Мей Макголдрик
Пламък (7)

Глава 6

Наоколо нямаше жива душа. Гавин пришпори коня си към билото на скалистия, обрасъл с ниски храсти хълм. Мъглата се бе вдигнала преди няколко часа и само няколко бели облачета нарушаваха небесната синева. Но земята, която се бе ширнала пред погледа на новия господар, бе пуста подобно на безкрайното небе.

От дясната му страна се виждаше езерото, а зад боровете в далечината се извиваше Спей Ривър, която се вливаше в морето. А над реката, може би на ден-два път, се издигаше Бенмор Касъл, домът на клана Макферсън. Гавин се извърна и огледа земята, през която бе минал.

Над хълмовете се извисяваше Айрънкрос Касъл, груба постройка, гордо изправена над езерото. След възстановяването на южното крило щеше да се превърне в приличен замък. Разбира се, и след като се опровергаеше твърдението за тегнещото проклятие.

Младият господар извърна поглед на север. Високо в небето забеляза ястреб, който бавно се носеше над хълмовете. Докато го наблюдаваше, хищникът внезапно се спусна към земята и изчезна зад назъбеното било. На север се намираше имението на графа на Атол, най-близкия съсед на Гавин. Той се бе срещал с него няколко пъти. Графът бе роднина на краля… и бе доста странен човек.

Младият войн насочи вниманието си към манастира. Той бе разположен в малка долина, недалеч от езерото — така поне му бе казал Андрю.

В подножието на хълмовете, край малка горичка от високи дървета, Гавин зърна няколко колиби, скупчени една до друга. Обърна коня си надолу по склона, но остана разочарован, когато разбра, че жилищата са изоставени. Надяваше се да открие, поне една ферма по пътя към манастира, но всичко, което срещна по пътя си, бяха голите полета, сивите скали и мрачните води на езерото Лох Мъри.

Когато приближи до билото на следващия хълм, спря коня си. Манастирът беше построен в подножието на стръмния склон, близо до широка река. Пред това, което някога е било предни порти, имаше тридесетина каменни къщи. От тази страна на потока се виждаше овощна градина, чиито дървета бяха засадени в спретнати редици, а в пасището кротко пасеше малко стадо. От другата страна на долината Гавин видя многобройно стадо от наскоро остригани овце. Той се изправи на седлото и огледа нивите, които се простираха от другата страна на потока. Видя мъже и жени, които се трудеха усърдно. Радостни викове привлякоха вниманието му и той извърна отново поглед към къщите. Усмихна се, когато забеляза една групичка малки и босоноги хлапета да тичат след едно куче. Алан бе споменал, че Джоана обичала манастира. Сега разбираше защо. За пръв път, откакто бе пристигнал, Гавин бе видял признаци на живот.

— Виждаш ли? Не всички са отишли на служба при граф Атол — рече на глас той и потупа жребеца. — Е, какво ще кажеш, дали да посетим тези селяни?

Докато яздеше покрай високите дървета, издигащи се по стръмния склон на хълма, Гавин се питаше какво бе привлякло тези хора към полуразрушения манастир. Земята тук не бе по-плодородна от тази покрай езерото. Необходимо беше по някакъв начин да ги накара да се върнат обратно. Сигурно щяха да го сторят с много по-голямо желание, ако се убедяха, че новият господар на Айрънкрос не е засегнат от проклятието, тегнещо над замъка.

Нямаше да ги насилва. В крайна сметка и тези земи бяха част от владенията му, така както и онези около замъка.

Когато излезе от горичката и пое към едно от горните пасища, младият мъж внезапно дръпна юздите на коня си.

Не видя нито мъжете, нито жените, нито децата. Полето, пасището и селото бяха пусти, а край лехите лежаха захвърлени инструменти. Той бавно подкара жребеца. Явно нещо бе подплашило хората. Когато приближи селото, видя в градината изоставени кошници със зеленчуци. Преди да потегли от Айрънкрос, Гавин бе привързал ножницата с меча на гърба си и сега се пресегна през рамо, за да извади оръжието си.

Тесният път, който водеше към руините на манастира, бе странно пуст и тих. Тишината внезапно бе нарушена от уплашения лай на едно куче, което се спусна към коня му от една от предните къщи. Децата, които само до преди малко толкова весело си бяха играли с него, се бяха скрили. Без да спира, леърдът на замъка Айрънкрос отпъди псето, което подви опашка и се затътри обратно към къщата.

