Мей Макголдрик
Пламък (18)

Глава 17

Ръцете на Маргарет трепереха, докато се опитваше да повдигне резето на вратата. Напрегнато наблюдаваше брат си, който крачеше из стаята. Той се спря, щом я видя.

— Значи най-после си решила да се върнеш при нас.

Тя притисна гръб към вратата и сведе поглед.

— Къде беше, Маргарет?

Жената избърса длани в полите си, ала не вдигна глава.

— По дяволите, къде беше, Маргарет?

Яростта в гласа на брат й я накара да се свие.

— Оу… цъ…

— Не, Моли беше там, но каза, че не те е видяла.

Жената поклати глава и се опита да повтори несвързаните думи.

— Оу… цъ…

— Ти никога няма да ме излъжеш, нали, сестро?

Енергичното разтърсване на главата бе последвано от сълзи.

— Един от конярите каза, че те е видял в параклиса.

Маргарет се прекръсти.

— С… с…

— Защо почервеня? Защо, Маргарет? — Алан стисна ръцете си в юмруци. — Да не си била с тази дребна свиня, свещеника?

Тя поклати глава и отново сведе поглед.

— Нн… ннее…

Алан разтвори голямата си длан и я постави върху рамото на сестра си.

— Той е по-лош и от дявола, сестро. Разбираш ли?

Маргарет сложи ръка върху неговата.

— Не искам да се приближаваш до него. Разбра ли?

Жената кимна.

— Ние не можем да позволим на никого да причинява повече болка. На никого, Маргарет, на никого!

Трепереща, тя отново кимна.

 

 

Новият господар на Айрънкрос хвърли още една цепеница в огъня, изправи се, извърна се и погледна разтревоженото лице на Джоана. Тя седеше в горния край на леглото, притиснала колене към гърдите си. Гавин забеляза, че се е втренчила в тъмния ъгъл на стаята.

Само преди миг, тя бе напълно щастлива в прегръдките му. Докато се любеха и разговаряха за всичко, освен за миналото, тя бе забавна и очарователна.

Но щом той започна да задава въпроси, които и двамата знаеха, че е длъжен да зададе, тя се затвори в себе си.

Преди да пристъпи към леглото, Гавин взе каната с вино и двете пълни чаши. Тя се обърна към него и погледите им се срещнаха.

— Все още има толкова много неща, които трябва да узная — тихо рече младият мъж.

— Откъде искаш да започна? Да ти разкажа ли всички ужасни подробности от пожара? Искаш ли да чуеш как избягах от смъртта, а моето семейство изгоря в пламъците?

Той остави виното и чашите на масичката до леглото и се пъхна под одеялото. Когато я прегърна, усети, че Джоана трепери. Гавин се облегна на таблата и я придърпа по-близо до себе си. Тя веднага отпусна глава на гърдите му. Това бе съвсем спонтанен жест на доверие, който сгря сърцето му.

— Защо не започнеш от началото? — Гавин я целуна по косите. — Искам да знам всичко.

— Имаш предвид онова първо лято, когато дойдох в Айрънкрос Касъл?

— Не — поклати глава той. — Защо не започнем от още по-отдавна? Разкажи ми за детството си.

Тя извърна лице към него.

— Задаваш ми този въпрос, за да ме накараш да се отпусна ли?

Гавин се наведе и я целуна. Устните й бяха меки и отзивчиви. Младият мъж въздъхна и се отдръпна.

— Джоана, има толкова много неща за теб, които искам да науча. Все пак, ти си единствената жена в живота ми, която съм молил да стане моя съпруга.

— Твоя съпруга! Искаш да кажеш, че все още…

Смръщените й вежди и тревогата в очите й бяха явно доказателство за това, че тя все още не е свикнала с предложението му за женитба. Ала за това щяха да говорят друг път.

— Кажи ми — подтикна я той — дали като малко момиче си била толкова тиха и стеснителна като сега?

Тя изсумтя подигравателно.

— Тиха и стеснителна? Не съм чувала нито една от тези две думи от майка си и баща си, когато обрисуваха характера ми.

