Айлин Гоудж
Градината на лъжите (16)

Глава 14

Брайън отвори очи и потъна в море от светлина. Бели стени. Бели чаршафи. Белите дървени капаци на прозорците, широко отворени, и този омайващ мирис на дъжд и горещо тропическо небе.

Сънувам, нали? Вкъщи съм, в собственото си легло, до това на Кевин. Мама е в кухнята и бърка овесена каша в голямата емайлирана тенджера, а аз…

Той се измести, за да се разположи по-удобно и веднага съжали — парещата болка го преряза в кръста, ужасна, замайваща, нагорещена до бяло болка, и през съзнанието му като светкавица проблесна мисълта: „Не е сън, о, Господи, какво е тогава?“

Сега вече беше напълно буден. Стенеше през зъби, сълзите му бавно се стичаха по зелените очи и потъваха в косата му. През мъглата от влага той видя неясните очертания на някого, надвесен над него.

Жена.

Беше дребна и крехка като виетнамките, но светла и твърде бледа, а косата й — медно кестенява, опъната назад към тила и закрепена с шнола. Очите й искряха в ослепително синьо, почти не можеше да се гледа в тях без усещане за болка, сякаш си разпнат под жаркото лятно небе. Постепенно той я видя цялата. Дребно лице с форма на сърце. Упорита челюст и прав, разширен в долната си част нос. Уста, която я спасяваше от шаблонна хубост, ярко очертана, но не и голяма. Изглеждаше уморена и тревожна. Под очите й тъмнееха виолетови сенки. Никога не я беше виждал по-рано, а необяснимо защо, струваше му се, че я познава отдавна.

— Добро утро — каза тя, дълбоките й сини очи бяха фиксирани върху него, без да се отклоняват нито за миг. — Как се чувстваш?

Видя, че е с военен панталон, сандали и избеляла зелена риза, спусната отгоре — от дълбокия преден джоб надничаше стетоскоп.

Може би е медицинска сестра? А той се намира в някаква болница. Покрай варосаните циментови стени бяха подредени железни болнични легла и във всяко легло — увити в превръзки фигури, които едва приличаха на човешки същества.

Брайън усещаше главата си прекалено лека, нещо в нея проблясваше, а устните му бяха сухи като кърпа за бърсане. Сън? По-късно като че ли се отнесе и вече не можеше да каже кое е действително и кое не. Единствено осезаема беше болката. Дори дишането му причиняваше болка.

— Като Съни Листън след петнадесет рунда с Касиус Клей — каза той и успя слабо да се усмихне.

Сякаш беше очаквала нещо от него, някакъв знак, който да отпусне напрежението на лицето й. Усмихна се. Лъчезарната й усмивка, почти като физическо докосване, го грабна и като че ли го повдигна във въздуха.

— Не бяхме сигурни, че ще се справиш, но ти се бори добре — каза тя. — Спомняш ли си?

Брайън се измести внимателно на твърдия дюшек. Отново пламна болка. Отпусна се задъхан. Какво, в името на Бога, ставаше с него?

— Не много — отговори той, болката го отпусна за миг, усещаше я как пулсира в него. — Откога съм тук?

— Почти три седмици — каза тя. — Спа през цялото време. Морфинът помогна.

Затвори очи. Светлината му причиняваше болка. Гледката, която представляваха мъжете в другите легла — сигурно и той им изглеждаше така, както и те на него — мумифицирани под тонове марля, със стърчащи отвсякъде игли и системи, още повече нажежаваше болката.

Гласът й, мек и успокояващ, го последва в мислите му.

— Може би ще бъде по-добре, ако не се опитваш да си спомниш всичко наведнъж…

Познаваше този глас, да. Познаваше го… Но откъде? Мек, успокояващ… Ето, малката хладна ръка докосва челото му и свирепата болка постепенно отстъпва.

Странни, несвързани фрагменти изплуваха в паметта му. Опита се да ги сглоби.

— Бяхме на обиколка в джунглата — започна той. — Попаднахме в засада. Бях уморен… Да, сега си спомням. Транг… той стъпи на мина. Реката… — Брайън отвори широко очи. Опита се да се изтегли нагоре, но беше премазан от болка, толкова силна, че зад челото му пламна експлозия от червени звезди. Изчака малко, докато агонията се уталожи и попита. — Транг?

Жената поклати глава.

— Съжалявам — каза тя. — Моля те, не се опитвай да сядаш все още. По-добре е да лежиш по гръб. Искаш ли нещо?

