Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (22)

Двадесет и първа глава

В стаята на Дени липсваха всякакви лични вещи. Не бе останало нищо, освен голямото двойно легло с непокрити матраци. Попи стоеше отчаяно в средата на тази пустош, в която някога бе изживяла толкова щастливи нощи, и си пожела изобщо да не бе идвала. Какво бе очаквала? Знаеше, че Дени няма да е тук. Малко вероятно беше наоколо да се навърта и някой от приятелите му. Но в безумната си паника да избяга от „Уилсън Кресънт“ тя бе търсила нещо познато само за да открие, че то й е станало съвсем чуждо.

Единият от негрите, които държаха стаята на долния етаж, я бе познал веднага и я бе пуснал в къщата. Но той бе излязъл и тя стоеше в сградата сам-сама, чудейки се какво да прави.

— Живее ли вече някой в стаята на Дени? — бе попитала тя още като пристигна.

Момчето присви широките си мускулести рамене:

— Де да знам.

Очевидно никой не бе наел стаята, но тя не можеше да остане, дори и да искаше. Единствените пари, които имаше, едва й бяха стигнали да плати таксито. Шофьорът се бе намръщил на десетте пенса бакшиш, които му бе дала.

— К’во е т’ва, дявол да го вземе? — ядосано се провикна той, като гледаше парите в ръката си с отвращение. — Май няма много да забогатея с тях!

— Съжалявам, но това е всичко, което имам — обясни Попи.

Тя се облегна на ръба на леглото и се запита какво трябва да направи. Постъпката на Камила я беше съсипала. Как може една майка, мислеше си Попи, да извика полицията да охранява къщата й от собственото й дете? Това беше най-безчувствената постъпка, за която някога бе чувала. Разбира се, Камила бе направила това, за да й отмъсти, задето бе излъгала, че е изневерявала на баща й. Майка й бе разказала също така на полицията за откраднатото сребро и за подправения подпис.

Премръзнала и объркана, Попи се въртеше върху матрака и искаше Дени да е още тук, за да се погрижи за нея. Но всъщност той никога не се беше грижил за нея, нали така? Точно това беше проблемът. Затова и отношенията между тях бяха толкова обтегнати. Дени мислеше само за секс, докато тя търсеше любов… близост… и доверие! От очите й бликнаха сълзи, докато разглеждаше през прозореца познатата гледка към блока с малките апартаментчета и единственото дърво, което се бореше да оцелее. Колко често бе гледала през този прозорец, докато бе чакала Дени да се върне, сам-самичка в тази неуютна стая, точно както в момента? И колко време щеше да остане сега? Без пари не би могла да преживее дълго, дори и ако никой не наеме стаята.

Къщата беше спокойна и притихнала. Стана, отвори вратата и се ослуша. Нищо. Ако побързаше, би могла да слезе до кухнята и да си направи нещо за пиене. Може би дори щеше да намери и малко хляб. Може това да са последните неща, които ще хапне и пийне през следващите няколко дни. След това щеше да бъде принудена да проси — като хората, които бе видяла в предградията. Едно нещо беше съвсем сигурно — никога вече не би могла да се върне нито у дома, нито в дома на семейство Хамилтън. Благодарение на майка й полицията щеше да я издирва, а тя бе твърдо решена в никакъв случай да не се оставя да я хванат.

 

 

Към полунощ Люси вече не можеше да издържи. Антъни твърдеше, че вдига много шум за нищо, и че повечето млади хора нямат никакво чувство за време, или че Попи просто се е запиляла някъде с приятели, и без съмнение ще се прибере по-късно. Неубедена, Люси не си легна и непрекъснато напрягаше слух да чуе ключа на Попи във вратата.

— Тя има само около пет лири — тревожеше се Люси. — Как би могла да се оправи с тях?

Антъни се опита да я успокои.

— Нямаме представа с какви хора е общувала през последните няколко месеца. Може да е отишла да ги види. Може да е искала да научи нещо за Дени. Не знаем нищо за живота й, преди да дойде да живее у нас. Може да има приятели навсякъде. Ами ако просто е решила да прекара нощта у някого от тях?

Лицето на Люси бе посивяло от умора и притеснение.