— Разбира се, че не си! Как можах да забравя? Ти си била единствено дете, нали?

— Да. И не само това, но и последната издънка на рода Макинес.

— Сигурно си била истинска палавница — ухили се той. — Представям си те съвсем ясно — твърдоглава и своенравна. Такава ли беше?

Джоана кимна.

— Моят дядо Дънкан е умрял, преди да се родя, а двамата ми чичовци Александър и Томас никога не са проявили интерес към брака. Така че, аз бях глезеното дете в семейството.

— Значи са те глезили.

— Дори по-лошо — призна си тя. — Родителите ми почти не знаеха какво правя. Може би, бяха твърде погълнати един от друг, но не виждаха нищо лошо в това, да задоволяват прищевките ми. Освен това, двамата ми чичовци ме глезеха много. Само баба ми се отнасяше по-строго към мен.

— Тя наистина излъчва властност.

— Нима я познаваш? — смаяно попита младата жена.

— Да, тя е невероятна жена. Запознах се с нея, преди да потегля за планините и да вляза във владение на Айрънкрос Касъл — Гавин погали рамото й. — Тя първа те представи пред мен, моя малка чаровнице, макар и само с великолепни описания.

— Тя добре ли е? — тихо попита Джоана. — Сигурно вестта за смъртта на баща ми и на цялото ни семейство я е съсипала.

— Когато се разделих с нея, тя изглеждаше много крехка на външен вид, въпреки че духът й е все още много силен — Гавин се заслуша за миг в дъжда. — Това, което ми каза по време на срещата ни, ме накара да мисля, че тя все още се надява.

— Да се надява? — озадачено го погледна Джоана. — Мислиш ли, че тя подозира, че някой е оцелял?

Гавин се намръщи.

— Не съм сигурен, дали тя се осмелява да си мечтае за подобно чудо. Но начинът, по който говореше, думите, с които ме убеди да дойда тук, в планините, ме накара да повярвам, че тя все още се надява виновниците за ужасната трагедия да бъдат наказани.

Гавин забеляза как изражението на любимата му се промени. Тя извърна поглед. Нещо, което току-що бе изрекъл, бе засегнало болезнена струна.

— Отговаря ли моето описание на лейди Макинес на това, което си спомняш за нея? — попита той.

Джоана го погледна и му кимна с лека усмивка.

— Щом иска нещо, тя винаги го постига. Както вече казах, благодарение на нейното влияние и постоянни напътствия, аз не се превърнах в разглезено момиче. Тя каза ли ти нещо, когато сте се срещнали последния път… искам да кажа за мен? Или за този замък?

— Мислех, че аз ще задавам въпросите!

— Така е — меко рече тя и изглади бръчката на челото му с нежното си докосване. — Но след всичко, което научих през тези месеци… аз постоянно си припомнях неща, за които тя ми бе споменавала. Като се оглеждам назад, всичко ми изглежда някак си свързано.

— Тя ме помоли да потърся портрета ти. Надявала се е, че е оцелял след пожара.

Джоана седна в леглото и се обърна към него:

— Тя говори ли за нещо друго? Разказа ли ти за нещастията, които преследват семейство ни?

Гавин видя как пръстите й нервно потръпнаха.

— Баба ти ми разказа как са умрели синовете й и добави, че проклятието, което тегне над Айрънкрос Касъл, съвсем не е от царството на духовете и призраците. Говори ми за дявола, обладал това място, но каза, че злото извира от човешко сърце.

— И те убеди да откриеш истината.

— Да — кимна той. — Аз имам земи и хора край границата. Никога не съм възнамерявал Айрънкрос Касъл да се превърне в мой дом. Графът на Ангъс ми даде тези земи — сега разбирам, че хората тук имат нужда от справедлив господар, който да се грижи за тях, — но никога нямаше да дойда тук, в планините, ако не беше молбата на баба ти.

— И сега съжаляваш ли, че си дошъл? — тихо попита младата жена.

Той се вгледа в тъмносините й очи.

— Завинаги ще съм задължен на баба ти — искрено заяви. — Благодарение на нея се запознах с теб.

