Мей Макголдрик
Пламък (9)

Глава 8

Щом влезе в спалнята си, лицето на господаря на Айрънкрос бе мрачно, но когато миг по-късно излетя навън, вече бе изкривено от неистова ярост. Двамата войни го бяха последвали, но едва се бяха извърнали от вратата, когато Гавин отново се появи. Свирепото му изражение накара Едмънд и Питър да отскочат и безмълвно да го последват, когато той бързо се отправи към южното крило.

— Ние тук разговаряхме, милорд — изпухтя Питър, докато подтичваше след него. — Искам да кажа двамата с Едмънд. Смятаме, че никак не е благоразумно да пътувате из тези планини без придружител.

— Да. Ето например тази рана на главата ви — намеси се Едмънд. — Ако ви бяха повалили и бяхте останали да лежите в безсъзнание из тези хълмове…

— Не че жилавия ви труп ще бъде някакво угощение за зверовете, милорд, но… — Питър преглътна думите си при предупредителния поглед на господаря.

Докато двамата войни си разменяха самодоволни усмивки, Гавин взе една свещ от поставката на стената и ги поведе, докато най-после достигнаха коридорите от външната страна на южната зала. Големи купчини с отломки бяха струпани във вътрешния двор, но още по-големи имаше в южното крило.

— Какво е това, по дяволите! — възкликна Питър, когато влязоха в стаята.

Гавин пристъпи в средата и погледна към портрета на Джоана, който висеше на стената в кабинета на горния стаж. Същите трима войни, които бяха спали тук и предишната нощ, подскочиха сепнати.

— Донеси го — остро заповяда господарят на Айрънкрос и кимна към Едмънд.

— Милорд, вие сам ме видяхте, че тази сутрин го останах в стаята ви. Кълна се в Христовата кръв, работниците останаха тук през целия ден… Тръгнаха си на смрачаване! Как е възможно…

— Свали го и го донеси в стаята ми — рязко го прекъсна Гавин и се обърна към двамата.

Питър отстъпи назад, докато широките му рамене не опряха до рамката на вратата.

— Кълна се в душата на майка ми, милорд! Никога не съм докосвал това… нещо! То е омагьосано! Няма друг начин! Кълна ви се, милорд, че след като заминахте, нито за миг не съм се отделял от Едмънд!

Със свъсени вежди и свити устни господарят на Айрънкрос тикна свещта в ръката му и изчезна в коридора.

Двамата мъже се спогледаха изумено, а после едновременно се извърнаха към портрета.

— Признавам, че първия път ми се стори доста забавно — тихо рече Питър.

— Да, на всички ни се стори така — отвърна Едмънд. — Но вече не. Видя ли погледа му?

— Да.

Войните се втренчиха в портрета.

— Нещастното копеле — обади се накрая Питър.

— Да — съгласи се другият. — Обаче не може да се отрече, че е умен.

— Господарят ще го хване.

— И тогава…

— Ще се моли да убият по-скоро — довърши Питър. — Нещастното копеле.

 

 

Точно от това се нуждаеше най-малко. Компания.

Съседът му, графът на Атол, щеше да пристигне на следващия ден.

Гавин разсеяно разтри рамото си, докато наблюдаваше как Маргарет, нямата сестра на иконома, налива и последното ведро топла вода в дървената вана. Той кимна в знак на благодарност към жената и преди да започне да се съблича, изчака, докато вратата на стаята се затвори.

Атол. Гавин за пръв път изпита пристъпи на съмнението, относно способността си да се справи с управлението на този замък в планините на Шотландия. Да приеме в дома си човек като Атол, бе по-голямо от обичайните предизвикателства. И да приветства с добре дошъл някакъв си проклет планинец в своите владения! В кралския двор за никого не бе тайна, че с изключение на рода Макферсън, Гавин Кар презираше всички планинци.

Преди четиринадесет години, през онзи кървав ден във Флодън Фийлд, тъкмо заради тези предатели, крал Джейми^[1] бе изгубил живота си в сражение срещу англичаните. Разбира се, трябваше да признае, че не всички бяха виновни. Но твърде много шотландски леърди от планините отказаха да вземат участие в битката, точно когато армията се нуждаеше отчаяно от подкрепление. По този начин шансовете за победа на Шотландия бяха обречени и най-великият техен крал след Робърт Брус^[2] бе убит в разцвета на силите си.