— Говориш за онези хора, които участваха в безредиците, нали? За онези от „Борци против класите“! — тя поклати глава. — Мисля, че Попи се промени. Била е наскърбена от приятеля си. А пък и метежът доста я е поуплашил. Не смятам, че би искала отново да се срещне с някого от тях.

— Не ти ли се струва, че действаш малко на своя глава, като се намесваш, Люси? Все пак Камила е нейна майка. Тя трябва да се притеснява.

Люси изсумтя.

— Именно в това е проблемът. На Камила изобщо не й пука! Прекалено е заета да прелъстява сина ни, за да я е грижа какво става със собственото й дете.

Антъни се намръщи.

— Много си й ядосана, нали? Лично аз намирам, че я съдиш прекалено строго.

— Не смяташ ли, че имам право да го правя? — Люси стана и отиде до телефона. — Не ме интересува какво мислиш, но аз имам намерение да позвъня в полицията. Трябваше да го направя много по-рано. Помислил ли си си поне за момент, че всичко може да й се случи? Може дори да е хваната от онези от ИРА!

— Сега наистина мисля, че отиде твърде далеч — каза той, но й се усмихна нежно. Знаеше, че жена му има най-добри намерения. Тя беше родена да бъде майка и не можеше да понесе да вижда Попи нещастна. Но все пак беше наясно, че тя не е тяхна дъщеря и цялата отговорност трябваше да бъде носена от Камила, която с желание би я приела.

След няколко минути Люси се върна и се отпусна тежко до него на дивана във всекидневната.

— След няколко минути ще дойдат тук. Ще се обадят и на Камила.

— Какво? По това време? — той изглеждаше изненадан. Беше почти един след полунощ.

— Антъни — рязко се обърна към него Люси, — едно младо момиче е изчезнало. Не мога да повярвам, че Попи е решила да остане да прекара нощта някъде, без да ни се обади. Според мен нещо се е случило.

— Господи, каква каша! — изстена той уморено. — Предполагам, че поне бих могъл да си налея чаша уиски, щом така или иначе вече не мога да си легна.

Без да отговори, Люси отново се изправи.

— Може би е по-добре да звънна на Камила и да й кажа какво се случи, преди полицията да пристигне.

Вторият й разговор с Камила за този ден не беше по-приятен от първия.

— Защо не се обади първо на мен? — ядоса се Камила. Гласът й звучеше сънено и докато се опитваше да се разбуди, бе поразена от своеволията на Люси.

— Какво има? — сънено попита Филип.

Камила закри слушалката с ръка.

— Обажда се майка ти — прошепна тя.

Той мигновено се събуди. Изтърколи се по-близо и се наведе към телефона, за да може да чува разговора.

— Наистина се безпокоя за нея — говореше Люси. — Не знам какво ще може да направи полицията, но не мога да се успокоя, докато не разбера къде е. Като се има предвид тази история с ИРА, смятам, че постъпихме по единствено възможния начин. Разбира се, ако ти не си съгласна, това е друг въпрос.

— Люси, ще спреш ли да говориш така, сякаш аз изобщо не се интересувам от Попи! — разгорещи се Камила. — Веднага ще позвъня в Специалните служби, за да им кажа какво се е случило, но имам предчувствието, че това няма нищо общо с ИРА.

В този момент Филип издърпа слушалката от ръката й.

— Мамо? Чуваш ли ме? — настойчиво извика той. — Мислех, че двете с Камила сте приятелки. Защо се държиш така? Камила е много притеснена за Попи и много разстроена от факта, че момичето отказва да се прибере вкъщи и предпочита да живее у вас. Как ще се почувстваш ти, ако Хети или Шарлот не пожелаят да си дойдат у дома? Ще престанеш ли да презираш Камила за нещо, за което тя няма никаква вина? — никога през живота си Филип не бе разговарял така грубо с майка си и изведнъж осъзна, че целият трепери.

Поразена, Люси измърмори нещо неразбрано и затвори телефона. Много бавно и внимателно Филип постави слушалката обратно. Върху лицето му бе изписана изненада.

Камила сложи ръка върху голото му рамо.