Джоана бързо извърна лице, но той видя сълзите й. Гърлото му бе пресъхнало и гърдите му се свиха от напиращите чувства. Отчаяно копнееше отново да я привлече в прегръдките си и да я притисне до сърцето си.

С усилие откъсна поглед от нея и се втренчи в огъня в камината. Не можеше да си позволи да се чувства по този начин. През целия си живот бе виждал как смъртта му отнема един по един всички, които бе обичал, и се бе заклел никога повече да не допуска същата грешка. Той бе войн и господар, носеше отговорност за много хора и не се нуждаеше от близък човек. Гавин се бе простил с надеждата някога да обича или отново да бъде обичан.

Ала, ето че тази жена бе всяла смут в душата му.

Да, той й бе предложил брак. Но това предложение се основаваше на почтеността. Разбира се, досега никога не бе изпитвал подобно физическо привличане към някоя жена. Бракът бе най-подходящото разрешение за тях. Тя не биваше да продължава да живее като отшелник в подземията на неговия замък — бракът им щеше да й позволи да заеме полагащото й се място. В крайна сметка, Айрънкрос Касъл щеше да бъде неин, независимо че сега бе владение на Гавин.

Извърна се към Джоана и избърса сълзата, която блестеше върху кадифената й кожа.

Всичко бе истина, помисли си той. И лъжа.

— Аз все още си спомням — наруши мълчанието Джоана — как след първото лято, което прекарах тук, се завърнах в кралския двор, а после при баба си. Тогава бях изпълнена с любов към тези планини… — Избърса друга сълза с опакото на дланта си. — Ала реакцията й не бе такава, каквато очаквах. Останах смаяна от нейната ярост — замисли се за миг. — Тя се нахвърли върху мен и аз разбрах, че това е свързано с чувствата ми към това място, но нямах представа защо. Любовта ми към Айрънкрос и тази страна, не бе нещо ново, тя самата бе прекарала няколко години тук. Никога дотогава не бях я виждала толкова разярена.

— И дълго ли продължи гневът й? Тя обясни ли ти причината за поведението си?

Джоана замислено сви вежди.

— Не веднага, но постепенно утихна, когато се отдръпнах от нея, защитавайки и себе си, и това място. Тогава, съвсем неочаквано, баба ми се изплаши. Никога дотогава не я бях виждала в подобно състояние. Тя ме умоляваше, а накрая ми довери и това, което е казала и на теб. За смъртта на моя дядо и чичовците ми. За това, че всичко изглеждало като низ от фатални злополуки, но тя бе сигурна, че са убити.

— Лейди Макинес не ми го заяви направо, но бе съвсем ясно какво си мисли. А посочила ли ти е някакво доказателство? Обвинила ли е конкретно някого? Баба ти ли обвини Майката?

Джоана не отговори веднага.

— Джоана, кога за пръв път се усъмни в Майката?

Тя го изгледа остро.

— Говори с мен, Джоана. Това засяга и двама ни.

— Това е моя битка, а не твоя.

— Не — поклати глава младият мъж. — Може би е било така, преди да дойда тук. Но поне що се отнася до външния свят, сега аз съм господар на Айрънкрос Касъл. А сега, особено след тази нощ, всичко, което се отнася до теб, вече е и моя грижа.

Очите й гневно блеснаха.

— Ти нямаш никакви задължения след тази нощ, но… — вдигна ръка, за да го накара да замълчи. — Би трябвало да се интересуваш от миналото заради пожара в тази стая. Знаеш много добре, че не бе злополука. Някой е бил тук. И те се опитаха да те убият! — сведе поглед към белязаните си от огъня ръце. — Ти си прав. Животът ти е в опасност и имаш право да знаеш.

— Страхът от смъртта няма нищо общо с желанието ми да узная истината. Да те имам тук, до себе си, открито, да бъдеш жива и в безопасност — ето това е, което има значение за мен.

Джоана се извърна към него. Това, което прочете в погледа й, накара дъхът му да секне. Спомни си онези, които отдавна бяха мъртви, но които някога го бяха обичали така всеотдайно…

— Кога за пръв път заподозря Майката? — настоя той. — От всичко, което чух от останалите, двете с нея сте били много близки приятелки преди пожара.

