да бъда близо до мама… само докато Дом се върне вкъщи, това е. Мама гледа Мари и Клеър точно сега, иначе щеше да бъде тук — тя се протегна за чантата си на металния шкаф до леглото и измъкна от нея пакет „Лъки Страйк“.

— Цигара?

Силви поклати отрицателно глава. Момичето сви рамене и хвърли настрана кибритената клечка.

— Казвам се Анджи. Анджилина Сантини — тя погледна към Силви през цигарения дим, който излизаше от ноздрите й. — А ти? Имаш ли други деца?

— Не — каза Силви, като потрепери и се запита отново защо една разумна жена би се решила да премине през този вид мъчение повече от веднъж. Все пак тя се почувства успокоена по някакъв начин от лекотата, с която Анджи й се доверяваше. Колкото до Анджи, за нея те двете бяха като двама войника, делящи един и същи окоп.

— Не е лесно, зная аз — кимна Анджи многозначително. — Особено първия път. Но човек забравя. Това е… как го казват… човешка природа. Забравяш някак за нея, особено когато твоят човек има брегова отпуска, а не си го виждала в продължение на четири месеца… — Анджи въздъхна с копнеж, но при звука на стъпки зад вратата бързо се изправи и загаси цигарата си. — Ако сестрите ме хванат да пуша в тази стара съборетина, на която малко й трябва да пламне… ей, как се казваш?

— Силви — тя инстинктивно чувстваше, че може да се довери на Анджи.

Анджи се отпусна обратно на възглавницата си с лакът, вдигнат нагоре, и ръка под главата. — Изглеждаш много зле, Силви. Не искам да те обидя. Знам, че и аз съм същата. Защо не си поспим малко, докато все още можем?

Силви успя да се усмихне слабо.

— Да. Уморена съм — чувстваше се полумъртва, струваше й се, че би могла да спи в продължение на цяла година.

На стената срещу леглото й висеше същата картина на Христос, каквато имаше и в другата стая. Разтворени окървавени длани. Очи, повдигнати нагоре в агония. Кървава следа от бич на гърдите му, която я накара да мисли за яркочервения белег над лявото коляно на Никос.

Докато се унасяше в сън, Силви мислеше за любовника си.

Тя си спомни онзи първи ден. Очакваше, че кандидатът за обща работа ще бъде или възрастен мъж, или много младо момче, както всички други, с които вече беше говорила: трудно се намираха мъже заради военната повинност. Тя отвори тогава вратата за прислугата и насреща й застана Никос. Виждаше го така ясно, като че ли беше пред очите й в този момент. Беше валяло и ботушите му бяха мокри и кални. Отначало това беше всичко, което забеляза. Тези високи до коленете тежки, работни ботуши, толкова различни от лъскавите, черни гумени ботуши, които прилягаха плътно като тюленова кожа над италианските обувки на Джералд. И този нов мъж оставаше кални следи по шахматните, безукорно чисти плочки в кухнята й! Той вървеше с леко накуцване и тя се запита дали не е бил ранен в битка.

Погледът й се плъзна нагоре и обхвана набитата фигура в стара военна мушама, маса черни къдри, блестящи от дъждовни капчици, чифт черни очи като две пълни луни на лице, което сякаш излъчваше светлина. Тънки бръчици се стрелкаха от ъглите на очите му, въпреки че той не би могъл да бъде повече от трийсетгодишен.

Силна ръка се протегна напред и тя я пое. Огромна, спомни си тя, с мазоли, и китка, обрасла с черни косми. Беше се втренчила в тази ръка, очарована, неспособна да посрещне погледа на тези проникващи черни очи. Той съблече мушамата си и тя видя малкия триъгълник от черни косми, които покриваха горната част на якия му гръден кош и изчезваха под яката на сиво-кафявата му униформена риза. Тялото на Джералд практически не беше окосмено, с изключение на редкия сребрист пух между краката му. Освен това Джералд имаше малки ръце за мъж с неговия ръст, гладки и изтънчени като на момиче. Понякога й напомняше за тенорите в оперите, които той толкова обичаше, мъже с грозни тела и женска грация, които се носеха по сцената като големи пчели.

— Казвам се Никос Александрос — избумтя той. Усмихна се, блестяща демонстрация на зъби. — Имате работа? Добре! Вие работиш за мен.

Тя си помисли колко странно очарователен е разваленият му английски. Разбра, че е от Кипър, че е бил моряк на британски танкер, потопен с торпедо до Бермуда, но преживял шест дни без вода и храна на сал. Бил е един от късметлиите, обясни той по неговия бавен начин, въпреки че кракът му бил почти смазан. Силви разбра сега откъде идва куцането.

Това, което не можеше да разбере, беше неочакваното спиране на дъха й. Силви кимна и каза:

— Да. Мисля, че можете да работите за нас. Изглеждате много… — тя без малко щеше да каже „силен“, но бързо се коригира — способен.

