Мей Макголдрик
Пламък (4)

Глава 3

Миризмата на дим и плесен се усещаше във въздуха, подобно на ледения дъх на смъртта.

— За мен е много тежко да видя Айрънкрос в този вид, милорд — напрегнато изрече Алан. — Отвън изглежда здрав, но тук… — икономът погледна към Гавин и поклати глава.

Новият господар на Айрънкрос не каза нищо, но даде знак на Алан да продължи нагоре по извитата стълба. Почти бяха стигнали до площадката на втория етаж. По-нататък не можеха да продължат. Младият мъж погледна нагоре през обгорелите греди, които някога бяха представлявали стълба, и видя стоманеносивото небе.

— Да — рече Алан, проследявайки погледа на господаря си. — Покривът трябва да се възстанови.

Новият леърд изръмжа недоволно и се покачи по една изгоряла греда. Стигна до площадката и мина покрай иконома по коридора.

— Тази част от замъка изглежда много по-нова от останалите постройки — рязко рече Гавин. Разрушенията бяха много сериозни, но сградата можеше да бъде спасена. Хората му обаче първо трябваше да разчистят каменните отломки и гредите, за да проверят здравината на стените.

— Да, милорд — отвърна Алан. — Това крило е построено от сър Дънкан Макинес, баща на последните трима господари. Бог да успокои душите им.

Гавин погледна обгорелите греди, застрашително висящи над главата му. В южното крило таваните бяха високи, а прозорците в коридорите гледаха вътрешния двор. Някои от вратите на стаите от дясната страна бяха увиснали на пантите си. Навсякъде бе пълно с паяжини и дебел слой прах.

— Как е умрял Дънкан?

— Дънкан ли? — изненадано повтори икономът. — О, да, Дънкан, горкият Дънкан… — за миг замълча. — Това бе доста отдавна. Повече от двадесет години минаха, откакто…

— По това време бил ли си иконом на Айрънкрос?

— Да, милорд!

Гавин огледа критично мъжа до себе си.

— И не си спомняш как е умрял господарят ти?

— Разбира се, че си спомням, милорд — бързо рече той. — Само се изненадах, че ме попитахте! Бедната душа падна от коня и си разби главата. Беше много тъжен и печален ден за Айрънкрос Касъл — възрастният мъж сведе поглед към краката си. — Случи се по време на лов.

— А кой е бил с него? — Гавин бавно вървеше по коридора, като проверяваше с крак здравината на пода, а Алан го следваше.

— Кой е бил на лов? — икономът се почеса по главата. — Ами, по онова време в замъка имаше доста хора. Чакайте да си спомня. Струва ми се, че Александър, най-големият му син, беше отишъл с него. И ловците, и конярите от замъка, разбира се. Лейди Макинес беше в Стърлинг. Тя не прекарваше много време в замъка. И още… да, лорд Атол, бащата на сегашния граф, също беше с ловната дружина.

Гавин вдигна ръка. В една от последните стаи се разнесе някакво драскане. Алан се втренчи смаяно в тази посока, а младият мъж извади кинжала си и преметна вълненото си наметало през рамо. Ала преди да направи и три крачки, един плъх подаде глава, забеляза ги и светкавично изчезна в стаята.

Новият леърд прибра кинжала си и отново се извърна към иконома:

— Кажи на конярите и на всички момчета, които можеш да събереш, да организират лов на плъхове. Не желая да споделям вечерята или леглото си с тези гадини. Искам замъкът час по-скоро да бъде изчистен от тази напаст!

— Да, милорд — Алан се опита да прикрие изумлението си от подобна чудатост и закима енергично: — Както желаете, сър.

Гавин мразеше плъховете. Знаеше, че ги има във всеки замък, във всяка къща в Европа, но доколкото зависеше от него, нямаше да остане нито един в този замък.

Гавин се обърна с гръб към иконома и надникна в стаята, пред която бяха застанали. Тя също бе засегната от пожара.

— Това беше кабинетът на господаря, милорд — поясни Алан. — Сър Джон, предишният господар на Айрънкрос Касъл, прекарваше голяма част от времето си в тази стая. Той много обичаше книгите и бе доста по-образован от баща си и двамата си по-големи братя.

Гавин се извърна, за да продължи по коридора, ала погледът му бе привлечен от една полуотворена врата. Влезе в стаята, пристъпи бавно и отвори вратата. Откри се малък шкаф, вграден в стената. По лавиците му лежаха няколко книги, незасегнати от пожара. Изненадан, Гавин се наведе, за да ги извади.

— А, милорд — извинително заговори Алан, взимайки книгите от ръцете на господаря си. — Трябвало е да ги занеса в Старата кула след пожара. Страхувам се, че проявих доста голямо нехайство по отношение на това крило. Но сега, след като вие сте тук, ще…

Гавин не го слушаше. Погледът му бе прикован в портрета, който висеше над малката камина и изведнъж всичко на този свят престана да съществува. Очите му не се откъсваха от образа на младото момиче със златисти коси и кожа с оттенък на слонова кост, с изящен прав нос и деликатни устни, леко извити в загадъчна усмивка. Но това, което го омагьоса, бяха дълбоките сини очи. Теменужените очи на девойката блестяха, смееха се, сияеха с радостта от живота, с цялата красота на младостта и невинността.

