Мей Макголдрик
Пламък (32)

Глава 31

Джеймс Гордън вече бил женен. Не че това имаше някакво значение. Джоана съвсем глупаво си бе помислила, че Гавин ще бъде във възторг от новината, но той дори не бе дошъл при нея, откакто тази сутрин Едмънд се бе завърнал със съобщението от замъка на граф Хънтли.

Смятайки Джоана за загинала в пожара, племенникът на графа се бе сгодил и оженил за девойка от благородно семейство, която Джоана познаваше от двора. За нея тези новини нямаха никакво значение, понеже вече бе отдала тялото и душата си на Гавин Кар. Всъщност, тя никога не бе изпитвала никаква привързаност към красивия, млад планинец Джеймс Гордън. Беше се срещала с младежа само няколко пъти, винаги в присъствието на родителите си.

Обаче бе мислила, че тези новини ще зарадват Гавин, понеже тъкмо той бе настоявал да се уредят всички въпроси около предишния й годеник.

Възторг и радост! Как ли не! Нищо подобно! Джеймс Гордън поне бе проявил достатъчно благоприличие да й напише писмо, пълно с извинения и съжаления. Но Гавин дори не си бе направил труда да дойде да я види.

Решила, че няма смисъл да се отдава на самосъжаление, Джоана седна в леглото и отметна завивките. Беше гладна и знаеше, че няма да може да заспи. Опитът от изминалите месеци й казваше, че трябва да стане и да потърси някаква храна. Реши да отиде да види как е Маргарет, преди отново да се опита да заспи.

Нямаше смисъл да оковават нямата жена. За всички бе ясно, че Маргарет сама се бе оковала във вериги, които бяха по-здрави от тези, изработени от човешка ръка.

През последните дни се намираше в някакъв унес. Неспособна да разпознае никого и нищо край себе си, нещастницата бе оставена в една малка стая в тесния коридор, водещ към кухнята. След като задоволиха любопитството си, нито една от предишните й другарки сред прислугата не прояви интерес към нея, не се трогна от нейното състояние.

Джоана излезе в коридора и се натъкна на младия страж, който не се отделяше от вратата на стаята й. Войнът беше изненадан от появата й.

— Господарят каза, че вероятно вече сте се оттеглили в спалнята си, милейди. Остави съобщение за вас и ми каза да ви го предам на сутринта.

— Съобщение?

— Да, милейди, сигурно сте чули, че тази сутрин Питър дойде при господаря.

— Питър? — попита тя.

— Да, той претърсваше селата на юг оттук за някакви следи от свещеника, който е бил тук преди онзи, когото убиха.

— О! Да… Питър! — смънка Джоана, докато напрягаше паметта си, за да си спомни за верния служител на Гавин.

— Да, господарят ми заповяда да ви кажа, че Питър е открил стария свещеник. Намирал се в една отдалечена къща за прокажени. Каза, че нямало никакъв начин да доведат стареца тук. Освен това, свещеникът едва ли щял да се съгласи да отговаря на въпросите на един шотландец от низините…

— Какво е станало? — нетърпеливо го прекъсна Джоана.

— Ами — войнът се почеса смутено по врата — господарят и графът на Атол решиха да се върнат в онази къща заедно с Питър и да разпитат свещеника.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че са заминали?

— Да, милейди. Но…

— Той ми каза, че ще ме вземе със себе си — беше й споменавал, когато отиваха към манастира. Джоана искаше да присъства, когато Гавин разпитва хората, които знаеха нещо.

— Господарят ми заръча да ви предам извиненията му. Надява се да се върне утре или най-късно вдругиден. Освен това, искаше да ви кажа да не му се сърдите, защото нямало да ви позволи да посетите един прокажен!

Тя зяпна смаяно младежа, който се изчерви. Почувства се като някоя зла и опърничава жена. Насили се да се усмихне, кимна и се отдалечи по коридора.

