Джейн Ан Кренц
Дъхът на страстта (8)

7

Макс свали очилата на Клио и ги постави на малката масичка. Успя да вложи в това действие удивителна интимност. Все едно бе свалил някакъв защитен воал. Тя се почувства гола и уязвима.

Все още можеше да вижда добре собственото си отражение и мержелеещите се зад нея очертания на фигурата на Макс, но образите бяха леко замъглени. Все едно гледаше силуети, обгърнати в сребриста мъгла.

Погледът на Макс срещна нейния в огледалото. Устните му леко се извиха в усмивка.

— Кой е прелъстителят и кой — прелъстеният?

Клио потрепери. Отражението в огледалото показваше как ръцете на Макс се движат по раменете й, сякаш усещаше тежестта им. Чувствената му сила завладя всичките й сетива.

— Не знам. Никога не съм знаела.

— Може би няма отговор — Макс лекичко стисна с пръсти. Гледаше лицето й. — Вероятно, би трябвало да е точно така.

— Как? — Клио не можеше да откъсне очи от огледалото.

— Като че гледаш някоя страхотна картина. И ставаш част от нея. Виждаш някои от пластовете й и знаеш, че няма да имаш мира, докато не ги видиш всичките.

— И какво става, когато ги видиш всичките? — Клио гледаше как ръцете му полека се плъзнаха надолу по раменете й. — Омръзва ли ти картината?

— Не. Невъзможно е да видиш всички пластове. Затова продължаваш да гледаш, да изследваш отново онези, които вече си съзрял, и да търсиш нови. Апетитът никога не изчезва.

Клио докосна една от ръцете му.

— Апетитът ли?

— Можеш да го задоволиш временно, но знаеш, че ще се върне, знаеш, че отново ще искаш да гледаш картината. Отново и отново — той повдигна тежкия сноп коса, отмести го встрани и я целуна по шията. — И отново.

— Звучи болезнено.

Ала желанието, което се зараждаше у нея от топлата му, омайваща целувка, изобщо не бе болезнено. Беше изумително вълнуващо.

Очите на Макс блещукаха в полумрака.

— Апетитът е част от удоволствието. Но всичко това ти е познато, нали?

— Не. Да… — тя потрепери, когато той очерта с пръсти линията на челюстта й. — Не знам.

Очите на жената в огледалото бяха все още забулени и загадъчни, макар вече да не бяха скрити зад очилата.

— Описала си това усещане в „Огледалото“ — рече Макс. Прокара пръсти през косите й, сякаш беше скъпоценна коприна. — На всяка страница присъства апетитът, гладът. Книгата е изпълнена с него. Той е толкова дълбок, че притежава силата да накара и читателят да изпита глад.

— „Огледалото“ е измислица — рече задъхано Клио. Макс посегна изотзад и започна да разкопчава оксфордската й риза.

— Измислица като тази, която сега виждаме в огледалото. Фантазия, която същевременно е и реалност.

— Не.

Ала тя вече не бе толкова сигурна в това. Прав беше той, фантазията бързо се превръщаше в реалност. Макс я превръщаше. Всичко това бе объркващо, караше я да губи ориентация. Същевременно бе и невероятно вълнуващо.

— Ти си жената от книгата, но ти си и жената, която сега гледаме в огледалото, нали, Клио?

Замайващо усещане премина през тялото й, главата й леко се размъти.

— Ако аз съм тя, ти кой си?

— Знаеш кой съм. Аз съм мъжът от огледалото. Но аз съм и мъжът, който те докосва. Блестящото откритие на „Огледалото“ е, че прелъстителят и прелъстеният са едно цяло.

Искаше й се да обясни що за измислица бе всъщност „Огледалото“, но не можеше да намери думите. Той никога нямаше да повярва, че тя съвсем бегло познаваше онази чувственост, която бе описала в книгата си. Никой мъж не би повярвал, че „Огледалото“ бе плод почти изцяло на въображението й.

