Мей Макголдрик
Пламък (8)

Глава 7

Слънцето се бе скрило зад високите стени на Айрънкрос Касъл, когато Гавин превали последния хълм и навлезе в гората. А когато достигна до големите скални блокове, скупчени от едната страна на пътеката, вече се бе спуснал пълен мрак. Скалите изглеждаха почти бели на лунната светлина, а дърветата и храстите наоколо приличаха на армия от страшни чудовища.

Не възнамеряваше да се връща толкова късно. Но когато сутринта бе потеглил към манастира, изобщо не бе очаквал, че за един ден ще узнае толкова много.

Майката със сигурност бе много интересна жена. Притежаваше някакъв особен груб чар, който Гавин намираше доста привлекателен. Понякога, откровеният начин, по който говореше, причиняваше едновременно болка, но носеше и просветление. Но с напредването на следобеда старицата започна да говори със загадки. Обаче той бе сигурен, че в думите й се криеше ключът към разгадаването на проклятието, което всички вярваха, че тегне над Айрънкрос Касъл. След чутото през днешния ден, младият мъж бе сигурен, че по-голямата част от истината, която търсеше, се съдържаше в легендите за манастира и предишните господари на Айрънкрос. Майката обаче не му каза каква точно е тя.

Ала въпреки упоритото й мълчание по този въпрос, преди края на деня и преди да си тръгне, Гавин бе сигурен, че по някакъв начин бе предизвикал промяна в отношението на Майката към него. Макар да не се отнасяше благосклонно към предишните господари на Айрънкрос — и въпреки твърдението й, че тя не му вярва — с напредването на деня тя бе станала много по-любезна. И преди денят да си отиде, той бе зърнал неколцина работници, завърнали се на полето.

Жребецът му рязко тръсна глава и го върна в настоящето. Гавин успокоително го потупа.

— Да, Парис. И аз вече виждам замъка. Вече сме си почти у дома, стари приятелю. Онези двама негодници, Едмънд и Питър, сигурно вече са изяли вечерята ми. Е, сигурен съм, че поне са оставили малко овес за теб…

Един скален къс, достатъчно голям, за да смачка главата на Гавин, го удари по рамото с такава сила, че той падна от коня и се стовари върху скалната стена покрай пътеката.

Младият мъж бързо скочи на крака, измъкна меча си и се огледа за нападателя. Изненаданият и подплашен кон бе изчезнал в тъмнината, но Гавин бе уверен, че не е избягал много далече. Нищо не нарушаваше тишината на нощта и нищо не се виждаше.

Сърцето му туптеше бясно в гърдите и той си припомни предупрежденията: Проклятието! Нито един от господарите на Айрънкрос Касъл не е доживял до дълбока старост! Шотландецът от низините разтърси глава, отвратен от себе си. Нямаше да позволи някакви суеверия да замъглят здравия му разум или да направляват действията му.

Предпазливо се придвижи по пътеката и коленичи до голямата скала. Със сигурност и сам мъж можеше да я повдигне. За двама щеше да е по-лесно и навярно нямаше да пропуснат целта си. Сам мъж или дори жена можеха да я претърколят от ръба. Гавин усети топлата кръв, която се стичаше по лицето му, там, където скалният къс го бе ударил, а рамото му пулсираше от тъпа болка.

Безшумно прибра меча и измъкна кинжала си. Стиснал оръжието в зъбите си, той бързо се придвижи до подножието на скалите и започна да се катери нагоре. Каменната планина се издигаше високо над дърветата и навярно имаше доста места, откъдето би могъл да се изтърколи.

Наоколо продължаваше да цари тишина, нарушавана единствено от нетърпеливото пръхтене и нервното потрепване на копитата на Парис малко по-надолу по пътеката. Гавин продължи да се катери внимателно, но не долови никакво движение. Въпреки че бе тъмно, нито една сянка не се раздвижи и той започна да се пита дали скалата не е паднала сама.

Стигна до един издаден ръб, спря и се огледа. Стените на Айрънкрос Касъл се издигаха високи и тъмни и докато се придвижваше внимателно по издатината, господарят му видя светлината на факлите. Над него звездите приличаха на диаманти, обсипали черното кадифено небе. Нямаше смисъл да отива по-нагоре без факла.

Поклати глава, прибра кинжала си и заслиза надолу. Когато скочи на земята, подсвирна на Парис и огромното животно бавно се приближи. Гавин изръмжа от болка, метна се на коня и го пришпори към замъка.

— Да си вървим у дома, приятелю — заповяда той и добави, — ако в бъдеще се натъкнем на още някой призрак, можеш да бъдеш сигурен, че няма да го отмина с безразличие.

 

 

Джоана замръзна, щом чу скърцането на голямата дъбова врата.

Застанала в средата на подземната гробница, тя се огледа ужасено. Никога досега Майката и нейните последователи не бяха влизали в замъка през друга нощ, освен при пълнолуние. Поне тя не знаеше да се бе случвало. Защо бяха дошли тази нощ? Тъкмо когато Джоана бе решила най-после да доведе до край своя план за справедливо отмъщение.

