Айлин Гоудж
Градината на лъжите (18)

Глава 16

Джипът им подскочи, за миг те увиснаха над ямата, клоните на дърветата одраха капака и бронята и изведнъж, като по чудо, се озоваха на главния път. Зад тях остана джунглата, пълна с неизвестности и опасности, сега те се движеха по шосе с две платна, пропукано и осеяно с дупки, но тук имаше хора, виждаха се къщичките на селото, а това означаваше относителна безопасност. Рейчъл забеляза в далечината военна колона от транспортни камиони. Прииска й се да извика от радост.

Бяха успели. Всичките те — тя и Брайън, и неговият смешен малък австралиец, и Кей. Как и защо бяха успели — само Господ знаеше!

Рейчъл почувства, че Брайън я притисна към себе си, когато попаднаха на дълбок коловоз и калната вода плисна нагоре изпод колелата на джина. „Да, Брайън, дръж ме — молеше се тя, — дръж ме, моля те, или ще отлетя извън този сън.“

Сякаш цяла вечност бяха пълзели по онзи едва видим проход през джунглата. И сега, когато вече навлизаха в крайните квартали на Да Нанг, шофьорът им отново трябваше да натиска спирачки, за да дава път на волове, кучета и деца, и на тези съсухрени старици, прегънати под огромни товари, които носеха на раменете си. Бамбуковите колиби и оризовите ниви постепенно оредяваха и отстъпваха на градските предградия, застроени с ламаринени бараки, до тях — неизбежните ями, преливащи от мръсна вода, и огньовете, на които се готвеше и които оживяваха здрача като светулки.

„Ние сме в безопасност“, повтаряше си тя. Далеч от снайперисти, засади и мини. Чувстваше как напрежението вътре в нея постепенно се стопява и изчезва. Това място тук беше толкова неприветливо и така ужасяващо мръсно — и все пак тя с радост се потапяше в какофонията от звуци, гласове и мучене на волове. Искаше й се да прегърне всички хора, които виждаше.

Свободна, тя беше свободна. А Брайън, мили Боже, Брайън се беше върнал обратно за нея. Той я обичаше, щом бе подложил на риск живота си.

Обхвана с поглед профила му, наболата му брада на кални ивици, силно изпъкналите лицеви кости — и почувства такава неудържима любов към него, че я преряза болка, болка, която започна от корема й и се разпростря нагоре през гръдния кош…

— Душ — мърмореше Кей до нея. — Това ще бъде първото нещо. Господи, воня по-лошо от пръч. Нищо чудно, че онези виетнамци ме оставиха да дойда с вас. Сигурно са се молили да се изпарявам колкото е възможно по-бързо.

Дан Петри се обърна към тях от предната седалка, сините му очи надзърнаха изпод маска червен прах. Той намигна на Кей.

— Сигурно, щом казваш. Добре, че отец Брайън беше тук, иначе всички щяхме да се регистрираме в хотел „Ханой“. Но аз имам нещо за теб, лейди — той потупа камерата в скута си — тази твоя снимка в момента, в който перваш Чарли Птичката, ще остане в историята.

Лицето на Кей, широко като това на Буда, разцъфна в усмивка, когато вдигна ръка високо над главата си със средния пръст нагоре.

— Късмет за всички нас!

Брайън държеше Рейчъл с двете си ръце и я целуваше бурно и жадно. И той беше ужасно мръсен, лицето и ръцете му дращеха от засъхнала кал, черната му свещеническа риза беше просмукана от пот, но тя никога досега не беше познала нещо по-сладко от целувките му. Ръката му стегнато обхвана извивката на тила й. Целият трепереше.

— Омъжи се за мен — прошепна той, като я притисна още по-силно.

Наистина ли той каза това или тя просто си го представи? По дяволите, няма значение. Нямаше нужда да го казва на глас. Знаеше какво чувства той, така както той знаеше какво чувства тя.

— Кога? — попита тя.

Брайън се дръпна назад със смях, но очите му — тези невероятни очи с цвят на гранит, които бяха успели да я пленят, преди още да бе промълвил и дума — оставаха сериозни.

— Сега. Веднага щом пристигнем в Да Нанг. Петри познава един военен свещеник, истински свещеник — каза той и се засмя отново. — Казва, че той му е длъжник. Въпреки че, като имам предвид що за чудо е Петри, не искам да мисля за какво.

Сред вихъра на вълнението Рейчъл почувства как нещо тихо, спокойно и дълбоко се уталожи в нея. Може би така трябваше да бъде. Сила, по-голяма от любовта им един към друг, беше решила това.