В него се надигна вълна от отчаяние. И гняв. Не е могъл да спаси Транг. Тогава какъв е смисълът?… Каква беше ползата от всичко това, от всичките тези момчета, които умираха, от самата война?

Бедният Транг. И колко още други като него? А защо не и аз? Защо бях пощаден?

Внезапно желанието му се изгуби. Беше уморен, толкова уморен. Отново започна да се унася.

Облиза устните си и усети нещо солено. Кръв. Устните му бяха напукани, груби като картон.

— Вода — помоли той. — Сестра ли си?

— Лекар — отвърна тя с усмивка. — Но моля те… наричай ме Рейчъл. Имам чувството, че вече сме стари приятели.

Тя напълни книжната чаша от каната и я поднесе до устните му, като придържаше главата му с ръка. Беше учудващо силна за човек с нейната физика. Дългата й коса леко докосна бузата му — като целувка, лъхна го аромат на лимон.

И той като че ли извика от паметта му друг фрагмент. Навярно беше сън, но може би нещо подобно наистина се е случило. Беше в някакъв тунел и бързо вървеше към светлината в другия му край. Светлината бе тъй ярка, че изгаряше до болка очите му, сякаш гледаше направо в слънцето, но и тъй примамлива, че го притегляше като магнит. И колкото повече се приближаваше, толкова по-щастлив и лек се усещаше, сякаш земното притегляне отслабваше за него с всяка стъпка. Той бързаше, почти се носеше към този ярък отвор на тунела.

Но тунелът внезапно се изпълни със силно и всеобхващащо благоухание. Замайващ и влудяващ аромат, смес от лимонови цветчета, току-що окосена трева и свежата миризма на прясно изгладени дрехи от скрина на майка му. Отнякъде се появи и женски глас. Не можеше да чуе думите й, но знаеше, че го вика. Дърпа го назад… по-далеч от тази ярка светлина. Опита се да се съпротивлява, но нейната сила беше по-голяма. И накрая той й се подчини.

Сега, докато пиеше блудкавата вода и вдъхваше парфюма й, той си мислеше — тя беше това. Тази дребна жена на име Рейчъл. Тя го беше изтеглила обратно от ръба на пропастта и небитието. От смъртта? Мили Боже, нима беше стигнал дотам?

И трябваше ли да й бъде благодарен? Да, разбира се. Но точно сега чувстваше само безкрайно изтощение. Искаше му се да се отпусне и да заспи…

Като утоли жаждата си, тя леко положи главата му върху възглавницата.

— Когато те донесоха, носеше този медал — тя го притисна в дланта му. Нещо хладно. Метално. Медалът на Сейнт Кристофър. Роуз му го беше дала в деня на тръгването. Беше го сложил, а после забрави… — Запазих го за теб. Реших, че може би ще ти бъде нужен.

— Благодаря — каза той и сви юмрук около него. Опита се да извика в паметта си лицето на Роуз. Безуспешно. Единственият образ, който изплува в съзнанието му, беше този на моментната снимка в портфейла му. Беше я снимал миналата зима в Кони Айлънд. Чудесен ден, спомни си той. Цял прекрасен ден само за тях двамата. Бяха яли хлебчета с кренвирши и пържени миди в закусвалнята на Натан, а после се разхождаха по крайбрежието, обзети от странното чувство, че са единствените хора в света, докато пръстите им замръзнаха в дебелите ръкавици. Беше я снимал в малко вдървена поза на фона на закования с дъски вход на увеселителното павилионче до морската пътека — черната й коса понесена от вятъра, бузите й зачервени, усмивката — несигурна, като че ли не можеше напълно да повярва на щастието си и всеки миг очакваше нещо да се случи.

Роуз, скъпа Роуз, не знаеш ли, че си в безопасност с мен? Не можеш ли да разбереш това?

— Спи сега — беше гласът на Рейчъл. — Ще се върна, когато се наспиш. И не очаквай твърде много от себе си в началото.

— Моля те — прошепна той, — ще останеш ли с мен, докато заспя? Само няколко минути още?

Тя се усмихна и седна на ръба на леглото му. Едва сега забеляза, че ръката му беше превързана с марля и тиксо, а от вената му, точно над кокалчетата, стърчеше иглата от системата, но това не го разтревожи.

— Ще остана с теб, спи спокойно — каза тя.