Страхливец! — помисли си Джоана, обърна се и се запъти към кухнята. Гавин Кар беше най-обикновен страхливец! Да се бои да застане пред нея, за да не прочете мислите му. Навярно се страхуваше, че ще усети липсата на радост при вестта за женитбата на Джеймс Гордън.

Джоана все още кипеше от гняв, когато стигна до вратата, която водеше към малката стая на Маргарет. Дори и тук Гавин бе поставил двама от хората си да пазят. Разбира се, не за да пазят нямата жена да не избяга, макар че Гавин вече знаеше, че в тази стая, както и в почти всички помещения в замъка, има тайни врати, които водят към тунелите. Не, това по-скоро бе предпазна мярка срещу нежелани или по-скоро враждебни посещения.

Джоана кимна към един от стражите, бутна тихо вратата и пристъпи в полутъмната стая. Маргарет се бе свила върху сламеника в ъгъла, точно там, където я бе оставила. Когато Джоана затвори безшумно вратата, очите на нямата се отвориха и се втренчиха в нея. Дори в погледа й нямаше никаква промяна. Очите й продължаваха да излъчват огромно страдание.

Джоана знаеше, че макар да не може да говори, Маргарет чува и разбира и се надяваше да я извади от това вцепенение.

— Не можах да заспя — нежно зашепна младата жена, — а и бях гладна.

Пристъпи към сламеника. Наведе се и видя до стената пълна купа със супа и дървена чаша с някаква прозрачна течност. Добре, че поне готвачката Гиби се бе смилила над тази бедна душа и й бе донесла малко храна.

Джоана сложи внимателно ръка върху стиснатия юмрук на Маргарет и огледа бледото й лице.

— Аз също прекарах много месеци тук долу съвсем сама, Маргарет. Едно от нещата, които ми липсваха, бе компания, докато се храня.

Това беше лъжа, разбира се, ала едва ли в този момент истината имаше значение.

Джоана отново спря поглед върху лицето на Маргарет. С изключение на няколкото лъжици супа, които успя да я накара да преглътне, нямата жена не бе хапвала нищо друго през последните два дни.

Джоана приседна до сламеника, подложи ръка под главата на нещастницата, нагласи я да се облегне удобно на рамото й и поднесе купата към сухите й, напукани устни.

— Не знам къде си се отнесла, Маргарет — нежно заговори тя, — ала след като тялото ти е все още сред живите, трябва да го храниш. Моля те да хапнеш малко от тази супа.

Успя да я накара да отпие от супата. Но още на третата глътка нямата жена се задави, издаде някакви неясни звуци, после затвори очи, стисна устни и се извърна настрани.

— Тя постъпи по същия начин и с мен, малко преди ти да се появиш тук.

Гласът зад гърба й едва не я накара да подскочи.

Майката тежко пристъпи. Вместо да остави главата на Маргарет върху сламеника, Джоана я притисна силно към гърдите си. Стоеше като замръзнала на мястото си и се питаше кого се опитва да защитава — себе си или Маргарет.

— Аз също се опитах да я нахраня. Но, изглежда е изгубила желанието си да живее.

Майката застана до тях. Настъпи неловко мълчание. Джоана положи внимателно главата на Маргарет върху сламеника и нежно прокара ръка по сивеещите коси.

— Не мислех, че някой се интересува дали е жива или мъртва.

Усетила напрежението в гласа на Майката, Джоана вдигна глава и я погледна. Сивите очи на старицата излъчваха особена светлина, която я накара да потръпне.

— Предполагам… — тя млъкна и се изкашля, отчаяно опитвайки се да прикрие страха си. — Предполагам, че Алан се интересува.

— Може би… — игуменката приклекна сковано до нея. — Алан беше доста обезпокоен от нейното бягство и не съм сигурна, дали е имал време да осъзнае, че тя се нуждае от помощта ни.

Джоана кимна мълчаливо и се втренчи в купата. Колкото и да се опитваше да го преодолее, самата мисъл да остане сама в тази стая с Майката, караше кръвта й да изстива. Осъзнаваше, че това е глупаво, особено след като толкова месеци бе живяла сама в подземията. Но сега, когато отново бе сред живите… Джоана потрепери, щом усети как костеливата ръка на Майката се отпусна върху коляното й.