— Да, бяхме много привързани една към друга. Някога аз бях достатъчно глупава, за да й се възхищавам. Винаги съм я защитавала.

— От кого си я защитавала?

— От баба ми.

— Лейди Макинес не я ли харесваше? Тя добре ли познаваше Майката?

Джоана поклати глава.

— През всичките години, когато мъжете от рода Макинес са били господари на това място, баба ми е живяла много малко тук. Едва ли е имала достатъчно време често да посещава манастира и да се среща с Майката. Но както вече ти казах, след онова първо лято — когато се върнах от планините — именно моите възторжени хвалебствия за Майката разстроиха баба ми.

— Тогава ли си я защитавала?

— Да — кимна Джоана. — Сега вече знам колко съм сгрешила.

— Но баба ти обясни ли ти защо изпитва подобни чувства?

— Да, баба ми мрази Майката, понеже тя е виновна за смъртта на мъжете на Айрънкрос Касъл. Това не е ли достатъчна причина?

— Да — отвърна Гавин. — Достатъчна причина е, ако е истина. Но посочи ли ти някакво доказателство?

Джоана отново поклати глава.

— Тя не пожела да ми каже нищо конкретно. Именно затова и аз толкова усърдно защитавах Майката. Обаче съм била много наивна — горчиво додаде.

— Джоана, разкажи ми какво се случи. Помогни ми да разбера какво си почувствала, какво си видяла…

— През онази есен, когато се върнах в Стърлинг, бях изпълнена с мечти. През лятото имах възможност да се запозная и да работя с Майката и с жените от манастира. За мен те бяха най-невероятните хора, които бях срещала. Те бяха толкова всеотдайни, толкова добри. Спомням си колко ме впечатли волята им, изумителната връзка, която съществуваше помежду им, усилията им да си помагат и да се защитават. Представи си смайването ми, когато се върнах в двора и чух баба ми да нарича Майката „дъщеря на Сатаната“ — Джоана объркано поклати глава. — Но колкото и да й се молих да ми обясни защо и да ми каже нещо повече, тя упорито отказваше да го стори — стисна едната си ръка в юмрук и я притисна в другата си длан. — Бях възпитана да не вярвам на дворцовите клюки. Не обичах да си губя времето в безполезни разговори. И изведнъж, същата тази жена, която ме бе възпитала така, очакваше да приема думите й, без да й задавам никакви въпроси. Искаше да стоя по-далеч от Майката и жените край нея.

Гавин постави ръка върху нейната и тя извърна поглед към него.

— Но когато на следващата есен се завърна отново в планините — въпреки онова, което ти е казала баба ти — ти си продължила да посещаваш манастира?

— Да — прошепна тя. — Сега ме боли, че се опълчих срещу нея и не повярвах на думите й.

— И тогава нещо се е случило.

— Да, нещо се случи — отвърна Джоана. — По време на последното си посещение в манастира аз случайно дочух един разговор за предстоящата сбирка на жените. Нещо като особен ритуал. Любопитството ми бе събудено и въпреки, че не бях поканена, реших да узная в какво се състои този ритуал.

Гавин забеляза как пръстите й се вкопчиха в одеялото. Протегна се и ги стисна с топлата си длан. Тя сепнато го изгледа.

— Къде е била тази сбирка, Джоана?

— В подземието под замъка — дрезгаво прошепна тя. — Там, където се намира гробницата.

Младата жена потръпна. Гавин почувства как някакъв хлад повя в стаята.

— И ти отиде там?

— Много исках. Разбираш ли, те щяха да се съберат през онази нощ. Беше пълнолуние. Обаче нямаше да бъде толкова лесно. През деня се бе получило съобщение, че граф Атол иска да разговаря с баща ми относно годежа ми. Така че бях длъжна да присъствам на вечерята.

— И това бе нощта на пожара.

