Мей Макголдрик
Пламък (14)

Глава 13

В подножието на хълма, край гъстата гора, която заобикаляше тясната долчинка, Алан надзираваше разсичането на големия елен и двете кошути, които ловците бяха убили. Облегнат на ловното си копие и стиснал поводите на жребеца си, Гавин наблюдаваше с отсъстващ поглед, докато икономът хвърляше отпадъците от животните на кучетата.

Джоана Макинес сигурно бе полудяла. А и как да не изгуби разсъдъка си, питаше се той, припомняйки си срещата им и думите, които бе изрекла, преди да изчезна от спалнята му.

Беше напълно обяснимо, че младата жена е разстроена, обзета от вина заради трагедията, отнела живота на близките й. Освен това трябваше да се добавят и трудностите, които беше преживяла през изминалите шест месеца! Смъртта на родителите, и то при такива ужасни обстоятелства, със сигурност би накарало всеки човек да изгуби здравия си разум. Навярно заради това, тя беше избрала отшелническия живот, отбягвайки хората и криейки се в мрачните подземия на Айрънкрос Касъл. И с помътения си разум, бе достигнала до някаква налудничава идея, че една стара и беззащитна жена е извършила толкова отвратително деяние.

Ала Джоана не прилича на луда, напомни си той.

Само ако имаше повече време, да я разпита по-подробно, тази сутрин, преди да изчезне в тъмнината на тунела…

Ако не беше този проклет негодник, неговия гостенин, той щеше да я последва. Наистина беше дяволски досадно да правиш компания на някого, който е толкова неприятен, изруга мислено Гавин и дръпна юздите, за да успокои коня си. Проклетият граф възнамеряваше да остане една седмица и новият господар на Айрънкрос не можеше да измисли нищо, за да съкрати престоя му, без да го обиди и да сложи началото на война между съседните графства. Преди да тръгнат на лов тази сутрин, Гавин успя да разпита свещеника за подземната гробница, за която Джоана му бе казала. С нищо не се издаде, когато отец Уилям остана с отворена уста, смаян от факта, че новият леърд знае за това подземие.

Не му бе трудно да накара свещеника да му разкаже всичко каквото знае. Гробовете били много стари, каза отец Уилям, но не знаел кой е погребан в тях. Когато Гавин го попита, дали може да го заведе там, свещеникът неохотно бе кимнал, обяснявайки, че неговият предшественик му бе показал пътя. Поглеждайки към стената, от която се бе стоварил скалният къс, отец Уилям спомена на Гавин, че там има външен вход за гробницата, който лесно може да бъде намерен.

Това вероятно нямаше да доведе до нищо, мислеше си Гавин, наблюдавайки как кучето Макс, влачи голямо парче месо. Въпреки това, бе решен да потърси отговорите на въпросите, възникнали след появата на Джоана. Замисли се за предстоящото й посещение същата нощ. Някой по-практичен човек не би повярвал, че тя ще дойде, уверен, че по-скоро би се възползвала от възможността да избяга. Ала не и Гавин.

Между тях имаше някаква неизречена клетва и младият мъж бе сигурен, че Джоана ще се върне. Затова искаше да узнае, колкото се може повече. Не вярваше, че Майката е убийца и трябваше на всяка цена да разбере какво е накарало Джоана да обвини старата жена. Но ако искаше да й докаже, че греши за убиеца на родителите си, беше нужно да узнае много повече за този замък.

Гавин огледа тясната долчинка покрай дърветата, но не видя никаква следа от граф Атол. Графът и останалата част от ловната му дружинка бяха препуснали след няколко кошути, а това чудесно устройваше Гавин. Всеки път, когато тази сутрин погледът му попаднеше на Джон Стюарт, в гърдите му се надигаше гняв. И макар да не искаше да си признае, че тайно ревнува от граф Атол, мисълта, че графът е познавал Джоана, го караше да трепери от ярост.

Джоана не бе дете и той много добре го знаеше. Страстният й отклик на целувките му, говореше за буйната й чувствена натура, но в същото време, бе доказателство за известен опит в любовта. През цялата сутрин мислеше за предишния й живот. И ако този проклет негодник граф Атол не бе гост на Айрънкрос Касъл и той не бе принуден да гледа постоянно дяволски хубавото му лице, може би тази мисъл нямаше да го измъчва толкова много.