— Какво не е наред, Джоана?

— Не е наред ли? — прошепна дрезгаво тя. — Нищо! Няма нищо.

— Тогава защо толкова се боиш от мен?

Трябваше да го направи. Също както тялото й не можеше да живее, без да диша, така и тя бе длъжна да се изправи лице в лице с тази жена. Бавно извърна глава и се взря в сивите очи на Майката.

— Какво те кара да смяташ, че се страхувам?

— Ти си била в гробницата!

Джоана усети как лицето й пламна. Не смееше да извърне поглед, това щеше да бъде признание за вина. Щеше да бъде проява на страх. Но в същото време нямаше как да отрече, че е била там. Бе оставила твърде много следи от присъствието си и този, който ги търсеше, лесно щеше да ги открие.

— Не е трябвало да се криеш, когато си дошла при нас в гробницата.

Джоана отвори уста, но от устните й не можа да излезе нито звук. Започна да трепери.

— Ти си една от нас — твърдо изрече Майката. — Всъщност ще се радваме, ако след две нощи се присъединиш към нас. Време е да узнаеш.

Пълнолунието, вътрешно простена младата жена. Тя бе поканена да участва в тяхната сатанинска церемония при пълнолуние!

— Само това, което не разбираш, те кара да се страхуваш. Искам да дойдеш. Искам да те накарам да разбереш нашата цел. Да разбереш кои сме ние.

— Защо не ми обясниш сега?

— Не бих могла. Всъщност, не е мое право да разкривам историята на нашите отдавна мъртви предшественички, в отсъствието на нашите сестри.

— Но ти си тяхна господарка.

— Не, аз съм тяхна водачка, сестро. Нищо повече от смирена спътничка, която е длъжна да ги насърчава в трудните мигове.

— И какво си направила? — попита Джоана и пое дълбоко дъх. — Какво ти е дало правото да бъдеш водачка? Трябва да е имало причина, за да напуснеш близките си в Айрънкрос и да се превърнеш във водачка на жените от манастира.

Джоана се взря в лицето й.

— За мен… за да бъда една от вас, трябва да ти вярвам — тихо изрече младата жена. — Да ти вярвам, Майко.

Майката спря поглед върху лицето й.

— Има сестри, които не искат да узнаят истината и без колебание ни следват в нашето пътуване — бавно покри с костеливата си ръка тази на Джоана. Необикновената топлина, която се излъчваше, сепна младата жена. — Ала ти не си като тях, момичето ми — продължи Майката. — Ти си от тези, които много трудно се доверяват на някого.

— Не и два пъти, Майко.

— Направила ли съм нещо, с което да загубя доверието ти?

Джоана погледна право в очите възрастната жена, но не отговори. Вместо това повтори въпроса си:

— Защо тези жени са те избрали да бъдеш тяхна водачка?

Преди да отговори, Майката вдигна леко брадичка.

— Защото по един или друг начин и аз съм споделила съдбата на нашите предшественички.

— Споделила? — нетърпеливо повтори младата жена. — Знам, че тези гробове са там от десетки години.

— Да, истина е. Ала ние и до ден-днешен споделяме страданията им, Джоана. Някои от нас… твърде много от нас… са изпитали тяхната болка.

— Каква болка?

— Болката… болката, която носи мъжката похот, от безчестието, изнасилването и убийството.

Джоана впи поглед в лицето на Майката.

— Те… те са били изнасилени и убити? Така ли са умрели онези жени? А ти?

Майката се поколеба, а Джоана усети как я лъхна свеж въздух. Озърна се бързо към вратата, но тя бе затворена и Джоана отново се обърна към Майката.

— Какво се е случило с теб? — повтори тя.

— Аз бях изнасилена от… един мъж — с болка изрече възрастната жена. — Бях избрана да водя нашето паство, защото съм преживяла същото страдание, както онези жени, погребани в гробницата под замъка. Моето тяло бе осквернено.