— Да — каза му тя. — Да — беше извикала достатъчно силно, за да чуят Кей и Петри, и целият свят. — Да, ще се омъжа за теб! — тя се разплака. — Ще се омъжа за теб в Да Нанг… или Ню Йорк… или Дисниленд… където ме поискаш!

Брайън, чувствам се толкова различна от всеки друг път, като че ли съм в друга страна, твоята страна; сякаш съм пресякла някаква магическа граница и не искам да се върна обратно.

Всичко станало досега, Дейвид… аборта… всичките тези мъртви и умиращи войници… Виет Конг… се е случило в друг свят, на друга Рейчъл.

Петри вдигна пръсти със знака на победата.

Кей не каза нито дума, грабна само ръката на Рейчъл и я стисна силно. Кафявите й очи блестяха от сълзи зад прашните лещи на очилата й.

— Изглежда нямаш друг избор, освен да ми станеш шаферка.

— Един въпрос само — каза Кей. — Ще мога ли първо да взема един душ?

* * *

Отец Рурке беше пиян…

Рейчъл, изправена с Брайън пред военния свещеник в неговите смачкани панталони със защитен цвят, се чувстваше леко замаяна. Дъхът му вонеше на алкохол и той се клатеше на краката си, ръцете му трепереха, когато се опитваше да прелисти страниците на молитвеника. Вдигна очи и се загледа в пътната карта от спукани капиляри по носа и бузите му. Човек може би на около тридесет години, но с вид на повече от шестдесет и пет.

Искаше да издълбае всяка подробност като с длето в паметта си — и грозното, и хубавото. Някой ден, вече като възрастна семейна двойка, сгушени заедно в тяхната собствена солидна къща, те ще се смеят при спомена за отец Рурке и цялата тази сцена и това още повече ще ги привързва един към друг.

Огледа се. Тази малка бърлога зад бара, в който Петри най-сетне (след като обиколи дузина други барове) откри свещеника, изглеждаше като от филм на Чарли Чан. Мънистени завеси, оранжеви книжни фенери, тиха музика и напевни гласове, които идваха отзад. Тя искаше да запечата всичко това в паметта си, за да се връща отново и отново тук в спомените си.

Погледна към Брайън и той й се усмихна, споделяйки настроението й. Спомни си за женитбата на Мейсън Гоулд — колко странна й се виждаше тогава! Ако Мейсън само можеше да види това тук!

Брайън беше в смокинг, взет назаем от един алчен сержант от снабдяването. Ръкавите му бяха по-къси с четири инча. Кокалестите му китки така стърчаха навън, че той предпочиташе да държи ръцете си в джобовете. Преди няколко минути Кей беше закачила на ревера му цвят от хибискусово дърво и сега Рейчъл с ужас забеляза, че той беше пълен с мравки.

Но, о, скъпото му лице, очите му, когато погледна надолу към нея с усмивка, непокорният кичур в иначе грижливо пригладената му коса… Не би го сменила за никого!

— Съгласна ли сте, Рейчъл… аа… аа… Розентал… да вземете този мъж за ваш… аа… законен съпруг? Да…

— Да — отговори тя, прекалено нетърпелива, за да изчака останалото.

— А вие, Брайън…

От дясната страна на Рейчъл Кей се изсекна приглушено в книжната си носна кърпичка.

„Благословена да си, скъпа Кей“, помисли си тя. Кей й беше намерила тази бяла копринена туника, разцепена отстрани, и необходимия панталон — традиционното виетнамско облекло. Самата Кей беше облечена в туника и панталон от червен памучен плат…

— … в богатство или бедност, в бо-бо-болест… или здра… здра… здраве… аа… съгласни ли сте… не, вече казах това, нали?… Да видим сега, ъъ… да, тук… докато смъртта ви раздели?

Брайън дълго време не отмести поглед от очите й и тя почувства как любовта му преминава в нея, обгръща сърцето й.

Трябваше да спра това… да му кажа сега… преди да е станало твърде късно. Но ако той знае, че не мога да му дам деца, дали би искал все още да се ожени за мен? Ще му стигна ли само аз?

Да, тя знаеше, че трябва да му каже. И то точно в тази минута. Докато той все още можеше да промени решението си. Но думите, които беше длъжна да му каже, отказваха да излязат навън, като че ли бяха залепнали на гърлото й. Не можеше да понесе да спре Брайън, да го отклони от обещанието му да я обича и закриля завинаги… да й бъде съпруг…

В този миг чу отговора на Брайън.

— Да.

А в следващия той вече я прегръщаше, целуваше, повдигаше я така, че пръстите на краката й едва докосваха пода.

Засвяткаха фотосветкавиците — заслепяващи избухвания на бяла светлина, които раждаха рояци от червени точици пред очите й.

