Айлин Гоудж
Градината на лъжите (19)

Глава 17

Откакто Брайън замина за Виетнам, Роуз се превърна в страстен читател на вестници — всяка сутрин пресяваше „Таймс“ и „Нюз“ за репортажи за битки, бомбардирания, за някакъв напредък в преговорите за мир — казано накратко, за всякакъв вид информация, колкото и оскъдна да е тя, която би могла да укрепи надеждата й, че войната ще свърши скоро и Брайън ще може да се върне вкъщи, преди да е изтекъл периодът му на престой в армията.

Докато пътуваше с метрото, беше прегледала „Таймс“ и сега, след като се настани на бюрото си — винаги безукорно и почистено от хартии всяка сутрин — отвори капака на кутията за кафе и разгъна „Дейли Нюз“.

На страница трета очите й попаднаха на разказ за Виетнам, придружен с неясна снимка — млад мъж в смокинг прегръща своята булка. Заглавието беше: „Сватбен звън за героя и неговата лекарка“.

Роуз прескочи увода, пълен с имена и години и зачете разказа по диагоналния метод. Сантиментална история за лекарка на предната линия и умиращ войник, чийто живот тя спасява. Същият войник по-късно, в нарушение на всички заповеди, преминава линията на фронта и отива в тила на врага, за да я спаси на свой ред. Любовна история почти като приказка. Роуз се усмихна, на сърцето й мъничко олекна. Виждаш ли, има и щастливи завършеци понякога. Не са чак толкова невъзможни.

Роуз се върна отново на първия параграф, за да научи повече за тези хора, имената им, откъде са. Едно име скочи върху нея: Брайън Маккланахън, 121-ви пехотен полк.

Вестникарският шрифт заплува пред очите й, снимката се замъгли. Не, не е нейният Брайън, не, това трябва да е друг войник със същото име. Съвпадение, разбира се, само това е обяснението.

Защо тогава сърцето й гори така? Защо тази ледена буца в корема й? О, Майко Божия, възможно ли е да е той?

Зави й се свят, главата й се въртеше лудо, струваше й се, че полудява. Но тя знаеше, че това е невъзможно, че не може да бъде вярно. Трезвият разум беше точно тук, около нея, това бюро, работата й. Да, това беше истинско, нормално — тази вдигаща нара чаша кафе на бюрото й, тази касета с диктувани писма, които трябваше да бъдат напечатани. А след няколко минути и Макс Грифин, и дългите му крачки по този коридор с неговата ти-и-аз-срещу-света усмивка, предназначена само за нея, бодрото „Добро утро“, което винаги повдигаше духа й.

Но тази снимка, това лице, лицето на Брайън, което отваряше черна пропаст в главата й и тя имаше чувството, че започва да се плъзга надолу в нея.

Стаята сякаш се изкриви, столът и килимът се измъкнаха изпод нозете й. Тя впи пръсти в ръба на бюрото си, за да не падне и обърна димящата чаша до телефона. Кафето се разля върху разтворения вестник, проникна през него до покрития със стъкло плот на бюрото й, застича се в скута й. И чак тогава почувства изгарящия пламък на болката — сякаш нагорещено желязо беше притиснато до бедрата й. Как боли… о, как само боли… Брайън…

Тя се насили да се взре в снимката, този път от близо, като се напрягаше да фокусира погледа си върху нея. Неговото лице, о, Боже, това беше неговото лице. Въпреки че сега снимката беше подгизнала и деформирана, тя разпозна това лице, удължената му форма, тези сякаш преследвани очи.

Брайън. Нейният Брайън.

Най-ужасният й страх от всички страхове. Брайън, влюбен в някоя друга. Не, даже по-страшно от това… по-чудовищно отколкото някога си беше въобразявала. Той се беше оженил.

Черна ярост я стегна в ноктите си. Ако беше убит, щеше да бъде по-добре. Поне все още щеше да бъде мой.

Роуз се отпусна назад, като трепереше с цялото си тяло. Господи, тя наистина си губеше ума. Наистина ли бе помислила такова нещо? Брайън — мъртъв? Не, не това… в никакъв случай не.