— Да, същата ужасна нощ — кимна Джоана и отново потръпна. — Останах в голямата зала толкова дълго, колкото можах. И както подозирах, баща ми и граф Атол се скараха. Никога дотогава не ги бях виждала толкова ядосани. Накрая като използвах нежеланието им да се разберат като разумни хора, аз се извиних, изтичах в стаята си и се промъкнах в тайния тунел. Исках да стигна до подземието преди луната да изгрее.

— Но кой ти показа пътя дотам? — полюбопитства Гавин.

— Атол — прошепна тя. — Предишното лято бях успяла да го накарам да ми покаже подземията и пещерите под замъка. Той дори ме отведе до Дяволската порта.

— Струва ми се доста странно, че един съседен леърд ще знае тайните на този замък!

— Не е чак толкова странно. Подземията не са тайна за никого. От това, което самият той ми каза, разбрах, че баща ми сам му е показал тайните проходи още когато са били деца. По-късно, когато баща ми пораснал, Атол продължил да прекарва доста време, бродейки из тези тунели, след като дядо ми умрял, а никой от чичовците ми не желаел да заеме подобаващото му се място като господар на този замък. Атол ми каза, че именно през онези години той и приятелите му проучили най-подробно подземията и тайните тунели. От време на време и баща ми се завръщал в планините. Доколкото знам, двамата с Атол са били доста близки.

Джоана усука един кичур около ръката си.

— Атол ми довери, че всички смятат Айрънкрос за обладан от духове. Изпитвали са зрелостта на младежите, като ги карали да преминат по тесния мост близо до Дяволската порта.

Гавин искаше да узнае повече за Атол и за Дяволската порта, ала това можеше да почака. Сега трябваше да разбере повече за онази ужасна нощ.

— Кажи ми какво се случи, след като през онази нощ си слязла в тунелите.

— Не беше трудно да намеря подземието, но мястото бе тихо като гроб — Джоана рязко подскочи, когато от силния вятър дървените капаци на прозорците се удариха в каменната стена. Придърпа одеялото на раменете си. — Така че реших да се скрия и да чакам.

— Те дойдоха ли? — попита Гавин.

Дървените капаци отново се блъснаха в стената и младата жена погледна раздразнено към прозорците. Гавин отметна завивките и отиде да затвори капаците. Бушуваше буря. С известно усилие, затвори капаците и ги залости. Когато се извърна към Джоана, остана удивен колко крехка и уплашена изглеждаше. Замисли се за всички трудности, които е преживяла през изминалите месеци, за силата, която й е била нужна, за да оцелее и да запази разсъдъка си. Но в този миг изглеждаше толкова беззащитна и уязвима.

Върна се до леглото, а тя разтвори ръце, за да го прегърне. Гавин я притисна силно към гърдите си. Тя наистина бе магьосница, успяла да разруши всички прегради, които бе издигнал през годините. Нежната й длан погали гърдите му там, където туптеше сърцето му, около което смяташе, че е изградил най-дебелата стена. Сега осъзнаваше колко е бъркал.

— Те дойдоха — тихо отвърна Джоана. — Но това не бяха жените, които познавах. Те повтаряха едно и също заклинание. Бяха изпаднали в някакъв зловещ транс.

— Видяха ли те?

Тя поклати глава.

— Не. Аз бях толкова стресната от появата им в онази гробница, от разговорите им, от дяволските им молитви, че загубих дар слово и останах като закована на мястото си.

Джоана отново потръпна.

— Какво се случи след това, Джоана?

— Това беше някакъв ритуал. Не знам дали бе християнски, езически или дяволски. Но от това, което последва, ще сънувам кошмари, докато съм жива!

Гавин рязко извърна глава, когато пламъците внезапно изскочиха от камината. Помисли си, че е чудно как замъкът не е изгорял досега от това проклето течение от комина.

— Това бе най-ужасяващата част от ритуала им, поне така си помислих тогава — продължи Джоана. — Докато ги наблюдавах, една от жените изрече с писклив глас някакви зловещи заклинания, коленичи до кладата, която бяха издигнали в средата на гробницата и запали съчките. Още чувам пращенето на тръстиката и сухите клони. Тогава жените, подобно на зли духове, се впуснаха в някакъв варварски танц, въртяха се, стенеха и виеха като побъркани. Точно в онзи миг престанаха да бъдат човешки същества! А Майката ги наблюдаваше.

