Мей Макголдрик
Пламък (20)

Глава 19

Гавин много добре знаеше, че не е разумно да отива в подземието на замъка, без да е предупредил Джоана. Но в същото време не му се искаше да изпусне удобната възможност да огледа тайните проходи и загадъчните пещери, като се възползва от неочаквано щедрия жест на граф Атол да се нагърби с ролята на водач. Така можеше да постигне едновременно две цели — да опознае тези потайни кътчета под замъка и да се увери за сетен път, дали няма нещо подозрително в поведението на Атол. А за Гавин в момента това бе по-важно от всичко останало.

Разбира се, отлично съзнаваше, че е длъжен през цялото време да бъде нащрек и да се постарае да вдигне колкото е възможно повече шум, за да предупреди Джоана за нахлуването в нейното тайно убежище. Тази сутрин, преди тя да напусне спалнята му, бе принуден едва ли не насила да изтръгне от нея признанието, че вече се е подсигурила с второ скривалище недалече от подземното езеро. За да й позволи да си тръгне, младата жена сподели с Гавин колко е просторно това ново убежище. Едва тогава младият господар на Айрънкрос започна да осъзнава, че под неговия замък наистина има невероятно дълга и сложна плетеница от тунели, проходи и подземни пещери. За да разсее опасенията му, Джоана му се закле, че в новото си убежище наистина ще бъде в пълна безопасност — никой няма да успее да се приближи към пещерата до езерото, без тя да чуе стъпките му.

Повдигна факлата над главата си и ускори крачките си, за да не изостане от граф Атол. Надяваше се, поне този път Джоана да е била докрай откровена с него и сега да не я дебне нова опасност.

Преди половин час, след като двамата благородници предупредиха хората си, че им предстои важна мисия, Гавин Кар и граф Атол прекосиха кухнята, без да обръщат внимание на озадачените погледи на готвачите и миячите. Сетне се спуснаха по каменните стъпала зад голямото огнище — очевидно това бе единственият достъп до подземния лабиринт, известен на графа. А може би Джон Стюарт се стремеше да създаде такова впечатление у домакина си?

Тунелите се оказаха точно такива, каквито му ги бяха описали икономът и Джоана — тъмни, мухлясали, влажни и опасни. Нямаше никаква ясна последователност, сякаш са били строени от някой налудничав човек — след дълги проходи, толкова ниски, че се налагаше да се движат едва-едва с наведени глави — внезапно се откриваха просторни пещери, чиито тавани бяха тъй високи, че светлината на факлата не можеше да достигне до тях. Чуваше се само зловещото припляскване на крилете на десетки подплашени прилепи, невидими в полумрака. Насред коридорите най-неочаквано се появяваха буйни поточета, плискащи се неуморимо в плесенясалите стени, за да изчезнат също така внезапно нейде още по-надълбоко. След резките завои и бездънните проходи, след безчет стъпала надолу, после нагоре, след поне десетината случаи да се озоват в задънени тунели, двамата мъже, мълчаливи и запъхтени, започнаха да губят търпение, защото все още нямаше следа от търсените от тях залостени врати.

Отначало Гавин се опитваше да запомни маршрута, но скоро се отказа — никой не можеше да запамети тези безконечни завои. Всичко се сливаше пред уморения му поглед — мокри стени, схлупени тавани, изпокъртени стъпала и само тук-там някоя мухлясала ниша. Граф Атол отначало се стараеше да обяснява на спътника си как да разпознава различните скали и каменни образувания, ала скоро и той се предаде. Гавин веднага заподозря, че водачът му е объркал пътя. Освен ако не му готвеше някакъв капан. Веднага го попита кога ще стигнат под основите на опожареното южно крило, защото изгаряше от нетърпение да разбере откъде се минава към южната зала. Нали някъде оттам се промъкваше Джоана, за да задигне портрета от спалнята му? Вместо това двамата отново се озоваха пред тесен ръб, под който се очертаваше доста широка дупка. Младият леърд се опря на мократа стена и вдигна факлата. Едва сега съзря смътните очертания на подземно езеро. Нима се намираха вече под южното крило?

Озърна се и бавно се приближи към стръмния скалист склон. След това се обърна към графа и се сепна от втренчения поглед на Джон Стюарт.

— Откакто си пристигнал в Айрънкрос Касъл — започна Атол, без да откъсва очи от лицето му, — не ти ли се струва, че някой крои планове как да се отърве от теб? Искам да кажа, не се ли е опитвал някой да посегне на живота ти?

— Какво те кара да мислиш така?

Атол се намръщи.

— Да, разбирам, че е крайно време да си поговорим напълно откровено, като истински мъже. Някак си не ми приличаш на женствените благородници от южношотландските низини. Всички тези самохвалковци са много бъбриви, а на теб човек не може една дума да ти измъкне от устата…

При този неочакван комплимент Гавин само кимна сухо:

— Може би само създавам такова впечатление. Какво те кара обаче да си мислиш, че трябва да се страхувам от убийци, при това, зад стените на моя замък?