Клио гледаше изображението в огледалото, докато Макс полека разкопчаваше ризата й. Бе прикована от изображението на пръстите му, когато те се плъзнаха по засенчената долинка между гърдите й. Жената в огледалото не би могла да е наистина самата тя, помисли си Клио. Изглеждаше загадъчна, екзотична, чувствена, приличаше на Клеопатра, а не на Клио.

Пръстите на Макс докоснаха голата й кожа и тя усети как започна да се слива с жената от огледалото. Мъжът от замъгленото изображение я гледаше с разбиращи очи, очи, които бяха видели множество пластове, очакващи да бъдат открити. Очи, изпълнени с глад, досущ като нейния, а може би и още по-силен.

Това откритие я потресе.

— Макс, мисля, че започвам малко да се боя.

— От мен ли?

Тя погледна в огледалото и видя как изостреният глад бе отпечатан във всяка черта на лицето му. Но видя също и контролът, самодисциплината, с които владееше жаждата си и знаеше, че се намираше в безопасност.

— Не — рече тихо Клио. — Не се боя от теб.

— От себе си ли? — вече бе разкопчал ризата й. Полека я разтвори и разкри гърдите й.

— Предполагам — от неизвестното.

— Но ти знаеш какво ни очаква, Клио. Написала си цяла книга за това — Макс освободи ризата от раменете й и я остави да падне на пода. Обви кръста й с ръце и плъзна ръце нагоре да обхване гърдите й. — Аз съм този, който пристъпва в неизвестното.

И той бе искрен, помисли си Клио, силно заинтригувана. Не и в буквалния смисъл, разбира се, но тя някак си усещаше, че тази вечер щеше да донесе и на Макс непознато преживяване. И това я трогна дълбоко.

Без да каже нищо, тя вдигна пръсти да докосне бузата му. При това движение гърдата й се плъзна нагоре. Палецът на Макс докосна зърното й и тя усети как я изгаря ново усещане. Извика тихичко и затвори за миг очи. Облегна се на Макс, потърсила топлината и силата на тялото му. Беше твърд като скала зад нея. Усещаше възбудения му член опрян отзад.

Клио отвори очи, когато усети, че пръстите на Макс тръгват към копчето на джинсите й. Докато сваляше ципа, обсипваше косата й с настойчиви къси целувки. Клио гледаше в огледалото как смъква джинсите и бикините й надолу по бедрата. Беше все едно да виждаш как една мечта се сбъдва. Беше част от нея и въпреки това все още — встрани от нея. Истинската Клио все още се носеше в несигурност между изображението в огледалото и жената, застанала пред него.

— Погледни се — в тона на Макс усети първичното мъжко благоговеене. — Красива си.

Не беше красива и го знаеше, но част от магията тази вечер се състоеше в това, че Макс можеше да я накара да се почувства красива. Клио се усмихна замечтано и покри дланите на Макс със своите.

Той спусна пръсти надолу, към тъмното, къдраво триъгълниче, скрило най-потайните места на Клио. Тя облегна глава на рамото му. Когато той плъзна пръст в топлата влага, която се бе събрала в гънките между краката й, тя изстена.

Истинският мъж.

Клио се обърна рязко в прегръдката на Макс и разтвори пръсти върху гърдите му. Без колебание вдигна глава и му предложи устните си.

Макс изстена и впи устни в нейните. Силата на неговата жажда я овладя напълно. Усети се като малко, гъвкаво дръвче по време на буря. Целувката му не приличаше на онази от предишната вечер в солариума. Беше по-загадъчна, по-търсеща и много, много по-откровено еротична.

Клио потръпна от тази яростна чувствена атака, но не изпита желание да се отдръпне. Напротив, копнееше да изпита още от жаждата на Макс. А тя, на свой ред, я правеше ненаситна.

Макс обгърна с ръце задника й и я притисна към възбуденото си тяло. Тя вкуси с език устата му и той, на свой ред, също потрепери.

— Не знам дали бих могъл да преживея всичко това — Макс отново покри устните й със своите и я притегли към леглото. — Но не давам и пет пари, стига ми и това, че те имам за тази вечер.