Той се усмихна и отново стисна ръката й. Допирът на неговата топла, мазолеста длан с нейната имаше странен ефект. Почувства се едновременно изплашена и въодушевена, което й се бе случвало само веднъж по-рано. Когато беше четиринадесетгодишна, сама вкъщи една вечер, тя видя през прозореца си мъж и жена голи, сплетени един в друг на кушетката в апартамента през алеята отсреща. Тогава тя бързо смъкна транспаранта надолу, но беше видяла достатъчно, за да се разтрепери и да я облеят горещи вълни, като че беше вдигнала температура.

И през цялата година, докато Никос работи за тях, особено когато беше наблизо, тези чувства я обземаха крадешком отново и отново. Силви упорито го наблюдаваше тайно, докато ремонтираше спукана дренажна тръба или копаеше дупки в градината за розите й, гол до кръста, с риза завързана около хълбоците му, и мускули, подскачащи по загорелия му лъскав от пот гръб — винаги изпитваше този същия таен пламък на срамна възбуда.

Питаше се как бе си чувствала, ако беше целуната от него, и ако тези големи, груби ръце се плъзнат по нея. Опитваше се виновно да прогони тези мисли. Жените биха се сбили за съпруг като нейния. Как може тя дори да поглежда друг мъж?

И въпреки това не можеше да контролира интимните си фантазии. Когато се къпеше, тя се възбуждаше неочаквано от топла струя вода между краката и се чувстваше пронизана от горещата стрела на желанието. Или сънуваше в следобедния си сън, че Никос е до нея в голямото легло с четири колони и потта му се попива в колосаните, ръчно бродирани ленени чаршафи, които Джералд беше внесъл от Ирландия. Събуждаше се от слънчевата светлина, която се процеждаше през завесите, гледаше неподвижно покритите с дърворезба колони, изпълнена с някакъв замайващ копнеж. Понякога, все още полузаспала, тя се предаваше и задоволяваше желанието си. Но след това се мразеше още повече.

„Какво беше това — питаше се тя, — любов? Но как е възможно?“ Тя не се възхищаваше от него по начина, по който се възхищаваше и уважаваше Джералд. И когато се връщаше вкъщи от кабинета на специалиста по стерилност, цялата в болка след още един болезнен тест, тя копнееше само за ръцете на Джералд около себе си, на никой друг. И все пак…

Когато Джералд се надигаше и отпускаше върху нея, тя мислеше за мускулестата гръд на Никос, за силните му ръце и плътните устни. Понякога затваряше очи, като си представяше, че Джералд беше Никос и само тогава докосването на Джералд й доставяше удоволствие.

Но най-лошото от всичко беше, че според нея Никос се досещаше. Не беше казал нищо, не беше направил нищо, но начинът, по който я гледаше… странен поглед, който й хвърляше от върха на стълбата, когато работеше по ремонта на някой таван.

Късно през една лепкава лятна нощ, с въздух толкова тежък, че не можеше да се диша, Силви стана от леглото, оставяйки похъркващия Джералд да спи. На долния етаж, отвън на терасата към задната гостна, беше по-хладно и там тя би могла да диша.

Видя червения край на цигара в тъмнината и замръзна отначало стресната, след това ужасена при мисълта, че неясната фигура, полувъзседнала каменната ограда, може да е на някой натрапник. Но се сети, че стълбите към градината водеха до приземната стая, в която спеше Никос.

Той се изправи и се приближи до нея.

На фона на задяната от лунна светлина градина Никос изглеждаше по-тъмен и по-опасен от външен нападател.

По тила й пробяга тръпка.

Предложи й цигара, която тя прие, въпреки че обикновено не пушеше.

— Не можах да заспя — обясни тя. — Толкова е горещо, че реших да изляза навън за глътка въздух.

Тя се стесняваше от прозрачната си копринена роба и говореше бързо, като си играеше с колана.

— Знаете ли какво правех обикновено, когато бях малко момиченце? Измъквах матрака си на площадката до пожарната стълба и спях там. Мама винаги ми се караше, страхуваше се, че ще падна.

Той се разсмя, като отметна главата си назад.

— А сега нямаш пожарна стълба — английският му се беше подобрил през изминалата година, но речникът му беше още ограничен до кратки изречения. — Твърде лошо.

— Да, много лошо, нали?

Просторна къща от кафяв камък над Ривърсайд и Хъдзън, прислуга, повече пари, отколкото някога би могла да си мечтае, но не и пожарна стълба. Тя също се разсмя с напрегнат възбуден смях.

— А твоята майка, къде е тя сега?

Смехът й пресекна.

— Тя почина.

Силви погледна градината, тъмната каскада от бръшлян, която закриваше тухлените стени, розите й, проблясващи на лунната светлина като старо, ценно сребро. Тя обичаше дори имената им. „Синият Нил“… „Покой“… „Старо злато“. Нейните деца, може би единствените, които някога ще има. Тя нямаше нищо против да събере пръст под ноктите си заради тях, а ръцете й да бъдат одраскани от тръните им. Когато листата им се свиеха и станеха кафяви или някоя пъпка изсъхнеше и се отпускаше надолу, поразена от някакво заболяване, тя чувстваше тревожно пробождане, както сигурно една майка би се почувствала при вида на нараненото коляно на детето си или на порязания му пръст.