Вместо да спре и да потърси селяните, Гавин реши да се отправи към манастира. Независимо дали се бяха изпокрили в къщите си, или бяха побягнали в гората, той бе сигурен, че обитателите на селото го наблюдават. Усещаше присъствието им, както и страха им. Навярно те се криеха от него, а тревогата, която пристигането му бе причинило, сериозно го обезпокои. Опита се да си припомни всичко, което Андрю му бе казал за първото си посещение тук. Колкото и да е странно, няма много селяни. Очевидно, те са посрещнали хората му по същия начин, както и самия него — просто бяха изчезнали.

Зад някогашните порти на манастира се виждаха разрушените стени на църквата. Докато по-голямата част от камъните от стените на манастира са били използвани, за да се построят къщите в селото, то стените, ограждащи църквата, стърчаха високо над останалите руини. Сградата нямаше покрив и със сигурност не се използваше от десетилетия. От едната страна се виждаше кръг от груби каменни колиби и когато Гавин мина покрай първата, зърна възрастна жена.

Тя седеше на един камък и хвърляше клонки в огъня. Пламъците ближеха дъното на малка тенджера. Гавин скочи от коня, завърза поводите за клона на един нисък дъб и се приближи към нея. Старицата не вдигна глава, за да покаже, че го е забелязала.

— Добър ден — поздрави любезно той.

Най-сетне, без да спира работата си, възрастната жена вдигна глава и сивите й очи бавно и внимателно огледаха лицето му. Гавин също я огледа. На главата си носеше бяло покривало, но единствено кръстът, висящ от кожената каишка на шията й, издаваше призванието й. Погледът й показваше, че не се страхува от него. Той се приближи до огъня и се наведе.

— Твоето лице е единственото приятно нещо, което виждам, откакто тази сутрин напуснах Айрънкрос.

Повдигането на тънките й вежди и присвиването на очите й го накараха да се поправи:

— Искам да кажа, че твоето лице е единственото, което срещам тази сутрин.

Тя сведе поглед и отново насочи цялото си внимание към това, което вреше в тенджерата.

— Ти ли си Майката? — направо попита младият мъж.

— Да — гласът й бе силен и уверен.

— Аз съм Гавин Кар. Идвам от…

— Знам кой си, господарю — прекъсна го старицата и вдигна отново сивите си очи. Пронизващият й поглед и нещо, стаено в дълбините му, загатваше, че тя знае много повече за него.

Той веднага разбра, че тази жена не си хаби приказките напразно. Освен това осъзна, че тя няма да позволи да бъде разпитвана. Имаше нещо различно у Майката и дълбоко в сърцето си, Гавин бе сигурен, че никак няма да е лесно да завоюва доверието й. Истина бе, че искаше да я предразположи и да я спечели на своя страна. Тя бе първият жив човек, който бе срещнал извън стените на Айрънкрос, понеже именно тя бе религиозният водач на местните хора, за него бе много важно да спечели приятелството й. От това, което бе научил от обитателите на замъка, бе разбрал, че само чрез Майката може да стигне до сърцата на местните хора.

Старицата продължаваше да бърка това, което вреше в тенджерата. Изведнъж в съзнанието му изплува образът на Джоана Макинес. Наистина бе много странно, че не можеше да се отърси от мислите за нея. Тази сутрин, преди да потегли от Айрънкрос Касъл, не бе устоял на желанието да се върне в стаята си и отново да погледне портрета й. Той отново бе в спалнята му, след като Едмънд го бе свалил от стената над камината в кабинета.

Сега вече бе сигурен, че никой от хората му не бе взел картината. Беше убеден, че тримата му приближени войни по-скоро ще се забавляват с хвалбите си за своите безстрашни подвизи и многобройни завоевания, отколкото да крадат някакъв портрет от спалнята му. Но случилото се го озадачаваше и не му даваше мира. Беше много странно, че някой си бе направил труда да краде картината и да я оставя обратно на старото й място. В това нямаше никакъв смисъл.

Гавин поклати глава и с мъка откъсна поглед от танцуващите пламъци на огъня.

— Тя щеше да дойде тук, точно както направи и ти.

Той рязко вдигна глава и впи поглед в проницателните сиви очи.

