Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (11)

Десета глава

Думите на Дени дълбоко наскърбиха Попи. Ако бе прекарала толкова време, очаквайки го да се върне, то беше, защото изпитваше към него любов, изгаряща страст и преданост, а не защото е „разгонена кучка“, както се бе изразил той. Беше мислила, че той също я обича и че връзката им е божествено сливане на тела, мисли и дух. Ала, изглежда, се бе лъгала.

Докато унило събираше нещата си, ненадейно й хрумна, че Дени може би само я дразнеше! Може би само я изпитваше, за да се убеди, че точно тя е момиче за него. Тази мисъл я поободри. Ако беше така, тя трябваше да му докаже колко много го обича в действителност. Щеше да иде да свърши нещо полезно. Щеше да изтегли още пари от банковата си сметка и да му ги даде. Щеше да разпространява листовки, да продава тениски и да посети бездомните, които живееха на улицата в Странд. Щеше да им разказва за Дени Фокс и да им вдъхва кураж с уверението, че надеждите им са на път да се сбъднат. Дени беше планирал нещо, за да отърве страната от сега съществуващата система и всички щяха да бъдат равни. Може би това щеше да му докаже, че любовта й е искрена?

Остави му кратка бележка, написана с евтина писалка, която оставяше размазващи се мастилени петна. В нея съобщаваше, че е „отишла да изкара още пари за каузата“ и ще се върне по-късно.

След около час се върна на „Уилсън Кресънт“ за голямо удоволствие на Мейтлънд, който веднага й предложи да остане за обяд — печено месо с картофено пюре. Попи се чу да приема поканата, докато се изкачваше по стълбите към своята стая, където в една кутия от обувки държеше скрита чековата си книжка, за да не може майка й да види колко много пари бе изтеглила през последните седмици. Не смееше да я носи със себе си, защото Дени би могъл да я открие и да разбере, че тя произхожда от богато семейство и парите и среброто не са били откраднати, а нейни собствени. Това би могло да го накара да скъса с нея. Сещайки се за ненавистта на Дени към богатите, тя си пожела да бе родена в бедно семейство, което е трябвало да се бори за оцеляването си. Попи беше сигурна, че тогава Дени щеше да я уважава повече. Не че и сега не я уважаваше, бързо се поправи тя. Беше му казала, че майка й е алкохоличка, която по цял ден я хока и я бие, и той дори я беше съжалил. А фактът, че Дени предпочиташе да изразява съчувствието си не по емоционален, а по плътски начин, я караше да си мисли, че е „една от тях“.

— Ще се върна за обяд — извика тя, докато няколко минути по-късно тичешком се спускаше по стъпалата.

Мейтлънд я погледна стреснато. След това се усмихна. Мис Попи, без обичайния си отвратителен грим, облечена в семплата черна рокля, която бе носила на погребението на Малкълм, изглеждаше отново като доброто спретнато момиче, произхождащо от добро семейство, а не като мърлява повлекана.

— Много добре, мис Попи — засия той. — Мисис Мейтлънд приготвя и ябълков сладкиш за вас. Ще ви го поднеса или с крем, или със сметана, както предпочитате.

За момент Попи изпита слабост и затвори очи. Господи, нямаше представа, че е толкова гладна. В списъка за удоволствия на Дени храненето не стоеше на едно от първите места. Малко салата, постна чорба и един плод според него бяха напълно достатъчни, за да преживее човек.

— О! О, мисля, че и с двете — отвърна тя и внезапно изпита чувство за вина. Отвратително беше от нейна страна да се намира сред този разкош и да се наслаждава на мисълта за предстоящия вкусен обяд, докато имаше хора, които биха се чувствали доволни само от чаша чай и коричка сух хляб. Тази мисъл я накара веднага да реши да изтегли повече пари от сметката си, отколкото бе възнамерявала първоначално. Може би пет хиляди? Но по-добре цифрата да не е кръгла, защото той щеше да задава много въпроси. Може би четири хиляди седемстотин и тридесет. Би могла да му обясни, че в метрото е откраднала нечия ръчна чанта, в която е намерила чекова книжка и кредитна карта. Дени вече знаеше, че тя много талантливо подправя чужди подписи, защото му бе обяснила появата на предишните пари именно с такава фалшификация.

Попи забърза по „Уилсън Кресънт“ към Найтбридж. Без обичайния си грим и облекло тя се чувстваше съвсем разголена, но банковият чиновник очаква от дъщерята на мисис Итън да изглежда точно така. Предишния път, когато се бе появила в характерния си вид, бе предизвикала подозрителни погледи, които можеха да провалят намеренията й. Този път беше по-внимателна. Разбира се, след обяда… мислите й отново се върнаха към великолепната храна, на която щеше да се наслади… тя щеше да нахлузи клина и раздърпаната тениска, защото да посети Кардборд Сити, изглеждаща като някаква вятърничава дебютантка, би означавало да предизвика обитателите на квартала да я линчуват.

Попи беше чувала, че живеещите в Кардборд Сити са преселени тук от района на Ватерло Стейшън, лишени от възможността да спят пред вратите на големите магазини в Странд и прогонени от полицията от района на Виктория Стейшън. Понастоящем, както й бяха разказвали, те живееха в картонени кутии с всевъзможна големина и форма, разхвърляни близо до фестивал Хол, за срам на правителството и местния кмет. Дени надълго и нашироко бе говорил за положението на тези млади бездомни и безработни хора, лишени от каквато и да било социална сигурност. Крайно време беше, реши момичето, да се убеди сама. Впрочем самото й посещение тук щеше да докаже на Дени, че тя приема каузата съвсем сериозно.