* * *

Седмица по-късно Брайън вече седеше в леглото. Възглавницата над коленете му изпълняваше ролята на временно бюро за смачкания бележник, над който се беше навел. Ръката му трепереше — беше изминало толкова много време, откакто беше държал писалка. Но щом веднъж започна да пише, думите с лекота тръгнаха една след друга.

„Днес е първият ден на юни. Преди два дни махнаха трахеята на Боби Чилдрис. Тази сутрин го откараха във военноморската болница в Окинава. Преди няколко часа докараха друго момче с тръба в гърдите и без ръка. Той каза, че бил с проститутка в Куанг Три и преди да се измъкне в нощта, му оставила малък подарък. Дик Форестър говори от името на всички нас, когато каза: «Жалко, че не му е оставила гонорея.» Ето как започва да мисли човек при известни обстоятелства. Никога не става въпрос за добро или лошо, само за степени, колко е лошо лошото; например, да лежиш до човек с двойка подмокрящи се чукана вместо крака или до деветгодишно момче с половин лице…

Докато пиша това, няколко момчета играят покер на леглото срещу моето. Големият Джон, Скийтър Лукас и Кой Мейхю. Скийтър раздава картите и някой друг взема предназначените за Големия Джон, защото той — който вкъщи е спечелил стипендия по футбол — сега има само два пръста на лявата си ръка. А този, който държи картите на Мейхю вместо него, подхвърля шеги за «слепия късмет» — Мейхю е с прерязан зрителен нерв и никога повече няма да вижда, но се счита за голям късметлия, че не е лоботомия. Благодарности на Съединените щати на Америка.

Най-странното нещо около всичко това е, че — независимо от липсващите им части — заедно те правят едно цяло. Не, по-добро от това. Налице е удивителна щедрост на духа… не знам как да я обясня… мога само да кажа, че никога не съм виждал нещо подобно дори и в битка. Качеството на милосърдието, казано с думите на стария Уил Шекспир. Вчера видях това качество, той беше парализиран и в двата крака, но се измъкна от леглото, за да нахрани с лъжица приятеля си, който беше твърде зле и не можеше да седне.

Нощта е времето за плач. И той е като вятъра, човек свиква с него. Мъже, които тихо плачат във възглавниците си. Всички ние искаме да се върнем вкъщи и всички ние се страхуваме… Светът е същият, но ние сме различни. Някои от нас — външно, а всички ние — вътрешно. И всички ние си задаваме въпроса — какво ще бъде, когато се върнем? Как можем да се върнем обратно и да се опитваме да съберем парчетата от предишния си живот, когато никое от тях повече не пасва с другите?

Точно сега мисля за Роуз. Как изглежда, какво чувства? Това ми струва доста усилия. Сякаш се опитвам да нарисувам картина в ума си. И ме плаши. Знам, че я обичам, но колкото повече се мъча да си я спомня, толкова по-далечна става тя. Мисли ли все още за мен? Иска ли ме обратно? Но дори и да е така, не съм сигурен кого всъщност ще получи. Във всеки случай не е момчето, което се грижеше за нея, което я търсеше още по времето, когато беше дете. Аз вече не съм сигурен дали мога да се грижа дори за себе си, да не говорим за някой друг. Нощем понякога ме обзема страх. Мисля за Транг, за Грубер, за Матински — и плача. Плача като някое проклето бебе и това още повече ме ужасява. Няма ли да ужасява и Роуз?

Чуй, Роуз, ако си някъде там, на вълната на тази станция, в името на Бога, пиши ми. Кажи, че ме обичаш. Кажи, че ме обичаш, без значение кого ще откриеш в моята кожа, когато се върна… Кажи…“

— Писмо до дома?

Брайън вдигна очи и видя Рейчъл. Откога стоеше така?

— Би могла да го наречеш и така.

Остави писалката върху гъсто изписаната страница и почувства, че част от затормозяващото напрежение в мускулите му изчезна. Радваше се, че я вижда.

„Признай си, човече, че живееш в очакване на нейната поява“. Такава беше истината. Беше му станало навик да я очаква по това време на вечерта. Когато беше спокойно — както през тези няколко дни — тя не забравяше да го навести. До този момент не беше осъзнал какво голямо значение имаше тя за него, колко много го успокояваше присъствието й. Този факт необяснимо го притесняваше и той се срамуваше да го признае дори и пред себе си.