Младият войн трепна леко, докато изхлузваше ризата през главата си. Рамото му се бе сковало от удара. Гавин го огледа. Сега нямаше време да мисли за старите рани от миналото. Здравият разум му нашепваше, че му предстои да свърши доста работа и не е нужно да добавя към грижите си и една вражда с най-близкия си съсед. Затова утре щеше да се въоръжи с търпение и с изискани маниери и щеше да приветства онова долно псе Атол и свитата му от надути палячовци. Със сигурност бе способен да прояви подобен такт.

Когато свали и последната си дреха, погледът му се спря върху портрета на Джоана Макинес. Отпусна се във ваната, ала внезапно стана, излезе от водата, прекоси стаята и се върна с меча си. Потопи се отново във ваната, остави меча до огромната вана и се отпусна във водата. Този път бе закачил картината над камината и сега се взираше в красивото лице. Нямаше да рискува отново да загуби портрета. Освен това беше много по-приятно да си мисли за прекрасната девойка, отколкото да се терзае за нежеланите гости.

Да си мечтае във ваната бе чудесно, но на другия ден го очакваше доста работа. Например трябваше да разпита свещеника за историята на манастира. Искаше да узнае повече за предишните господари на Айрънкрос и за връзките име графа на Атол.

Погледът му се задържа върху загадъчната усмивка на Джоана Макинес. Искаше да научи и нещо повече за тази млада жена… за страданията й, за които бе загатнала Майката.

А междувременно щеше да залови хитрия негодник, който продължаваше да му краде портрета.

Наистина, у този мъж нямаше и капка благоприличие.

Мръщейки се срещу него, Джоана реши, че той вероятно би могъл да спи дори и върху остриета на кинжали. Тя стоеше неподвижно и го наблюдаваше унесено, докато той въздишаше и се въртеше неспокойно. Явно този огромен мъж не се чувстваше удобно — брадичката му бе клюмнала на гърдите, а мускулестите ръце се свиваха и отпускаха върху меча, сложен напречно на ваната. Младата жена се опита да не гледа коленете и краката, които се подаваха от водата и се съсредоточи върху лицето му. Мократа му коса бе пригладена назад, очите му бяха затворени и макар дълбока бръчка да прорязваше челото му, лицето му изглеждаше красиво.

Зърна няколко капки кръв от лявата страна на главата му. Запита се дали не се дължат на злополуката в гората.

Потисна желанието си да се приближи и да огледа отблизо раната. Реши, че навярно мъжът не изпитва болка.

Той отново се размърда. Раменете му трепнаха. Господ да й прости, помисли си тя, може да й стане навик да идва всяка нощ и да наблюдава съня му. Беше сигурна, че може да се измъкне незабелязано. Гигантът спеше като упоен.

Тази вечер, след като надникна в спалнята му, Джоана изчака малко в тунела, предполагайки, че мъжът най-после ще привърши с банята си и ще си легне. Когато той не го направи, тя си позволи да слезе в кухнята, за да потърси някаква храна. Когато се върна, той все още бе във ваната и дълбоко спеше.

Докато влизаше, тъканата рогозка изшумоля под краката й, тайната вратичка проскърца, но за неин късмет шотландецът от низините продължи да спи спокойно във вече изстиналата вода. Така че тя все пак се осмели да надникне в спалнята.

Джоана остави внимателно картината на пода, без да изпуска мъжа от поглед и коленичи до ваната. Мускулестата му ръка висеше отпуснато и тя остави кинжала му върху тръстиковата рогозка — съвсем близо до пръстите му.

Той сигурно се мислеше за достатъчно умен, за да я надхитри. И почти го стори. Ако не беше достатъчно бърза, малко оставаше да попадне в капана му, понеже щом протегна ръка към портрета, кинжалът, поставен с острието надолу, се насочи право към лицето й. Този негодник бе подпрял оръжието върху горната рамка, така че, ако някой се опита да вземе картината, да се убоде на острието и да извика.