Клио се притисна още по-силно. Почувства как Макс залитна, опитвайки се да запази равновесието и на двама им без помощта на бастуна си. Чу рязкото му вдишване и разбра, че кракът му протестираше срещу неочаквания товар. Започна да се отдръпва.

— Не — Макс хвана ръцете й и ги натисна здраво към врата си. Очите му блестяха от страст. — Забрави проклетия крак. Притисни се. Силно.

Тя се притисна и почувства топлината, която излъчваше кожата му. Макс изгаряше от желание. Почуди се дали самата тя бе тъй топла, като него.

Той се строполи на завивката и притегли Клио върху себе си. Тя се отпусна върху него, потънала в топлината му. Не можеше да спре да го целува. Искаше да го докосне навсякъде.

Обсипа го целия с целувки. Шията му, гърдите, корема; вкуси всеки сантиметър от тялото му. Той бе толкова красиво, мощно, неповторимо мъжествен. Общият им потенциал бе тъй огромен, че почти я изплаши. Той бе вълнуващия друг, онзи, който щеше да я освободи, и когото тя, на свой ред, също щеше да освободи.

Макс отново ахна, но Клио знаеше, че този път не бе поради болката в крака. Той обгърна с ръка главата й, и притисна леко устните й към гладкия си корем.

— Да — прошепна той. — Толкова е хубаво. Хвана ръката й в своята и я постави върху голямата издутина на панталона си.

Клио притихна, като внимателно обхвана ерекцията му. Надигна глава, въпреки притискаща я негова ръка.

— Макс?

Пръстите му потрепнаха, когато докосна гърдата й. Очите му бяха потъмнели от възбуда.

— Желая те!

Клио се усмихна трепетно.

— Аз също те желая.

— Тогава няма никаква причина да спираме дотук, нали? — и той погледна лицето й.

Клио въздъхна дълбоко.

— Не, няма такава причина.

Макс се отмести на хълбок и положи Клио по гръб. Покри тялото й със своето и я целуна.

Клио мушна пръсти в косата му и изви тялото си в дъга към неговото. Реалността на онова, което изпитваше сега, надминаваше всичко, което си бе представяла, докато пишеше „Огледалото“.

Макс откъсна устни от нейните и с нежелание седна. Разкопча панталоните си и ги свали. Сетне се наведе и отвори малко чекмедже в нощното шкафче. Клио чу шумоленето на станиоловата обвивка. Когато свърши, той угаси лампата и се върна при Клио.

— По-хубав си, отколкото си те бях представяла — прошепна Клио. — И по-голям — тя се изчерви силно. — Искам да кажа като цяло. Това, което исках да кажа…

Макс се усмихна леко, докато се наместваше между краката й.

— Да? Какво искаше да кажеш?

Клио съзря насмешката в погледа му и поклати нетърпеливо глава. Протегна се и обхвана с длани лицето му.

— Макс, опитвах се да кажа, че макар донякъде да си по-различен, отколкото очаквах, все пак някак си те познавам по начин, който не мога да обясня. За теб съм мечтала, докато писах „Огледалото“. Не разбирам. Как съм знаела за теб?

— Няма нужда да разбираш — той я целуна леко по устните. — Ти ме прелъсти още в мига, в който те видях за пръв път. Отвори се за мен, Клио. Бог ми е свидетел, че се нуждая от теб.

Тя почувства как той лекичко напира, навлажнявайки се от влагата между краката й. Стисна здраво раменете му и се стегна. Не знаеше какво точно трябваше да очаква, но самото очакване заплашваше да я съкруши.

Макс вдигна вежди, когато ноктите й се забиха в кожата му.

— Не се безпокой, тази нощ няма да ходя никъде.

— Знам — Клио се опита да отпусне пръсти. — Съжалявам, без да искам.

В тихия му смях се долови нотка на мъжко задоволство. Но съдържаше и нежност, която караше Клио да се чувства в безопасност повече от всеки друг път след смъртта на родителите й. Намираше се в добри ръце, каза си тя.