Обърна се внезапно с желанието да изтича обратно вътре към сигурността, към леглото на съпруга си.

— По добре е да се прибирам. Късно е.

Неизвестно как ръката на Никос се оказа върху нейната, допирът му я изгори през тънката коприна на робата й.

— Почакай.

Наклони се към нея и в неясната светлина на цигарата, черните му очи изглеждаха безкрайно дълбоки, като бездна, в която тя би могла да пропадне и от която няма връщане назад.

Силви си въобрази, че той ще я целуне.

— Моля… — изхленчи тя, като се дръпна назад.

В следващия миг разбра — той просто й предлагаше огънче от цигарата си. Почувства се така засрамена, унизена: сега вече той знаеше нейната тайна.

Сълзи изпълниха очите й.

Той изглеждаше объркан.

— Обидих ли те?

— Не. Съжалявам, направих грешка. Мислех, че ти…

Той не каза нищо. На лицето му се изписа разбиране. И бавно, така бавно — изглеждаше като част от сън — той хвърли цигарата си и я притегли в прегръдките си. Целуна я, дъхът му имаше вкус на никотин и на нещо друго — слабо, но възхитително ароматно.

Като че ли цялата топлина на лятната нощ проникна през порите й, стори й се, че вътрешностите й се стопиха и заизтичаха надолу в бавен, унасящ поток.

Трябваше да се изтегли от ръцете му, да спре веднага, да изтича вътре. Помисли за Джералд, спокойно заспал там горе с пълно доверие в нея — но не можеше да се мръдне. Като че ли срамът й и вкусът на тази забранена целувка бяха част от някакъв силен, парализиращ наркотик. Никога не беше целувана така. Бавни, омайни, безкрайни като открито море вълни, без следа от земя и нищо, за което да се хванеш, за да се спасиш от удавяне.

Тя го последва надолу по извитите каменни стъпала в градината почти убедена, че всичко това е само сън. Долу чехълът й се закачи в някаква неравност по тухлената пътечка. Той веднага я подхвана и тя затрепери само при допира на твърдите въжета от мускули на ръцете му. Взе я на ръце въпреки наранения си крак, и то с такава лекота, като че ли беше дете. Минаха през тунела от рози, изпълващи въздуха с аромата си. Слязоха надолу по тесните каменни стъпала до приземната му стая.

Вътре видя тясно легло, гардероб и малко прозорче с луната, хваната в едно от стъклата му. Без да промълви нито дума, той развърза колана и смъкна робата от раменете й. Тя се плъзна на пода, малко езерце от розова коприна. Съблече и своите дрехи — бързо, без да се бави да ги сгъва, както Джералд винаги правеше.

Силви го гледаше втренчено. Голото му тяло бавно се приближи до нея, дългите, бели плоскости на подбедриците му, по-бледи от останалата част на тялото му, отразяваха лунната светлина и я предизвикаха, като че ли я ангажираха в някакъв ритуален танц. За първи път Силви си помисли, че и мъжкото тяло може да бъде красиво. Даже яркочервената следа от рана, която се смъкваше змиевидно по лявото му бедро чак до коляното, изглеждаше възбуждащо.

Неочаквано, твърде безсилна, за да стане права, тя се отпусна на леглото и той дойде при нея. Плъзна дланите си нагоре по ръцете й, хвана я за раменете, като я притисна нежно, за да легне по гръб. Коленичи на пода пред нея с наведена глава, като в молитва.

Там. О, мили Боже, той я целуваше там!

Силви беше шокирана. А това направи цялото изживяване още по-вълнуващо… и така порочно. Тя зарови пръсти в къдриците му, като притисна главата му още по-близо до себе си. Трепереше така силно, че краката й се свиваха в спазми. Наистина ли хората правят това? Сигурно не и порядъчните.

Знаеше, че точно в този момент тя не беше порядъчна, но това не я интересуваше. За нея съществуваха само пръстите му, които се забиваха в задните й части, горещата му, сладка уста. Езикът му. Не можеше да спре треперенето… не можеше…

В следващия миг той беше вътре в нея, влизаше все по-навътре, със свирепа сила, телата им бяха хлъзгави от пот… Целуваше я в устата с нейния собствен вкус на устните му — беше като вкусване на странен, забранен плод. И тя извика отново и отново, ръцете и краката й — преплетени плътно около него, цялото й тяло потръпваше от удоволствие, от желание, от нужда.

О, това изключително чувство! Наистина ли аз съм тази, която издава всичките тези звуци? Би ли могло за това точно да е цялото онова сумтене и несръчни движения на Джералд? О, Боже… Не ме интересува… искам само да свършва… толкова е хубаво… чудесно е.

Той се гмуркаше все по-навътре, по-бързо, с тяло, стегнато от напрежение. С извит гръб, с изпъкнали мускули на врата. Тя заби пръсти в задните му части, твърди и гладко изваяни, изпита допълнително удоволствие от допира с тях и начина, по който те се извиваха и всмукваха. И той извика — дрезгав, гърлен звук, отново и отново.