Гавин заби копието си в меката земя, проклинайки чувствата си. Никога досега не се бе интересувал от миналото на една жена. Не държеше на девствеността. Мери Болейн беше една от най-прекрасните жени, които бе познавал, а тя е била любовница на краля и на кой знае още колко мъже. Устните му се свиха. Тогава защо сега ревнуваше Джоана Макинес?

Гавин се втренчи мрачно в едрите си, нашарени с белези ръце, които стискаха дръжката на копието. По дяволите, човече — каза си той, — тя събужда желания у теб, ала това навярно е само плътско привличане. Никой не знаеше по-добре от Гавин Кар, колко малко обещава бъдещето. Това, което изпитваше, бе само похот, нищо друго. Всичко останало да върви по дяволите!

С усилие на волята прогони измъчващите го мисли и отново насочи вниманието си към Алан. Слезе от коня си и заслиза надолу по склона към възрастния мъж. Мислеше за подземната гробница и за това, колко малко му бе казал свещеникът.

Когато леърдът приближи малката групичка мъже, рунтавото куче Макс скочи радостно насреща му. Гавин забави крачка, а животното се хвърли към него, сложи голямата си лапа на гърдите му, проточи шия и облиза лицето на господаря си.

Гавин пусна юздите на коня, сграбчи Макс за шията и го почеса зад ушите. Извърна се и погледът му се срещна с този на иконома.

— Аз си мислех, че тези кучета са обучени да ловуват — рязко рече той, — а това тук е нежно като паленце.

— Повечето са много добре обучени. Но това е малко по-особено — поклати глава Алан към животното. — Струва ми се, че е трябвало да го бием повече.

— Няма значение, останалите се представиха много добре днес — икономът кимна, доволен от похвалата, а Гавин огледа купчините месо. — Без да броим улова на граф Атол и хората му, можем да кажем, че денят беше успешен.

— Да, милорд. Не можем да се оплачем.

Гавин се наведе, взе една пръчка и я хвърли надалеч. Когато Макс хукна след нея, той се извърна към иконома:

— Какво знаеш за гробницата, която се намира под Айрънкрос Касъл, Алан?

Алан смаяно го изгледа.

— Е? — настоя Гавин, за да не даде възможност на иконома да се съвземе.

— Откъде знаете за…

— Защо всички първо ми задават този въпрос? Толкова ли е странно, че знам за гробницата? Какво нередно има в това, да знам за нещо, което лежи под моя замък?

— Не, милорд — припряно поклати глава Алан. — Не исках да ви обидя. Просто… исках да кажа… милорд, че никой не е говорил, нито пък е ходил от години там… Изненадан съм, че сте чували за криптата, както понякога я наричаме. Малцина от обитателите на замъка знаят, че отдолу има гробница.

— Е, някои знаят. Дори предполагам, че си спомнят как се стига дотам — Гавин се намръщи. — Въпреки, че ми е доста чудно, защо, когато онзи ден попитах, кой е запознат с тайните проходи, никой не се обади. Дори и ти.

— Не е това, което си мислите, милорд — икономът отново поклати глава. — Ние всички сме готови да ви служим. Просто, онази гробница е толкова стара… е, никой от нас няма защо да ходи там.

Гласът на възрастния мъж заглъхна, а Гавин се намръщи. Може би очакваше твърде много, ако смяташе, че новите му служители ще му се доверят. Ако не искаше да се страхуват от него, първо трябваше да спечели доверието им, а след това да се надява, един ден да бъдат откровени с него. Обаче му се струваше, че пазеха твърде много тайни.

— Кой е погребан в онази гробница?

Икономът не отговори веднага, а хвърли нерешителен поглед към тясната долчинка на запад.

— Кой е погребан там, Алан?

— Различни хора — тихо отвърна възрастният мъж. — Има много гробове в гробницата, за която ме питате, милорд. Старите хора казват, че не само един призрак броди из Айрънкрос Касъл, а много.

Настъпи неловко мълчание и Гавин изведнъж забеляза, че се бе извил силен вятър, който подплаши кучетата и конете. Видя, че икономът изглежда някак си отнесен и далечен, сякаш се бе преселил в друг свят.

