Мей Макголдрик
Пламък (5)

Глава 4

— Милорд!

Викът от другата страна на тайната врата сепна Джоана, защото прозвуча съвсем наблизо. А което бе още по-лошо, профилът на новия леърд се виждаше през тясната пролука точно пред нея. Той се извърна към кабинета, когато викът се повтори.

Загледана в профила на мъжа, Джоана затвори тайната врата колкото можа по-бързо. Плъзна резето, притисна длани в дървото и пое дълбоко въздух. За пръв път от месеци едва не се издаде. Още една секунда и щеше да се сблъска с жив човек. Облегна чело на ръцете си и затвори очи. Трябваше да събере силите си и да побегне. Този път бе твърде близко! Тялото й потръпна, а когато се изправи, с ужас установи, че краката й треперят.

 

 

Гавин се обърна отново към дървената ламперия — бавно и внимателно плъзна пръсти по грубото, обгоряло дърво, проверявайки всеки ръб, където се съединяваха отделните плоскости.

— Милорд! — този път задъханият глас на Едмънд долетя от отсрещната страна на стаята. — Проклетият под… В името на Светата Дева… каква бъркотия… Лорд Гавин, ранен ли сте?

Вътре в тази стена имаше нещо. Гавин го усещаше. Запита се дали някой не се крие там. От опит знаеше, че старите замъци са пълни с тайни тунели и скрити врати. И ако в тази стена имаше таен проход, някой би могъл да се движи из опожареното крило на замъка. Той силно притисна ръката си към стената. Усети, че леко подаде. Бутна издадения ръб и се чу изскърцване. Подът под него застрашително изпука и той отдръпна ръката си. От другата страна се чу някакъв шум. Младият мъж притисна ухото си до дървената ламперия и съвсем ясно чу забързани стъпки.

— Милорд!

Гавин не обърна внимание на вика и се напрегна още повече.

— Какво има там отзад, Алан?

Възрастният мъж не отговори веднага.

— Зад стената ли? — попита след миг икономът.

— Да не ме смяташ за малоумен? — сърдито изръмжа Гавин. — Ти си бил тук, когато това крило е било построено. Да не би да искаш да ми кажеш…

— Навремето бяха построени проходи — припряно го прекъсна икономът. — Но само господарят знаеше… тунелите водят надолу към пещерите, които прорязват тези хълмове и излизат до езерото. Но никой не е използвал тези пещери от времето на сър Дънкан, милорд.

— Как се отваря това? — рязко попита Гавин. — Тази тайна врата е входът, нали?

Преди Алан да отговори, се чу гласът на Едмънд:

— Милорд, ако ми позволите поне да укрепя това въже, в случай, че подът…

— Как се отваря това проклето нещо?

Гневният му тон стресна иконома и той побърза да отговори:

— В шкафа… има едно място от вътрешната страна… да, онова… малката желязна халка…

Гавин се наведе и внимателно пъхна ръка в шкафа. Прокара пръсти по дървото и напипа металната халка. Дръпна я и със задоволство видя как тайната врата хлътна и се отвори със скърцане.

— Милорд, нали не възнамерявате да отивате там сам? — попита Едмънд.

— Тунелите под замъка са истински лабиринт — подкрепи го Алан. — Всъщност дори един от строителите се загубил в тях. Те са опасни дори за тези, които добре ги познават. Онзи младеж никога не бе намерен, милорд, и той не бе единственият изчезнал!

Гавин приближи до тайната врата и я бутна, за да се отвори по-широко.

— Моля ви, милорд — гласът на Едмънд се извиси от тревога. — Поне ми позволете да дойда с вас. Никога не съм виждал…

— Намери начин да стигнеш до камината — Гавин погледна през рамо към червенокосия войн и кимна към портрета на Джоана Макинес, висящ над полицата. — Занеси картината в Старата кула и я остави в моята стая.

И без да каже нищо повече, той се промъкна през пролуката и изчезна в тунела.