Настъпи тишина и неподвижност, прекрасно чувство на безтегловност — като че ли беше перце, което можеше да бъде повдигнато от първия лек полъх на вятъра и отнесено в нощта.

Силви отвори очи и видя усмивката на Никос.

— Сега вече ще заспиш — каза й той.

 

 

Събуди се от гръмкия трясък на фишеци отвън. Втренчи се безсилно в прозореца. Беше тъмно. Не можеше да прецени колко време беше спала. Недостатъчно. Сънят беше като пещера, в която копнееше да пропълзи обратно.

Имаше чувството, че се беше събудила в тялото на някой друг. Всичко я болеше. Спадналият й стомах беше като една огромна рана. Дебели подложки лигнин я жулеха между краката.

Силви забеляза, че Анджи се раздвижи в съня си. Една от другите жени хъркаше тихо. Как им завиждаше! Те ще отнесат бебетата си вкъщи на радостни съпрузи и ще се върнат обратно към предишния си живот. Такова щастие им предстои — игри с бебето, целувки и прегръдки, разнежени дядовци и баби ще се въртят около него, разходка в парка през слънчевите дни.

А къде ще бъде тя?

Хлад я вледени, докато се опитваше да си представи бъдещето. Спомни си, че беше видяла Джералд сърдит само един път, но беше така силно разтърсена, че никога нямаше да го забрави.

Случи се през един сив, мъглив следобед на връщане от приземната стая след среща с Никос. А там беше Джералд, който я гледаше от терасата. Боже, о, Боже. Вътрешностите й се превърнаха на вряла вода. Обикновено той не се връщаше от банката до вечеря, но сега той беше там, втренчен в нея, с каменно изражение на лицето.

Силви започна да трепери. Обхвана я странно, объркано чувство, че това, което става, не беше реално, не би могло да стане. Мили Боже. Той знае, че избягвам да ходя в приземния етаж, че се задушавам в тъмни, влажни места. Какво може да си помисли, освен, че съм била с Никос? Какво извинение бих могла да предложа?

Но лъжата се появи неочаквано, като инстинктивно издигане на ръка за предпазване от удар.

— Скъпи, каква изненада! — извика тя весело, а сърцето й удряше като с чук в гърлото. — Току-що дадох на бедния Никос малко аспирин. Той е на легло с треска и тъй като е почивният ден на Бриджит… Но защо не ми каза, че ще се върнеш вкъщи рано?

Отначало Джералд не реагира, просто продължи да я гледа по странен начин, като че ли тя беше някой, когото той никога не беше виждал преди. Очите му — тя видя израза им ясно, когато се приближи до него — бяха студени като скреж на прозорец.

— Самият аз не зная — каза той с нормалния си глас. — Върнах се заради едни документи, които бях забравил тази сутрин.

Но когато я хвана за ръката не стори това по неговия обикновен, внимателен начин, а с твърдата хватка на родител, поемащ грижа за непокорното си дете.

— Самата ти изглеждаш малко трескава, скъпа моя. Цялото ти лице е зачервено. Да се надяваме, че не си се заразила от този човек.

— Джералд, не мисля…

— Знаеш, че човек не може да бъде достатъчно предпазлив с прислугата — продължи той, сякаш тя не беше казала нито дума. — Не се знае какво би могла да пипнеш от тях.

— Джералд…

Тя искаше да му каже, че й причинява болка като стиска ръката й така, но изразът на лицето му я спря.

— Страхувам се, че трябва да настоя да си легнеш, скъпа.

Той я поведе през вратите на терасата на долния етаж, а кухото кънтене от стъпките му по полирания паркет изпращаше шокови вълни през нея и предизвикваше чувство на гадене. Пътешествието до горния етаж и спалнята им изглеждаше безкрайно — и освен това, като трън, който се забиваше дълбоко в нея, й напомни за всичко, което й предстоеше да загуби. Веселите, луди вечери с Джералд и семейство Гоулд, чудесните й рози — о, Боже! — тази прекрасна къща. Докато преминаваше през гостната с нейните извити тавани и прекрасни антики, с букета от танцуващи призми на полилея, по безценния килим, тя имаше чувството, че трябва да запечата всичко това, да го издълбае с огън в паметта си така, че никога да не й избяга.

Нагоре, нагоре по извитите стълби от черен мрамор. Краката й трепереха от усилие, стъпките им се заглушаваха от китайската пътека, покрай стенния часовник от добре полирано дърво, който отброяваше часовете със скръбен звън, и вазите, изправени като стражи в техните вдлъбнати мраморни ниши.

И накрая — спалнята им, най-красивата от всички стаи на света, сега отблъскващо студена и някак непреклонна. Речната мъгла, прилепнала към ромбоидните стъкла на прозорците, хвърляше сива плащеница над китайския килим, придавайки снежнобял нюанс на прекрасните му есенни цветове.