Леърдът на Айрънкрос се замисли отново за Джоана. Тя знаеше за гробницата. Без съмнение, вярата на тези хора в духове, бродещи из замъка й бе помогнала да не я разкрият досега.

Но дали тя знаеше кои са погребани там? Извърна се към отнесеното лице на иконома и изпита нетърпение да узнае повече. Проклятия, духове, отдавна забравени гробници…

Колкото и странен отговор да му бе дала Джоана на въпроса кой е убиецът на родителите й, тя бе уверена, че това е дело на човешки ръце, а не отмъщение на безплътни сенки.

— Алан — рязко рече Гавин, изтръгвайки иконома от мислите му, — тези хора, за които ти говориш — погребаните в онази гробница — кои са били те и откъде са дошли?

Икономът го погледна, но явно нямаше желание да отговори.

Ала Гавин нямаше намерение да се отказва.

— И колко време е изминало, откакто са погребани там?

Алан отново остана безмълвен и Гавин пристъпи към него, готов да избухне. Явно икономът най-сетне забеляза нетърпението на леърда си и заговори:

— Гробницата е много стара. Със сигурност е поне на три пъти повече години от моите. А колкото до това, кои са погребани там, знам само, че са били светци, милорд. От манастира.

— От манастира?

— Да, милорд. Това е всичко, което знам със сигурност. През годините, когато проклятието… когато нещастията са зачестили, отнемайки живота на все повече от господарите на Айрънкрос, селяните са започнали да си съчиняват истории за гробницата и за могъществото на онези, които са погребани там. Когато бях момче, си ги спомням как идваха.

— Кои са идвали?

— Селяните, милорд. Бедните и невежи селяни. Оставяха подаръци, за да се предпазят от дявола… и не само от злия дух на проклятието. Подобно на поклонници, те се стичаха от всички краища на планините — от клановете Макензи, Маклауд, Камбъл и Макинтайър. Тук бе заприличало на Йерусалим, дето се стичат поклонници от цял свят. Но през онези дни нямаше господар, който да живее в Айрънкрос, така че никой не спираше хората, които идваха и се тълпяха в подземната гробница.

Алан погледна към езерото, което от тази страна на долчинката приличаше на тясна сребриста лента.

— Продължавай — заповяда Гавин, изтръгвайки възрастния иконом от спомените му.

— Всичко това свършило, когато сър Дънкан Макинес станал господар на Айрънкрос Касъл. Той наредил селяните да стоят по-далеч от замъка и разпоредил наказания за всеки, който се осмели да проникне в тунелите — Алан сви широките си рамене и извърна поглед. — Никой повече не слязъл там. Тъкмо поради това, обитателите на замъка не се осмеляват да се приближат до тунелите. Никой не е бил там от много години. Ето защо и никой не си спомня.

— Алан, защо господарят на Айрънкрос ще погребе под замъка си хора от манастира? Защо не в двора на църквата? Светци или не, няма никакъв смисъл да бъдат погребвани в замъка!

— Аз… не знам, милорд.

Лицето на Гавин помръкна.

— Дали Майката знае историята на тези хора?

Алан се втренчи за миг в господаря си, сетне бавно поклати глава.

— Аз не вярвам…

— Не вярваш, че тя знае? — изръмжа Гавин. — Или не мислиш, че тя ще ми каже?

— Тя… със сигурност не би било много уместно…

— Уместно? Да разпитвам Майката? Защо, Алан?

Икономът се поколеба, после изведнъж лицето му се проясни, когато дочу тропота на копита. Гавин се извърна и видя, че Атол и хората му са излезли от гората и сега препускаха покрай дърветата. Видя няколко кошути, преметнати през седлата на неколцина от хората му. Отново се обърна към иконома си:

— Изглежда днес има по-голям улов, отколкото се нуждаем. Заеми се с убитите животни и кажи на хората, че на път към замъка ще спрем при манастира.

— Има ли някаква причина за това посещение, милорд? — нерешително попита Алан. — Нима възнамерявате да разпитвате Майката? Искам да кажа за гробницата!

— Да — кимна Гавин. — Изглежда няма да получа достатъчно сведения от собствените си служители, освен ако не ги накарам насила да проговорят. Смятам, че ще науча много повече, ако си поговоря с онази старица.