Джоана си спомни какво й бе казал Гавин за неверността на дядо й.

— Кой… — едва успя да промълви. — Кой бе виновен? — не можа да довърши.

Възрастната жена се извърна.

— Не е нужно да се връщаш към миналото. Вината не е твоя.

— Бил е Дънкан, нали? — Джоана имаше чувството, че името ще я задави. — Моят дядо те е изнасилил.

Майката бавно извърна очи и погледите им отново се срещнаха. Внезапната уязвимост, която Джоана видя в сивите им дълбини, й разказа много повече за мъчителното минало на възрастната жена, отколкото всички думи на света.

— Ти не носиш вина за случилото се, Джоана! Не бива да се обвиняваш.

— Не мога! — отчаяно преплете своите белязани от огъня пръсти с извитите и костеливи пръсти на старицата. — Помогни ми да разбера. Уморена съм от всичко. Трябва да узная миналото, за да мога да приема настоящето.

— Мога да ти разкажа историята на онези гробове.

— Не! Искам да узная твоето минало. Твоята връзка с кръвта, която тече във вените ми.

— Казах ти, че вината не е твоя — възрази Майката.

— Но нима не разбираш, че всъщност тежи на моите плещи? И така ще бъде, докато не узная истината.

Майката поклати глава.

— Майко, помогни ми — замоли се Джоана. — Без да знам нищо, аз бях научена да мразя. Без да разбирам, аз бях като сляпа. Помогни ми да прогледна! Това е мое право, Майко!

Възрастната жена я изгледа втренчено.

— Какво още искаш да знаеш? Беше той. Твоят дядо Дънкан.

— И той те е обладал насила?

— Той ме взе така, както бе свикнал да прави с всяка жена, която му харесаше.

— Но има разлика. Другите може би са споделяли желанието му.

— Той никога не е разбирал тази разлика — тихо отвърна Майката. — Що се отнасяше до Дънкан Макинес, то той имаше правото да притежава телата на всички, които живееха в земите му.

Джоана усети, че й се повдига. Ужасяваше се от мисълта, че в нейните вени тече кръвта на такова чудовище.

— Той те е обладал насила и след това те е захвърлил?

Майката продължи да се взира в мрака.

— Кажи ми истината, Майко — гласът на Джоана трепереше от отчаяние, от нуждата да узнае и да разбере. — Какво се е случило с теб?

Възрастната жена най-после извърна поглед към нея.

— Аз избягах! В моите отчаяни опити да се боря с него, аз бях пребита. Цялата бях изранена и окървавена. След като той ме изостави, не можех да остана повече в Айрънкрос. Не желаех да живея със страха, че може да реши отново да ми стори същото. Затова избягах. — Майката пое дълбоко дъх. — През онази нощ напуснах единствения дом, който бях имала дотогава, и допълзях до хълмовете. Кръглата луна изпращаше сиянието си върху мен, докато аз изплаквах мъката, болката и унижението си. Надявах се някой див звяр да ме открие и завинаги да ме отърве от срама ми. Ала не било писано. Господ е имал други планове за мен. Намериха ме жените от манастира. Те ме прибраха и се погрижиха за мен.

Те бяха състрадателни и силни жени. Никога не ми зададоха никакви въпроси. Просто ме приеха такава, каквато бях.

— Значи така ти си останала при тях, станала си една от тях, а след години си се превърнала в тяхна водачка.

— Знаеш ли, Джоана, щях да смятам, че животът ми все пак е бил благословен, ако историята бе свършила дотук. — Майката отново извърна поглед към лицето на Джоана. — Ала има и още. Тогава още не знаех, че нося дете. Детето на Дънкан.

Джоана взе ръката на Майката и силно я стисна между своите.

— Какво се случи с това дете?

— Аз… — гласът на възрастната жена се задави и тя дълго мълча, преди отново да заговори. — Каквато си бях глупава, реших, че ще бъде много по-добре за детето, ако израсне в дома на Дънкан и той го отгледа като свое. Въпреки че щеше да бъде незаконно, то щеше да живее в Айрънкрос, а не сред руините на манастира, сред бедни и нещастни жени.