Той застана там, като че ли цялото време на света беше негово. Наблюдаваше я как се съблича, без да снеме нито за миг мразовития си втренчен поглед от нея. А обикновено учтиво отклоняваше погледа си. Силви си мислеше, че съпругът й търси да открие по нея някакъв издайнически знак, доказателство за престъплението й. Тя заопипва непохватно кукичките на сутиена си. Беше ли закопчан правилно? Мили Боже, на едно място комбинезонът й беше скъсан — Никос беше проявил нетърпение, докато го смъкваше от нея. Дали Джералд забеляза скъсаното?

Силви се качи в леглото и се плъзна под горната завивка, готова да избухне в сълзи. Трепереше толкова силно, че си помисли: „Трябва да съм наистина болна.“ Високите колони във всеки ъгъл на огромното легло сякаш надвиснаха над нея, издълбаните делфини в горната им част не изглеждаха доброжелателни, а замръзнали и ужасяващи с техните неподвижни, подигравателни изражения.

Джералд се приближи до френските прозорци и остана там с поглед към градината. Беше краят на октомври и ябълковото дърво беше почти голо, тук-там бяха останали листа, раздърпани от вятъра, и една-две съсухрени ябълки, хванати здраво за клоните като малки юмручета.

— О, между другото, реших да освободя Никос — той говореше тихо, но всяка дума я удряше като чук, падащ върху желязна наковалня.

Стори и се, че дробовете й бяха лишени от въздух, като че ли наковалня беше поставена върху гръдния й кош и я притискаше надолу, но все пак тя симулира само леко учудване:

— О, но защо?

— Спомняш ли си запалката, която изгубих? Бриджит я намерила в стаята му. Глупаво от негова страна. Тя даже нямаше никаква стойност.

Той бръкна в джоба си и извади сребърна запалка, като я въртеше на дланта си — колко странно деликатни бяха тези негови ръце, с бели, конусообразни пръсти и малки, плоски мидено розови нокти, като ръцете на фигурките на овчарки от майсенски порцелан на полицата над камината. Демонстративно спокойно той запали една от дългите си, тънки цигари.

Лъжеше негодникът. И не го интересуваше, че тя знае това. Бриджит никога не се е приближавала до стаята на Никос. Силви беше сигурна също, че запалката никога не беше напускала джоба на Джералд. Това беше само един претекст, който използваше, за да се освободи от Никос.

Мили Боже, нима всичко е било толкова явно? А може би той само подозираше нещо.

Да, ако Джералд знаеше със сигурност, ако имаше някакво доказателство, той би я изхвърлил оттук като Никос. Не толкова бързо може би, но в края на краищата, не би ли било същото?

 

 

Силви протегна ръка през желязната пръчка на болничното легло за чашата вода, като си мислеше: „А сега той ще има доказателството.“ И сама, с бебе, за което ще трябва да се грижи, без дом, може би без пари, ще завърши обратно тук, на Източния булевард на опашка за социални помощи.

Ново избухване на силни гърмежи разби лошите й предчувствия. Още фишеци, само че този път трясъците звучаха, като че ли фишеците избухнаха съвсем близо, в тясната уличка под прозореца й.

Задави я отчаяние. Силви копнееше с цялото си сърце да избяга надалече оттук, да изтрие всичко станало и да започне отново. Тя погледна кротко заспалата Анджи. О, какво ли не бих дала да разменя мястото си с нейното!

Но измореното й тяло победи отчаяния й копнеж. Силви затвори очи и заспа. Сънува сватбения си ден.

Двамата с Джералд стояха под бродирания с коприна huppah^[1], собственост на семейството му от поколения. Той и Естел, първата му жена, са били оженили под него… но тя не позволи тази мисъл да развали чудесния момент. Джералд не би могъл да обича Естел, както обичаше нея. Той не й беше казал точно това, но го беше показал по толкова много начини.

Силви го погледна, трепереща от щастие. Джералд изглеждаше висок в тъмния си смокинг, погледът му, отправен към нея, беше изпълнен с любов.

Тя можеше да чуе пеенето на псалта, монотонно, даже с малко ридаеща нотка. И старите мелодии я успокояваха, върнаха я обратно в малката shull на Интървейл авеню, където ходи с майка си на Rosh Hashanah. Джералд повдигна воала й и поднесе чаша вино към устните й. То беше гъсто и сладко, така сладко, че изгори гърлото й и й се догади.

Изведнъж тя повече не беше в състояние да си поеме дъх.

Нещо ужасно и гъсто запуши гърлото й, ноздрите й, всяко вдишване предизвикваше изблик на болка в дробовете й.

Беше горещо. Задушаващо. Защо беше толкова горещо?

И тогава тя видя.

Huppah гореше. Оранжеви пламъци ближеха позлатените поддържащи опори. От балдахина се сипеха искри. Отчаяна, тя се протегна да обгърне с ръцете си Джералд, но когато отвори устата си, не излезе нито звук.

Силви се събуди със сепване. Езикът й беше като от бархет. Очите и носът й лютяха. Въздухът беше гъст и мръсен. Миришеше ужасно — на горяща гума или като от онези отвратителни химически фабрики.