Стиснала здраво найлоновата торба, пълна с близо пет хиляди лири, тя напусна „Уилсън Кресънт“. Нямаше никакво намерение да ги раздава насам-натам, но пет лири тук, десет там щеше да им покаже разликата между глада и топлата храна. Трябваше, разбира се, да казва, че е откраднала парите и е решила да раздели „своя късмет“ с бездомните си приятели. Докато пътуваше в метрото, тя съчиняваше измислици за произхода си. Дени никога не я бе питал подробно, но някои от младите мъже и жени, с които й предстоеше да се срещне, сигурно щяха да искат да узнаят.

 

 

Първото нещо, което я порази, щом пристигна, беше вонята. От мрачните арки в центъра широки около петдесет и дълги около петнадесет-двадесет стъпки, се носеше смрад на урина, влага и мухъл, която, при приближаването към купчината хора, кутии и чували, се подсилваше от миризмата на наркотици. Въпреки че беше едва три и половина следобед, мъжете и жените вече бяха легнали, сякаш готови за сън, скупчени един към друг в летния ден, като че ли беше средата на зимата. Бледи безизразни лица надничаха от прикритието на кашоните, в които богатите бяха пренасяли микровълнови фурни, перални и фризери. Отстрани върху картона бяха изписани имената на престижни фирми — „Хувър“, „Зануси“. Въздухът бе натежал от безнадеждност. Едно бебе плачеше в ръцете на младата си майка. Някъде отдалеч се разнесе музика от транзистор и се смеси с острия бриз, който духаше откъм реката.

Поразена, Попи се огледа неуверено, без да знае какво да каже или да направи, засрамена от богатството на своето семейство. Реши първо да отиде и да поговори с майката, която изглеждаше така, сякаш се нуждае от обилна вечеря.

— Здрасти! — Попи се отпусна на земята до нея. — На колко месеца е бебето ти?

Апатичните очи на момичето, което бе почти на нейната възраст, срещнаха погледа й и то заговори с неочаквана острота:

— На теб к’во ти влиза в работата?

Попи примигна стреснато и се огледа наоколо, опитвайки се да намери тема за разговор.

Сякаш прочело мислите й, момичето изръмжа:

— Не можеш да останеш тук. Всичко е заето.

— О, така ли? Всичко ли е заето? — доста късно осъзна, че говори точно като майка си, когато всички маси в любимия й ресторант се оказваха заети. С пламнало лице тя се опита да поправи положението: — Нямам намерение да оставам. Просто минавам. От колко време живееш тук?

Светлите очи изгубиха част от безразличието си и блеснаха лукаво и Попи разбра, че момичето не вярва на нито една нейна дума. Знаеше, че това се дължи на факта, че е нахранена, чиста и изглежда добре. Дори раздърпаните й дрехи не можеха да заблудят, че и тя е момиче от улицата.

Младата майка притисна вече заспалото дете към кокалестото си тяло, сякаш искаше да го защити от хора като Попи.

— Гледай си твоята работа! — сряза я тя.

— Не мога ли да ти помогна с нещо? Успях да свия малко пари от една жена в метрото, така че за първи път се чувствам богата — внезапно Попи изпита неудобство и си пожела изобщо да не беше идвала.

— Я не си играй на щедрост с мен! Нямам нужда от проклетата ти милостиня! Държавата е тази, която трябва да се погрижи за такива като нас! Нямам намерение да протягам ръка и да прося! Предпочитам да се боря да оцелея на улицата, отколкото да разчитам на подаяние! — лицето на момичето беше сурово, а гласът му преливаше от злост.

Внезапно усетила уплаха, Попи бързо се отдалечи и мина покрай налягалите хора, без да ги погледне. Само един-единствен поглед към тези мъже и жени, които не протягаха затрогващо ръка, както я бяха накарали да повярва, й бе достатъчен, за да разбере, че точно тук, под тези влажни арки, се намира най-благодатната почва, върху която могат да бъдат посети семената на революцията. Това ли планираше Дени? Да поведе масите към борба за собствените им права? Винаги беше твърдял, че преследва именно тази цел, но едно беше да го слуша в затоплената стая на клуба, където той възпламеняваше околните със смелите си патетични речи, и съвсем различно — да види със собствените си очи онова, до което можеха да доведат човека недоимъкът и лишенията. А то беше грозно. Тези недодялани, нагли лица изгубиха героичния си ореол. Всеки подтик към борба в смисъла, който Дени влагаше в тази дума, би било проява на жестокост.

Докато забързано се измъкваше от мрака към светлината на деня, Попи усети нечия ръка върху рамото си. Премаляла, тя се извърна и се озова лице в лице с много висок и слаб мъж, чиято кожа бе изпъната върху скулите на лицето му. Проблясващите му очи бяха зачервени и потънали дълбоко в орбитите си.

— Искаш ли малко работа? — без предисловие започна той.

— К-каква работа? — заекна Попи. За момент си помисли, че бе постъпила като кръгла глупачка, като бе донесла на такова място близо пет хиляди лири.