 

 

Старата жена се бе превила под тежестта на торбите, които носеше. Придвижи с мъка старите си нозе в калта и видя още няколко билки, които се подаваха зад един голям камък. Сграбчи стъблата на растенията и ги дръпна. Упоритите корени не искаха да излязат.

Старицата дръпна растенията още веднъж и избърса с другата си ръка избилата пот по челото, оставяйки мръсно петно върху набръчканата кожа на слепоочието й. Въздъхна с облекчение, когато корените най-после излязоха от земята. Отръска внимателно пръстта и ги сложи в една от торбите. После с мъка се изправи, задъхана от тежестта им.

— О, Майко — смъмри я тих глас зад гърба й. — Защо трябва да носите и двете торби в този пек? Позволете ми да ви подам ръка.

Възрастната жена махна пренебрежително с ръка и продължи търсенето си. Но не откри нищо, а малко по-късно една млада жена я настигна, взе мълчаливо торбите и ги преметна през рамо.

— Останалите от нас могат да свършат тази работа. Не е нужно на вашата възраст да продължавате сама да се грижите за всичко.

— Ето това ми трябваше — каза Майката и се наведе да изскубне още един корен. — Какви са новините от замъка?

— Моли дойде на гости на сестрите си. И тя каза, че имало инцидент тази сутрин в южното крило. Господарят настоял Алан да му покаже какви са повредите от пожара.

— Знаех си, че няма дълго да стои далеч от там. Какво е станало?

— Един от подовете се срутил под него, но той не е пострадал.

Майката се спря за миг, кимна, обърна се и се насочи към разрушения манастир.

— Нещо друго?

— Само това, което ни каза вчера един от хората на господаря — че смятал скоро да посети манастира — жената се втренчи във възрастната игуменка. — Ще го приемете ли, Майко?

Майката спря и погледна към небето.

— Нямам избор. Ще го приема, ако… все още е жив!

 

 

Древният параклис със съвършени квадратни очертания бе кацнал на самия край на стръмната скала в югоизточната част на замъка. Отдолу се плискаха сивите води на езерото. С изключение на ниския свод, който навремето бе построен, за да се открие достъп до малкия църковен двор, постройката на южното крило бе напълно откъсната от малката църква чрез обширния вътрешен двор на Айрънкрос Касъл.

— Това е отвратително място — възмутено изрече свещеникът с нездрав цвят на лицето и изгледа свирепо постройката. — През лятото е по-горещо и от пъкъла, а през зимата можеш да умреш от студ. Нищо чудно, че селяните от имението не искат да имат нищо общо с него.

Да — помисли си Гавин и погледна киселото лице на свещеника. — Нищо чудно.

— Местните хора не са много вярващи и се грижат повече за коремите си, отколкото за църквите. Предишният господар на замъка, сър Джон Макинес, ми беше дал дума да възстанови този параклис, но така и не успя да изпълни обещанието си.

— Разведете ме вътре, отче Уилям — заповяда Гавин и се упъти към сградата.

— Да, разбира се — отвърна мършавият свещеник и побърза да го настигне. — Макар че ще се съглася да ме обесят, ако намерите вътре нещо интересно.

Гавин не обърна внимание на тази забележка, въпреки че остана озадачен от думите му. Отец Уилям отвори тежката дъбова врата.

— Вече никой не вярва в Бога. Хората нямат чувство за отговорност. Откакто умря сър Джон, аз съм свидетел как всичките му селяни… сега те са ваши… взеха децата и покъщнината си и се преселиха на север в земите на граф Атол.

Но не всички са заминали, помисли си Гавин. Не всички. Сигурен беше, че един от тях е призракът, обитаващ южното крило.

Когато Гавин излезе в тесния тунел зад стената на кабинета, много лесно откри стълбата, водеща към горния етаж. Стаите там навярно някога са били богато обзаведени. Проправяйки с мъка пътя, войнът напредваше много предпазливо, за да не повтори грешката си в кабинета, най-после се добра до стаята в кулата, където бе видял да се затваря капакът на прозореца.