Изправи се с усилие и смъкна крака от леглото. Неравният линолеум беше топъл под стъпалата й. Въздухът сякаш ставаше все по-гъст. Започна да кашля, дробовете й горяха.

Въздух. Трябваше да си поеме глътка чист въздух. Тя се отправи със залитане към прозореца, без да обръща внимание на болката между краката си, и го задърпа, за да го вдигне. Но той беше блокирал и отказваше да се помръдне. Беше много стар, както и цялата сграда, вкаменен под пластове боя.

И тогава тя видя — черен пушек се издигаше на талази от долния етаж, от време на време се прокрадваше тясна ивица оранжев пламък. Пожар! Не е сън, а действителност.

Зашеметена, Силви знаеше, че трябва да се движи, да бяга. Трябваше да събуди другите, за да избягат.

Грабна възглавницата от леглото си и я постави пред лицето си, за да се предпази поне малко от задушаващия пушек. Приближи се с олюляване до леглото на Анджи и я разтърси. Анджи изстена уморено, но не отвори очи.

— Събуди се! — крещеше Силви. — Пожар!

Другите жени, събудени от виковете й, се заизмъкваха от леглата и забързаха — колкото можеха — към изхода.

Силви сграбчи Анджи за раменете и я разтърси с цялата сила, която можа да събере. Но Анджи само изстена дълбоко и отново се отпусна на възглавницата. Силви се помъчи да я повдигне и извлече от леглото, но Анджи тежеше като гранитен блок. Някой друг трябваше да дойде и да помогне.

Полузадушена, въпреки ужаса и болките, Силви успя да си наложи да се измъкне от стаята. Имаше нещо, което трябваше да направи.

Коридорът беше истински кошмар. Пациентки в болнични халати се блъскаха една в друга и пищяха, някои викаха от леглата си — сцената напомни на Силви за „Гуерника“ на Пикасо или някоя налудничава сюрреалистична рисунка. Край нея бързо премина болнична количка, тикана от пребледняла медицинска сестра. Пушек сгъстяваше въздуха, късаше дробовете й. Пристъп на кашлица я прегъна на две, от подлютените й очи потекоха сълзи.

Тя дочу слабия пулсиращ вой на пожарната. Идваше отдалече. Твърде далече.

Детското отделение! Трябваше да стигне до детското отделение.

Докато се придвижваше с несигурна стъпка надолу по коридора, следвайки стрелката, сочеща към детското отделение, Силви мислеше само за бебето си. Не трябваше да допусне нещо да му се случи, няма значение какво.

Тя се препъна и падна. Остра, внезапна болка прониза китките и коленете й, но се изправи и насили краката си да се движат. Струваше й се, че едва мърда. Чувстваше се толкова слаба. А между краката й така силно я болеше…

Там, напред се процеждаше ивица светлина през мъглата на пушека — големият прозорец към детското отделение. Тя проплака от облекчение. Но нещо не беше в ред. Стаята изглеждаше изоставена. Редицата детски колички бяха празни. Силви премига, за да прочисти сълзящите си очи. Не, все още имаше някой. Младата монахиня от родилната зала.

Младата монахиня я погледна за миг, а лицето й беше като маска на ужаса. Тя припряно увиваше врещящо бебе в мокър чаршаф. Силви прочете името му на количката: „Сантини“. Бебето на Анджи. В съседство трябваше да бъде нейното. Количката, отбелязана с името Роузен, беше празна. Сърцето й се смрази. Тя сграбчи ръката на сестрата.

— Бебето ми…

— Бебетата са в безопасност — дрезгаво отговори монахинята през давещата я кашлица. — Пренесени са долу. Това е последното.

Вълна на облекчение премина през нея, но тя продължи да трепери. Спомни си за Анджи.

— Г-жа Сантини… — прошепна тя със задъхване. — Не можах да я събудя. Моля… трябва да й помогнете. Аз ще взема бебето.

— Почакайте — сестрата грабна ножица и преряза гривничката за идентификация около тъничката китчица на бебето с цвят на слонова кост. Мънистата от гривничката се разпиляха, подскачайки по покрития с линолеум под.

— Порцелан! — давеше се сестрата. — Поглъща топлина… може да предизвика изгаряния…

Силви протегна ръце и пое влажния вързоп от сестрата. Почувства силите й да се връщат обратно на вълни заедно с усета за топлата тежест на бебенцето върху гърдите си и необходимостта да поддържа с едната си длан малката, нестабилна главичка.

Силви забеляза, че по пода и до масата за повикване бяха разпръснати мъниста от други гривнички. Една малка, розова пластинка, отбелязана с „Р“ проблесна срещу нея в една от колосаните гънки на ръкава на младата сестра.

Без колебание Силви пое обратния път през сгъстяващата се мъгла, покрай празната стая на сестрите, към стълбата.

Да завие на ъгъла. Тук. Сега право напред. Тя с мъка отвори вратата, отбелязана с надпис:

Дръпна се назад.

Стълбата беше обхваната от пламъци. Тя чу силен, остър нисък и разбра, че е нейният.