Беше истинско чудо, че успя да хване кинжала, без да изпусне картината. По ирония на съдбата, дългите ръкави на дрехата, с които прикриваше ужасните белези от изгарянията, я спасиха от ново нараняване, а също и да не бъде разкрита.

Джоана бързо се изправи, опитвайки се да не гледа към голото тяло на мъжа. Извърна се, усетила, че навярно е отишла твърде далеч. Тази игра да идва в спалнята му и да краде портрета може би ставаше прекалено рискована. Но трябваше да си признае, че има и още нещо. Това бе само едно извинение, за да дойде да го види. Да бъде близо до него. Сигурно полудяваше.

Запъти се към тайната врата в стената. Не биваше да си позволява да бъде привлечена от този мъж. Не можеше да го допусне. И със сигурност не можеше да си позволи да я хванат. Хвърли един последен поглед към него, наблюдавайки как широките му гърди спокойно се надигат и спускат. Внезапно я обхвана безпокойство.

Водата навярно вече бе студена като лед. Ами ако настине? Кой ще се грижи за него, ако се разболее и го хване треска? Тогава щеше да се превърне в много лесна мишена.

С тези мисли Джоана пристъпи обратно в тунела с портрета под мишница и внимателно затвори тайната врата. Когато побягна в тъмнината, гневните му проклятия предизвикаха доволна усмивка на устните й.

 

 

Гавин Кар влезе в голямата зала и разговорите мигом стихнаха. Това не го изненада. Неколцина от войните, насядали край масите за сутрешната закуска, бързо се надигнаха, но после отново седнаха. Навярно мнозина от присъстващите го смятаха за луд и новият господар на Айрънкрос бе сигурен, че се боят да привлекат вниманието му върху себе си.

Той наистина бе предизвикал паника миналата нощ. Облечен единствено с надиплената вълнена пола, бе прекосил голямата зала, сетне бе излязъл навън и се бе запътил право към южното крило. Беше сигурен, както и десетината мъже, които го следваха, че хитрият негодник отново го бе изиграл и бе задигнал картината. Гавин подпря стълбата, която носеше, изкачи се по нея и сам свали портрета. Без да каже нито дума на смаяните си придружители, той се върна в стаята си, стиснал картината под мишница.

На този разбойник наистина не му липсваше смелост, бе длъжен да признае Гавин. Беше достатъчно дързък, та да се осмели да открадне картината под носа му! Дори бе затръшнал проклетата тайна врата след себе си!

Против волята му този мерзавец започваше да му харесва!

Прекоси спалнята и се закле, че следващия път ще хване наглото копеле. Макар че сигурно бе изключително бързоног и чевръст, щом е успял да открадне картината, докато Гавин е спял. В крайна сметка, той винаги се бе ласкал с мисълта, че спи много леко.

Приближи се към масата, където Едмънд и Питър се бяха навели над закуската си. От самодоволните усмивки на лицата им бе ясно, че двамата негодници здравата се забавляват. А господарят на Айрънкрос много добре знаеше за чия сметка са толкова весели. Бавно се отпусна на пейката до тях.

Добре, щом е така, сега ще оправя тази работа — реши той.

— Е, момчета! — високо извика. — Прекрасна сутрин, доколкото разбирам по оживените ви лица.

— Да, милорд — отвърна Питър с пълна уста.

Един слуга побърза да постави пълна купа пред господаря си. Гавин я погледна и се намръщи при вида на гъстата каша, а после се извърна към чинията на Питър, в която имаше голямо парче сирене, студено овнешко и хляб. Независимо къде се намираха, този разбойник винаги се изхитряваше да се снабдява с по-добра храна от всички останали.

— Днес ни чака доста работа — заяви господарят и изгледа двамата мъже, — преди нашите съседи да пристигнат.

— Ние сме дали нареждания на стражата, която охранява крепостните стени и на тези, които пазят…

— Този замък е бил незащитен цели шест месеца. Ако Атол наистина е възнамерявал да… — Гавин поклати глава. — Не, вие двамата ще имате други задачи тази сутрин.

Те се наведоха напред в очакване.

— Питър, след като заситиш глада си, искам да отидеш и да намериш Моли, жената, която се грижи за къщата. Двамата можете да определите в кои стаи да настаните Атол и свитата му.