Той пренебрегна въпроса й.

— ’Фащам се на бас, че мога да ти осигуря повече работа, отколкото ти сама, сладурче — очите му обходиха фигурата й от лъскавата руса коса, хваната най-отгоре с панделка, чак до тежките й кубинки. — ’Земам малък процент и добре ще се грижа за теб. Само гле’й да не ме изпързаляш. Ако те ’фана, че въртиш бизнес през главата ми, хубавото ти личице вече няма да бъде хубаво. Ясен ли съм? Колко изкарваш в момента?

Попи нямаше и най-малка представа какво да отговори. Не знаеше колко изкарва една проститутка за една нощ, още по-малко за седмица. Даже не знаеше каква е тарифата. Внезапно я осени една идея:

— Аз вече си имам кой да се грижи за мен… за бизнеса ми — дръзко каза тя.

— Ама не и наоколо. Тук си нямаш — с подозрение каза той. — Впрочем к’во правиш тук? Това си е моя територия!

Попи бързо се окопити и му се усмихна приятелски, но още по-силно стисна найлоновата чанта.

— Не, аз съм от Милият. Бях на гости у една приятелка. Никога не работя наоколо.

Кървясалите му очи се впиха в лицето й и тя усети неприятния му сладникав дъх.

— И гле’й да не го правиш. К’во има в тази торба?

Попи се поколеба, чудейки се какво да каже. Дали да не излъже, че вътре има сандвичи? Но той може да е гладен и да поиска да му даде един. Или пък, че носи лекарства за приятелката си? Но той може да си помисли, че става въпрос за наркотици и да стане още по-лошо. Дрехи? Торбата беше толкова малка, че в нея би могла да пъхне само един пуловер. Интимно бельо за бизнеса й? Не, не, идеята беше лоша. Можеше да пожелае да го види.

— Това са двадесет хиляди лири, които току-що свих от една банка! — отвърна тя и весело вирна глава.

За миг костеливото му лице се вдигна въпросително към нейното, след това той отвори уста, разкривайки два реда жълти зъби, и гръмко се разсмя.

— Харесвам стила ти, сладурче — кимна й одобрително, без да престава да се смее. — ’Фащам се на бас, че знаеш много приятни номерца. Сигурна ли си, че не щеш да зарежиш Ийлинг, така че да мога да се грижа за теб?

— Да зарежа Ийлинг! Това ще разбие сърцето ми — каза Попи със забавно-сериозно изражение на лицето.

— Е, пак ще се видим — той махна с ръка и се отдалечи с разкрачена походка, облечен в изтъркани дънки и закопчано до брадата сако.

Попи нямаше време за губене. Вървейки толкова бързо, колкото съумяваше, защото бягането можеше да събуди нечие подозрение, тя излезе на главната улица и махна на едно свободно такси.

— Към Уайтчапъл Роуд — подвикна на шофьора, докато се настаняваше на задната седалка.

Той огледа недоверчиво раздърпаните й дрехи. Беше я забелязал да излиза забързано откъм арките.

— Сигурна ли си, че можеш да си платиш курса?

— Да — Попи се засмя и притисна торбата към гърдите си. — Имам достатъчно пари.

 

 

Първата сутрин от пребиваването си в Крийгнеч Филип стана рано и се промъкна на пръсти през къщата не само за да не събуди Камила, а и защото разбираше, че ако престоят им трябваше да остане в тайна, налагаше се да пазят тишина през цялото време. Радио и телевизия можеха да слушат само с намален звук, не трябваше да цепят дърва или да захлопват вратите. Въпреки че пътят се намираше на няколкостотин ярда от алеята и устието на реката, която водеше към пристанището, започваше от далечния край на ливадата, твърде възможно бе някой да реши да съкрати пътя си и да мине наблизо. Наложително беше двамата с Камила да се спотайват.

Чувствайки се като беглец, той се промъкна в кухнята и леко разтвори дървените капаци. В стаята моментално нахлу слънчева светлина и почти го заслепи. Надникна навън и разбра, че вече е настъпил новият ден. От кухненския прозорец, намиращ се откъм дясната страна на къщата, можеше да види гористата местност с цялото й изобилие от бор, смърч и брези. Откъм селото къщата не можеше да се види, защото я прикриваха разлистените корони на дърветата. Централните стаи, разположени на задната страна, имаха изглед към залива Лорн и от тях се виждаха рибарските лодки и застиналата, неподвижна вода. В далечината се открояваше планината Мал. Ливадите, спускащи се към водата, блестяха от росата в тази слънчева утрин, но отляво, където се намираха празните сега кучешки колиби, лъхаше хлад. „Ако тази къща беше моя, мислеше си Филип, докато безшумно се движеше из кухнята, бих ги разрушил, изгорил и бих заличил всяка следа от тях, така че след време върху оголената пръст да поникнат диви цветя и пирен.“

Като сложи чайника, за да си направи кафе и извади чаша от шкафа, той реши да остави Камила да поспи. Последните дни бяха доста напрегнати и, въпреки че тя не признаваше, той знаеше, че е изтощена. Всъщност съчувстваше й, защото знаеше, че последните няколко години са били много тежки за нея и смътно се чудеше защо не се е омъжила повторно. Жалко за една толкова хубава жена, разсъждаваше Филип, ако трябва да живее сама, както живееше тя, изцяло отдадена на работата си. Люси му бе казала, че Камила няма дори приятел и макар да й вярваше, питаше се каква ли е причината. Със сигурност доста мъже я преследваха! Или може би тя нямаше време за тях? Докато се взираше от прозореца в библиотеката към обляния в слънчева светлина пейзаж, неочаквано през съзнанието му премина догадката, че Камила е жена, способна на гореща страст. Имаше нещо в очите й и в топлия й глас… Запита се кога ли за последен път е правила любов.