Мили Боже, а сега накъде?

Спомни си за прозорците. Те се отваряха към платформата за бягство при пожар — тези платформи бяха от стария тип със стълби, които слизаха на зигзаг надолу от тази страна на сградата.

Силви бързо влезе в най-близката стая и постави внимателно бебето на леглото. Опита се да вдигне прозореца. Но той не се помръдваше. Най-сетне се чу прещракване — като изстрел от пушка — и прозорецът отскочи нагоре. С почти подгънати от облекчение колене Силви грабна бебето. Придърпа стол до перваза на прозореца и внимателно, без да бърза, стъпи на него. Погледна надолу.

Пет етажа по-долу улицата изплува замайващо пред погледа й. Странно, колко беше светло, като че ли беше ден, а не нощ. Хора като мравки се щураха напред-назад. Пет пожарни завиваха като камиончета играчки край бордюра. Тротоарът изглеждаше като змийска яма от преплетените маркучи.

Всичко като че ли рязко се наклони — стори й се, че ще падне. Затвори очи и пое дълбоко дъх.

Не. Не гледай надолу. Просто се движи.

Силви стъпи на платформата, железните плоскости бяха топли и грапави под голите й стъпала. Тя започна бавно да слиза надолу по стълбите, като стискаше желязното перило с една ръка, а с другата придържаше бебето. Стълбите изглеждаха заплашително стръмни. Ръцете и краката й омекваха от ужас.

Ще може ли някога да слезе надолу с усилие, като жулеше и нараняваше краката си, докато търсеше опора за тях с опипване.

Точно когато стигна платформата на четвъртия етаж, въздухът се залюля от оглушителна експлозия и стълбата силно се разклати. Силви се смрази. Тя хвърли поглед нагоре и видя пламъците, които лумнаха от прозорците над нея. Парчета от стъкло се посипаха надолу, отскачайки от пожарната стълба. Нещо я удари косо по рамото, като й причини остра болка.

Силви изпищя ужасена. Нещо топло се застича надолу по плешката й. Мускулите й се отпуснаха. Вътрешностите й се превърнаха във вода. Тялото й бавно се вцепени. Тя искаше да се движи, но откри, че не може да помръдне.

Времето като че ли спря. Горещината нарастваше все повече и я обгаряше през нощницата й. О, мили Боже, това ли беше краят, и двете ли ще умрат, докато тя стоеше вцепенена като жената на Лот?

В този момент бебето се раздвижи. Мъничка ръчичка се освободи от одеялцето и като че ли затърси нещо във въздуха, докато откри бузата й. Пръстчета, леки като перце, докоснаха устните й.

Сълзи задушиха Силви. О, глупаво тяло. Движи се, но дяволите. Заради това бебе, ако не за себе си. Движи се!

По някакъв начин тя насили крайниците си да се помръднат и себе си, за да продължи надолу.

Силви разбра, че е стигнала долу едва тогава, когато силни ръце я хванаха през кръста и я освободиха от стълбата. Краката й докоснаха тротоара и тя беше изпълнена с благодарност за благословената му солидарност.

Обгърна я поток от гласове. Ръце от всички посоки. Ръце — направляващи я. Ръце — поддържащи я.

Пулсиращи червени светлини от пожарните коли, крещящи заповеди през мегафони, докато мъжете, които й помагаха, си пробиваха път през бъркотията от платнени маркучи и други противопожарни съоръжения.

Тя се чувстваше изолирана, недействителна. Носилките се носеха край нея като призраци. Пожарникари в мръсни жълти облекла крещяха един на друг над рева на пожарните кранове, почернелите им лица бяха изкривени като лицата на фантастичните скулптури около готически водоливници.

— … проклетите деца и техните фишеци… — дочу тя да казва единият.

Силви, вече сама с бебето, си проправи път през тълпата. Беше замаяна, но една мисъл се открояваше ясно в главата й: тя трябваше да намери бебето си. Но първо Анджи, за да й съобщи, че нейното бебе е в безопасност. Господи, бедната жена трябва да не е на себе си.

Забеляза позната фигура, която помагаше на двама пациенти в инвалидни колички.

— Сестра! Почакайте!

Сестра Игнация се обърна. Бялото й одеяние беше скъсано на няколко места и зацапано с черни петна. Освен това беше някак си странно разголена. Силви разбра откъде идваше това чувство — тя беше без очила и без монашеското си покривало. Трябва да са паднали някъде в суматохата.

Силви, в отчаянието си да разбере дали детето й беше добре, впи пръсти в замърсения ръкав на монахинята.

— Сестра, моля, другите бебета…

— В безопасност, всички са в безопасност, слава Богу — тя се прекръсти.

Сега Силви си спомни за бебето в ръцете й, бебето на Анджи.

— Къде мога да намеря госпожа Сантини? — попита тя. Канеше се да обясни, но сълзи замъглиха очите на сестра Игнация.

— Госпожа Сантини е сега при Бога — тя се прекръсти отново. — Експлозията. Беше твърде късно. Докато стигнат до петия етаж, тя… бедната ни сестра Пол също. Тя умря, докато се опитваше да спаси госпожа Сантини.