— Съжалявам за това, мили — извинително каза тя. — Аз застанах между теб и семейството ти, нали? Неприятно ми е да слушам как се караш с Люси. Майка ти и Попи не одобряват нашата връзка, нали? — беше по-скоро заключение, отколкото въпрос, защото добре знаеше отговора и той я нараняваше.

— И аз не обичам да се карам с мама — унило каза той, — но тя започна да става непоносима. Не знам какво й е в последно време. Но какво ще правим с Попи? Мислиш ли, че наистина е изчезнала?

Камила се отпусна на леглото до него.

— Трябва да си призная съвсем честно, че за нея не е необичайно да прекарва нощите навън. Прави го почти непрекъснато. В началото страшно се ядосвах. Винаги й казвах да ми се обажда по телефона и да ми съобщава къде е и какво прави, но през последните месеци тя изобщо не ме слушаше.

Филип кимна с разбиране.

— Знам, скъпа, не е необходимо да се оправдаваш пред мен. Още в първия момент, в който видях Попи, разбрах, че има труден характер. Като че ли през цялото време се опитва да докаже нещо. Какво ще кажеш на полицията за това, че не се е върнала при мама тази вечер?

— Един Бог знае. Чувствам се достатъчно унизена, задето не бих могла да им обясня дори къде евентуално би могла да отиде.

 

 

Силните удари идваха някъде откъм далечния край на гората и отекваха над слънчевата поляна. Попи се затича нататък, за да каже на онези, които вдигаха този ужасен шум, да престанат. Оглушителното бум-бум-бум разваляше спокойния следобед. Но точно преди да стигне до края, роклята й се закачи на един къпинов храст, който не бе забелязала. Тя се извърна леко надясно, за да се освободи, но изведнъж се появи друг храст, който я обви с бодлите си, които я дращеха болезнено и късаха роклята й. Объркана, тя правеше отчаяни опити да се отскубне, да изтича до края на гората, където нямаше къпини, и да каже на онези да престанат с този оглушителен шум… но храстите ставаха все по-големи, а бодлите им все по-остри… докато осъзна, че не може да се помръдне, не може да стигне до края и да им каже…

Попи рязко се попривдигна и сковано седна върху леглото в тъмнината, обляна в ледена пот, докато разумът й се разбуди, и разбра, че е сънувала кошмар. Силните удари обаче си бяха съвсем истински. Не беше сънувала. Някой силно думкаше по вратата. Тогава си припомни, че се намира в стаята на Дени.

— Има ли някой вътре? — извика мъжки глас. След него се чу друг, малко по-нежен, в който се прокрадваха кадифени нотки.

— Знам, че е вътре бе, човек. Нъли я видях да ходи до клозета. Една такава руса. Беше приятелка на Дени.

Първият глас се обади още по-високо, сякаш тя беше глуха:

— Трябва да поговорим с вас, мис. Ако не отворите вратата, ще се наложи да я разбием.

Беше полицията. С всяка фибра на тялото си Попи осъзна, че полицаите са дошли да я отведат. Онзи, когото бе видяла пред тяхната врата, сигурно се бе свързал по радиостанцията с останалите, беше дал описание на дрехите, с които е облечена, и я бяха проследили, докато пътуваше насам с таксито. Погледна през прозореца, чудейки се дали би могла да се измъкне оттам, но реши, че е много по-вероятно да си счупи врата.

Думкането стана още по-настойчиво.

— Отворете вратата! — извикаха.

Нямаше смисъл. Трябваше да отвори и да се остави да бъде арестувана. От очите й бликнаха сълзи от ужас и се затъркаляха по бузите й. По някаква необяснима причина това й се струваше много по-страшно, отколкото ако я бяха арестували по време на метежа, където имаше много повече полицаи, но и повече бунтовници. Нейните приятели, другарите й. И Дени.

Цяла разтреперана, тя се изправи бавно от леглото, приближи се на пръсти и леко превъртя ключа. Вратата мигновено се отвори и един полицай с бащинско изражение на лицето едва не се сгромоляса на пода. Погледна я с тревога и облекчение.

— Мис Попи Итън? — любезно се осведоми полицаят.

— Нъли ти казвах, че е тук бе, човек — отбеляза черното момче.

