Мей Макголдрик
Пламък (10)

Глава 9

Силният вятър, който се изви накара дребничкия свещеник да изглежда още по-крехък и слаб на фона на природната стихия. Отец Уилям опря тоягата си в земята.

— Графът на Атол беше в Айрънкрос в нощта на пожара.

Гавин се втренчи изумено в него.

— И как така графът се е спасил от пламъците, а всички останали са загинали?

— Той не бе отседнал в южното крило. Преди пожара гостите обикновено биваха настанявани в Старата кула, дори и благородниците. Атол бе настанен в стаите, които сега заемате вие, милорд.

Гавин веднага си представи тайния проход, който свързваше спалнята му с южното крило. Когато погледна отново свещеника в очите, дребничкият мъж побърза да се извърне.

— Разкажи ми за нощта на пожара.

Отецът не отговори веднага, а обърна лицето си към вятъра.

— През онази нощ някакво зло тегнеше над замъка — изрече накрая той, вдигна ръка и посочи към езерото. — Луната бе кръгла, студена и много светла. Кучетата в замъка не спираха да вият, сякаш самият дявол се бе вселил в тях. А след това имаше… — мъжът замълча отново и погледна Гавин право в очите. — Става въпрос за господаря.

— И какво за него?

— През всичките тези години, през които познавах сър Джон Макинес, винаги съм го смятал за кротък човек. Той беше силен мъж, но не беше жесток и не обичаше насилието. Никога не е вдигнал ръка да удари някого в пристъп на гняв. Не съм го виждал да бие някого от слугите. Дори понякога се питах, милорд, дали изобщо е способен да се разгневи и да избухне — Отец Уилям поклати глава. — До онази нощ!

Гавин чакаше нетърпеливо свещеникът да продължи.

Някакво движение в прохода, който извеждаше към двора, привлече вниманието на Гавин. Маргарет, нямата прислужница, се втренчи за миг в тях, после се извърна и изчезна. Господарят се обърна отново към свещеника:

— Какво точно се случи през онази нощ?

Отец Уилям се откъсна от спомените и го погледна в лицето.

— Нека да отидем да седнем някъде на завет — рече той и го поведе към каменната пейка до скалата от другата страна на църквата.

Гавин отхвърли с махване на ръка предложението да седне, подпря крак на ниската стена и се загледа към езерото. Погледът му се зарея над хълмовете и малката долина в далечината, където се бе сгушил полуразрушеният манастир.

— Какво се случи през онази нощ? — повтори той, без да поглежда към отец Уилям.

— Беше ужасна нощ. Нощ, през която Господ бе отвърнал лицето си от нас — започна дребничкият мъж. — Когато избухна разправията между сър Джон и графа, въздухът бе наситен с някакво зло. Двамата се караха повече от два часа, започнаха още след вечерята и продължиха, без да спират. Размениха си много тежки и обидни думи. Ако не присъстваха и дамите, не се съмнявам, че през онази вечер в голямата зала щеше да се пролее кръв — свещеникът огледа двора. — Господарката Джоана взе разправията им присърце. Искам да кажа, че трябваше да седи на една маса с двама мъже, които се караха заради нея. Тя беше гордо момиче. Беше прекалено добра за подобно място. Макар че бе жена, знаеше, че струва много повече от някакво парче земя и не желаеше да я превръщат в разменна монета. Всички ние, които седяхме на по-ниските маси, изпитвахме жал към нея — да седи там, с наведени очи и пламнали от срам страни…

Отец Уилям се наведе и откъсна една детелина.

Гавин го наблюдаваше как мачка нервно нежните листенца между пръстите си.

— И тогава, двамата мъже започнаха да си разменят още по-груби обиди. Сър Джон накрая загуби окончателно търпението си и войните в голямата зала започнаха да се прегрупират около господарите си. Тези от нас, които останаха скупчени в ъглите, бяха сигурни, че ще се пролее кръв. Внезапно господарката Джоана се изправи и слезе от подиума. Двамата мъже спряха и я погледнаха. Когато тя напусна голямата зала, стана тихо като в гробница. А след като дъщеря й излезе — преди някой да успее да каже нещо — лейди Ан, съпругата на господаря, заговори и накрая успя да накара двамата мъже да се успокоят и да се оттеглят за сън.

Гавин нетърпеливо впи поглед в свещеника.

— Но ти не ми каза защо са се карали. Защо Атол се е разправял, заради дъщерята?

Свещеникът извади една броеница от колана си. Запрехвърля гладките дървени зърна между пръстите си и вдигна поглед към новия господар на Айрънкрос.

— Не знам как е покрай границата^[1] милорд, но тук, в планините земята, могъществото, силата и доброто име на клана са над всичко.