Омъжена! Тя и този чудесен, храбър, нежен мъж бяха вече семейство.

* * *

С върха на пръстите си Рейчъл проследи белега, който пресичаше корема на Брайън като тъмночервена светкавица.

— Напомняш ми за Флаш Гордън — подразни го тя, потънала в доволство, преситена и гола до него в леглото, чаршафът бе увит в краката й. — Обичах тези стари епизоди по телевизията. Когато бях все още дете, той беше моят любим герой.

— А сега?

— О, не знам. Мисля, че предпочитам буйните ирландци. Те ми напомнят за Морийн О’Хара.

— Морийн О’Хара?

— Не си ли я гледал в „Тихият мъж“: онази червенокосата, която през цялото време се молеше на Джон Уейн да я постави на мястото й.

— Питам се къде ли точно е това място.

Рейчъл се засмя, чувстваше се като непослушно момиченце.

— В леглото, къде другаде?

Точно сега това разнебитено легло, отпуснато в средата, беше най-чудесното място в целия свят. Както и тази долнопробна хотелска стая с неустойчивите бамбукови столове и пожълтелите репродукции на Айфеловата кула и Триумфалната арка. В ранната светлина на деня тя изглеждаше още по-неприветлива, отколкото снощи, когато таксито им дълго подскача в лабиринта от застрашително тесни улички, докато най-сетне стигнаха до тази дупка — хотел „Триумфалната арка“. Рейчъл забеляза дървото, което надзърташе от нащърбените места на лакирания червен шкаф. И капаците за прозорци с липсващи летви — през процепите се процеждаше не само млечната, утринна светлина, но и смесица от звуци: плисък от вода по плоскодънните азиатски лодки, които плуваха в реката, дрънкане на тенджери, напевен говор. До нея достигаха ароматните миризми на готвено с джинджифил, задушен на пара ориз, както и слаба воня на разлагаща се риба и урина.

После изведнъж си спомни и потръпна от радост: „Ние сме женени, истински женени! И утре си отиваме у дома.“

У дома.

Майка й, Бог да й е на помощ, вероятно ще припадне, когато чуе новината. Вместо приличен лекар евреин или адвокат, беден ирландски католик. Но беше така щастлива, по дяволите! Майка й ще разбере това и ще обича Брайън също толкова много.

„И татко щеше да те одобри, Брайън — мислеше си тя с усмивка. — Ти си силен като него и като него си нежен.“

— Обичам те — каза тя, обърна се и се сгуши до него, извивките на тялото й уютно прилегнаха към неговите. — Казах ли те вече колко много те обичам?

— Кажи ми го отново, когато се събудя напълно — иначе ще си мисля, че всичко е било само сън.

Той я притисна силно към себе си и Рейчъл усети бързото биене на сърцето му. Искаше й се да останат така завинаги — само те двамата: тогава никога нямаше да дават обяснения на когото и да било.

На това е само сън, мечта — смешна мечта, нали. Рано или късно ще трябва да се изправят лице в лице с другите хора. А когато това стане, тя би искала да е стъпила на здрава почва.

— Разкажи ми за Роуз — каза тя тихо.

Почувства как тялото му мигновено се вцепени. Ужасен страх я разтърси отвътре. Ако само името Роуз имаше такава власт над него, Господи, какво ли ще стане, когато я види отново, а това неминуемо ще стане?

Дълго, ужасно мълчание се проточи във времето, докато Брайън каза.

— Израснах с нея. Тя и аз… мисля, би могло да се каже за нея, че тя е „момичето от съседната врата“.

— Би ли се… оженил за нея? — и докато чакаше отговора му, Рейчъл затаи дъх.

Брайън лежеше сковано — тя имаше чувството, че мълчи вече цял час.

— Ожених се за тебе и вече нищо друго няма значение, нали?

— Да, но само ако точно това истински си искал. Ако си сигурен, че някой ден няма да съжаляваш.

Защо правеше това? Защо измъчваше себе си по този начин?

Брайън мълчаливо лежеше до нея. Ужас стегна гърдите й. А ако той вече съжаляваше за станалото? Беше ли Роуз — и все още ли е — от такова голямо значение за него?

— Нека да не говорим за „някой ден“ — каза накрая Брайън. — Нека просто мислим за сегашния момент. Обичам те, Рейчъл. Повече отколкото всяка друга жена.

Искаше й се да извика: „Това не е достатъчно добре казано. Не ми отговаряш на въпроса, не ми казваш истината!“

В същото време Рейчъл се срамуваше, че така настоятелно изисква от него уверения. Не беше ли малко истерична? В края на краищата той се ожени за нея, а не за Роуз. Дай Боже никога да не се превръща в една от онези изцяло зависими от съпрузите си жени, които вечно изискват доказателства за тяхната привързаност — като куче, молещо за останки от храна под масата.