Друг полицай се показа от сянката на слабо осветеното стълбище. За изненада на Попи, той не изглеждаше на повече от двадесет години.

— Вие сте Попи Итън, нали?

Попи се огледа ужасена наоколо. Иронията на създалото се положение я изпълваше с горчив гняв. След като беше избегнала ареста пред Бъкингамския дворец през онази нощ, сега бе арестувана, и то само защото се бе възползвала от част от онова, което по-късно така или иначе щеше да наследи, и благодарение, разбира се, на проклетата си майка.

— Елате с нас. Отвън ни чака кола — докато говореше, полицаят огледа празната стая и изсумтя: — Каква влага!

— Къде ще ме водите? — с треперещ глас попита Попи.

Часовникът й показваше четири и половина сутринта.

— А вие къде бихте искали да отидете?

— Какво искате да кажете?

— Майка ви е нетърпелива да ви види, така че си помислих…

— Обзалагам се, че гори от нетърпение! — Попи почти изплюваше думите. — Не искам да я видя никога повече!

Изненадан, младият полицай се обърна към нея:

— Значи не искате да си отидете у дома?

Попи се изви към него, побесняла:

— Какво искате да кажете? Че ще ме откарате у дома? Не съм ли арестувана? — тя леко сви рамене и тръгна по стълбите с вирната глава.

— А има ли причина да ви арестуваме, мис? — глупаво попита сержантът.

Попи се извърна рязко да го погледне, опитвайки се да отгатне намеренията му. За Бога, полицаите не се втурваха току-така нощем и не изкарваха хората от леглата им, ако нямаха намерение да ги арестуват, нали?

— Не разбирам какво имате предвид — отвърна тя, печелейки време. — Какво правите тук?

— По-рано тази нощ сте обявена за издирване от мисис Хамилтън, живееща в Кенсингтън, на улица „Скарсдейл Вилас“ номер седемдесет и седем — весело обясни полицаят, като направи справка с бележника си.

Попи се стресна.

— От мисис Хамилтън? — повтори тя. — Не разбирам.

Бяха стигнали до полицейската кола, където ги чакаше шофьорът.

— Седнете отзад, мис.

Полицаят се настани до нея.

— Как разбрахте, че съм в стаята на Дени… че съм в тази къща? Да не би днес да сте ме проследили? Но защо не ме арестувахте по-рано? Защо чакахте досега? — объркана и ядосана, тя не можеше да разбере какво се бе случило.

— Да ви арестуваме? — полицаят изглеждаше искрено учуден. — Ние не ви арестуваме, пък и защо трябва да ви преследваме? Обявиха ви за издирване след полунощ и едва тогава се опитахме да открием следите ви колкото се може по-бързо.

От предната седалка, където седеше, сержантът се обърна назад. Той беше едър човек, чиито крайници бяха изгубили с годините си голяма част от подвижността си.

— Има ли нещо, което не ни казвате, а трябва да знаем? Вие като че ли ни очаквахте.

— Не — Попи бързо поклати глава. — Не съм направила нищо нередно. Но когато почукахте на вратата, допуснах, че… е, не знам какво точно си помислих. Понякога арестуват хора и по погрешка, нали така?

Полицаят я оглеждаше любопитно.

— Бяхте обявена за изчезнала от мисис Хамилтън, която ни каза, че майка ви се казва мисис… — отново направи справка с бележника си, докато колата се носеше по Уайтчапъл Роуд. — Мисис Камила Итън. Тогава отидохме в дома й на улица „Уилсън Кресънт“…

— О, по дяволите! — изстена Попи.

Полицаят не пропусна реакцията й.

— … Попитахме я при кого бихте могли да отидете. По време на разговора бе споменато името на Дени Фокс. Предполагам, че сте го познавали? И тъй като имаме адреса му, помислих, че си струва да проверим.

— Той вече не живее там — тихо каза Попи.

В колата настъпи тишина, нарушавана само от изпукванията на радиостанцията. Сержантът докладваше в полицията.

— Аха. Да, взехме я… с нас е… Ще ви се обадим, когато я отведем.

— На „Уилсън Кресънт“ ли се връщаме? — попита шофьорът.

