Мей Макголдрик
Пламък (37)

Глава 36

Изправена в средата на гробницата, Майката й кимна за поздрав. Джоана пристъпи със свито сърце в студеното помещение и се втренчи в жените, които се движеха наоколо.

— Решила си по-рано да се присъединиш към нас — рече Майката и й протегна ръка.

— Аз… аз си помислих, че може би ще бъде по-добре… ако присъствам на цялата церемония. — Крадешком се огледа, за да открие някаква следа от Гавин. Но плътните сенки скриваха голяма част от гробницата. Той би могъл да бъде навсякъде, а и вече бе твърде късно да направи каквото и да било.

Майката се извърна към Моли:

— След като вече нашата сестра е тук, защо не й позволите да ви помогне?

Моли бавно се извърна към нея. Джоана разбираше, че за тях си оставаше дъщерята на последния господар на Айрънкрос. За да накара Моли да се почувства по-удобно, младата жена пристъпи напред и се протегна към снопа тръстики в ръцете на по-възрастната жена.

— Може ли аз да го поставя? — предложи тя.

Моли кимна и й подаде снопа. Джоана отиде при другите две жени от манастира, които мълчаливо работеха. Докато им помагаше, непрекъснато се взираше в тъмните ъгли с надежда да открие Гавин. Знаеше, че дори и да го намери, няма да има какво да му каже, но по някакъв начин се надяваше, че е достатъчно само да го зърне, за да се успокои.

Но той не бе там. Докато жените продължаваха да работят в мълчание, тя осъзна, че Гавин не е в гробницата.

— Смяташ ли, че Маргарет ще може да изпълни задълженията си или ще трябва аз…

— Разбира се, че ще може!

Въпросът на Моли и острият отговор на Майката привлякоха вниманието на Джоана.

Тя се приближи към двете възрастни жени.

— Преди да дойда тук, ходих в стаята на Маргарет. Тя не беше там.

Майката се извърна и я погледна в очите.

— Каквито и грижи да има Маргарет, тя много добре знае, че нейно задължение е да донесе чашата. Тя ще го изпълни! Според мен е отишла при езерото, за да се подготви за предстоящата церемония.

— Край езерото? — смутено попита Джоана.

Майката погледна към Моли и леко кимна.

— Защо не кажеш на нашата сестра? По-добре е да е подготвена предварително, за да може правилно да разбере целия ритуал.

Джоана се обърна към Моли. Слабата жена се изправи и започна:

— Един път в годината при пълнолуние — същата нощ, през която душите на нашите свети сестри са отлетели към небето — ние започваме ежемесечното възпоминание със специален ритуал край езерото.

— Защо… защо точно край езерото?

— Отиваме там, за да бъдем свидетели на убиването — простичко отвърна Моли. — През другите нощи Маргарет носи пълната чаша тук, но само през тази нощ в годината, тя ни чака край езерото и участва в цялата церемония заедно с всички нас.

Джоана си помисли, че сърцето й ще се пръсне. В съзнанието й изплува образът на Маргарет, с кинжал в скута си и притискаща до гърдите си главата на свещеника с прерязано гърло. Вече не чуваше нищо от това, което Моли й говореше.

Къде бе Гавин? Света Дево — мислено отправи гореща молба тя, — моля те, дано не се е случило това, от което най-много се боя!

— … после намазваме веждите си с прясна кръв… това е пречистването…

Джоана изумено се втренчи в Моли. Какво бе казала току-що тази жена? Пусна на пода тръстиките и се запъти към вратата. Но някой я хвана твърдо за китката и я принуди да спре.

— Чу ли ги? Те са тук!

Костеливите пръсти на Майката се забиха в плътта й, но гласът й идваше сякаш някъде отдалеч.

— Сега не е време да си тръгваш, сестро. Церемонията ще започне всеки миг.

— Но…

— Всичко ще бъде наред, дете. Всичко ще бъде наред!

 

 

— Престани с проклетото си бръщолевене и ела да ми отвържеш ръцете.

— И какво щеше да правиш, ако не бях решил да сляза долу малко по-рано? — Атол се облегна нехайно на рамката на вратата и се огледа.

— Щяха да ми прережат гърлото — Гавин вдигна завързаните си ръце пред него. — Обаче щях да срещна Свети Петър и да го помоля да ме изпрати обратно, за да мога да извия нещастния ти врат! Побързай, мързеливо псе такова, нямаме много време!

Графът лениво се изправи.

— Имаме време. Чувам жените, които се събират в гробницата. Трябва да ти кажа, че имаш голям късмет, че видях светлината на свещта през пролуката на вратата. Но къде е… — той огледа с отвращение труповете на мъртвите животни. — Къде е Джоана?

— Развържи ми ръцете — процеди през зъби Гавин. — Няма да позволя това да… Атол!

Ала викът му не бе достатъчно навременен, за да предупреди планинеца. Дръжката на кинжал халоса силно Джон Стюарт зад ухото и той се строполи на прага.

 

 

Движеха се в тъмнината. Единствените звуци, които я нарушаваха, бяха пращенето на свещите и влаченето на краката им по покрития с прах каменен под.