Там откри легло от слама, част от изгоряло одеяло, купчина парцали, а дървената купа потвърди подозренията му. Някой се бе приютил в кулата и вероятно бе открил таен проход през подземията и пещерите под замъка.

Сигурно тук се криеше някой местен селянин. Мъжът от низините вече бе проучил проходите в изгорялото крило, но с нежелание се бе отказал да продължи с огледа на тунелите, водещи към подземието. Нужни му бяха факла и добър водач, за да продължи рискованата си експедиция.

Всъщност една факла и сега не би била излишна. Параклисът, тъмен и плесенясал, потвърждаваше думите на свещеника. Малкото на брой дълги и тесни прозорци едва пропускаха светлина и въздух. Около олтара нямаше никакви украшения. Само един дървен кръст висеше над олтара. Това бе всичко.

Гавин се огледа и кимна към стълбите, водещи към тъмна ниша:

— Там ли е гробницата?

— Да, милорд — презрителната нотка в гласа на мъжа бе ясно доловима, макар че леърда не бе сигурен за какво се отнася. Този дребен свещеник вече започваше да му дотяга.

— Донеси една свещ.

Отец Уилям се върна със свещта и Гавин заслиза по стъпалата към гробницата. Тя представляваше ниска и квадратна стая с каменни ковчези, подредени покрай стените. Някои от тях бяха украсени със статуи на рицари и с извитите им каменни мечове до тях. Докато Уилям продължаваше да сипе възхвали за отминалите поколения, Гавин откри ниска вратичка, водеща към друго помещение. Взе свещта и надникна в миришещата на мухъл стая.

— Това помещение е било построено от сър Дънкан много преди аз да дойда тук. Каменният ковчег с резбата е неговият гроб. Синовете му нямаха възможност да се погрижат за собствените си погребения.

— Къде са погребани сър Джон, съпругата му и дъщеря му?

Лицето на Уилям изглеждаше жълтеникаво и нездраво на мигащата светлина на свещта. Той сякаш се поколеба за миг, преди да отговори:

— В малкия двор на църквата, милорд.

Гавин впери поглед в него.

— Искам да видя къде са погребани.

— Да. Оттук.

Докато вървяха към двора, Гавин се питаше дали не е редно да се пренесат останките на предишния леърд и близките му в семейната гробница.

Слънцето, което бе пробило за кратко облаците в този ранен следобед, сега отново се бе скрило. Гавин погледна над ниската стена, отделяща църковния двор от стръмните скали над езерото, и видя, че от запад, над върховете на Лиат и Елик, се задават буреносни облаци. Вятърът се бе усилил и водите на Лох Мъри се издигаха в кипяща маса от пенести се вълни.

Гавин последва дребния свещеник до голямата плоча в скалата.

— Ето, тук, милорд — рязко рече отец Уилям. — Сложихме ги тук, близо до братята на сър Джон. Те лежат ето там.

Мъжът посочи към другите две плочи малко по-нататък.

— Сър Джон имаше намерение да премести братята си в гробницата. Но както сам виждате, Господ не му даде време да се погрижи за това.

Гавин погледна към голямата каменна плоча в краката си.

— И ти казваш, че тук са погребани и тримата?

Настъпи неловка пауза и новият господар на Айрънкрос се извърна към отеца.

— Тук ли са погребани? — повтори той.

— Да, поне така смятаме.

— Телата са били обгорени до неузнаваемост, така ли?

— Да — с отвращение отвърна свещеникът. — Приличаха на демоните от ада. Целите изгорели. Нищо не бе останало… — гласът му секна. — Бяха толкова много, в крилото живееха слугите на сър Джон и прислужниците на дамите…

Отец Уилям отново замлъкна. Гавин се наведе над плочата и я докосна с ръка. Стори му се странно топла. В този миг свещеникът отново заговори:

— Не можахме да разпознаем телата. Не намерихме никого нито в стаята на господаря, нито в стаята на госпожица Джоана. Повечето от телата бяха скупчени върху стълбището. Може би някои от прислужниците са се опитали да скочат в езерото — той погледна към развълнуваното езеро. Първите капки дъжд опръскаха камъните около тях. — Върху скалите открихме следи от кръв и разкъсани чаршафи, но не и тела. Изглежда, че останалите са побягнали по коридорите. Точно там ги открихме. Всички бяха обгорели, скупчени заедно.