 

 

Камила се разбуди стреснато и за момент се запита къде се намира. Не можеше да разпознае красивата, боядисана в бледосиньо спалня с драпирани синьо-бели завеси. Сядайки рязко върху леглото, тя не можеше да си припомни да е виждала някога преди в живота си тази стая… и тогава изведнъж всичко се върна — и напускането на хотела предишната вечер, и тайнственото им завръщане в Крийгнеч. Погледна малкия си златен часовник. Десет часът! Нямаше представа, че е толкова късно. Стана, взе от тоалетната масичка голямата пътна чанта, замъкна я обратно до леглото и като се настани удобно, извади от нея нещо, което се бе заклела, че никога няма да притежава, но което все пак бе купила от летището в Глазгоу, след като бе отстъпила пред настойчивите увещания на Филип. Мобифон. Разбира се, при сегашните обстоятелства той щеше да й бъде много необходим, но нещо я караше да се опасява, че оттук нататък за нея нямаше да има нито минута покой. Както всяка сутрин, набра номера на офиса на „Итън и Итън“ и минута по-късно вече разговаряше с Джийн.

— Няма какво толкова да ви докладвам, мисис Итън. Договорът с „Претри Примроуз“ е продължен с още една година, точно както очаквахте, а „Лоугънс Гардън Фърничър“ настояват за среща с вас веднага щом се върнете, тъй като имат намерение да увеличат средствата, които да вложат в реклама. Толкова за работата. Нямаме никакви проблеми. А вие добре ли прекарвате?

— Джийн, вече не съм в „Балагейч Хотел“. Дълго е за разказване. Сега съм отседнала в дома на татко с мистър Филип Хамилтън. Вчера вечерта на майка му й се наложи да се върне спешно вкъщи.

— Всичко наред ли е?

— Да, поне засега. Ще ти дам телефонния си номер…

— Аз вече знам телефона на баща ви.

— Да, но ти не знаеш какво направих — подразни я Камила. — Имам нов телефон…

— Да не искате да кажете, че?…

Камила се разсмя.

— Ами най-после си купих мобифон.

— След толкова време! — Джийн също се засмя. — Това е фантастично! Така ще мога да се свързвам с вас по всяко време.

— Точно от това се страхувах — остро отвърна Камила. — Ето ти номера — тя продиктува на секретарката си десетте цифри. — Ще ти се обадя отново утре.

Стана от леглото и отиде да си вземе душ в съседната баня. При първото си посещение в дома на баща си и Едит бе настанена в друга стая в дъното на дългия коридор. Тогава се бе възхитила на хрумването на Едит да назове с имена на цветя всички спални за гости. Тази се казваше Зюмбюл, стаята на Филип — Слънчоглед, а останалите бяха Камелия, Роза и Глициния. Всяка беше боядисана в съответстващия на цветето цвят, с подходящи завеси и завивки върху леглата. По онова време баща й беше замислил още много подобни забавни неща с надеждата, че Попи ще бъде чест гост в дома му и ще кани там своите приятели. Камила също бе имала намерение да го посещава често, ала някак си седмиците се превръщаха в месеци, времето си минаваше, а тя постоянно беше заета. Сега съжаляваше. Ако само… Думите пулсираха в главата й, докато стоеше под душа. Ако само нещата се бяха развили по друг начин, колко много биха могли да се забавляват в Крийгнеч! Люси и Антъни можеха да им идват на гости с децата си; Попи би могла да дели с нея стаята с двойно легло; щяха да ходят на пикници с баща й… Бързо вдигна кърпата за лице и я притисна към очите си, за да спре неочаквано бликналите сълзи. Толкова щастливи биха били да прекарват приятно времето си заедно. В този момент осъзна празнотата, която бе оставила в душата й смъртта на Малкълм. Той толкова й липсваше, че се запита как ще продължи да живее без него. Липсваше й плътният му кадифен глас, веселите, разбиращи пламъчета в очите му и успокоителната мисъл, че винаги е до нея.

Насилвайки се да се успокои, тя си припомни за какво бе дошла. Нямаше време за сълзи и съжаления. Трябваше да бъде твърда. Бе пристигнала в Крийгнеч, за да разкрие какво се бе случило и точно това щеше да направи.

Десет минути по-късно, облечена в бяла ленена пола и морскосиня туника, Камила се спусна по стълбите и се озова пред излизащия от библиотеката Филип.

— Здравей! — весело поздрави тя. Никой не би могъл да допусне, че само преди малко бе плакала за баща си като малко момиченце. — Господи, нямах намерение да спя толкова до късно! Закуси ли вече?

Той й се усмихна и мислено отбеляза колко освежена и отпочинала изглежда в сравнение с предишната вечер.

— Направих си малко кафе. Ти искаш ли?

Тя го погледна дяволито.

— Аз пък имах наум малко бекон, няколко яйца и препечени филийки.