Икономът не отговори нищо, макар че лицето му изразяваше дълбока загриженост. Гавин се обърна и нетърпеливо се метна на коня си. Разбира се, никак не беше сигурно, дали Майката ще му каже това, което знае. Поклати глава и смушка коня си надолу по склона, където го очакваха Атол и хората му.

Откакто Джоана му бе заявила, че подозира Майката в убийството на родителите й, той си търсеше извинение, за да посети старата жена, преди да се срещне с момичето. В цялата история имаше нещо много обезпокоително. По време на последното му посещение в манастира, Майката бе говорила за Джоана, като за постоянен свой гост. Дори нещо повече, бе говорила за младата жена като за приятел. Ала в същото време си припомни, колко загадъчно и уклончиво бе отговаряла Майката на всичките му въпроси, относно младата жена. Сега, след като знаеше, че Джоана е жива, войнът се питаше, дали и Майката не подозира това. Но как бе възможно? А което бе още по-важно, защо — освен ако не е видяла старицата да подпалва пожара със собствените си ръце — Джоана Макинес ще смята Майката за убийца?

— Значи успяхте да убиете още няколко кошути? — каза Гавин, щом приближи до съседа си.

— Да — кимна граф Атол, — можехме много лесно да убием още няколко. По тези земи отдавна никой не е ловувал, така че гората гъмжи от дивеч.

Гавин потупа Парис.

— Е, аз си помислих, че ще можем добре да използваме излишъка от месо. На връщане ще спрем в манастира. Можем да оставим част от дивеча, който убихме днес. А докато сме там, мога да използвам случая да поговоря насаме с Майката.

Мълчанието на Атол накара Гавин да го погледне. Лицето му бе потъмняло, а погледът му беше отправен към манастира.

— Ако не искаш да дойдеш с мен, можем да се срещнем в замъка. Икономът ми ще те придружи и ще се погрижи за удобствата ти — Гавин видя как лицето на госта му няколко пъти смени цветовете си.

— Да — рече накрая графът, — нямам никакво желание да се срещам с онази старица, нито пък да виждам купчината камъни, която представлява нейната обител. Ще се видим в Айрънкрос.

Докато Гавин се опита да прикрие задоволството си, острите и проницателни очи на граф Атол се приковаха в лицето на домакина му.

— Я ми кажи — с нехаен тон поде той, — посрещнаха ли те добре, когато за пръв път отиде в манастира?

— А ти откъде знаеш, че вече съм посещавал Светата обител?

Макар че планинецът не отклони погледа си, Гавин забеляза промяната в изражението на лицето му.

— Просто предположих, че си бил там — твърдо отговори графът. — Руините на манастира и околните земи са собственост на Айрънкрос от… един дявол знае откога. Реших, че сигурно ще пожелаеш да се срещнеш с нея.

— Както сам каза, аз наистина вече бях там — отвърна Гавин. — Тя е много интересна жена. Но за да отговоря на въпроса ти, тя и монахините не са много приятелски настроени, ако съм те разбрал правилно. Но какво те накара да ме попиташ?

Планинецът се наведе напред и потупа главата на коня си.

— Е, не знам какво си чул, но през годините много от селяните, обитаващи твоите земи, се преселиха в моите. Някои търсеха работа, а други закрилата на силен господар.

Свещеникът вече му го бе казал и затова Гавин кимна.

— Историите, които тези хора разправяха, ме накараха да повярвам, че има нещо много странно… може би опасно около този манастир — Атол впи поглед в домакина си. — И в онази стара жена.

— Какви истории?

— Истории за… — гостът махна с ръка в посока на долината. — За жени, които са живели по тези места… странни и жестоки жени. И други истории за мъже, които са били отвличани от земите около Айрънкрос и са били държани като роби в манастира. Невероятни истории за това, че тези мъже били използвани за разплод на жените. А след това са били удавяни във водите на езерото или… изгаряни!

— И ти вярваш на всички тези измислици? — удиви се Гавин.

— Разбира се, че не! — поклати глава Атол. — Реших, че тези хора ги използват като извинение, за да изоставят земите, които техните предци са обработвали от древни времена. Предполагам, че мъжете винаги се ядосват, когато разберат, че жените могат да оцеляват и без тях. Обаче мнението ми се промени, когато сам се сблъсках с тяхната враждебност.