Въпреки че никога не бе присъствал на подобни ритуали, Гавин бе чувал за тях. Бяха доста разпространени из планините и западните земи край границата. Някои твърдяха, че това било част от древна религия. Но повечето от местните жители изобщо не смееха да говорят за тези ритуали.

Това обаче все още не бе достатъчно основание да се обвини Майката в убийство.

— Ала това не бе всичко — поде отново младата жена. — Докато онези жени продължаваха с лудешкия си танц и заклинания, Майката започна да ги окуражава, като говореше какви дяволски изчадия са всички господари на Айрънкрос и за проклятието, тегнещо над тези земи. От своето място, скрита зад каменен ковчег, разбрах, че говори за баща ми. Призоваваше справедливото наказание. Майката призоваваше някаква Сила да донесе смърт на него и на тези, които ще заемат мястото му.

Джоана се пресегна, сграбчи ръката на Гавин и силно я стисна.

— Колкото и да бях потресена от видяното до този момент, нищо не можеше да се сравни с онези думи. Искам да кажа, че тя говореше за моя баща, Джон Макинес! Един кротък човек, който никога не бе наранил или причинил зло на живо същество. Защо точно него?

— Какво се случи след това, Джоана?

— Накрая те излязоха от гробницата с разширени очи, обзети от зловещо безумие. Не можех да повярвам. Не знам колко дълго съм седяла свита в онзи тъмен ъгъл. Предполагам, че не съм била на себе си от сцената, на която бях станала свидетел — гласът й секна и тя се замисли. — Не знам какво ме е накарало да се раздвижа — страхът или предателството, — но след известно време излязох от укритието си и намерих у себе си достатъчно сили, за да се запътя към стаята си. Сега вече знам, че е минало доста време.

Джоана не само потръпваше, а цялата се тресеше в прегръдките му. Гавин здраво я обгърна с ръце. Отвън продължаваше да се чува далечният тътен, идващ откъм езерото.

— Беше твърде късно — задавено продължи младата жена. — Когато стигнах до проходите в южното крило, димът бе много гъст, а горещината непоносима. Задушавах се, но продължих да се изкачвам към кулата. Всичко беше в пламъци. Носеха се смразяващи душата писъци и стенания. Аз ги бях убила! Бях останала прекалено дълго в гробницата! Аз… — гласът й пресекна.

Гавин я притисна още по-силно до гърдите си. Сълзите се стичаха по страните й и падаха върху гърдите му. Гърлото му се бе стегнато от мъка. Колко добре познаваше чувството на вина и безкрайна мъка, които тя изпитваше. Колко добре познаваше болката от загубата на обичните същества! Вината, която изпитваше оцелелият.

Дълго останаха така. Накрая тя събра сили, за да продължи:

— Едва успях да стигна до горните етажи. Мислех, че ще припадна, толкова бе горещо. Димът ме задушаваше. Бутнах тайната врата към стаята си, но не успях да я отворя. Пламъците вече лижеха ръцете ми. Те горяха, подушвах мириса на собствената си изгоряла плът. Но аз… бях залостена в този тунел, докато майка ми и баща ми бяха вътре. Отдръпнах се и се запрепъвах в тъмнината като в ужасен кошмар. Открих друга тайна врата, но тя бе заключена. Всички, които опитах да отворя, бяха залостени. Не можех да мина през тях. Припомних си тайния проход, за който бях сигурна, че водеше към спалнята на родителите ми. Хвърлих се върху тайната врата, умолявайки да ме пуснат вътре. Но… но тогава навярно всички са били вече мъртви. Те бяха загинали, а аз бях осъдена да остана жива…

Гавин хвана треперещите й пръсти и ги притисна към сърцето си.

— Как си могла да понесеш пламъците?

— Пламъците не бяха нищо в сравнение с мъката, че бях принудена да живея.