— Чудесно! Да приготвя ли всичко това и за двама ни?

— А какво ще кажеш да си разделим работата по готвенето?

Той кимна в знак на съгласие и смеейки се, двамата влязоха в кухнята. Докато той печеше бекона, тя леко запържи няколко яйца. Филип наряза хрупкавия хляб и извади маслото и мармалада.

— Това е далеч по-добро от закуската, която ми сервира Мейтлънд — забеляза Камила. — У дома закусвам само с един изстуден грейпфрут, докато Попи унищожава цяла пирамида от плодове.

— И защо ядеш само грейпфрут?

Тя се потупа по бедрата.

— За да не напълнявам! Но няма значение. Това за мен е нещо като ваканция. Когато се върна в Лондон, ще побързам да се погрижа за фигурата си.

— Аз не обичам прекалено слабите жени — обясни Филип, докато я оглеждаше преценяващо.

Неочаквано за самата себе си Камила пламна от критичния му поглед.

— За мен не съществува подобна опасност! — безгрижно каза тя, докато наливаше кафето в две големи чаши.

Той мълчаливо започна да обръща бекона, за да се изпече и от другата страна. Във въздуха надвисна някакво напрежение. И двамата се чувстваха неловко заради интимния начин, по който той я беше оглеждал, но никой от тях не знаеше какво да направи или да каже, за да върне предишната приятелска атмосфера. Като че ли току-що бяха престъпили някаква граница и след като се бяха върнали обратно, вече нямаха желание да забравят онова, което бяха видели там.

— Е, какви са плановете ти за днес? — попита Филип, без да я погледне.

— Имам намерение да прегледам отново всички неща на татко, дори колекцията му от книги, в случай че е пъхнал нещо между страниците на някоя от тях. Твърдо съм решила да намеря някакво доказателство.

— Ами нещата на Едит? Тя няма ли свое бюро? — докато говореше, той сложи бекона в две чинии и добави изпържените яйца. — Може би сред вещите й ще намериш нещо, което ще представлява интерес за нас?

— Филип! Не мисля, че съм способна на подобно действие! Достатъчно зле се чувствам, когато се ровя из документите на татко, след като нея я няма, и в никакъв случай не бих могла да сторя същото и с нейните! — облекчена, че напрежението, надвиснало между тях, като че ли се разсея, тя продължи: — Ако само можем да разберем кой стои зад цялата тази работа!

— Веднага след закуска смятам да се кача най-горе и да поразгледам. Може би дори ще успея да видя селото през една от капандурите.

— Това е добра идея, поне докато не те забележат.

— Щеше ми се да бяхме купили и два бинокъла — отбеляза той.

— Татко има няколко. Обичаше да наблюдава птиците с тях. Струва ми се, че са в библиотеката, върху масата до прозореца. Искаш ли още кафе? — протегна каната тя.

— О, чудесно, благодаря.

В настъпилото отново приятелско мълчание те завършиха закуската си и докато Камила разчистваше, той отиде да потърси биноклите. В момента, в който той я бе оглеждал с явно одобрителен поглед, тя бе обзета от особен трепет. В последно време само Джефри я бе гледал по този начин. Сви рамене и изкриви лице в лека гримаса. Дори да не означаваше нищо, все пак й беше приятно да разбере, че все още не е изгубила способността си да привлича мъжете.

Час по-късно, след като бе преровила старателно нещата на Малкълм за втори път, тя все още не бе открила нищо. Зае се с книгите, подредени върху рафтове, издигащи се от пода до тавана. Баща й притежаваше удивителна колекция от книги, близо две хиляди тома, и тя осъзна, че за да претърси основно всичко, щяха да й бъдат необходими най-малко няколко седмици. Тази работа очевидно беше безнадеждна. Върна се отново зад бюрото и се отпусна обезкуражено върху стола. Какво трябваше да предприеме сега? Да изчакат да падне нощта, за да могат да се доберат до кея и да видят какво става там? Докато се чудеше вяло как двамата с Филип ще прекарат деня, погледът й попадна върху изрезка от вестник, закрепена на бюрото. Изглежда, беше от някое местно издание… но защо ли Малкълм я беше изрязал и я бе залепил на задната страна на картона с необходимите му телефонни номера?

Камила бързо я вдигна и веднага разбра, че това е таблица, в която бяха отразени часовете на местните приливи и отливи. Някои от тях бяха подчертани и отстрани Малкълм беше записвал нещо със ситния си равен почерк. Буквите бяха едва различими и като грабна сребърната лупа, подпряна до мастилницата, тя се приближи до прозореца. Като внимаваше да не бъде забелязана, в случай че някоя лодка преминеше по реката на път към морето, Камила се вторачи в листа. Изведнъж сърцето й заби ускорено. Това беше първото доказателство, до което се бе добрала, което може би щеше да потвърди нейната теория. Малкото думи, които успя да разчете, бяха: „товар“, „оживление“ и малко по-ясно: „за четвърти път тази седмица“.

На какво бе попаднал Малкълм? Контрабанда? Нелегално превозване на стоки по време на подходящ отлив? Изглеждаше съвсем правдоподобно. Развълнувана, тя се втурна навън от библиотеката нагоре по извитите стъпала и задъхана се изкачи до таванския етаж. През един от малките прозорци Филип наблюдаваше с бинокъла.