— Хей, Док — извика Големия Джон и размаха чуканчето на лявата си ръка, тъмното му лице се разтвори в усмивка, широка като Мисисипи. — Ще играя срещу теб, ако се присъединиш към нас.

Рейчъл се засмя и на свой ред му извика.

— Няма шанс, особено след начина, по който ми одра кожата миналия път.

Големия Джон отметна глава назад в гръмогласен смях.

— Сестричке, ако съм имал някакви аса, подпъхнати тук, в този ръкав, ти първа щеше да разбереш за това.

Брайън знаеше, че това приятелско дразнене беше форма на уважение. Те знаеха, че тя не беше равнодушна към тях, знаеха, също, че не допуска никакви глупости. Подозираше, че няколко от тях бяха влюбени в нея.

Големия Джон се върна обратно към играта си. Рейчъл седна до Брайън. Тази вечер косата й беше разпусната. Току-що я беше измила и възчервеният й оттенък изпъкваше и премигваше като шепа искри под студената светлина на голата крушка над леглото му.

До него достигна чистото й цитрусово ухание. Той я гледаше с благодарност. До гуша му беше дошла вечната гнила миризма на смърт в това отделение и всеки път, когато тя идваше при него заедно с усмивката си, с блясъка на сините си очи и с уханието си, все едно че му поднасяше малък подарък, който трябваше бавно да бъде разгънат, за да удължи насладата.

Сега му се искаше да има нещо, което да й предложи в замяна.

— Това е дневникът ми — обясни той, когато забеляза, че гледа с любопитство бележника му. — Започнах го, когато дойдох тук. Всеки ден вписвам по нещо. Човек може да каже, че е моят дървен талисман, на който отбелязвам времето. Някои момчета носеха със себе си подобни неща и отбелязваха с резка всеки изминал ден. Всеки ден те издълбаваха нова резка, докато накрая не оставаше място за нова и беше време да се връщат у дома — Брайън сви рамене. — Той крепи разума ми.

Тя кимна. Видя от израза на лицето й, че няма нужда от обяснения. Тя разбираше твърде много. Рейчъл каза.

— Запасите от разум тук не достигат, така че черпи сили, откъдето можеш. А това ми напомня, че ти нося нещо — пъхна ръка в джоба на ризата си от защитен плат и извади парче шоколад. Устата му се изпълни със слюнка само при вида му. — Майка ми ги изпраща. Навярно си въобразява, че съм на летен лагер, също като по времето, когато бях на десет години. Така че, добре дошъл в лагера на умопобърканите — тя му го подаде, погледът й отново се насочи към бележника. — Какво ще правиш с него?

— Още не знам. Може би просто ще го запазя за спомен. Ако някога имам син, бих желал той да знае.

— Обичаш ли деца? — лицето й изглеждаше тъжно.

— Разбира се. А и нямам избор с шест по-малки от мен братя вкъщи. Винаги съм искал аз самият да имам поне дузина.

— Само дузина?

— Е, като начало.

Тя се присъедини към смеха му, но му се стори, че смехът й е някак напрегнат.

Неочаквано се сети, че все пак той има нещо, което може да й предложи.

— Искаш ли да го прочетеш?

— Може ли? — главата й се вдигна нагоре, върху лицето й беше изписано силно желание.

Брайън си помисли — не е ли странна тази липса на стеснителност, тази готовност да разкрие пред нея най-интимните си мисли. Всъщност защо да е странно? Та тя познава тялото му по-добре и от собствената му майка. В известен смисъл тя като че ли го беше родила. Тя го върна обратно към живота, беше докосвала всяка част от тялото му, беше почиствала мръсотиите му, беше го хранила, беше се грижила за него. Какво по-естествено от това да се чувства вече обвързан с нея?

Подаде й дневника, очаквайки, че тя ще го мушне в някой от джобовете си, за да го прочете по-късно. Но Рейчъл го изненада, тя го отвори веднага и започна да чете, без да помръдне, докато не свърши и последната страница.

Беше изминал повече от час и вече минаваше десет. Играта на покер се разпадна, мъжете се затътриха към леглата си с неустойчиви походки. Лили ги обикаляше, проверяваше системите и превръзките, раздаваше лекарства. В цялото отделение се носеха проскърцвания от пружините на леглата — мъжете наместваха осакатените си тела и се подготвяха за сън.

Когато Рейчъл вдигна очи, Брайън видя, че те са пълни със сълзи.