— Предполагам — отвърна сержантът. След това отново се обърна към Попи: — Длъжни сме да информираме вашата майка, че сте добре и в безопасност — той имаше дъщеря на почти същата възраст. При това много добро дете. До този момент не беше създавала никакви грижи на него и на майка си. Нямаше нищо общо с тази малка лигла, която седеше отзад и ги разиграваше.

— Добре — отвърна Попи. Тонът й беше безразличен, но само защото тя не искаше да издава облекчението си, че не е арестувана.

Когато пристигнаха пред дома на Хамилтънови, всички прозорци светеха. Синята зора вече се спускаше над притихналите къщи.

Попи сковано излезе от колата.

— Ще ви изпратим до вратата — каза полицаят и също слезе. — И недейте да бягате повече, чувате ли? Винаги ще ви намираме и ще ви връщаме обратно, така че няма смисъл.

Попи не обърна внимание на думите му и забърза към предните стълби. Миг по-късно входната врата се отвори и на прага застана Люси с големи тъмни сенки под очите си, но с радостно изражение.

— Попи, миличка! Влизай! Толкова се радвам, че се върна. Цяла нощ не сме мигнали от притеснение.

Като се остави да бъде отведена до стаята и сложена в леглото, Попи се замисли над това колко щастлива и спокойна се чувства сред семейство Хамилтън. Люси беше прекрасна, любвеобилна майка.

— Наистина съжалявам, че ви причиних толкова тревоги — искрено се извини Попи, когато Люси й донесе чаша горещ чай и няколко бисквити.

— Бях обезумяла от тревога да не ти се случи нещо — призна Люси. — Но защо избяга, мила?

— Аз не избягах от вас — Попи натърти върху последната дума. — Бягах от полицията. Когато отидох на „Уилсън Кресънт“, забелязах пред вратата един полицай. Помислих си, че мама им е казала… — пламна цялата и продължи с усилие: — Помислих си, че мама им е казала, че съм взела няколко сребърни съда, за да подпомогна с пари организацията на Дени, и те са дошли да ме арестуват и да ми попречат да вляза в къщата.

— Попи! — Люси я погледна ужасена. — Как си могла да допуснеш, че майка ти е способна да направи подобно нещо? Мило дете! Това е немислимо!

Попи се заинати:

— Тогава какво правеше там онзи полицай? И защо започна да говори нещо по предавателя си веднага щом ме видя?

— Там е, защото трябва да охранява майка ти от евентуално нападение от страна на ИРА. Как си могла да си помислиш, че искат да те държат далеч от къщата?

— Е, не знаех. Човек никога не може да бъде сигурен в майка ми, а аз не исках да поемам никакви рискове.

— Опитай се да разбереш, въпреки трудната възраст, в която си сега, че майка ти много се безпокоила теб.

— Тя мисли единствено за Филип.

— Това е съвсем различна любов, Попи. Любовта й към Филип не е изместила обичта й към теб.

Попи сви рамене.

— Както и да е, тя мисли повече за него, отколкото за мен. Е, това не ме засяга. Нека си го задържи — придърпа завивките до брадата си и се сгуши в леглото. — Не бих позволила на полицаите да ме върнат на „Уилсън Кресънт“.

— Господи, майка ти знае ли, че си в безопасност? — Люси скочи на крака въпреки умората си. — Помислих си, че най-после си отишла да се срещнеш с нея, преди да се върнеш тук.

— Полицията сигурно вече й е съобщила, че съм тук — разумно отбеляза Попи.

— Може би, но по-добре да проверя. Господи, иска ми се тази неприятна история да свърши най-после. Майка ти и аз бяхме толкова добри приятелки!

Натъжена, Люси бързо напусна стаята.

 

 

Сутрешната среща с „Деймънд Конфедерейшън“ Трябваше да започне след петнадесет минути, а Джийн все още не бе пристигнала в офиса. Изтощена след безсънната нощ, Камила забързано събра всички необходими документи.

— Донеси ми малко кафе преди срещата — обърна се тя към помощничката на Джийн — Анабел. — Предполагам, нямаш представа къде може да се е забавила?