— Това е чудесно — заговори той веднага щом я чу да идва. — Оттук мога да наблюдавам пристанището и една част от селото. Впрочем не забелязвам някакво оживление.

— Може би защото отливът е неподходящ — Камила се отпусна уморено върху един сандък, пълен с вехтории, сред които разпозна някои вещи на баща си. — Виж това!

Филип внимателно разгледа листа.

— Това е! — възкликна той. — Часовете, в които лодките пренасят наркотици! Чудя се дали бихме могли да узнаем кога ще се случи отново?

— Изглежда ми като изрезка от доста стар вестник — забеляза Камила. — Възможно е часовете на приливите и отливите да са се променили.

— Ще ми се да разполагаме с някой днешен вестник, в който се отпечатват часовете. Смяташ ли, че бих могъл да се промъкна до селото и да купя един от пощата.

Камила го погледна, сякаш беше полудял.

— Какви ги приказваш? Какъв беше смисълът да се връщаме тайно тук, щом имаш намерение да отидеш в Ардачи и да провалиш всичко?

Без да се отказва от намерението си, Филип й се усмихна.

— Онова, което е известно на хората от селото, е, че вчера сме напуснали хотел „Балагейч“ и сме си заминали за Лондон. Съмнявам се, че знаят как изглеждам. Никога не съм стъпвал в селото, освен седнал на задната седалка на колата.

— Дори и да е така… — разгорещено запротестира Камила.

— Виж, само Хектор Рос и помощникът му Джок биха могли да ме познаят. Мисля, че си струва да рискувам да изляза и да поразгледам наоколо, докато купувам вестници. Ти не би могла, защото е много вероятно да те познаят, но аз спокойно мога да мина за обикновен турист. Никой не ме познава.

Думите му не успяха да разсеят съмненията й.

— Щом си турист, къде си отседнал? Не можеш да използваш колата, защото веднага ще я разпознаят. Ами ако срещнеш икономката на Хектор Рос? — тя го погледна разтревожено. — Мисля, че рискът е прекалено голям.

— Икономката изобщо не погледна към колата вчера. Беше твърде заета да ти попречи да влезеш в къщата. Камила, обещавам ти, че всичко ще бъде наред. Ако се наложи, ако някой ме попита нещо, въпреки че се съмнявам, че особено ги интересува, ще кажа, че съм отседнал в съседното село. Не се тревожи, ще бъда предпазлив.

— Наистина се тревожа, Филип. Щом искаш да купиш вестник, защо просто не отскочиш до съседното село? Ако добре си спомням, то е доста по-голямо от Ардачи — долавяше, че той гори от нетърпение да излезе от къщата и да свърши нещо полезно.

— Но тогава не бих могъл да науча нищо, нали? Честна дума, Камила, всичко ще бъде наред. Обещавам да не поемам никакви рискове. Само ще пообиколя и ще си отварям ушите и очите на четири. В крайна сметка нали ти сама ми каза, че са настроени приятелски към непознати? Нали твоят приятел Джефри се е разбирал много добре с тях? Защо биха ме заподозрели, че имам нещо общо с теб, след като никога не са ни виждали заедно?

— Поне така се надявам.

С неохота, която не можеше да си обясни, тя го наблюдаваше как се спуска по стъпалата, прескачайки със силните си крака по няколко наведнъж. Напомняше й млад жребец, който се радва на свободата си, след като е бил освободен от юздата.

— Няма да се бавя — провикна се весело той. — Искаш ли да ти донеса нещо?

Камила забързано се спусна след него до приземния етаж и едва тогава забеляза, че той се бе обърнал към нея и плъзгаше поглед по стройните й крака. Отново онзи преценяващ поглед. Тя се спря и се престори, че не забелязва одобрението в него.

— Не, благодаря — отвърна ведро.

Когато се върна в библиотеката, тя сияеше. След това се укори, че се държи като глупачка. Да приеме безобидните ласкателства на един младеж толкова на сериозно! Люси й бе казала, че е имал доста приятелки и без съмнение си падаше малко донжуан, въпреки че преди не се бе замисляла над това. Както и да е, той беше на двадесет и четири години, а тя — на четиридесет и четири, така че по-добре да не става като онези жени в „златната възраст“, които обръщаха нова страница в живота си и хукваха из града в прекалено къси поли и с прекалено дълги коси, само защото някой си млад мъж ги е погледнал веднъж. Но тогава… Но тогава защо се спря до вратата със сковано тяло, изтъкано сякаш от опънати докрай струни, по които някой прокарва пръсти и изтръгва от тях мелодия, звън, който отеква дълбоко в нея, и от който изпита внезапна слабост? В съзнанието й нахлу споменът за очите на Филип, за пронизващия му напрегнат поглед и сърцето й лудо заби. „Какво е това, запита се Камила, обзета от паника. Кога за последен път бе изпитвала този вътрешен трепет, това остро, пулсиращо усещане?“ Дори мислено не се осмеляваше да си отговори на този въпрос. Опита се да потисне мисълта, която се зараждаше в главата й, добиваше форма и напомняше за забранени удоволствия и за чувства, които трябваше да отрича дори пред себе си. И беше съвсем, съвсем неосъществима.

 

 

— Ти си едно ужасно малко чудо, нали?