— Забрави ли за пожара в твоята спалня? — веднага отвърна графът. — Нима си оцелял след битката при Флодън Фийлд, след толкова много сражения в чужбина, където си воювал под знамето на нашия крал, само за да намериш смъртта си в собствената си спалня? И то защо? Заради небрежността на някой малоумен слуга? — той изгледа Гавин право в очите. — Знам, че си силен и смел рицар, но ме ми се вярва да си чак толкова глупав и лекомислен…

— Не, никога не съм бил лекомислен — решително изрече новият владетел на замъка.

— Тогава тук има някаква загадка. След злополуката миналата есен вече никой не може да ме разубеди, че не тегне някакво зловещо проклятие на владетелите на Айрънкрос Касъл…

— Значи си убеден, че пожарът, който само за няколко часа е опустошил южното крило на замъка, не е бил случаен?

— Да. Точно от това се опасявам. А ти не се ли съмняваш в разказите на слугите?

Гавин се намръщи, понеже точно в този момент най-малко се нуждаеше от някого, който да умее да чете мислите му. Ами ако именно графът на Атол се окажеше главният виновник за онези трагични събития?

— Продължавай — тихо изрече Гавин и изгледа подканващо спътника си. — Защо мислиш, че пожарът е бил умишлен? Още тогава ли ти хрумна това ужасно подозрение, или си стигнал до този извод чак сега?

— Можеш да си мислиш каквото си искаш, но аз повече не мога да мълча.

— Тогава какво чакаш? Говори — подкани го Гавин.

— Никога няма да забравя онази ужасна сутрин, когато оглеждах изгорялото южно крило. Като че ли бях попаднал в деветия кръг на Ада… Още тогава се усъмних, че пожарът е бил предизвикан умишлено, за да погълне в пламъците си семейството на сър Джон Макинес.

Гавин замислено потърка с ръка брадичката си и се облегна на влажната стена на пещерата.

— Но какво ти дава основание да го твърдиш с такава непоколебимост?

Джон Стюарт също се приближи към стената.

— Докато обикалях из опожарените стаи, нещо ми подсказа, че огънят не е пламнал от едно място. Нямаше дъска или талпа по таваните над коридорите, която да не беше почерняла като казаните в Ада. А в същото време някой от ъглите на стаите бяха по-слабо засегнати от стихията — Граф Атол отново се смръщи и втренчено се загледа в тънещата в мрак дупка. — Джон Макинес знаеше как да се оправя в тези подземни лабиринти. Нали именно той ми ги показа, преди толкова много години… Защо не е измъкнал семейството си през тайния подземен изход? Има само едно що-годе разумно обяснение — защото вратата към подземието под Старата кула е била яко залостена отвън!

— По дяволите, Стюарт! За какво намекваш? Какво според теб означава това залостена?

— Говоря за вратата, която води към коридора под онази каменна арка — обясни му граф Атол, видимо изненадан от острата реакция на Гавин. — И защо сега тази врата е откована?

Новият господар на Айрънкрос Касъл се спря и впери изумен поглед в лицето на графа.

А той само кимна, окуражен от смайването на домакина си:

— Всъщност през онази нощ именно аз наредих да разковат дъските, с които беше преградена тази проклета врата, но щом моите хора изпълниха заповедта ми, нахлу толкова гореща струя, че просто не бе възможно да продължим по-нататък. Въздухът едва не ни отнесе, а на всичкото отгоре коридорът се изпълни с гъст дим. Не се виждаше на повече от метър. Цялото южно крило на замъка гореше като насмолена факла! Сетне се срутиха гредите, крепящи покрива… Зейнаха огромни дупки, през които се показа навъсеното небе. Но, слава Богу, започна да вали и угаси пожара. Ако не беше намесата на небесата, ние бяхме напълно безпомощни… Валя неспирно чак до сутринта. Останаха само черни греди, димящи и опушени. И навсякъде сажди, пепел… с една дума, цареше пълен хаос. Не вярвам някой от обитателите на южното крило да е оцелял и онази кошмарна нощ!

— Тогава защо си напуснал Айрънкрос веднага след пожара? След като си се усъмнил, че нечия злодейска ръка е причинила пожара, защо не си останал тук, за да разкриеш виновника?

Графът, силно раздразнен от упрека на Гавин, безпомощно удари с юмрук по стената.

— Нямах никакви шансове за успех. Икономът Алан ме упрекна, че може би именно аз съм виновен за избухването на пожара. Още не бяха изнесли овъглените трупове, когато той се разпореди да се запечатат засегнатите помещения и никой да не припарва вътре без негово разрешение. Каза още, че сме били длъжни да изчакаме пристигането на лейди Макинес, която след смъртта на сър Джон щяла да наследи замъка. Алан дори не си направи труда да провери дали не е изчезнало нещо от южното крило.

— Имало ли е някаква причина икономът да те подозира в съучастничество при подпалването на пожара?