— По дяволите, това е много добро — каза тя със стегнат глас. — Накара ме да изживея неща, които не бих искала да…

— Разбирам какво искаш да кажеш! Мислех да напиша книга, когато се върна. Заради това всъщност започнах и дневника — да не забравя нищо. Но сега не съм сигурен дали бих могъл. Това би означавало още веднъж да преживея всичко.

Тя кимна.

— Да, така е. Но именно заради това книгата трябва да бъде написана. Как иначе бихме могли да спрем тази лудост?

Брайън се опита да се съсредоточи. Вдигна писалката и я завъртя отново и отново между палеца и показалеца си. Чувстваше се така открит пред нея, така оголен — не само отвън, а и отвътре. „По една стъпка само — мислеше си той. — Точно сега не мога да се справя с повече.“

— Даже и да я напиша, кой ще пожелае да я прочете? Общественото мнение беше против лейтенант Кали заради Му Лай. Те не могат да разберат как би могло да се случи подобно нещо. Ако запиташ минувачите от улицата какво е най-ужасното нещо, което би могло да им се случи, девет отговора от десет ще бъдат „смъртта“. Но те не се страхуват истински. Мисля, че истински се страхуваме от нас самите — страх ни е от това какво бихме могли да направим, ако натискът върху нас е неимоверно силен. Хора като Кали ни изваждат от равновесие, защото дълбоко вътре в себе си ние се питаме дали и в нас тлее същата сила, способна да затрие цяло село.

— Прав си, разбира се. Но ако не се насилим да се обърнем с лице към този ужас, каква надежда ни остава, че някога ще можем да предотвратим повторението му?

Наведе се напред и хвана ръката му с двете си ръце. Беше го докосвала много пъти, но винаги с хладните, професионални ръце на лекар. В този момент тя го докосваше по друг начин и той усети как го залива гореща вълна от смесени чувства.

— Напиши книгата си, Брайън. Тя цялата е събрана тук. И не се безпокой кой ще я чете. Просто я напиши.

Брайън, вгледан в тези пламтящи сини очи, се почувства като подхванат от подводно течение, останал без дъх, увлечен от страстта й, от непреодолимата й воля. Той кимна леко.

— Може би ще го направя. Да, може би ще го направя.

 

 

Две седмици по-късно Брайън лежеше в леглото и се питаше дали би могъл да умре, ако се опита да стане и сам да отиде до клозета. Стисна железните пръчки от двете страни на леглото и се надигна до седнало положение. Чувстваше се много слаб и дори от това нищожно усилие в него запулсира болка. Но проклет да бъде, ако продължава да лежи тук като новородено бебе. Този път ще пикае като мъж, изправен на двата си собствени крака, даже ако това означава спукване на шевовете, които придържаха червата му.

— Патерици — изсъска през стиснати зъби.

— Искам да знаеш, че това е против съветите на лекаря ти.

Рейчъл стоеше над него с ръце, кръстосани на гърдите. Беше в зелената униформа на операционна сестра, а от косата й, заплетена на една плитка, стърчаха отделни кичури. Бузите й бяха зачервени, очите й блестяха едновременно тревожни и гневни.

За Бога, той не е чак толкова зле, нали? Все още имаше крака, а след почти един месец, прекаран на гръб, съвсем естествено е да се чувства малко слаб. Насили се да извади крака изпод чаршафа. Изтръпна от ужас, когато ги видя — бяха увиснали над ръба на дюшека като закачени на простора чорапи на някоя старица. Кожата му беше толкова бледа, че изглеждаше като мъртва — шокът допълнително се усилваше от контраста със зигзагообразните белези на наранена тъкан по бедрата му.

„Исусе, не бих могъл да удържа и няколко стръка от бели градински ружи на тези мои крака. Но поне трябва да опитам, нали?“

— По дяволите лекарските съвети — каза й той. — Ако падна, можеш да ме вдигнеш. Но проклет да бъда, ако допусна повече да ми бършеш задника като че ли съм на две години.

Рейчъл му подаде патериците с вдървени ръце, лицето й беше стегнато от напрежение и неодобрение.

— Ако това е единственото, което те безпокои, виждала съм повече голи задници от прислужник в мъжка съблекалня и, повярвай ми, около твоя няма нищо специално.

От съседното легло Доусън надигна черната си тромава фигура на един лакът и завъртя окото, което не беше покрито с дебела превръзка.

— Ако искаш да видиш нещо наистина специално, Док, ела да провериш к’во аз имам в гащите си.