Попи отвори засмяно очи и устните й се разтвориха в усмивка, щом почувства ръцете на Дени, галещи стройното й тяло. Бяха се любили цялата вечер, но все още изгаряше от желание да го има отново и отново. Изстена тихо от удоволствие, когато с познатата лекота големите му ръце започнаха да проучват най-интимните гънки по гладката й кожа, а върху лицето си усети топлия му, ухаещ на дъвка дъх.

Вдигна очи към него, обожанието смекчи чертите й и тя зарови пръсти в меката му руса коса, наслаждавайки се на усещането да я докосва, да я наблюдава как блести на светлината на електрическата крушка, която се спускаше от белия таван на стаята му.

— Обичам те, Дени — прошепна Попи. — Обичам те повече от всичко друго на света.

Настъпи мълчание. Той не отговори и тя го чу да се смее, но не със смутения смях на някого, който разкрива най-съкровените си чувства, а със смеха на възрастен, който се смее на глупавите измислици на дете.

Попи го изгледа настойчиво.

— Обичам те, Дени. Наистина те обичам.

— По-скоро обичаш да се чукаш.

— Не. Казвам ти истината.

— Любов? Какво представлява любовта? И на кого е потребна тя? Животът се състои само от две неща, сладурче: от борба за оцеляване и от чукане, при това точно в този ред. Борба за оцеляване и чукане.

Той зарови лице в нежната извивка на врата й, а тя остана неподвижна, вкаменена и празна. „Бих дала живота си за него — мислеше си Попи. — Бих направила всичко, всичко на земята за този мъж с груби обноски и нежни ръце, който е в състояние да ме доведе до лудост.“ За момент се почувства толкова наскърбена, че не можа да проговори, но веднага след това си припомни, че поради различния си произход те използваха различни думи за едни и същи неща. Той просто не използваше думата „любов“. Тя беше лигава, прекалено нежна и подхождаше повече на жените. Суров мъж като Дени никога не говори за любов. В клуба често бе чувала мъжете да говорят за съпругите си. Наричаха ги „много точни“, „прилични“, но никога не изразяваха чувствата си.

— Прав си, Дени — каза тя, внезапно почувствала се отново щастлива. — Всичко опира до борбата за оцеляване и чукането.

Ала някакъв глас вътре в нея отричаше това дори когато го произнасяше.

 

 

Разстоянието от Крийгнеч до Ардачи се изминаваше за около осем минути пеша и Филип вдишваше с пълни гърди свежия въздух на чудесната слънчева утрин, сякаш е бил затворен седмици наред. По природа беше човек, който обича да прекарва времето си на открито. Когато живееше в Хонконг, с удоволствие се занимаваше с различни спортове, докато навърши девет години и бе изпратен в едно престижно училище в Лондон. Обичаше крикета и плуването през лятото и ръгбито и ездата през зимата, но тъй като повечето от ваканциите си прекарваше сред екзотичната красота на Изтока, често си мислеше, че животът му наподобява много повече живота на орхидея, отглеждана в добре поддържана леха, отколкото този на обикновения ученик, впуснал се да дири приключения.

Пътят беше неравен и от двете му страни растяха остра трева и разцъфнал пирен. Високо на хълма се виждаше стадо елени, чиито окраски се преливаха с цветовете на заобикалящата ги природа. При шума от стъпките на Филип те вдигнаха глави с наострени очи и го загледаха внимателно. Виждайки го да ги отминава, изгубиха интерес към него и продължиха да пасат.

Утринта бе много подходяща за разходка и Филип крачеше бързо, докато стигна първите къщи на селото. Тогава намали ход, за да може по-добре да разгледа всичко и да запомни дори най-незначителните подробности, които биха могли да му бъдат полезни по-късно.

Оживлението в Ардачи беше типично за този ранен час и с нищо не се различаваше от това във всяко друго село на Британските острови. Жените пазаруваха или простираха прането си, а мъжете вършеха ежедневната си работа — по-младите работеха на пристанището, а по-възрастните садяха в градините си. Къщите, забеляза той, бяха добре поддържани, а магазините — доста добре снабдени.

Решен да извлече непременно полза от посещението си, в случай че по някаква причина не успее да го повтори, Филип започна да разглежда витрините, като се стараеше да не привлича внимание върху себе си. Когато спря пред пекарната, устата му се напълни със слюнка при вида на овесените питки, мекиците и пастите с крем. Минавайки покрай магазина за риба, на който висеше реклама, че стоката е уловена същата сутрин, видя омари, скумрии и миди, подредени върху мраморен плот, украсени със стръкчета зелен магданоз. По-надолу по улицата месарят украсяваше със зеленина късовете овнешко и заешко месо.

Най-после, на противоположната част на улицата, която минаваше през цялото село, той стигна до пощата, представляваща и универсален магазин, където вероятно бяха изчезвали писмата на Малкълм. Определението „универсален магазин“ беше напълно подходящо, защото в него се продаваше всичко — от чорапи до бонбони, копчета и играчки. Секцията, която трябваше да представлява поща, се състоеше от разнебитени дървени прегради с потъмняла метална решетка. Възрастна жена в престилка отброяваше няколко пощенски марки за единствената си клиентка — млада жена с бебешка количка.

— Как е малкият днес? — попита тя и надникна през прозорчето към детето, чието личице лепнеше от бонбона, който смучеше.