Гавин си припомни за враждата, която от векове тегнеше над земите на Фърнихърст, неговото имение, което се намираше далеч на юг.

— И по границата не е по-различно, но не в това е въпросът.

Свещеникът мрачно кимна.

— Повече от четири поколения графовете на Атол се опитват да разширят земите си на юг от Балвен Касъл. Струва ми се, че те винаги са искали Айрънкрос Касъл и Лох Мъри. Разправят, че в миналото няколко пъти са се опитвали да завземат Айрънкрос, но никога не са успявали. Тогава, когато са дали имението на Дънкан Макинес, битките за него са престанали.

— Значи Дънкан е първият от клана Макинес, който е бил господар на Айрънкрос?

— Да — отвърна свещеникът. — Било му е дадено по същия начин, както и на вас. Кралят му го е предоставил, когато и последният от вождовете на клана Мъри е умрял или се е преселил в други земи… от страх пред проклятието — Уилям се намръщи и погледна новия господар на Айрънкрос. — Разбирате ли, те всички са знаели за проклятието, но повечето не са му вярвали, докато не е станало твърде късно за тях.

Гавин бе сигурен, че думите на свещеника се отнасят и до него.

— Ти казваш, че след като Дънкан Макинес е поел управлението на имението, враждата със Стюартите от Атол е стихнала. От това, което знам за планинците, ми е трудно да повярвам, че те ще се откажат така лесно от нещо, което са искали толкова отдавна.

— Да, това, което казвате, е самата истина, милорд. Но разбирате ли, кланът Мъри от Айрънкрос и Стюартите от Атол са заклети врагове още от древността. Дънкан Макинес е дошъл тук от Аргайл, така че не е имало как да продължат кръвната вражда. А и доколкото знам, още от самото начало Дънкан е дал да се разбере на графовете на Атол, че двете семейства може един ден да се обединят посредством брак между наследниците им — Отец Уилям поклати глава. — Но Дънкан имал само синове, така както и графовете Атол, така че нищо не можело да се направи. Докато…

— Джоана!

— Да — кимна мъжът. — Смятам, че точно това си е мислел графът.

— Но не и Джон Макинес — добави Гавин. Малко по-малко нещата започваха да се изясняват. — И Джоана е била сгодена за Джеймс Гордън вместо за Атол.

— Точно така! И тъкмо това бе причината за посещението на графа през онази нощ в Айрънкрос. Току-що бе научил новината за годежа.

— Предполагам, че изненадата не е била от приятните.

— Не, милорд — сериозно отвърна свещеникът. — Графът бил уверен, че след като тя… е наследница на имението, то по право му принадлежи.

— И така, бащата защитил избора на дъщеря си и двамата мъже са се скарали.

— Изборът на дъщеря си? — свещеникът твърдо поклати глава. — Поне доколкото аз знам, Джеймс Гордън не бе неин избор. Сър Джон лично уреди Джоана да се омъжи за него. Но понеже беше добра и покорна дъщеря, тя е искала да достави удоволствие на баща си. Освен това предполагам, че що се отнася за силата и богатството, Гордън не е бил по-лош избор от Атол, въпреки че не притежава графска титла. Но това не е всичко!

— И какво още има?

— Сър Джон искаше, тя да се махне от това място. Вярвам, че той бе единственият от господарите на Айрънкрос, който напълно вярваше в проклятието и се страхуваше от него. И то не толкова заради самия себе си, а заради дъщеря си и за нейните бъдещи деца. А Джеймс Гордън имаше роднини на север. Сър Джон знаеше, че той няма да иска да се премести в Айрънкрос Касъл. Баща й искаше лейди Джоана, да бъде колкото се може по-далеч от Балвен Касъл, от имението на граф Атол.

Гавин се обърна и погледна свещеника право в очите.

— И това е била причината за жестоката му разправия с Атол!

— Това е всичко, което знам. — Отец Уилям се изправи и пъхна броеницата в колана си. — Ако това е всичко, което искахте от мен…

Гавин кимна и остана да гледа как дребничкият мъж пресича двора на църквата. Когато излезе на открито, вятърът поде расото му и го уви около слабото му тяло.

Войнът също се изправи, прекоси гробището и се запъти към извития проход, който свързваше Старата кула с южното крило и разделяше малката църква от вътрешния двор на замъка. Алан и всички останали, с които бе разговарял, никога не бяха намеквали с нещо, че пожарът не е бил нещастен случай. Но, изглежда, злополуките в Айрънкрос Касъл не бяха рядкост. Може би някоя свещ е била прекалено близо до гоблен или пък въглен е паднал върху тръстиката на пода.

Ами ако истината бе съвсем друга?

Откъм двора се разнесоха викове и тропот на конски копита. Гавин погледна натам. Джон Стюарт, графът на Атол и господар на Балвен Касъл, бе пристигнал.