Звукът от рязкото изтропване на старинното резе я накара да се вцепени от страх. Трябваше незабавно да се скрие. Тихо притича през каменния под към сенчестите ниши покрай приличащата на олтар маса. Газената лампа върху масата гореше и потрепващият й пламък заплашваше да я издаде.

В тунела отекнаха стъпки и тя побърза да се притаи в укритието си. Притисна се до стената и затаи дъх. Стъпките спряха пред входа на гробницата. Една от дебелите колони скриваше вратата, но Джоана внезапно осъзна, че неканеният посетител е сам. Не се чуваха разговори, нито приглушено шепнене — това със сигурност не бе сбирка на тайнствения култ. Тя зачака, но не се чу никакъв звук. Който и да бе от другата страна, явно също изчакваше. Ако непознатият влезеше в гробницата и я претърсеше, със сигурност щеше да я открие. Джоана стисна дръжката на кинжала си.

Измина цяла вечност, преди стъпките да се отдалечат по коридора.

Младата жена изчака още малко, но непознатият не се върна и тя въздъхна с облекчение. Внезапно всичките й сетива се сковаха от зловещо предчувствие. Нещо не бе наред. Неочакваният посетител навярно бе някоя от жените на Майката, но тогава защо не бе влязла?

Мислите й бясно препускаха, докато отново пристъпи в средата на гробницата. Кой друг би могъл да използва тази дъбова врата, за да влезе в замъка? Тези тунели никога не се използваха от слугите, нито от изгладнелите селяни, търсещи убежище. Откакто Джоана се криеше тук, единствените посетители бяха Майката и последователките й.

Младата жена се огледа, за да се увери, че не е оставила никакви следи. После безшумно излезе от гробницата. Не бе довършила това, за което бе дошла, но до пълнолунието оставаха още две седмици. Все още имаше време, за да изпълни плана си за отмъщение.

Притаена в катраненочерния мрак на прохода, Джоана се ослуша за някакъв шум, но не долови нищо. Тъмните недра на земята очакваха да я погълнат отново. От дясната й страна бяха дългите и дълбоки пещери и проходи, минаващи дълбоко под Айрънкрос, а от лявата — дъбовата врата. Беше толкова близо. Сякаш я мамеше като факла в мрака.

Тя приближи към нея.

Знаеше, че големият железен ключ виси на дървен клин, забит в стената. Нерешително протегна ръка и докосна студения старинен метал. Взе го, плъзна го в ключалката й го превъртя.

Пое дълбоко дъх, отвори вратата и се втренчи в тъмнината. Нямаше никого. Не се чуваше никакъв звук. Нямаше признак на живот. Тя пристъпи предпазливо в непрогледния мрак. По-нататък тунелът образуваше малка пещера, проходът се разшири и студеният нощен вятър разроши косите й. Подобно на изгладнял скитник, който най-после е седнал до отрупаната с ястия маса, Джоана пое с пълни гърди свежия въздух.

Внезапно се озова извън пещерата, на върха на каменна скала. Над нея звездите проблясваха с меко сияние, което отдавна бе забравила. Възможността да диша свободно, да усеща как студеният вятър нежно гали лицето й — всичко това бяха усещания, които смяташе, че никога повече няма да изпита. Подобно на затворник, хвърлен в дълбока тъмница, тя се бе погребала в подземията на този замък. Повече от шест месеца обитаваше мрачните лабиринти на Айрънкрос. Това бе гробница, от която нямаше бягство. Единствено смъртта й можеше да сложи край на доброволния й затвор.

Вдигна високо ръце, наслаждавайки се на мекия нощен въздух.

Разнесе се тихо изсвирване, последвано от конски тропот, които я изтръгнаха от унеса й. Джоана се надвеси над ръба на скалата и се взря в тъмнината.

Това бе той. Новият господар.

Беше достатъчно близо, за да чуе как едрият мъж изръмжа от болка, докато се мяташе на жребеца си.

Докато той се отдалечаваше към замъка, Джоана погледна назад към тунела, после отново се надвеси над издатината и огледа пътеката в подножието на скалата. Очите й отдавна бяха привикнали с мрака и тя бързо разбра какво се е случило. В средата на пътеката се виждаше едър, заоблен скален къс. Този, който бе минал покрай гробницата, бе изтърколил камъка.

Джоана се втренчи в посоката, в която бе изчезнал новият господар. Той още веднъж бе избягнал смъртта.

Но колко дълго щеше да оцелее, преследван от злото, вселило се в този замък? До следващото пълнолуние? Ако късметът не му изневери дотогава, тя може би ще успее да оправи нещата.

Затова отсега нататък ще трябва да го наблюдава и да го пази, доколкото това бе по силите й, закле се Джоана. Длъжна бе да го стори.