— Благодаря, сержант. Ще го имам предвид — тя хвана погледа на Брайън и го задържа за миг, после каза. — Момчета, по-добре е да мислите с това, което е между ушите ви, а не с това, което е между краката ви.

Доусън се разкикоти силно, но Брайън задържа израза си на мрачна решителност.

— Все някога трябва да стана от това легло, защо да не го направя сега? — изправи се с мъка на крака и веднага съжали за избухването си. Краката му се подгънаха и се разтрепериха, а клозетът неочаквано му се стори далеко като Хонконг.

Премести патериците напред, направи две несигурни стъпки и спря да почине.

От врата надолу беше като в огън, около кръста му танцуваха пламъци, ближеха го под ключиците. Слаб, твърде слаб, така проклето слаб. А и собственото му отражение в стъклената врата на шкафа с лекарства не вдъхваше увереност. О, Исусе, наистина ли това там съм аз? Размазаното отражение на скелет с хлътнали очи, което го гледаше оттам, му напомни за снимките на останалите живи в концентрационните лагери от Втората световна война.

Сега като че ли се държеше само на една-единствена нишка — нишката на личната му решителност, която се опъваше от мозъка до крайниците му. А докато преполови отделението, тя вече беше опъната до краен предел, до точката на скъсване. Пот се стичаше между лопатките му. Чувстваше се като сварена риба, от която без усилие може да се отдели гръбначният стълб.

Другите мъже — Дик, Хенсън, Бухолц, Пардо — го наблюдаваха, така, сякаш беше Уайти Форд на върха на отскока си (с изключение на Бостън — наричаха го така според града, от който идваше, той се беше обърнал към стената. Бедното момче, и двата му крака бяха ампутирани до колената. Повече никъде нямаше да отиде).

„Аз съм един от щастливците“, помисли си Брайън.

Но в този момент не се чувстваше особено щастлив. Страшно много му се искаше да легне. Дори и на пода. Беше толкова уморен, само да затвори очи и ще заспи.

Поддържаше го единствено представата как лежи в локва от собствената си урина.

Брайън направи още четири несигурни стъпки, дървените подложки на патериците болезнено се врязваха в подмишниците му. Погледна назад и видя, че Рейчъл не се беше помръднала. Все още стоеше там, където я беше оставил, на около дузина ярда от него, гневно намръщена.

— Не ме гледай с тези големи кравешки очи — каза тя сърдито. — Толкова си заинатен да ми покажеш що за мъж си, че сега не ти остава нищо друго, освен да преминеш и остатъка от разстоянието.

— Не съм искал услуги — каза той и малкият изблик на яд му осигури достатъчно гориво, за да преодолее още няколко ярда.

— Тук има правило. Щом раненият се възстанови до състояние на амбулаторен пациент, транспортират го със следващия самолет в Окинава. Казват, че там имало климатични инсталации. И тоалетни с течаща вода — в гласа й имаше някакво странно, необяснимо напрежение.

— Горя от нетърпение.

Нови мускули се върнаха към живот — мускули, толкова отдавна неизползвани, че беше забравил за съществуването им. По дяволите, Рейчъл, какво й пука на нея къде ще отиде той? Имаше със стотици там, откъдето беше дошъл. Какво представляваше той за нея, освен едно име и номер на картонче? Да, беше му спасила живота, но нали лекарите са за това.

И той повлече мъртвешката си тежест… Имаше чувството, че се движи в продължение на часове по този мрачен и покрит с плочки коридор — някаква медицинска сестра му посочи изхода, който водеше към клозетите.

Вече навън той присви очи срещу силната слънчева светлина. Пред него беше калната пътека, която минаваше през голо пространство, оградено с тел, и водеше към варосаните дървени кабини с покриви от рифелована ламарина. На една от тях, закрепена с кабарче, висеше ръчно написана табела:

Брайън се засмя безпомощно. Сълзи се стичаха надолу по бузите му, той целият трепереше на границата на припадъка. Колко вярно, помисли си той. Ако можеш да пикаеш на собствените си два крака, ти си достатъчно мъж, за да поемеш в ръце личната си съдба. А не беше ли това крайната цел на всички усилия? Поставяне на нещата под контрол. Установяване на някакъв ред в съществуването, което напоследък като че ли беше изскочило извън орбита.

Всеки ден, прекаран тук, го откъсваше малко по малко от стария му живот. Спомените за дома избледняваха като стари фотографии, натикани в най-долното чекмедже. По-лошо, неговата преданост се превръщаше в несигурност. Всеки ден го приближаваше до Рейчъл и го отдалечаваше още една стъпка от Роуз.