— Тогава как успяхте да ги разпознаете? — изправи се Гавин.

Другият мъж бавно поклати глава.

— Не успяхме. Господарят бе едър мъж, така че за него бяхме почти сигурни, още повече, че наблизо лежаха два женски трупа. Увихме и тримата и ги положихме тук. Останалите… останалите ги погребахме ето там.

Господарят погледна към мястото, посочено от свещеника. В ъгъла на двора се виждаха десетина или повече пресни гробове, с вече поникнала трева около тях. Дребният мъж се запъти с колеблива крачка към гробовете и се спря пред един, разположен малко по-настрани. Дъждът се усили.

— Кой е погребан в този гроб? — попита Гавин, като проследи погледа на отец Уилям. — В този гроб, който е настрани от другите.

— Кой ли? — свещеникът завъртя глава към останалите гробове, избягвайки погледа на леърда. — Ами, тук лежи един от слугите.

— А защо е погребан отделно? Щом са загинали заедно, защо този е настрани?

— Защото тя не изгоря като останалите — нервно отвърна отецът. — Тя беше една от прислужниците на лейди Макинес и си счупи врата, като скочи от прозореца на кулата.

— Може би тази смърт е за предпочитане — тихо рече Гавин и се загледа в добре поддържания гроб. — Как се казваше?

— Как се казваше ли? — свещеникът потърка очи с ръката си. — Не мога да си спомня.

Една светкавица освети небето.

— Айрис! — избъбри отец Уилям. — Така беше. Айрис, сигурен съм.

Оглушителна гръмотевица последва светкавицата. Някакво движение в параклиса привлече вниманието на Гавин. Една жена стоеше изправена с нагънати чаршафи в ръце. Гавин я позна — това бе Маргарет, нямата сестра на иконома.

Дребният мъж смънка нещо, което Гавин прие за извинение, и забърза към жената.

Гавин отново се извърна към гробовете. Смъртта не бе нещо непознато за него. Докато се взираше в обраслите с трева гробове, си помисли, че загубата на близки и обични същества бе нещо, с което се бе сблъсквал през целия си живот. Странно, каза си той, тази болка никога не утихва.

Не помнеше майка си. Тя бе умряла при неговото раждане. Отгледаха го баща му и двамата му братя. Но в един ден и тримата му бяха отнети — в битката срещу англичаните при Флодън Фийлд. Той самият също бе ранен. Беше видял отвратителното лице на смъртта. И ако Амброуз Макферсън не бе спасил живота му, навярно щеше да лежи с прерязано гърло на бойното поле.

И макар, че през онзи ужасен ден бе оцелял, сега се питаше дали наистина смъртта слага край на всички болки и страдания.

Приближи се до надгробната плоча. Тънки струйки дим, подобно на отлитащи души, се издигаха над влажната пръст.

Загледан в тях, той си спомни за един друг гроб. Пред очите му изплува образът на Мери, с тъмните й коси, разпилени около бледото й лице от летния вятър. Тя бе единствената жена, която някога бе допускал близо до себе си. Странно, бе прекарал почти целия си живот в служба на своя крал. Беше мъж на действието, мъж на войната. Беше видял много страни по света, бе познал леглата на много жени. Но с Мери бе изпитал нещо съвсем друго. Той бе познал копнежа на две души, жаждата да слееш сърцето и мислите си с любимия. Ала съдбата ги раздели. Животът й угасна пред очите му. И тя му бе отнета — подобно на другите, които бе обичал.

Дъждът се усили.

Гавин отново погледна към тъмния надгробен камък и усети вледеняваща пустота.

Защото смърт очакваше всеки, който бе имал злочестата съдба да бъде обикнат от Гавин Кар.