Скръб обхвана Силви при мисълта за жената от съседното легло, която беше така пряма с нея. Припомни си блясъка в кафявите очи на Анджи, когато говореше за бебето си, независимо от разочарованието, че пак е момиче. Бедната Анджи. Очите на Силви се напълниха със сълзи.

За пръв път тя разтвори чаршафа, който покриваше малкото телце, отпуснато в ръцете й.

Между мръсните гънки се гушеше личице, изящно като камея от слонова кост. Силви задържа дъха си. Кръгли, сини очи като на кукла, сладки малки устенца като розова пъпка. Светлокестенява коса като пух на току-що излюпено патенце. Не цялото тъмно и сбръчкано като лицето на нейното момиченце. Тя докосна меката като коприна бузка с пръста си и бебето обърна глава към нея като задвижи устни.

Сухите, възпалени очи на Силви се напълниха със сълзи. След целия този кошмар — едно малко чудо. Тя докосна миниатюрната ръчица и пръстчетата се стегнаха около нейния пръст с учудваща сила. Зачуди се на малките ноктенца, не по-големи от бисерни зрънца.

Усети ръката на сестра Игнация на рамото си.

— Господ те закриля. И бебето ти също. Чудо е, че никоя от вас не пострада, докато слизахте надолу от такава височина.

Силви се вцепени от учудване. Сестрата беше объркала бебето на Анджи с нейното собствено! Но предвид обстоятелствата това беше естествена грешка. Тя беше преминала през истински ад, за да спаси това бебе. А кой друг би направил това, освен една майка?

В главата й се завъртяха несвързани картини. Никос. Мургавото, за кратко време видяно лице на нейното собствено бебе. Бледосините очи на Джералд, които я наблюдаваха докато се събличаше…

Главата й внезапно се проясни — с въздействащата сила на пробиващ през облаците сноп светлина в средновековна картина или в ръкопис с цветни илюстрации.

Никой никога няма да научи. Ако тя задържи това дете като нейно собствено, кой можеше да оспори това? Не Анджи. Нито сестра Пол.

Може би само сестра Игнация, която почти не е на себе си, а тя вече неволно даде своята благословия. Няма да има и регистри. Експлозията беше разрушила цялото отделение.

Обхваната от порой противоречиви чувства, Силви започна да трепери. Чудовищно е, как може даже да помисли за такова нещо? Да даде собственото си дете… на кого? Има толкова налудничави хора по света. Но семейството на Анджи — те трябва да са добри хора, като нея — и те без съмнение ще приемат, че бебето е тяхно.

Би ли могла да направи това? Може ли да го направи? Никога да не види собствената си дъщеря отново. Никога да не види как расте…

А какъв би бил нейният живот и животът на бебето й, ако Джералд се разведе с нея и й откаже любовта си, защитата си, като я изпрати да отгледа бебето си в срам, съвсем сама?

Сама. Без майка й. Без Джералд.

Не, по-лошо даже. Тя ще бъде с бебе, за което ще трябва да се грижи. Бебе, което никой няма да приеме с доброжелателство, дори и Никос.

Спомни си колко болна беше след смъртта на майка си. А ако се разболее сега? Или утре? Кой ще се погрижи за бебето й? Кой ще го обича?

И все пак не можеше да повярва, че наистина е готова да направи това. Да се откаже от собственото си дете, да вземе друго вместо него… Това беше повече от отвратително, това беше…

Това е единственото нещо, което трябва да направя. Единственото нещо, в което има смисъл.

Не, не, не трябва… Не трябва даже да мисля…

И съпругът на Анджи няма да заподозре нищо. Спомни си, че той още не е виждал бебето. Ще го приеме като свое собствено, ще го обича безусловно. А не каза ли Анджи нещо за други деца? Да, така е. Две други момиченца. Твоето бебе ще има сестри, семейство.

… такова ужасно нещо, грях против Бога…

Ти ще запазиш Джералд. И ще имаш бебе, което той ще обича, ще обгражда с нежни грижи, ще отгледа като свое собствено.

Силви се вгледа втренчено в красивото, подобно на камея личице на малкото създание, заспало в ръцете й. Сълзите напълниха очите й и закапаха върху мръсното одеялце, като се стичаха в гънките му. Гърдите й като че ли бяха пълни със счупени стъкла. Остри, студени отломки се забиваха в сърцето й.

Да, може би така би било най-добре…

Но как мога да я забравя, моето собствено бебе? Скъпи Боже, никога да не я държа в ръцете си, да не я виждам как расте, да я обичам…

Изборът зависеше от нея. С ужасни последици и в двата възможни случая. А нямаше време. Сестра Игнация я гледаше втренчено, чакаше я нещо да каже. Тя трябва да реши сега.

Като преглътна обратно сълзите си, Силви вдигна глава, за да посрещне кривогледия втренчен поглед на сестрата.

Тя беше решила.

— Да — каза тя. — Истинско чудо е, нали?