— Може да е изпуснала влака в метрото — предположи момичето.

— Ако не се появи навреме, ще трябва да я заместиш и да водиш записките по време на разговора. Това е най-голямата сделка, която сме сключвали досега, и не бих искала нещо да се обърка — гласът на Камила звучеше уморено и напрегнато.

— Разбира се, мисис Итън — отвърна Анабел.

После Камила се обади на Леели Форбе.

— А, поне ти си тук — забеляза тя, щом чу гласа му.

— Да, разбира се — изненадано отвърна той. — Защо да не съм тук?

— Просто проверявам. Срещата тази сутрин е много важна.

— Знам — той говореше спокойно, чудейки се защо тази сутрин Камила звучи толкова напрегната. — Значи ще се видим след десет минути.

След това Камила се обади на всички, които трябваше да присъстват на срещата. Искаше да бъде сигурна, че са се събрали и са готови. С различна степен на удивление те я уверяваха, че са по местата си. Шефката обикновено не се притесняваше преди среща с клиент, но сега, изглежда, беше много нервна.

— Предполагам, че тази история с ИРА я е разстроила — допусна един.

— Не мога да кажа, че съм очарован да работя с някого, който е попаднал в черния списък — намеси се друг, — но какво бих могъл да направя? Да напусна работа и да отида в някоя по-малка компания за половината от сегашната си заплата?

 

 

Срещата започна точно навреме. Анабел седеше до нея и стенографираше. Но за първи път, откакто бе поела управлението на компанията, Камила не можеше да се концентрира и не изпитваше обичайния ентусиазъм. А точно той й бе помогнал най-много в миналото да превърне „Итън и Итън“ в най-преуспяващата рекламна агенция в града. Дейвид също го бе притежавал и бе успявал да води клиентите си, накъдето пожелае, а след него го бе наследила и тя. Онези, които влизаха в сградата, неубедени от необходимостта от реклама, си излизаха, уверени в чудесата, които тя би могла да направи за техния бизнес. Ала днес това вдъхновение й липсваше. Чувстваше се уморена, потисната и раздразнена от това, че Джийн не е до нея, както обикновено.

Докато главният дизайнер излагаше плановете си пред клиента, Камила откри, че мисли за Попи и за Филип. Нейната лоялност, желания и чувства никога досега не бяха подлагани на подобно изпитание и положението я подлудяваше. С всеки изминал ден обикваше Филип все повече и повече, а ето че снощи едва не се поболя от безпокойство за Попи. Изглежда, дъщеря й предпочиташе да бъде всякъде другаде, само не и в собствения си дом! Оказваше се също, че е способна да мисли за майка си най-лошото. Как, за Бога, бе могла да допусне, че Камила ще повика полицията, за да й попречи да влезе в къщата!? Как бе могла да си помисли, че родната й майка ще я обвини публично за кражбата на среброто? Камила бе отказала обезщетението, предложено от застрахователната компания, и дипломатично бе спуснала завеса над инцидента, чувствайки, че е най-добре да го забрави. А ето че Попи смяташе, че е разказала всичко на полицията. Такава липса на доверие от страна на собственото ти дете беше отчайваща.

Най-после срещата свърши и Камила осъзна, че почти не е взела участие в нея. Огледа се наоколо, съвсем наясно, че е действала на автопилот, и се запита дали останалите са го забелязали. Но всички се усмихваха и кимаха в знак на съгласие.

— Скоро ще ви се обадим, мисис Итън — обърна се към нея президентът на „Деймънд Конфедерейшън“, когато се надигна да си тръгне. — Вашите идеи ми харесаха и аз съм убеден, че бихте могли да направите много за нас.

Камила кимна усмихната, зарадвана, че е прибавила още един влиятелен клиент в престижния списък на компанията си, но и изпълнена с чувство за вина, защото за първи път на практика не бе участвала в сключването на сделката.

— Ще очаквам този ден с нетърпение — отвърна тя. — Ако искате още подробности, ще ви ги изпратим, а ако не сте съгласни с нещо, не се притеснявайте да ни позвъните.