— Всичко е наред — рече Макс. — Не се оплаквам. Просто никой досега не ме е прегръщал така, както теб.

— Как те прегръщам?

— Сякаш никога няма да ме пуснеш — Макс отново я целуна по устата. В същия миг той нахлу в нея с един-единствен тласък и я изпълни изцяло.

Клио ахна изненадана и притвори очи.

Макс остана напълно неподвижен, цялото му тяло изведнъж се бе стегнало.

Клио внимателно отвори очи и го видя да се взира в нея шокиран и изумен. Никой от двамата не помръдна.

Макс се съвзе пръв.

— Не ми казвай, че това бе… — и той замлъкна, затруднен да намери думите. — За пръв път ли…?

— Да — тя му се усмихна, усещайки, че тялото й бързо се приспособяваше към необичайното му присъствие в нея. — Напомни ми да драсна няколко реда на терапевта си утре заран. Искам да й съобщя, че си заслужаваше чакането. Струва ми се, че тя ме смяташе донякъде за фригидна.

— По дяволите! — Макс отпусна влажното си чело върху нейното. — Не разбрах.

— Знам — Клио още по-силно стисна раменете му. Усещаше силно и болезнено присъствието му в себе си. — Смяташ ли, че бихме могли вече да продължим?

— Не мисля, че вече можем да се спрем.

— Добре.

Макс започна да се движи в нея. Правеше го бавно, внимателно и много, много щателно. Люби я, докато гърбът му не лъсна от пот и мускулите не затрепериха под кожата му. Клио усещаше как тялото й се впиваше в неговото с всяко негово движение. Не можеше да се насити на усещането за горещото му и плътно присъствие в нея. Повдигна бедра от леглото.

— Боже мой, Клио — той посегна и я погали бавно с умели пръсти.

— Макс! — Клио се отдаде на оргазма с тих вик на изненада.

— Не се бой. Всичко е наред. Точно тъй трябва да бъде — и Макс нахлу за последен път в нея и с дрезгав стон й даде да разбере, че и той се бе отдал на не по-малък оргазъм от нейния.

Макс дълго мълча. Беше се отпуснал на възглавницата, прегърнал Клио.

— Защо не ми каза? — попита най-сетне той.

— Какво? — Клио се гушна още по-близо. Чувстваше се невероятно доволна и малко сънлива. Единственото, което й се искаше, бе да затвори очи и да се долепи до топлата сила на Макс. За жалост след малко трябваше да се облече и да слезе в кулата си.

— Ами например: „Виж какво, Макс, никога досега не съм го правила и ще ти бъда благодарна, ако внимаваш и го направиш както трябва“ — рече тихо Макс.

Клио отново се усмихна.

— Май не се нуждаеше от някакви инструкции или съвети. Направи го както трябва. Всъщност, сякаш по книга — тя замлъкна и си спомни думите му онази нощ, когато бе обвил врата й с панделката и я бе целунал. — Както обеща.

Макс потрепна.

— Като стана дума за книга — рече зловещо той, имаш ли нещо против да ми кажеш как така някой, който е ъ-ъ-ъ…

— Лишен от личен опит? — предложи услужливо продължението Клио.

— Да го наречем романтично предизвикана — рече дипломатично Макс.

Клио надигна глава и го погледна.

— „Романтично предизвикана“ ли?

— Ами търсех най-дипломатичния израз. Клио се усмихна.

— „Романтично предизвикана“? „Романтично предизвикана“!

— Ако фразата не ти харесва, измисли друга.

— Чакай да видим — Клио се замисли. — Какво ще кажеш за „Лишена от любовни връзки“!

— Бива.

— Не, не, почакай. Сетих се за по-добра — Клио седна, вдигнала чаршафа до гърдите си. — Какво ще кажеш за „Сексуално обедняла“!

— Както и да е. Клио, аз се опитах да попитам…

— Почакай — Клио вдигна ръка. — Имам още по-добра: „С по-различен опит“.

— По дяволите, Клио…

— Чакай, чакай. Сетих за още по-добра фраза. Какво ще кажеш за „Чувствено увредена“!