Гавин го погледна с интерес.

— През онова първо лято, когато Джоана дойде в Айрънкрос Касъл, аз бях чест гост в замъка. Тя познаваше пла…

— Това е било миналото лято, предполагам — Гавин долови враждебността в гласа си и сведе глава, когато Атол го стрелна с поглед. Напук на здравия разум изпитваше желание да извие врата на този мъж.

— Не, по-миналото лято — отвърна графът. — Първото лято, когато Айрънкрос стана неин дом. Аз бях постоянен гост тук. Но през есента я изпратиха обратно при двора, а когато на следващата година се върна с новината… — той спря, а лицето му потъмня подобно на мрачен зимен ден по време на буря.

Джоана Макинес се бе завърнала в Айрънкрос Касъл като годеница на Джеймс Гордън. Как бе могъл да го забрави! И неговото лице потъмня от гняв. Тя беше жива и официално продължаваше да бъде сгодена за друг мъж. Враждебността между двамата мъже бе почти осезаема. Лицето на Атол се проясни и той продължи:

— Е, всичко това вече е приключило. Но през онова първо лято аз много скоро открих, че Джоана често посещава манастира. И всеки път, когато я питах за това място, тя говореше толкова въодушевено за хората там, за това, което правят, че човек би останал с впечатлението, че е открила някакво райско кътче, обитавано от благородни и светли същества.

— А възторгът й от хората включваше ли и Майката?

— Да, най-вече нея — кимна планинецът. — Старицата била изворът на всичко добро в манастира. Джоана изпитваше към Майката благоговение. Възхищението й към нея нямаше граници.

Гавин се почеса зад ухото и погледна към билото на хълма. Едва се сдържа да не зададе въпроса, който го измъчваше. Какво се бе случило? Трябваше да узнае!

— Както вече казах, откакто съм господар на Балвен Касъл, съм чувал много истории за манастира. Но след като започнах открито да ухажвам Джоана, реших, че съм длъжен да узная нещо повече за това място и обитателите му и за… Майката. И я придружих дотам.

— Това, което видя, потвърди ли думите й за мястото и за Майката?

Сивите очи на Атол се втренчиха в лицето на Гавин.

— С изключение на Майката, не видях жива душа. Това беше много странно, тъй като бе по време на жътва, но реколтата си стоеше неприбрана на полето. Не се виждаше никой да обработва земята. Това бе най-необичайното нещо, което бях виждал. Когато си тръгнахме, аз попитах Джоана и тя ми отговори, че появата ми е изплашила селяните. Може би следващия път щели да ме приемат по-добре.

— И беше ли по-различно, когато отново се върна?

Атол се изсмя.

— Не, не беше по-различно. Обаче аз съм много упорит и реших, че ще успея да надвия ината на тези жени. За такива ги мислех тогава — за изплашени, безименни и невидими жени! В края на краищата, аз бях този, който се почувства неканен и излишен.

— А как се отнесе Майката към теб? — мрачно попита Гавин.

— Тя търпеше присъствието ми заради Джоана. Но никога не ме заговори, сякаш изобщо не ме забелязваше. Ходих там около десетина пъти, преди Джоана да ме помоли да престана. Беше ясно, че присъствието ми създаваше известно напрежение в общуването й с онези жени. Така че, накрая тя избра тях пред мен.

Гавин се извърна от натъженото лице на планинеца. Замисли се над думите му. Бе очевидно — между Джоана и тези жени, включително и Майката, е съществувала много здрава връзка. И тя е била много по-силна от това, което младата жена бе изпитвала към граф Атол. Очевидно графът е ухажвал Джоана и беше поискал ръката й. Ала Джоана го бе отхвърлила — първо, като го бе изключила от своя свят, а после, като се бе сгодила за друг.

Гавин отново погледна към манастира. Макар, че можеше да узнае много от Майката, младият мъж бе сигурен, че Джоана ще му каже неща, които са по-важни от тези, които би могъл да научи от Майката, Алан, Атол или когото и да било друг.

Изглежда, само Джоана притежаваше ключа към миналото.