Веднага щом ги изпрати, тя се върна в кабинета си и веднага потърси Джийн. Беше наистина много нечестно от нейна страна, че не бе дошла на срещата. Анабел бе свършила добра работа, но Камила бе свикнала да разчита на опита на Джийн.

— Тя не е идвала тази сутрин, мисис Итън — отговори Анабел по вътрешния телефон от стаята, която делеше със секретарката. Гласът й звучеше нервно и напрегнато.

— Какво? Не е ли оставила някакво съобщение?

— Куриерът донесе едно писмо по време на срещата. Да ви го донеса ли? От Джийн е… познавам почерка й.

Камила се намръщи.

— Да, донеси го — отвърна тя.

Писмото на Джийн бе извинително, но категорично:

„С дълбоко съжаление трябва да ви връча оставката си. Ужасният факт, че трябва да живея със страха от терористично нападение, прави невъзможно оставането ми на работа в «Итън и Итън». Това, както сигурно се досещате, много ме натъжава и аз винаги ще ви бъда благодарна за търпението и любезността през всичките тези години. Но настоящото положение е повече, отколкото бих могла да понеса, така че…“

Камила изумено се взираше в писмото. Това че точно Джийн от всички хора на света, която бе пример за силна и решителна личност, се бе огънала, не беше за вярване. Вдигна очи към Анабел, която стоеше мълчаливо от другата страна на бюрото.

— Знаеше ли, че Джийн напуска?

Анабел се раздвижи смутено.

— Аз… Ами досещах се… Вчера изглеждаше ужасена и уплашена от това, че през цялото време наоколо има полиция, която да ни напомня непрекъснато какво може да ни се случи, така че не съм изненадана.

— Е, аз обаче съм! — отсече Камила. — Те преследват мен, а не Джийн.

— Но биха могли да се случат страшни неща, нали? Веднъж видях снимка на взривена сграда… разкъсаните хора… Не искам да напускам, мисис Итън, но мислите ли, че това ще продължи още дълго?

Камила поклати глава.

— Не знам, Анабел. Хората, арестувани в Ардачи, ще бъдат изправени пред съда, но независимо дали ще бъдат изпратени в затвора или не, участието ми в разкриването на тази история ме направи мишена за онези, които искат отмъщение.

Тя говореше сухо. През последните дванадесет часа бе толкова разтревожена за Попи, че бе забравила собствената си безопасност. В центъра на бурята, изпаднала в леко вцепенение, тя не разбираше напълно сериозността на положението. Сигурно имаше хиляди хора, размишляваше Камила, чиито имена бяха попаднали в черния списък и които се бяха научили да живеят с това. Нейният начин да се справя със страха беше да го изтика най-назад в съзнанието си и да се потопи в работа. Така се бе съвзела след злополуката с Дейвид й след смъртта на баща си. Нямаше смисъл да мисли непрекъснато за ситуацията, в която се бе оказала. Много по-добре беше да се затрупа с работа, защото нищо не можеше да промени случилото се. Нищо не бе в състояние да върне обратно Дейвид и Малкълм или пък да направи от Попи познатото малко, сладко момиченце. Единствено можеше да се надява, че Филип ще остане и в бъдеще до нея.

— Мисля, че трябва да се обадя на Джийн — каза тя. — Може би ще успея да я убедя да промени решението си.

— Разбира се, мисис Итън — Анабел се обърна и отиде в стаята си, докато Камила набираше номера на Джийн.

Телефонът бе вдигнат веднага.

— Джийн, току-що получих писмото ти и съм много разстроена, че не можеш повече да работиш тук — веднага започна Камила. — Бих ли могла да те убедя да размислиш?

Гласът на Джийн звучеше така, сякаш плачеше:

— А-аз н-не бих могла, мисис Итън. Съжалявам, но не мога да работя, страхувайки се, че всеки момент сградата може да излети във въздуха. Това не би могъл да понесе никой — тихо изхлипа. — Знаете, че обичам работата си, но не мога да издържам на такова напрежение.

— Помисли пак, Джийн, моля те — настоя Камила. — Вземи си един месец отпуск, замини някъде и си почини. Ще платя пътуването, но недей да казваш, че напускаш завинаги.

— Много мило от ваша страна, но имам предчувствието, че това положение ще продължи доста дълго.