— Кой? — попита младият мъж.

Майката погледна в посоката, от която бе дошъл.

— Тя щеше да дойде при нас съвсем сама, яздейки през хълмовете. Щеше да слезе от кобилата си и да дойде право при огъня. Щеше да постои мълчаливо, точно така както ти направи преди малко.

Откъде можеше да знае всичко това? И как така заговори за Джоана тъкмо когато той си мислеше за нея? Доколкото Майката знаеше, той никога не се бе срещал с младата жена. Въпреки че сърцето му нашепваше обратното, той бе сигурен, че никога не я е виждал на живо. Втренчи поглед в старицата. Този, който можеше да чете хорските мисли, можеше да бъде силен приятел… или още по-силен враг.

— Душата ти е измъчена, господарю — добави старата жена. — Но нейната е много по-изтерзана от твоята.

Лицето на Гавин потъмня, а очите му се присвиха. Що се отнасяше до него, тя беше права — лицето му носеше отпечатъка на мрака, стаен в душата му. Но това, което бе казала за Джоана, го разтревожи. Портретът бе символ на младостта, щастието и надеждата.

— Ти беше ли нейна приятелка? — попита той. — Или съветничка?

— За нея аз бях Майката.

Думите бяха изречени уверено и от тях лъхаше сила, но Гавин не бе убеден.

— Слугите ми казаха, че тя е била щастлива — подчерта той. — И все пак…

— Тези, които я познаваха добре, са мъртви.

— И ти си последният останал жив човек, който може да ми разкаже нещо повече за нея?

— Не, не съм последният — загадъчно отвърна тя и поклати глава. — Но понякога тя бягаше от Айрънкрос и идваше да търси убежище тук. Да, много пъти сме стояли с часове, край този огън… пред манастира.

Погледът на Гавин проследи ръцете на старицата, които продължиха да разбъркват отварата.

— Каква бе причината за нейното нещастие?

Тя не отговори на въпроса и взе една дървена купа.

— Защо една млада жена ще бъде завладяна от тъга, толкова голяма колкото… — гласът му рязко секна.

— Толкова дълбока, колкото твоята? — довърши Майката. — Не, господарю. Въпросът е как е възможно един мъж в твоето положение да бъде изтерзан така, както бе тя!

Тя потопи дървената купа в тенджерата. Протегна ръце над огъня и му предложи димящия съд. Гавин го взе.

— Как? — войнът надникна дълбоко в очите й и се изненада от собствената си откровеност, когато се чу да казва: — Мъка!

Тя взе дървената лъжица и отново започна да разбърква това, което вреше в тенджерата.

— Този, който крие болката и тъгата си — рече старата жена, — никога няма да намери лек за тях.

Той не отговори веднага.

— Аз не ги крия. Просто се чудя дали наистина има лек за тях.

— Ти не си го потърсил.

— Може би просто не съществува.

— А какво ще стане, ако ти кажа, че аз знам отговора?

Той смаяно се взираше в нея.

— Ще ми повярваш ли?

— Но това е глупаво!

— Ти не ми вярваш!

— Не съм дошъл тук, за да обсъждам своята печал и страдания — отговорът му прозвуча рязко, но съвсем неочаквано забеляза, че погледът на Майката омекна и се изпълни с разбиране.

— Научи се да плачеш, господарю, и отново ще можеш да се смееш.

Младият мъж я погледна. Изведнъж му хрумна мисълта, че тя говори така, сякаш го познава от години. И независимо от това, дали искаше да си го признае или не, той наистина криеше мъката и болката си под грубата и сурова външност на истински войн. Гавин се втренчи още по-изпитателно в лицето й. От дете не бе плакал. Припомни си как някога се чудеше дали, ако веднъж започне, ще може да спре.

Сведе поглед към купата в ръцете си и мислите му се върнаха към Джоана Макинес и нейната болка.

— За кого е скърбяла тя? — дрезгаво попита той.

— Отговорите на твоите въпроси за Джоана Макинес, се крият в замъка.

Той поклати глава.

— Всички, който са я познавали отблизо и които могат да отговорят на въпросите ми за нея, са мъртви. Ти сама го каза.

Гавин видя как в погледа й проблесна нещо, когато прикова очи в него. Изчака я да заговори, но тя не го направи. Усетил тежестта на купата в ръцете си, той я поднесе към устните си. Отварата бе топла, сгря го и му подейства успокояващо.