— И ти си се върнала.

— Да, върнах се. Умирам всеки път, когато си помисля за това.

Джоана видя сълзите, които се стичаха по сбръчканото лице на старицата.

— Ако си мислех, че първият път е било изкупление за миналите ми грехове, то този път това бе наказание за това, че изобщо съм жива. Когато Дънкан узнал, че съм се върнала, че съм в кухнята, той дойде при мен и ме завлече в помещението за миене на съдовете. Да, направо там, докато другите ни гледаха! Аз го умолявах, плаках, призовавах го да помисли за спасението на душата си. Напразно. Той ме изнасили отново, и то… много по-грубо отколкото първия път. И което бе още по-лошо, докато лежах простряна там, пред погледите на всички, разкъсана и унизена, аз си въобразявах, че може би ще се разбера по някакъв начин с него… заради детето. След като свърши с мен, аз му казах, че нося детето му.

Майката вдигна ръка и бързо избърса сълзите, стичащи се по лицето и.

— Дънкан се засмя. Това бе гаден, пиянски смях. Каза ми, че ще се погрижи за всичко, и ме остави — от гърдите на старата жена се изтръгна безрадостен смях. — Аз нямах възможност да се съвзема. Когато се огледах, видях, че баба ти стои до вратата. Да, това бе начинът, по който Дънкан се погрижи за всичко. Отишъл при жена си и й казал да се заеме с мен.

— Тя помогна ли ти? — със задавен глас прошепна Джоана.

— Да ми помогне? Да, тя ми помогна. Лейди Макинес бе млада и още не познаваше добре Дънкан. Тя ме нарече блудница — Майката стисна ръцете на Джоана. — Извика един от хората на Дънкан. Той ме извлече през главния вход на голямата зала и ме захвърли надолу по стъпалата.

— Не — дрезгаво промълви Джоана, неспособна да сдържи сълзите си. — Не е възможно да е станало така.

— Да. Това е истината. Всяка дума е самата истина.

— Знам, че моята баба те мрази. Оттогава ли е започнала тази омраза?

Майката кимна.

— Да, тя винаги е обвинявала мен. Видяла ме е там и е знаела, че това не е за пръв път, защото носех неговото дете.

— Странно, че омразата й не е угаснала през всичките тези години.

— Една жена не забравя. — Майката замълча за миг и изведнъж очите й засияха с неземна светлина. — Едва по-късно узнах, че тя ме е намразила за цял живот. Изтърколих се по каменните стълби и останах да лежа точно под големия железен кръст, който виси над вратата. Усещаха топлата кръв, която се стича между бедрата ми, пронизваща болка в кръста и знаех, че съм загубила детето си. Погледнах към луната и когато видях железния кръст, си спомних разказите за жените, които са били погребани в гробницата под замъка. Онези, които жените от манастира все още почитаха. Тогава всичко си дойде на мястото. Аз бях жертва, също като тях.

Майката стисна силно ръцете на Джоана. Тя бе сигурна, че възрастната жена дори не съзнава, че й причинява болка.

— Тогава я проклех. Изведнъж се изви силен вятър и аз проклех баба ти. Не биваше да го правя, но тя бе тази, която стоеше горе на стъпалата.

— Тя те е наранила.

— Не. Дънкан ме нарани. Само той. С течение на годините вече не изпитвах злоба към баба ти. Тя също бе наранена. Той я използваше — знаех го — и я измъчваше както всяка друга жена, попаднала в ръцете му.

Джоана стоеше безмълвно, сълзите се стичаха по лицето й, а сърцето й сякаш бе изтръгнато от гърдите.

— Аз изкрещях към Бог ненавистта си към мъжката похот и жестокост. Проклех Айрънкрос Касъл. Вятърът се изви край тези, които ме гледаха отгоре, и довя обратно моите клетви. Аз призовах Силата. В онзи миг тя ме е намразила. Тогава е започнала да се страхува от мен.

Маргарет се размърда леко.

— Тогава станах Майката.