— Не се касае за нещо непоправимо. Не сме във война! Не пресилвай нещата, Джийн! Дори Специалните части за борба с тероризма, които разследват отблизо дейността на ИРА, вземат предохранителни мерки за сигурността ми. Никой не е казал, че непременно ще бъда убита!

— И все пак не мога да понеса това, мисис Итън — сега Джийн ридаеше високо. — Толкова… толкова съм уплашена. Не мога да спя. Не мога да се храня. Иска ми се да съм на хиляди мили далеч от страх, че нещо може да се случи!

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Камила. — Ще отидеш ли при моя лекар? Той направи с мен чудеса, когато бях депресирана от смъртта на Дейвид. Ще ти даде нещо, което ще ти помогне да спиш и да се успокоиш. После замини някъде… вземи си колкото искаш отпуск, но моля те, върни се, когато нещата се нормализират.

Последва дълго мълчание, преди Джийн да отговори.

— Не смятам, че е честно да ви държа толкова дълго в неведение, при положение че може изобщо да не се върна, мисис Итън — най-сетне каза тя. — Много съм травматизирана от случилото се. Не съм сигурна дали някога ще дойда отново при вас. Самата мисъл за това… — гласът й отново заглъхна и Камила разбра колко е разстроена.

— Хайде да оставим нещата така — продължи Камила. — Давам ти три месеца отпуск, като ще запазя заплатата ти, а освен това ще заплатя пътуването, а когато всичко се оправи, ще се видим пак. Какво ще кажеш?

— Чувствам се ужасно, че ви изоставям по този начин. Обикновено успявам да се справя с всичко, но някак си… този път… не знам. Просто този път се чувствам ужасно.

— Тогава трябва да се посъвземеш и да не се безпокоиш. Ще ни липсваш, но ще се справим — за Камила нямаше никакво съмнение, че Джийн е изпаднала в нервна криза. — Пак ще се чуем. Но наистина имаш нужда от дълга почивка.

В гласа на Джийн се прокрадваше съмнение.

— Предполагам. Ужасно съжалявам, че ви изоставям точно в този момент, повярвайте ми.

— Да се надяваме, че скоро всичко ще се оправи.

Поговориха още няколко минути и когато Камила затвори телефона, изведнъж я осени мисълта, че всички около нея бяха обзети от безумна тревога и единствено тя оставаше твърда и равнодушна.

 

 

Но проблемът така и си оставаше нерешен. Измина един месец, след него втори, а Камила продължаваше да бъде охранявана денем и нощем. Хектор Рос и останалите, арестувани в Ардачи, продължаваха да чакат присъдата си. Медиите отдавна бяха забравили историята, а и Джефри не й се беше обаждал от седмици.

Другите й проблеми също продължаваха да я измъчват. Попи продължаваше да живее у семейство Хамилтън и се бе върнала в училището на Слоун Хаус, но упорито отказваше да има нещо общо с Камила. Люси няколко пъти се бе опитвала да я убеди да отиде да види майка си или поне да й се обади по телефона, но Попи беше неумолима.

Филип също отказваше да общува с родителите си, докато те не приемеха факта, че живее с Камила. За него тя беше олицетворение на всичко, което си струваше да обича. Всяка нощ прекарваше с нея в дома й и я любеше до ранните часове на сутринта, но никога не се насищаше на топлината на откликващото й тяло. Точно както майка му се страхуваше, Камила го отдалечаваше от другите жени. Младите момичета сега му се струваха глупави и досадни, но не го беше грижа. А и защо? Никога не би могъл да пожелае друга, освен Камила. Никоя друга не би могла да притежава нейната мъдрост и остроумие. И все пак изглеждаше по-уязвима дори от по-младите жени. В своето покровителствено отношение към нея той виждаше проява на собствената си мъжественост и вече нищо не беше в състояние да го накара да се откаже от нея.

Камила, стопляна от пламенната му обич, се чувстваше по-щастлива от когато и да било, независимо от другите си неприятности, Филип я караше да се чувства отново млада и малко по малко болката и скръбта на отминалите няколко години започнаха да избледняват с всеки изминал ден.

И тогава дойде писмото от Едит.