Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (27)

Епилог

Мъждукащата светлина на свещите осветяваше красивата трапезария и над вазата с бели лилии, поставена в центъра на масата, Камила огледа гостите, поканени на вечеря. Тази вечер е почти като онази преди повече от единадесет месеца, помисли си тя. Имаше само две разлики — тогава Филип беше присъствал, а Попи не. Сега беше точно обратното. Тук беше и Антъни, който, както винаги, все поглеждаше с надежда Мейтлънд, мълчаливо подканяйки го отново да напълни чашата му. Тук беше и Люси, малко по-напълняла и още по-посивяла, но същата сериозна домакиня, която Камила познаваше отпреди четиридесет години. Хенриета, завърнала се вече от Париж, изглеждаше по-хубава от всякога, докато свенливо разказваше за новия си приятел. Реджи и Шарлот, върнали се за коледната ваканция, си бяха все така любознателни и жизнени. Нямаше го само Филип, който пътуваше из Европа, за да изучава Ренесансовата архитектура. Неговото място заемаше Попи, цъфтяща от здраве, с крехката си красота, напомняща тази на английска роза. Беше взела изпитите си много по-добре, отколкото Камила очакваше, и сега смяташе да продължи нагоре. За истинско удоволствие на майка си, тя говореше дори за желанието си да следва английска литература и философия в университета.

— Кога започва делото? — запита Люси. Разговаряха за Аластър Рос и за това как бе арестуван на следващия ден, след като бе подпалил Крийгнеч.

— Идният месец — отвърна Камила. — Не ти ли казах, че са установили, че всеки трети от населението на Ардачи е поддръжник и симпатизант на ИРА? Преди да разкрием цялата история, селото било център за износа на оръжие на целия западен бряг на Шотландия.

— Не мога да разбера защо баща ти и Едит избраха да живеят точно там, след като можеха да се настанят, където поискат из цялата страна — намеси се Антъни.

— Само защото тя е поддържала кореспонденция с онзи ветеринар във връзка с отглеждането на скъпоценните си кучета — отвърна Камила.

— Ужасен късмет — поклати глава Люси. — Но всички те ще бъдат осъдени, нали? Има ли опасност да ги освободят отново?

— Ако не за друго, биха могли да осъдят Аластър Рос за палеж — каза Камила. — Това важи и за всички останали, които бяха с него през онази нощ. Но според мен полицията разполага с достатъчно доказателства, за да ги осъди за по-продължително време. Като се изключи Мойра, съпругата на Аластър. Изглежда, тя е била на практика нещо като заложница на Хектор и сина му. Много се е страхувала от тях.

— Като се замисля — отбеляза Люси, — просто не мога да повярвам, че всичко това се е случило. А ти? Сега ми изглежда като лош сън… или някакъв филм, който сме гледали по телевизията.

Двете жени се усмихнаха една на друга, забравили и простили старите недоразумения. Почти не говореха за Филип — раната беше още много прясна, за да могат да говорят по тази тема равнодушно, така че почти не споменаваха името му.

— Разбирам какво искаш да кажеш — съгласи се Камила. За нея също лудостта от предишното лято и се струваше като сън… красив, вълшебен, но отдавна отминал. Изчезнал при суровия сблъсък с действителността. Отначало болката беше непоносима, докато се опитваше да привикне към мисълта, че ще трябва да живее без Филип. Тъгата й бе равна на онази, която беше изпитала, когато бе изгубила Дейвид, и имаше моменти, когато не знаеше как да продължи напред. Ала съществуваше Попи, за която трябваше да мисли, и тази грижа, както и желанието й да възвърне предишната им близост, отвличаха съзнанието й от огромната загуба. Понякога все още се чувстваше самотна, особено след като се бе отказала от управлението на „Итън и Итън“ и работеше като обикновен консултант в компанията само по три пъти в седмицата, ала знаеше, че като бе скъсала с Филип, бе постъпила разумно и се уповаваше на старата поговорка, че времето лекува всички рани.

— Най-хубавото от всичко е — прекъсна мислите й Антъни, — че вече не си в черния списък на някаква терористична организация.

— Наистина! Дори Джийн се върна на работа при мен, въпреки че в последно време нямам много нужда от нея. Но все пак е чудесно да я чувствам отново до себе си.

— Ами какво стана с момичето, което беше на нейното място? — запита Люси. — Как се отрази завръщането й на Анабел?