Стиснала в ръце горящата свещ, Джоана усети как сълзите потекоха по лицето й, докато вървеше заедно с останалите към подземното езеро. Жените й бяха оказали особена чест, като й разрешиха да върви точно зад Майката, но докато следваше възрастната жена, тя усещаше погледите на останалите, които се забиваха подобно на нажежени шишове в гърба й.

Нямаше друг избор, освен да продължава. Те бяха много и нямаше никакъв начин да избяга. Затова реши да се преструва на заинтересована и да ги следва покорно, поне докато стигнат езерото. Единствената й надежда бяха думите на Моли, че жените ще трябва да присъстват на убийството. Ако това, от което се страхуваше, бе истина, то Гавин все още бе жив.

Джоана напипа дръжката на малкия си кинжал, пъхнат в колана й под бялата роба, която й бяха дали. Щеше да умре, но нямаше да им позволи да го наранят!

Усети влажния и хладен въздух, идващ откъм езерото. Тя последва Майката, която влезе в пещерата, и бързо огледа помещението. Гавин не се виждаше никъде.

Близо до каменната плоча с тъмните петна гореше малък огън. Облечена в дълга бяла роба, Маргарет стоеше изправена до малката дървена маса, неподвижна и безмълвна като смъртта.

Джоана погледна към другия край на пещерата. Никъде не се виждаше сламеник, нито каквито и да било други вещи. По гърба й полазиха тръпки, когато си помисли, че бе намерила убежище в това място, превърнато в олтар на дявола.

Жените образуваха полукръг около Майката, а тя пристъпи в средата и застана до сестра си. Настъпи зловеща тишина. Майката вдигна тънките си ръце нагоре.

— Сестри! — извика тя. — В името на душите на нашите мъртви сестри, ние призоваваме Силата.

— Майко! — отвърнаха гласовете в хор. — Ние призоваваме Силата!

Ехото още не бе заглъхнало, когато над водите на езерото се изви вятър. Джоана настръхна, докато смаяно наблюдаваше вихрушката, развяваща полите на робата й.

— Сестри! За нас, в името на спомена за тяхната болка, ние призоваваме Силата!

— Майко! Ние призоваваме Силата!

Никога досега не бе наблюдавала нещо подобно. Вятърът брулеше лицето й. Имаше нещо особено тук, сред тях — някаква сила, която не можеше да се обясни. Джоана гледаше с широко отворени очи, докато жените една по една вдигнаха ръцете си и леко полюшвайки се, оставиха вятърът да гали телата им. Усети нежното докосване на нечия ръка до лицето си. Сепна се и бързо се извъртя. Ала нямаше никого.

— Те са тук, сестри. Те са сред нас… — поде с монотонен глас Майката.

Джоана ужасено видя, как Маргарет взе свещта и безшумно се запъти към тунела, водещ към стаята със закланите животни.

Тя отиваше да го доведе. Джоана сграбчи дръжката на кинжала.

Майката и останалите жени продължаваха тягостно да припяват, докато погледът на Джоана бавно обходи лицата им. Всички бяха в някакъв транс, люлееха се и тихо мълвяха заклинанията си, докато вятърът се извиваше край тях. Погледна лицето на Майката. Сивите очи на жената сияеха по-силно от светлината на стотици свещи. Тя притежаваше Силата. Самата тя бе Силата.

Джоана сведе глава към каменната плоча с тъмните петна в краката на Майката. Червени петна… кръв.

Заклати глава.

— Недей — прошепна младата жена. — Нека да греша. Нека това да не е истина!

Никой не я чу. Вятърът се изви с нова сила, заглушавайки монотонните гласове на жените. Тя притисна длани към ушите си, за да не чува нищо. Това не е истина — повтаряше си Джоана. — Няма никаква Сила!

Пискливите викове пронизваха мозъка й, не можеше да избяга от тях. Затвори очи и видя странни образи — двора, луната. Там, пред железния кръст, пламъците се надигаха зад тях — невинните жени от манастира. Жестоките мъже. Джоана извика и видението се смени с друго. Лицето на Дънкан. Майката.

Един вик, много по-силен от останалите, разкъса видението и тя притисна още по-силно длани към ушите й.

— Не мога повече! — извика Джоана. — Не мога!

Внезапно настана мъртвешка тишина. Тя бавно отвори очи, сигурна, че всички погледи са насочени към нея. Невероятно, ала те не бяха обърнати към нея. Всички се взираха в тунела, в който Маргарет току-що бе изчезнала. Сякаш всичко бе замръзнало в неподвижността на смъртта.

Още един вик разцепи тишината. Женски вик. Но това не бе нейният глас, каза си Джоана. Нито пък воят на вятъра.

Разнесе се силно ридание и тя се появи. Олюлявайки се, подобно на ранено животно, Маргарет се появи стенеща и с безумни очи.

— Ма… уб… Ма… уб… гр!

Жената бъбреше несвързано, докато виеше и тичаше към Майката. Свещта бе изчезнала и Джоана видя, че Маргарет стиска дълъг кинжал.

— Къде е той? — извика Джоана и се спусна напред. — Какво си направила с него?

Маргарет се свлече на колене и заклати глава, опитвайки се да говори.

— Ма… уб… гр… уб… Уи… уб… ла…

— Какво казваш, Маргарет? — попита Майката, приближи към нея и я вдигна. — Къде е Алан?