— Моли? Но, милорд — възрази Питър, — нали не искате наистина от мен да се мъкна след тази стара жена? Сигурно… искам да кажа тя със сигурност може и сама да се справи, нали? Освен това аз съм убеден, милорд, че Алан…

— Ще отидеш и ще й помогнеш, Питър! — прекъсна го Гавин. — И това не е всичко, което трябва да свършиш през тази сутрин. След като приключиш с Моли, ще отидеш да намериш готвачката Гиби и ще останеш с нея през цялото време, докато приготвя храната за вечерята.

Питър го зяпаше втрещено.

— Но, милорд, казаха ми, че тя много мрази някой да й виси на главата и да й се бърка в кухнята. Тя вече удари такъв шамар на Ланк Доналд, че ушите му още пищят. Казвам ви, милорд, че тя е дявол в женски образ. По-скоро ще се изправя пред духа на Торквемада^[3], отколкото пред нея!

Гавин не обърна внимание на протестите му и продължи да рови в купата си.

— Само като гледам какво са поднесли тази сутрин на теб и на мен, съм убеден, че вече си намерил път към сърцето й — той се протегна и взе парче хляб от чинията на Питър. — Просто продължавай да използваш чара си, Питър и аз не се съмнявам нито за миг, че ще бъдеш добре.

След тези думи Гавин се обърна към самодоволно хилещия се Едмънд.

— А ти, Едмънд…

Лицето на война мигом придоби сериозно изражение.

— Да, милорд.

— Ти ще намериш иконома и двамата ще изследвате тайните тунели под този замък. Ще започнете от спалнята ми. Виж дали ще можеш да откриеш проход към горните етажи на южното крило.

— Но, милорд, нали чух как Алън лично ви се закле, че той не може да се оправи сред лабиринта от тунели… Той твърдеше, че не са използвани от години.

— Е, той греши — Гавин отчупи от хляба и се загледа в кашата, залепнала за лъжицата му. При вида на тази гъста маса апетитът му се изпари. Вдигна глава и видя, че двамата войни не отделят поглед от лицето му. Припомни си да не забрави да попита Питър, по какъв начин се снабдява с добра храна.

— Ами ако той не може да си спомни?

— Ако се наложи, ще го заставиш със сила — Гавин рязко бутна чинията си настрани. — Тъкмо затова те изпращам с него. Вземи достатъчно газени лампи. Няма да се отделяш от него. Направи всичко, което е нужно, но открий проклетия проход между моята стая и южното крило. Искам по-късно да ми го покажеш.

Тонът, с който изрече нарежданията си, не оставяше място за спор. Господарят на Айрънкрос се изправи.

— Но, милорд, в случай на неприятност… — Питър се загледа към кухнята. — Искам да кажа, ако някой… ако положението се усложни…

— Къде ще можем да ви намерим, милорд? — намеси се Едмънд.

— В случай, че адът се сгромоляса над главите ни — довърши Питър.

— Ще бъда със свещеника.

Никога досега не й се бе случвало да се бори с подобна болест.

Джоана открехна съвсем леко капака на прозореца и надникна навън. Видя как леърдът крачеше напред-назад из двора.

Знаеше, че опасността да я разкрият, е голяма. Само един етаж под нея, поне десетина мъже работеха здраво в изгорялото крило. Но колкото и да бе странно, нищо нямаше значение пред горещото й желание отново да го зърне. Така че, тя безшумно се изкачи през тайните проходи до стаята в кулата, застана до прозореца на предишното си убежище и зачака.

Той бе невероятно силен и мъжествен. Докато го наблюдаваше как разговаря с неколцината мъже, които го приближиха, усети как сърцето й се сгрява. Застанал от едната страна на новия си господар, кучето Макс го гледаше с обожание и благоговение, чувства, които изпитваше и самата тя.

Младата жена потисна горчивия си смях, като си помисли колко унижена би се почувствала, ако той я открие застанала до прозореца да го гледа в захлас.

Гласовете на работниците я изтръгнаха от мислите й. Джоана с нежелание се отдръпна от прозореца и се запъти към тайната врата.

Наистина, това е някаква болест, смъмри се тя. Ала в същото време, точно тази болест бе едно от малкото неща, които можеха да я накарат да се усмихне.