Камила се разсмя.

— Получи необходимата квалификация и сега работи за новия президент Леели Форбе.

— Радвам се за нея — усмихна се Антъни и огледа със задоволство пълната си чаша. После се обърна към Попи: — Сигурно си щастлива, че майка ти по-често се заседява вкъщи?

Попи улови погледа на Камила и двете се усмихнаха.

— Чудесно е! — съгласи се момичето. — Точно като в доброто старо време.

— Кое време? — не разбра Реджи.

— Времето, когато татко беше жив — меко отвърна Попи.

— Следващия уикенд заминаваме за Венеция с Ориент експрес — каза Камила. — Това е нещо, което Дейвид и аз винаги сме искали да направим, но така и не успяхме.

Реджи и Шарлот погледнаха завистливо към Попи.

— Щастливка! — изкоментира Реджи. — Нас никой не ни води на такива пътешествия.

— Ах, горките деца! — подигра го Антъни.

Когато вечерта свърши сред приятни разговори и смях, Камила отиде да ги изпрати до вратата. Това беше една от най-приятните вечери, които беше прекарвала от дълго време насам.

— Трябва да дойдете отново, след като се върнем от Венеция. Ще имаме да ви разказваме много неща.

Антъни прошепна в ухото й, докато я целуваше за лека нощ:

— И да се върнеш с някой мъж от Венеция, миличка. Това е най-романтичният град в света.

— Дали ще имам толкова късмет? — пошегува се Камила, но за момент в очите й се появи тъга и като че ли върху чертите й падна някаква сянка.

— Сигурен съм, че един ден и това ще стане — увери я той тихо, за да не чуе някой друг.

— Не бих искала да се обзалагам — сухо се усмихна тя.

Когато всички си отидоха, Попи, развеселена, затанцува по стълбите към своята стая.

— Разбра ли, че двете с Хенриета имаме намерение да пообиколим Франция през лятото? Ще бъде страхотно!

— Чудесно, миличка — топло отговори Камила. — Най-добрият начин да научиш един език е да прекараш известно време в съответната страна.

Попи кимна.

— Да, наистина ще бъде страхотно. Вече нямам търпение да дойде лятото. Но това, което очаквам с най-голямо желание, е срещата ми с френската кухня. Здравата ще се тъпча цели два месеца!

Камила се разсмя, наблюдавайки как дъщеря й изчезва в своята стая. Част от нея копнееше тя да е тази, с която Попи ще посети Франция, ала другата част я предупреждаваше, че не бива да рискува да развали новата близост, която се зараждаше между тях.

— Лека нощ, миличка.

— Лека нощ, мамо.

Къщата притихна. Мейтлънд отдавна беше изчистил трапезарията и Камила бе настояла двамата с мисис Мейтлънд да се оттеглят в стаята си веднага щом сервират кафето. Останала сама, тя се отпусна върху дантелените възглавници на дивана във всекидневната и си пожела да не се чувства толкова самотна и празна. Антъни й бе казал, че е убеден, че и тя най-после ще намери някого, с когото да сподели живота си, но това й се струваше малко вероятно. Не и някого, когото би могла да обича. Не и някого, който щеше да запълни огромната празнина, която бяха оставили у нея първо Дейвид, след това Филип. Въздъхна тежко и стана да спусне завесата, преди да угаси осветлението. Вечерта беше преминала много приятно и никак не й се искаше да се чувства толкова самотна и тъжна. След това бързо се упрекна, че се е отдала на самосъжаление, което беше в състояние да развали всичко.

Точно в този момент входният звънец иззвъня. Камила сви рамене и отиде да отвори. Сигурно Реджи и Шарлот бяха забравили нещо. Люси винаги им се караше, че са много разсеяни. Отключи отново, свали предпазната верига и отвори вратата.

— Е, какво има? — започна тя, след това си пое дълбоко въздух и издаде лек изненадан вик.

— Прекалено закъснял ли съм, Камила? Видях, че свети и реших, че си останала до късно и бих могъл да мина да те поздравя. Отдавна не сме се виждали.

Камила, объркана, не откъсваше поглед от лицето му. После се усмихна, сякаш неговото посещение беше точно това, което бе искала. Протегна топло ръката си.

— Заповядай, Джефри — каза тя. — Наистина не сме се виждали от много отдавна.