— А, много добре — отвърна майката с подчертан шотландски акцент. — Но ще се радвам, когато порасне достатъчно, за да тръгне на училище. Невъзможен е!

— Много палав, а?

Майката извъртя очи към небето и погали с пръст главичката на детето.

— Като че ли дяволът се е вселил в него!

Филип взе един брой от новия местен вестник и се запъти към касата, без да бърза, защото искаше да се заслуша в разговорите на местните. Ала не научи нищо особено. Пет минути по-късно напусна магазина, след като научи, че: „довечера ще задуха силен вятър“, „състоянието на старата мисис Хънтър все повече се влошава“, „а Илейн очаква бебето си всеки момент“. Разочарован, той се насочи обратно, мина покрай пристанището, което беше безлюдно — с изключение на неколцина рибари, които поправяха мрежите си. Всичко това беше абсолютно безинтересно.

В тихото крайбрежно село животът си течеше съвсем спокойно, така че без каквито и да било вълнуващи сведения Филип тръгна към Крийгнеч.

 

 

Двамата се бяха притиснали до таванския прозорец, напрягайки се да видят какво става на пристанището. В тъмнината околните планини се извисяваха заплашително като някакви чудовища под обсипаното със звезди небе, а водите на залива Лорн блестяха като коприна.

— Не става нищо особено — забеляза Филип, загледан през бинокъла.

— Дай да погледна — Камила протегна ръка. — Не знам почти нищо за далечния риболов. Дали не се готвят да отплават рано сутринта?

През пролуките на дърветата, които растяха на хълма между Крийгнеч и селото, тя можеше да види само, че долу се движат хора. Някои от тях се качваха в лодките и веднага слизаха обратно на кея, други разговаряха помежду си на групи от по двама-трима, трети отиваха до селото и изчезваха между къщите. Тя погледна часовника си.

— Почти два сутринта е — отбеляза. — Дали биха могли да се готвят за отплаване в това време на нощта?

Ясно усещаше присъствието на Филип до себе си. Долавяше дори топлината на кожата му и топлия му дъх, а всеки път, когато напрегнато се навеждаха напред, главите им почти се докосваха.

— Има нещо, което се нарича нощен риболов — отвърна Филип, — но ако възнамеряват да правят точно това, защо, по дяволите, не тръгват?

В този момент се разнесе тътнещият звук на тежкотоварна кола, който се усили, докато камионът мина покрай края на алеята, и отново заглъхна. През храстите и дърветата, които опасваха главния път към селото, успяха да различат задните светлини. Колата се бе насочила към пристанището.

— Това трябва да е камионът, който взема рибата и я откарва в Глазгоу — предположи Филип с равен глас. През целия ден не се бе случило нищо необикновено, а и нощта не се очертаваше като много интересна.

— Господи, щеше ми се да можем да виждаме повече! — изкоментира Камила раздразнено. Движението на кея се бе увеличило и от време на време проблясваше лъч от джобно фенерче. Тогава — така внезапно, както бе започнало — оживлението спря, фаровете и фенерчетата бяха изгасени и дори осветлението в най-близките до пристанището къщи угасна. След броени минути околността потъна в тъмнина.

— Е, това е! Очевидно всички отидоха да спят — подхвърли Камила. Видяното не бе оправдало очакванията й и тя се чувстваше обезкуражена. — Не съм сигурна какво точно се надявах да узная, но предполагам, че очаквах нещо по-драматично.

Филип се движеше предпазливо из мрака на таванския етаж.

— Ние също трябва да си легнем — той внимателно заобикаляше кашоните и сандъците, които изпълваха цялото помещение. — Но дали да не изпием по едно кафе преди това?

Камила се намръщи. Едва можеше да различи силуета му в тъмнината.

— Не правим нищо друго, освен да ядем и пием — забеляза тя. — Но нямам нищо против едно кафе.

Мълчаливо се отправиха към кухнята — единствената стая, в която можеха да включват осветлението без опасност да бъдат забелязани. Бързо и делово тя сложи чайника, докато Филип приготвяше чашите.

— По дяволите! — неочаквано възкликна тя. — Оставих захарницата в библиотеката.

Същия следобед бяха пили кафе, докато бяха преглеждали книгите на Малкълм.

— Да я донеса ли? — предложи той.

— Не, ще се оправя.

Излезе от кухнята, затвори внимателно вратата след себе си и забърза към библиотеката през тъмния вестибюл. Беше тихо като в гроб и Камила се движеше бързо и уверено. Тъмнината беше плътна като стена, и за момент като че ли я обгърна цялата. Поспря се, за да даде време на очите си да привикнат към нея след ярката светлина в кухнята. Постепенно бюрото и столовете добиха очертания, откроиха се широката каменна камина и рафтовете, претрупани с книги, и тя можеше да различи рамките на двата големи прозореца, обърнати към залива Лорн. Подобно на две сиви платна, те сякаш висяха във въздуха и й напомняха за познатия цирков номер, в който предметите се издигат нагоре без видима опора. Сивотата отстъпи място на бледата прозрачност на стъклата и щом очите й привикнаха напълно към мрака, сянката отвън придоби определени ясни очертания. Тя наблюдаваше как се приближава, притиска се в прозореца и се материализира първо в нос, след това в две очи, докато пред нея застана бледо лице с хлътнали страни.

И то се взираше право в нея.