„Какъв глупак съм — мислеше Брайън. — Бъркам благодарност с… Какво? Любов?“

Не. Това е смешно. Рейчъл се отнасяше приятелски с него, това беше всичко. Не е негова работа да променя обикновените им отношения в нещо друго.

Изведнъж чу шум зад себе си. Обърна се нестабилно с патериците и едва не загуби равновесие.

Рейчъл го беше последвала. Беше на няколко стъпки зад него и го наблюдаваше тревожно, както майка следи току-що проходилото си бебе, но не се приближи да помогне. Сега, когато той беше на краката си, тя изглеждаше много по-дребна и така млада със заплетената си по този начин коса — като ученичка. Той си представи как изтегля гуменото пръстенче накрая и бавно разплита дебелата плитка, разпуска я и заравя лице…

Да я вземат дяволите, че го кара да изпитва такава нужда от нея.

— Нямам нужда от доктор за това — каза той вдървено. — Последния път, когато погледнах, водопроводната ми система беше в ред.

— Знам, исках само да кажа… — Рейчъл спря, очите й внезапно заблестяха. — Виж какво, съжалявам. Не трябваше да ти се сопвам така.

— Не може ли това да почака? — каза той почти умоляващо. — Наистина трябва да…

Спря, обля го ужас — разбра, че няма да успее. Нещо се освободи вътре в него и неочакван изблик на топла, щипеща влага се просмука по предната част на тънката му памучна пижама.

И всичко беше… просто… дяволски много…

— О, Господи — простена той и се разплака със сухи, насечени ридания.

Обгърнаха го ръце, тънки и силни като въжета, подкрепиха го. О, да, мислеше той, като потъваше в нейната мекота. О, да! Отпусна глава на рамото й и даде воля на сълзите си. А после, заедно с горещата миризма на урина, която се носеше от него, дойде и срамът.

„Исусе, какво правя? Двегодишно дете има по-голям контрол над себе си. Да стоя тук в собствената си пикня и да рева на рамото й.“

Опита се да се отдръпне, но тези силни ръце още по-здраво го стегнаха в прегръдката си. Косата й, затоплена от слънцето, гальовно мека, докосваше врата му.

Обгърна го аромат на лимон.

— Ти, идиот — каза тя със задавен глас. — Нима мислиш, че аз… Гледах те… и те мразех… затова, че си толкова смел. Не искам да си отиваш оттук, по дяволите.

Брайън беше така смаян, че не можа да измисли какво да каже, освен да попита.

— Защо?

— Обичам те — каза тя просто. — А сега ти си отиваш.

Зави му се свят, главата му се замая, като че ли беше стоял твърде дълго на слънце. Тя казваше нещо важно, знаеше това, и все пак думите й се разпиляваха и отнасяха настрана, а той оставаше с това ужасно чувство за празнота. О, Исусе, как мога да я оставя?

Но не можа да намери думите, които искаше да каже.

— Воня — промълви той.

— Да. Но аз съм мирисала и много по-лоши миризми — изсмя се тя с разтреперен глас. — Хайде, ела, трябва да бъдеш почистен и облечен в суха пижама.

Тя отстъпи малко назад и му подаде ръка — сега вече той не се нуждаеше от патерици. Подкрепяше го с лекота, тази дребна жена, чиято сила и нежност никога нямаше да престанат да го изненадват.

И в този миг той разбра от какво бягаше.

Обичам я.

И всичко изведнъж стана толкова просто… и все пак невъзможно. Той си отиваше. Връщаше се у дома, за да види какво още можеше да се спаси между него и Роуз. Това беше желанието му. Беше го искал толкова много и толкова силно, че то се беше превърнало в молитва, чиито думи се повтарят дълго, след като човек вече е забравил значението им.

Но сега Рейчъл беше тази, за която го болеше. Нужда, по-дълбока от просто желание. Нуждаеше се от нея така много, както се нуждаеше от въздух, сън и хляб.

Но какво би могъл да й обещае? Как би могъл да я вземе, без да предаде Роуз?

Притиснат до Рейчъл в обратния им път през двора, Брайън си мислеше с тъга, че от всички неща, които го бяха карали да страда, от любовта му към нея го болеше най-силно.

Две нощи по-късно тя дойде при него.