Гавин отново си припомни калните полета на Флодън. Той също бе принуден да стане свидетел на смъртта на близките си — беше твърде далеч, за да помогне на по-големите си братя в битката. Той също бе принуден да преживее ужаса на оцелелия, останал да лежи безпомощен край умиращите и мъртвите.

Той също се бе надявал да умре. Но един планинец го бе спасил. Въпреки че сам бе ранен, Амброуз Макферсън го бе пренесъл обратно в Шотландия. Гавин погледна към прозорците. Бурята продължаваше да вилнее навън.

Припомни си колко много бе измъчвал Амброуз през онези два кошмарни дни! Отначало със заплахи за физическа разправа, сетне с жестоки обиди се бе опитал да попречи на планинеца да продължи. Също като Джоана и той бе осъден да остане жив…

Но Амброуз не отстъпваше. Говореше му само за надеждата. За това как Шотландия ще се нуждае от него и занапред. Амброуз Макферсън бе показал сила и смелост, които идваха със състраданието. А по-късно му бе доказал, че съществува истинско приятелство. Сега Джоана имаше нужда от тази вяра. Сега бе негов ред да й предаде урока, на който някога приятелят му го бе научил.

— Струва ми се, че накрая съм припаднала — гласът й го върна в настоящето. — Сигурно съм била напълно объркана, когато за пръв път дойдох в съзнание, защото не си спомнях нищо. Първите ми ясни спомени са как коленича до подземното езеро, с ръце потопени в студената вода, а болката се разлива по цялото ми тяло.

— Върна ли се в южното крило?

— Опитах се, но имах треска, а изгарящата болка в ръцете ми едва не ме накара да полудея. Сигурно съм останала в мрака на онова подземие с часове или дни… времето бе престанало да съществува. Но тогава, един Бог знае след колко време, аз осъзнах, че съм се надигнала. Не знам какво ме е удържало права. Приличах на някаква кукла, придържана от невидими конци. Не помня как, но успях да стигна до изгорялото крило. Ала всичко бе свършило. Наоколо имаше само развалини и пепел.

Изведнъж Джоана се скова в прегръдките му, а Гавин нежно я погали по гърба. Сълзите се стичаха по лицето й. Постепенно раменете й се отпуснаха и дишането й се нормализира.

— Мислиш, че това е било на следващия ден?

Тя сви рамене.

— Не знам. Спомням си, че бе тъмно и наоколо нямаше жива душа — извърна се настрани и пое дълбоко дъх.

— А какво е станало с останалите обитатели на замъка, Джоана? Тези, които не са били в онова крило. Сигурно си можела да потърсиш помощ от някой от тях?

Младата жена поклати глава.

— Никога нямаше да отида при тях. И как бих могла? Те също бяха съучастници в убийството, така както и Майката!

Гавин се протегна и повдигна брадичката й, докато погледите им се срещнаха. Когато надникна в очите й, една светкавица изведнъж освети спалнята.

— Какво искаш да кажеш? — последвалата гръмотевица го накара да млъкне за миг. — Какво искаш да кажеш с това, че са били част от случилото се?

— Те всички бяха там — отвърна Джоана с някакъв див блясък в погледа. — Всички жени от къщата бяха част от сатанинските последователи на Майката. Видях ги в гробницата. Да не би да си мислиш, че не съм ги познала? Всички бяха там. Гиби, готвачката, Моли и прислужниците, дори нямата Маргарет. Всички са част от злодейството. Всички те… причиниха смъртта!

— Но ти всъщност не си ги видяла да подпалват южното крило, нали?

— И не е нужно — сърдито отвърна тя. — Не смяташ ли, че това, което видях, е напълно достатъчно?

— Не, не мисля, че е достатъчно — възрази той. — Ала това не означава, че ние няма да продължим да търсим доказателства за вината им.

— Но те са виновни!

— Ти така казваш — възрази Гавин. — Но не можеш да бъдеш сигурна, така както и баба ти не може да е сигурна във вината на Майката. Освен това, не можеш да сториш нищо, за да раздадеш правосъдие над тези жени.

— Може би това е твоето виждане за истината — тя го погледна твърдо в очите. — Но не и моето!