— Стига с тези дипломатични шеги — рече Макс.

— Опитвам се да завържа сериозен разговор.

— Ти започна. „Романтично предизвикана“. Хареса ми — Клио се разсмя.

— Е, защо не отговориш на въпроса ми?

— „Романтично предизвикана“ — Клио се засмя още по-силно.

— Не е чак толкова смешно — рече мрачно Макс.

— Не, смешно е — Клио се кискаше тъй, че не можеше да говори. — Особено пък, когато думите са твои.

Макс я погледна успокояващо.

— Ще имаш ли нещо против да ми кажеш как успя да постигнеш такъв убедителен реализъм в „Огледалото“.

Клио отново се преви от смях.

— Разчитах изцяло на въображението си.

Той я изгледа с недоверие.

— На въображението си ли?

— Ако си помислиш, ще си спомниш, че в повечето време „Огледалото“ се занимава с чувството на очакване, а не с реалното преживяване.

— С жаждата — рече тихо Макс.

— Точно така. С жаждата — Клио се наслади на богатото, топло чувство, което я изпълваше. В нея отново забълбука смехът. — Повярвай ми, по тази част съм специалистка.

Макс бе слисан.

— Няма да го оспорвам. И въпреки това…

— За да извикаш силно, Макс, няма нужда да скочиш от някой самолет, за да почувстваш как ще се отрази на вътрешностите ти.

— Каза ми, че преди родителите ти да починат си имала някого — рече внимателно Макс.

— Имах. Всъщност бяха двама или трима. Не и едновременно, разбира се. Но не съм спала с нито един от тях.

— Защо? — настоя Макс.

Клио сви рамене.

— Никой от тях не бе господин Истинският, въпреки че трябва да призная, че номера втори и трети бяха наистина страхотни целувачи. Сетне, когато родителите ми починаха, терапевтът ми каза, че съм развила психологически блокаж или нещо подобно, вече ти казах.

Макс се втренчи в нея и бавно поклати глава.

— Невероятно е…

— Кое?

— Че си написала „Огледалото“, използвайки само въображението си.

— Талант — рече Клио без никаква скромност. — Чист талант.

— Винаги съм уважавал много творческото въображение — рече Макс.

— Не се учудвам. Нали си в края на краищата познавач на изкуството… — радостта на Клио заплашваше да избухне в нов изблик на смях. Не бе сигурна, че можеше да го сдържи. — Кажи ми, велики познавачо, как ме намираш на фона на един среден Ван Гог?

Макс присви очи.

— По-колоритна.

— Колоритна — смехът отново я победи. Тя потъна отново в дебрите му, та чак се търколи от леглото. Приземи се меко на килима и отново избухна в кикот. — Ами в сравнение с Пикасо?

— Малко по-непредвидима си от Пикасо — Макс се надигна на лакът и надникна от леглото. Погледът му бе непроницаем. — Виждаш ми се в необичайно добро настроение тази вечер.

Очите на Клио се разшириха.

— За Бога, Макс, наистина ли смяташ настроението ми за необичайно при стеклите се обстоятелства?

— Нека просто да приемем, че не съм чувал за някой, който от смях да е падал от леглото след секс.

— Колко души, очаквали тъй дълго да изпитат секса, познаваш? — контрира го Клио.

— Имаш право — и Макс направи пауза. — Забрави какво ти е казал терапевтът ти. Кажи ми какво толкова очаква през всичките тези години.

— Истинският мъж, разбира се.

Макс притихна.

— Истинският мъж ли?

— Аха — смехът на Клио затихна до кротка усмивка. Тя скръсти ръце под главата си и се взря щастлива в тавана. — Терапевтът ми твърдеше, че той никога няма да се появи. Че съм използвала въображението си като извинение да не се забърквам в любовни истории.

— А ти какво отвърна?

— Казах, че се надявам рано или късно той да се появи в живота ми, защото просто нямам друг избор по въпроса. Трябваше да го чакам. Усещах всички останали като неистински. Терапевтът не разбра това, каза, че не съм можела да го обясня. Това бе една от причините да се разделим. Плюс факта, че струваше цяло състояние.