Нищо от това не е вярно, каза си тя. Просто съм уморена след снощния телефонен разговор с Нани и хленченето й за това как всичко й причинява болка, как никой не я посещава. Старият прилеп явно все още си мислеше, че може да й дърпа конците. Нима можех да заспя след това? Нищо чудно, че съм толкова изтощена. Но това трябва да е някакъв вид халюцинация, някакъв кошмар…

С яростно повличащо движение Роуз събра прогизналия вестник и го натика в кошчето за боклук. Нищо няма там, абсолютно нищо. Защо не скоча да почистя тази неразбория тук? И тази рокля, тази хубава рокля на цветя, която Брайън ми купи за последния рожден ден, по-добре ще бъде да я натопя в студена вода, иначе петната ще останат…

Да, това трябва да направи. Ще си отиде вкъщи, още тази минута, преди петната да се фиксират. Защото стане ли това, никакво изпиране не може да ги извади, никакви количества сапун или средства за почистване на петна. Хубавата рокля от Брайън може да бъде унищожена завинаги.

И отново в главата й изплува снимката и думите под нея.

„Млад възпитаник на Колумбийския университет, изпратен вкъщи от Окинава с Бронзова звезда… подправя заповедта и се връща нелегално на предната линия, където едва не е бил убит седмица преди това… Възправя се пред почти непреодолими препятствия, за да изведе в безопасност красива лекарка, която преди това му е спасила живота… жената, която обича.“

Жената, която обича. Но това съм аз. Аз съм тази, която Брайън обича. Ние ще се оженим. Веднага щом се завърне, веднага щом…

Трябва да махне това петно. Дявол да го вземе, сигурно вече се е фиксирало. Трябва да си отиде вкъщи. Трябва да…

Ето че се изправя, все едно че е разглобена на части, все едно че е марионетка с оплетени конци, ръцете й — дръпнати под странен ъгъл, краката й — подгъващи се под нея, извън контрол. Протегна ръка за чантата си, ръката й се разтегляше и не искаше да спре, сякаш беше еластична — а дланта й, прикачена накрая като нещо, гледано през обратния край на телескоп…

Ето я, Роуз вече върви по коридора с много врати към канцеларии на адвокати, безкраен тунел. Килимът — подвижен пясък, теглеше нозете й към себе си. Не спирай. Върви си вкъщи. Да, трябва да махнеш това петно, така че когато Брайън се върне…

Масивни, двойни врати към асансьорите. Отвориха се вратите на единия асансьор, след това на другия. В хола изтекоха хора, източиха се покрай нея, някои от тях й кимаха с глава. Всички, с изключение на един мъж, който остана назад, докато другите се отправиха към канцелариите си. Голям мъж, невисок, но набит — солиден като дънер на дърво, мислеше си тя, с жълтеникавокафяво сако и чанта, широкото му симпатично лице зачервено — сякаш не беше ползвал асансьора, а беше тичал по стълбите нагоре. Макс Грифин.

Обзелата я буря като че ли се поуталожи. Този човек ще й помогне. Вече го бе направил веднъж, нали? С онази стипендия през есента. А освен това той говори с нея не като шеф, а като приятел.

Забеляза, че някакъв вестник се подава от старата му кожена чанта. Видя го, като че ли го гледаше през увеличително стъкло, ръката му стискаше износената дръжка на чантата, силната му китка — всички тези срещи на тенис корта. Ролексът от неръждаема стомана, закопчан с ремъче към нея. Циферблатът на часовника беше одраскан, едва ли беше забелязал това.

Но вижте го сега — той пуска чантата си и пристъпва напред, хваща я за лактите, поема сякаш цялата й тежест.

— Роуз! Какво става? Пребледняла си като платно. Болна ли си? Нарани ли се?

Поклати глава. Защо да е болна? И как би могла да се нарани? Не… само това глупаво петно…

— Разлях си кафето — каза му тя. — Върху роклята. И трябва… трябва да си отида вкъщи. Роклята ми. Ще изработя тези часове. Моля. Трябва да си отида вкъщи… — гласът й звучеше някак чужд, тъничък и безпомощен.

Макс я погледна странно… квадратното му лице на професионален боксьор сякаш стана още по-ъгловато, сините му очи — още по-остри.

— Хайде тогава — каза той ласкаво. — Ще те откарам до вкъщи.

Чувстваше се сякаш е без кости, неспособна да протестира.

— Да, вкъщи.

Той я въведе в асансьора, като я държеше здраво за лакътя. После таксито, задръстеното улично движение, прозорците, смъкнати надолу, лепкавият летен въздух я блъскаше в лицето. Но въпреки това й беше студено, толкова студено, сякаш земята беше покрита със сняг, сняг навсякъде — около нея, вътре в нея, студ, смразяващ сърцето й. Бяло виене ревеше в главата й, като че ли в нея диво стенеше снежна виелица.