„Не рови — заповяда си тя. — Защо го насилваш да признава нещо, което не би могла да понесеш?“

Той погали гръдта й, обхвана я с чашата на ръката си, като дразнеше нежно зърното й с палец.

— Госпожа Мак Кланахън. Добре звучи, не мислиш ли? Последната жена в семейството ми, която взе това име, завърши като майка на седем деца. Смяташ ли, че ще можеш да повториш това нейно постижение?

Този път тя беше обхваната от студено вцепенение. „Каква лицемерка съм — помисли си тя. — Искам от него да ми разкаже всичко за Роуз, а в същото време крия нещо толкова важно! Не — продължаваше тя, — едно семейство трябва да бъде изградено върху почтеност, върху пълната истина.“ Трябва да му каже. И без това ще научи. А и в самото начало, когато седеше там, на леглото му в „Корпус Кристи“ и четеше дневника му, а той мечтаеше на глас за бъдещето, тогава той беше казал достатъчно ясно, че ще иска и очаква голямо семейство.

— Брайън… — но гърлото й като че ли се схвана. Този миг беше тъй чудесен: може този ден да остане най-прекрасният в живота им, нямаше да бъде честно да го разваля… Не, не сега. Твърде скоро е. И същевременно твърде късно. Чувстваше се като страхливка. Трябваше да му каже по-рано, да му даде шанс да се оттегли, преди онзи пиян свещеник да измърмори последната благословия. Но тогава всичко беше толкова объркано, като в мъгла… с изключение на едно-единствено нещо, което изпъкваше ярко и тогава, и сега. Тя не можеше да допусне да го загуби. Това би я изсушило, би я прекършило завинаги, за цял живот.

— … не спирай — измърмори тя вместо първоначалния импулс да каже истината и се отдаде на удоволствието от чудесната хладина на ръката му, която се спусна надолу по корема й. Разтвори крака, разреши на пръстите му да влязат в нея.

— О, да, о, Боже, така, точно така… о, скъпи, ако не спреш…

— Почакай малко…

И той влезе вътре в нея, движеше се със силни, трептящи тласъци на тялото си и всеки от тях предизвикваше свое собствено малко избухване от удоволствие. Тя се изви под него, за да го посрещне по-плътно, като в същото време прекарваше ръце по задните му части — о, удоволствието от чудната им извивка! — пръстите й погълнаха силата на стегнатите му мускули, протегнаха се още по-надолу, докоснаха и тясната, набръчкана бразда, която водеше към тестисите му.

О, Брайън, ако само можех да ти дам дете някой ден…

Почувства горещо избухване вътре в себе си, разтърси я мощна вълна, допълнително засилена от свирепата интензивност на желанието й.

И Брайън се изпразни, тя можа да отброи тласъците на преливането му в нея. И в този момент се почувства неочаквано изгубена, отделена от Брайън, завъртяна в някакъв вихър извън неговата орбита.

„Един съвместен живот не трябва да започва така. Не е честно — мислеше тя, — лошо, много лошо е да мамя Брайън.“

„Кажи му — заповядваше си тя. — Той ще разбере. Той те обича.“

Отвори уста, опита се да произнесе думите, но не можа да ги изтласка от гърлото си. В продължение на един ужасяващ миг тя отново видя синьо-бялата светлина върху хирургическата стоманена кюретка в ръката на Дейвид и чу гневния му изплашен глас: „Един ден ще съжаляваш за това. Ще съжаляваш, че ме принуждаваш да го правя.“

После видението избледня. Остана само влажната топлина по тялото на Брайън и ръцете му, притеглили и обхванали главата й като в люлка — ръце, толкова големи, че я върнаха към най-ранното й детство, към спомена за бащините й ръце и нейното телце в тях: малката й главичка, сгушена като яйчице в ръката му.

Тя изпусна приглушено ридание.

— Какво има?

— Нищо — излъга тя. А после обвие ръце все още слабия му гръден кош и така го стисна, че можа да чуе рязкото изсвистяване на въздуха, излизащ от дробовете му. — Много съм щастлива, това е всичко. Плача, когато съм щастлива, а когато съм разтревожена и нервна, се смея — направо се кикотя като луда.

— В такъв случай се надявам, че никога няма да стана причина да се смееш така.

А Рейчъл се надяваше от все сърце, че това, което беше между тях сега, ще се запази завинаги. И тя ще му разкаже за аборта… скоро. И той ще разбере. Да, ще разбере. И тогава всичко ще бъде съвършено. Между тях няма да има лъжи.

Също както нямаше такива между майка й и баща й.