Той видя неясно очертаната й фигура да преминава през вратата, косата й беше спусната по раменете, за миг в нея се сплетоха лунни лъчи и пръснаха шепа искри около главата й — сърцето му заседна в гърлото от красотата на гледката.

И ръката й, хладина на бузата му, и това лятно благоухание, което го обгърна като прегръдка.

— Утре — каза той и седна в леглото.

— Знам. Дойдох да ти кажа сбогом.

Беше толкова близо, седеше до него в полутъмнината, чувстваше дъха й върху себе си, топъл и сладък като аромата й. И внезапно силно му се прииска да я вземе в ръцете си. Само веднъж… да може да я утеши… защото, о, Боже, знаеше, че ако не го направи, после ще съжалява за пропуснатия миг.

В същото време чувстваше, че това няма да бъде правилно. Това може да открехне широко нещо, което би трябвало да остане заключено. Обичаше я, но не можеше да й предложи нищо… И може би по-добре е да остави нещата така.

Седмица в Окинава и после, ако има късмет, ще бъде освободен от служба по здравословни причини и ще получи билет за вкъщи. У дома, при Роуз… ако тя все още го иска.

Той я видя в паметта си на седем години, коленичила пред олтара в бялата си рокличка и с воал — най-малката булка в света, така сериозна, със стиснати клепачи, а ръцете й в бели ръкавици, сключени за молитва. Малка бяла булка, съвсем сама. И същите чувства, с които я гледаше тогава, се върнаха при него, както и копнежът да я защити, неговата бедна малка Роуз, която имаше такава огромна нужда от обич.

Някакъв грозен глас му се заприсмива: „Забравила те е досега. Нито едно писмо. Намерила е някой друг да се грижи за нея.“

Рейчъл заговори и гласът й разпръсна мислите му.

— Предполагам, че ще си отидеш у дома, обратно в Щатите.

Той кимна.

— Ако ме освободят по здравословни причини. Мразя вероятността да се върна обратно тук от Окинава. Каква беше поговорката: „Можеш да измамиш дявола веднъж, но не и два пъти.“

— И на дявола няма да му хареса тук. Твърде голяма конкуренция. Във всеки случай, моята препоръка е да бъдеш освободен от служба. Може да стъпиш на крака, но се нуждаеш от много време, за да бъдеш готов за участие в битка.

— Боже Господи, нима някой някога е готов за това?

Тя замълча за миг.

— Брайън, обещай ми нещо.

— Всичко, което кажеш, Док.

— Обещай ми, че ще напишеш тази книга. Ти имаш чудесна дарба. Имаш и какво да кажеш. А хората трябва да знаят за тази война.

Хората. Отново си помисли за Роуз. Не, не можеше да си представи, че й разказва за Виетнам. Как би могла тя или който и да е друг, не преминал през това меле, да го разбере?

Рейчъл разбира, няма нужда да й се обяснява каквото и да било.

— Ако я напиша — каза той, — тя ще бъде точно такава, каквато аз я разбирам.

Тя докосна ръката му, прекара леко пръсти над костта, която изпъкваше от лишената му от плът китка. Той почувства — о, такава тъга… в това докосване… искаше му се да отвори тази заключена врата между тях и да открие какво друго има там…

— Храни се повече — каза тя. — Трябва да напълнееш поне малко.

— Пица — каза той и се засмя, — докато започне да излиза от ушите ми. Господи, мисля, че бих могъл да разменя целия ориз на тази проклета страна за едно-единствено парче пица от Джей авеню.

— Или в „Карнеги дейл“, за това си мечтая. С кафява корица и не много кисела туршия с копър. Ще направиш ли това за мен, Брайън — да отидеш там и да изядеш една порция за мен?

— Дори и ако трябва да измина целя път дотам с патерици.

— Ще ми липсваш, Брайън, не знам как да кажа това, но…

Той протегна ръка и леко притисна пръст до устните й.

— Не трябва да казваш нищо. Знам.

— Аз… ще ми липсваш — повтори тя с отслабнал глас и когато се наведе напред да го целуне по бузата, той усети соления вкус на сълзите й върху устните си.

Копнееше да й каже, че я обича. Но вместо това каза само.

— Ще я напиша. Книгата.

— Радвам се — отвърна тя.

В отблясъците на лунната светлина той видя финото, ясно очертание на лицето й. Може би за първи път в живота си той съжаляваше толкова много за това, което трябваше да каже сега.

— Сбогом, Рейчъл.