— Това е госпожица Джоана, милорд. Дъщерята на сър Джон.

Гласът на иконома сепна Гавин и той се извърна към него.

— Бог да успокои душата й — почтително продължи Алан. — Тя беше хубаво момиче. Жалко, че си отиде толкова млада…

Гавин отново се обърна към портрета. Джоана Макинес.

— Ние я познавахме отскоро, понеже господарят не й позволяваше да остава дълго в Айрънкрос Касъл. Знам, че е учила в Париж и е възпитана като придворна дама. Въпреки, че момичето обичаше да посещава земите ни, сър Джон предпочиташе тя да стои при майка си, лейди Макинес, в Стърлинг — възрастният мъж поклати глава. — Като я видеше човек, можеше да си помисли, че е срещнал истински ангел. Толкова бе мила, добра и състрадателна. Въобще не приличаше на онези дами, които сър Томас, вторият син на сър Дънкан, водеше тук.

Гавин отново впи поглед във виолетовите очи. Те го гледаха открито, без следа от престорена свенливост.

— Това бе много тъжно — продължи Алан. — Загубата на толкова млада жена.

Гавин пристъпи към портрета.

— Тя бе първата от дамите Макинес, която прояви интерес към жените в манастира.

Младият мъж направи още една стъпка и се обърна към иконома.

— Кажи ми — започна той — дали тя и Майката…

Но не довърши, тъй като подът под него пропадна с трясък.

 

 

Джоана рязко се изправи.

От южното крило се разнесе смразяващ душата грохот и всичко се разтърси. Тя седеше като вцепенена, без да може да помръдне. Сигурно бе новият господар. Навярно бе мъртъв! Още един погубен живот… и за какво?

Дяволите да те вземат, Джоана Макинес! — тихо изруга девойката. — Кога ще събереш достатъчно смелост, за да сложиш край на това проклятие? Колко хора трябва да умрат, преди да се решиш да действаш?

 

 

— Милорд!

Висящ във въздуха, вкопчил се в основната греда, Гавин се опитваше да се прехвърли през гредата, без да обръща внимание на вика на иконома. След втория опит, успя да се изтегли нагоре върху останките от изгорелия под в ъгъла на стаята.

— Тези подове, милорд! — извика уплашено Алан от коридора. — Кой би могъл да знае дали са здрави или не? Добре че…

— Стига, Алан! — прекъсна го Гавин и енергично скочи на крака. Огледа огромната дупка в средата на стаята. — Върви да доведеш помощ. Едмънд сигурно проверява вътрешната стена. Ако не го откриеш, донеси поне едно въже. — Усети колебанието на възрастния мъж и строго изрече: — Върви, човече, преди и останалият под да се е срутил!

Икономът кимна и забърза по коридора към стълбите.

Останал сам, младият мъж се облегна на стената и огледа стаята. Взря се в зеещата дупка и потръпна, представяйки си каква участ бе избягнал.

И тогава съвсем ясно чу поскърцването над главата си. Огледа покрития със сажди таван. Още един плъх? Нещото отново се раздвижи. Гавин се опита да прецени колко ли тежи. Трябва да бе доста едър. Освен това се движеше към стената зад гърба му.

Напрегнато се ослуша. Тишина. Почака малко, но до слуха му не достигна повече никакъв звук — наоколо цареше пълна тишина.

 

 

Тайната врата заяде леко, преди да хлътне под натиска на ръката й. Джоана я бутна, заслуша се за миг, после се плъзна в прохода между стените.

През дупката в покрива проникваше светлина. Джоана предпазливо се придвижи към стълбата, която водеше към долния тунел, а оттам към тайните проходи под замъка. Бавно и много внимателно слизаше стъпало по стъпало, докато достигна до следващото ниво.

 

 

Застанал на тясната издатина, Гавин огледа стената, на която беше закачен портретът. Разстоянието между него и мястото, където бе застанал, не бе много голямо. За миг се замисли дали да не се опита да го достигне, но издатината бе много тясна.

Някакъв звук — едва доловимо дращене — се разнесе от стената зад него и той едва не пада, като се завъртя рязко.

Гавин бързо възстанови равновесието си, притисна се в ъгъла и внимателно огледа ламперията. На едно място съвсем ясно се виждаше малка грапавина.

 

 

Джоана се ослушваше за някакъв звук от другата страна. Беше почти сигурна, че ужасният трясък бе дошъл от тази стая, но сега не се чуваше нищо.

Сложи нерешително ръка на резето. Дали да не изчака в тунелите под замъка, докато се стъмни? Ако новият леърд бе мъртъв, нямаше никакъв смисъл да се издава, само за да узнае какво се е случило.

Ала младата жена не можеше да чака повече. Бутна издадения ръб, освободи резето и бавно започна да отваря тайната врата.