— Не! Това са подли клевети! — гневно изкрещя граф Атол. — Няма никакво значение жестокото ни скарване! Глупаво е да се мисли, че аз имам някаква изгода от подобно престъпно деяние. По дяволите, човече, та Джон Макинес беше за мен като брат! Никога не сме се обиждали. И защо тъкмо аз трябва да бъда подозиран? Та тук е пълно с хора, които са толкова безчувствени, че им е все едно, дали прерязват гърлото на човек или на някои овца, отделена за клане? Мнозина от слугите на сър Джон Макинес го мразеха, и то съвсем открито. — Атол внезапно млъкна. Дишаше тежко, гърдите и раменете му се тресяха от възбуда. — Макар че бе толкова добър и безкрайно сдържан мъж, сър Джон все ги дразнеше с нещо, най-вече с това, че не угаждаше на капризите им. Затова никой не бе много опечален след смъртта му. Нищо чудно, защото нашите планинци са прочути с коравосърдечието си.

— И тогава ти си решил час по-скоро да се махнеш от този прокълнат замък?

— Какво значение има всичко това сега? — безпомощно махна с ръка графът. — Макар и косвено, моята чест бе опетнена, и то само заради подмятанията и подпитванията на онзи проклет иконом! Ако бях останал дори само още един ден в замъка, сигурно нямаше да издържа! Щях да избухна, да размахам меча си и само Бог можеше да знае какво щеше да се случи тогава… Малко оставаше да наредя на моите войни да превземат замъка и да го оплячкосат както те си знаят, но за щастие се опомних навреме… досетих се, че така само ще си навлека ужасна беля на главата и ще изглеждам още по-подозрителен в очите на местните жители. Особено, ако си припомнят караницата между мен и сър Джон. Така че, нямах друг избор, освен да напусна Айрънкрос Касъл още в същия ден.

— Как ти е позволило сърцето да напуснеш този окаян замък, след като си знаел, че само ти си бил в състояние да заловиш убийците и да ги накажеш сурово!

От гневния упрек на Гавин Кар челото на граф Атол още повече се смръщи. Нетърпеливо пристъпи от крак на крак и извърна смутения си поглед към тясната пътека, губеща се в непрогледния мрак.

— Вярно, че тогава напуснах Айрънкрос Касъл, но това не означава, че завинаги съм се отказал от търсенето на истината за трагедията през онази нощ. Уф, ти нищо не разбираш, Кар! Нали не си тукашен… Местните хора веднага се настроиха срещу мен, затова предпочетох да подлъжа престъпника, като го накарах да си мисли, че е в безопасност.

— Но как, по дяволите, ще се добереш до истината, като по цели месеци не напускаш своето убежище зад яките стени на Балвен Касъл?

За миг графът се поколеба, а младият леърд отново му отправи подозрителен поглед. Разбира се — каза си Гавин, — този Атол не може да е толкова глупав, та да не е обмислил всички възможности за оневиняването си!

— Нямаше ли тогава поне едно доверено лице в Айрънкрос Касъл, което да ти съобщава какво се случва в замъка?

Атол веднага закима енергично.

— Да, разбира се. Тогава ми се струваше, че планът ми ще се увенчае с успех.

— Така ли? Искаш да кажеш, че твоите съгледвачи са ти докладвали редовно за събитията в Айрънкрос Касъл?

— Не, не стана така — унило поклати глава графът. — Всъщност можех да разчитам само на двама души от прислугата в Айрънкрос. Но единият от тях, и то за нещастие по-умният, умря на третия ден след пожара. Съобщиха ми, че го намерили в пропастта със счупен череп.

— Паднал от високата скала?

— Да. Нещастникът се опитал да проникне в изгорялото южно крило откъм кулата.

— А какво стана с другия? И той ли е мъртъв?

— Не, слава Богу, и досега си е жив и здрав. Не зная дали от страх да не го сполети същата участ или заради нещо друго… но досега не съм научил нищо ценно от него.

Гавин се отдръпна от стената и се приближи към графа.

— Как е името на твоя човек?

— Не бързай с изводите, Гавин Кар! — вдигна ръка граф Атол. — Не забравяй, че преди да го накажеш като изменник, трябва да си спомниш, че той прие моето поръчение, когато никой още не знаеше, че ти ще бъдеш следващият господар на Айрънкрос Касъл. Макар че не е от най-схватливите, този момък е добродушен и никому досега не е сторил зло, а освен това…

— Няма да го наказвам. Дори няма да разбере, че зная за връзката ти с него — твърдо заяви Гавин. — След всичко, което узнах за пожара, започвам да вярвам, че може би ще се окажеш прав. Нищо чудно и аз да бях постъпил така, ако бях в твоето положение.

Атол приятелски потупа Гавин по рамото.

— За човек от низините ти наистина си учудващо сговорчив.

— Махни си лапата от рамото ми! — сърдито изръмжа младият мъж.

Графът веднага отдръпна ръката му, но изразът на лицето му се беше смекчил. Гавин реши да се възползва от тази промяна и отново повтори въпроса, който не му даваше спокойствие:

— Кой е твоят човек? Обещавам ти, че той няма да пострада. Но все пак трябва да зная кой е.

Атол се замисли, след което наведе глава до ухото на Гавин и му прошепна името.