Всичко се сливаше пред очите й — всички цветове на големия град: ярките летни рокли на жените, веселите корици на списанията, които покриваха полиците на щандовете за вестници, чадърът на ивици над търговеца на хлебчета с наденица и горчица — всичко беше размазано в едно и завъртяно във водовъртеж…

Започна да се тресе, зъбите й затракаха. Искаше да спре, но не можеше.

Макс и гласът му, който идваше до нея сякаш от голямо разстояние през бръмчащо статично електричество.

— Роуз, ти си болна, мисля, че трябва да те заведа на лекар.

На лекар? Но за какво? Всичко в нея беше наред. Поклати отрицателно глава и се обгърна с ръцете си, решена да спре треперенето.

— Много съм добре — настояваше тя. — Това е глупаво. Вие не би трябвало да бъдете тук и да пропилявате ценното си време по този начин. Трябва да бъдете в съда след един час.

— Остави съда на мира. Ще получа отсрочване. Безпокоя се за теб, Роуз. Трябва да ми кажеш какво е станало. Изглеждаш така, като че ли някой е умрял.

„Да — от виещата буря в главата й се отдели глас — Брайън, той си отиде. Все едно, че е умрял за мен.“

Роуз вдигна ръце пред себе си, като че ли да се предпази от удар, като че ли ужасната мисъл беше насочена срещу нея отвън — още малко и ще я удари.

— Не! — изкрещя тя. — Не!

Макс я хвана, като стискаше здраво ръцете й.

— Роуз, в името на Бога, какво има? Какво се е случило? Кажи ми!

Тя поклати силно глава. Моля… не ме карай да ти го кажа. Ако ти кажа, думите ще го направят само по-истинско.

— Искам само да ти помогна — настояваше той. — Но как, като отказваш да ми кажеш какво всъщност е станало? Роуз? Роуз?

— Нищо. Нищо не е станало — неочаквана вълна на гадене я понесе върху гребена си. — О, Макс, ще повърна.

Но той само я притисна още по-силно към себе си и гаденето й като че ли поотстъпи. И после, безкрайно дълго време по-късно, той й помогна да слезе от таксито, като я подкрепяше, не, носеше я на ръце по стълбите нагоре до малкия й апартамент.

— Всичко ще се оправи, Роуз — успокояваше я той като малко дете. — Каквото и да е, ще се оправи. И аз съм тук. Ще се погрижа за теб.

Не, искаше й се да му изкрещи. Не. Предполагаше се, че Брайън ще се грижи за нея. Брайън винаги се беше грижил за нея, нали? Само че къде беше той сега? Имаше нужда от него в този момент, много по-голяма нужда, отколкото някога.

Но се чувстваше толкова слаба, едва можеше да се движи. Разреши на Макс да я събуе, после роклята, унищожената и рокля… и сега, по комбинезон, трепереща в задушаващата я топлина, тя се остави да я сложи в леглото и подгъне завивките под нея, като че ли беше дете.

 

 

Стаята внезапно й се стори твърде малка и твърде тъмна, това малко апартаментче в Лоуър Ийст Сайд, на което толкова се радваше, когато подписа първия си договор за вземане под наем. Чудната малка кухничка, дълбока вана с птичи крака, тази кушетка, която се разтягаше в легло. Но сега тя виждаше колко тъмна всъщност беше; слънцето никога не достигаше до прозореца към задния двор с неговата мрачна врата от гофрирана ламарина. Видя, че звънецът, който беше поставила на пожарната стълба, умираше — унило отпуснат и възкафяв. Нейната квартира, на която така се радваше, сега изглеждаше като затворническа килия, сива и заплашителна.

— Всичко ще се оправи — повтаряше Макс. — Няма защо всъщност да говориш за станалото. Само си почивай. Ето, изпий това — притисна леко чаша до устните й и я накара да погълне нещо. — Аз ще бдя тук. Няма да те оставя.

Ласкавото му внимание освободи нещо вътре в нея, сякаш беше натиснал някакво копче: и се развихри болка, ужасна болка, хиляди ножове я пронизваха, режеха, впиваха се в нея.

Не можеше нито да се помръдне, нито да диша.

Ще умра, сигурно се умира от такава болка.

— Помогни ми — гласът й се появи отнякъде. Впи пръсти в ръката на Макс, тази негова ръка с гладка, широка длан и силни пръсти; сега тя я стискаше между двете си ръце като удавница, вкопчена в единствената спасителна твърдина.

— Тук съм — чу го тя през рева в ушите си. — Тук съм, Роуз.