Измина един миг в мълчание, докато Майката наблюдаваше лицето му. Гавин отвърна на погледа й и допи съдържанието на купата.

— Не всички! — внезапно рече старицата. — Не всички са мъртви!

Младият мъж я гледаше втренчено и я изчакваше да продължи. Но, изглежда, тя бе приключила с разговора. Изправи се и вдигна торбата, която лежеше на земята. Гавин усети, че това е знак, че трябва да си върви, но още не му се искаше. Той също стана и тръгна с нея.

През следващите няколко часа леърдът на Айрънкрос придружава старицата, докато тя обикаляше из огрените от слънчевите лъчи хълмове. Нещо в начина, по който слънчевата светлина падаше върху реката, скалите и тревата, му напомни за дните, които бе прекарал като малко момче из хълмовете край манастира Джедбург на границата между Шотландия и Англия. Той не настоя тя да му каже нещо повече и изглежда присъствието му не й бе неприятно. Помагаше й, когато тя му позволеше — издърпваше неподатливите корени и носеше торбата й. Но когато най-после стигнаха до билото на хълма, откъдето Гавин бе видял селяните да работят в полето, той се наведе и вдигна от земята една мотика.

— Те защо се крият от мен?

— Защото не ти вярват и се страхуват.

— Но защо?

Тя се извърна и го погледна в очите. Той усети как слънчевите лъчи стоплят гърба му. Ала тя нито веднъж не бе закрила очите си с ръка, за да се предпази от ярката слънчева светлина.

— Защо си толкова доверчив?

В тона й усети остра нотка и младият мъж се намръщи, опитвайки се да разбере каква връзка има въпросът й с явния страх, който бе накарал обитателите на селото да се изпокрият от него.

— Аз сам решавам на кого да се доверя — отвърна той.

— Ти прие отварата от ръцете ми и я изпи, без да задаваш въпроси.

— Никога не бих отхвърлил подобен жест на гостоприемство.

— Можех да те отровя.

— Да. Можеше, но аз ти се доверих.

— Но ти не ме познаваш.

— Въпреки това ти вярвам.

— Защо? — почти изсъска тя, а набръчканото й лице изразяваше объркване.

— Защото не съм сторил нищо, което да предизвика омразата ти. Защото искам да се сприятелим. Ти не побягна и не се скри като останалите. Остана и се срещна с мен. От всичко, което си преживяла досега, навярно имаш основание да се страхуваш, че може да съм дошъл с лоши намерения. Но ти ми се довери, затова и аз ти отвърнах със същото.

— Това не бе доверие, милорд — рязко отвърна старицата. — Аз не се страхувам от никого. На моята възраст не се боя от смъртта.

— Нито пък аз! — студено заяви той.

Двамата се загледаха мълчаливо един в друг. Гавин пръв заговори:

— Аз дойдох тук, в планините, с мир. Сега съм новият ви господар и искам ти и селяните да ми вярвате.

— Те се страхуват от теб и те мразят.

Грубите думи му подействаха като шамар, ала той бързо се съвзе.

— Не съм направил нищо, с което да заслужа омразата им…

— Може би, господарю. Но другите преди теб са го сторили!

Гавин не каза нищо. Имаше толкова много, което искаше да узнае за тези хора, за Айрънкрос и за миналото. Когато отново заговори, думите му режеха като кинжал:

— Аз не мога да променя миналото. Отговарям само за настоящето. Мога да се опитам да направя бъдещето по-добро за хората, които живеят в тези земи.

— Ха! Ти си мислиш, че имаш власт над настоящето? Не можеш да ни накараш да ти се доверим. Не, господарю. Ти ще трябва да понесеш вината на предшествениците си. Вече е твърде късно да…

— Не, Майко — рязко я прекъсна той и хвана тънките й костеливи пръсти. Знаеше колко лесно би могъл да ги пречупи и видя по лицето й, че и тя го знае. Но той само задържа ръката й — нежно и почтително, — позволявайки на топлата му длан да прогони студенината от старите й кости. — Не, Майко. Аз ще спечеля тяхното уважение и доверие. Ще спечеля и твоите.

— Да. За да можеш после да ни предадеш.

— Никога няма да предам доверието ви — изръмжа Гавин. — Заклевам се в това!