— Клио — попита съвсем тихо Макс, — как разбра, че аз съм истинският мъж?

Тя го погледна изотдолу, от пода, и разбра, че въпросът му бе напълно сериозен. Спря да се хили.

— Не знам. Предполагам, че е същото, когато ти разбираш, че някоя картина е хубава, още щом я видиш. Някакъв вид вътрешно око.

Макс дълго време не откъсна поглед от нея. Сетне устните му се извиха някак дяволито в усмивка.

— Като говорим за картини, ти наистина ли не знаеш къде са моите лътръли?

— Не — Клио седна. — Съжалявам, Макс, но Джейсън не ми е продумал и думица за тях.

— Вярвам ти.

— Добре, защото това е самата истина — докато се изправяше, Клио се усмихна. Намери очилата си и ги сложи на носа си. — Боже мой, виж колко е часът. Най-добре е да се обличам и да си отивам в стаята.

— Остани при мен тази вечер.

Докато навличаше ризата си, му хвърли изпълнен с копнеж поглед.

— Бих искала да остана, но не мога. Може да се наложи Джордж да ме потърси по някаква причина. Ще позвъни в моята стая, а не в твоята.

— Обади му се и му кажи, че си при мен. Докато вдигаше панталоните си, тя се изчерви.

— Ще стане малко неудобно, не смяташ ли?

— Не — рече Макс. — Така ще е честно.

— Не е въпрос на честност, а на личен живот — Клио обу сребристите си маратонки и се наведе да завърже връзките им. — А и не е само той. Всеки, комуто потрябвам, ще ме потърси в стаята ми. Хората ще се тревожат, ако не ме намерят.

Макс полека се изправи.

— Щом искаш така, ще те изпратя до стаята ти.

— Не е необходимо да го правиш.

Клио погледна Макс, когато той отгърна чаршафа си. Светлината на нощната лампа освети назъбения бял белег на бедрото му.

— О, Макс — прошепна тя.

Той я погледна и видя изражението на лицето й. Докато навличаше панталоните, погледът му стана сериозен.

— Съжалявам. Знам, че гледката не е приятна.

— Не ставай смешен — Клио изтича до леглото и клекна до него. Докосна крака му с леки, търсещи пръсти. — Никак не е чудно, че те мъчи толкова. Чаят на Андромеда помага ли?

Макс погледна ръцете й върху бедрото му.

— Колкото и да е учудващо, помага. Но не и така, както твоят сръчен масаж.

Клио го погали и стисна леко.

— Боже мой, като си помисля колко силно те е боляло…

— Не си мисли за това — рече сухо Макс. — Аз не мисля.

— Катастрофата трябва да е била ужасна.

— Вината беше моя — рече Макс. — Аз се провалих.

Клио разгледа странния сбръчкан белег.

— Ти ли шофираше?

Той едва се усмихна.

— Да — вдигна панталоните си и се изправи на крака. — Сигурна ли си, че не искаш да останеш?

Клио също се изправи.

— Страшно бих искала. Но не смятам, че ще е правилно — и тя хвърли поглед на подноса с чая. — Обещай ми, че ще изпиеш, чая, преди да си легнеш.

— Ще е изстинал.

— Няма значение — настоя Клио. — Въпреки това го изпий.

— Добре — той докосна с пръст устните й. — Обещавам. Хайде. Най-добре да се прибереш в стаята си. Имаш да въртиш странноприемница, а мен ме чака дълъг път сутринта. И двамата се нуждаем от почивка.

Тя сключи пръсти около китката му.

— Благодаря ти, че намери Бен.

Макс стисна челюсти.

— Няма нищо. Но разбираш, че не мога да гарантирам да го уговоря да се върне, Клио.

— Знам — усмихна се тя. — Но кой знае защо си мисля, че всичко ще е наред. Дълбоко в себе си съм уверена, че Бен ще иска да се върне при Триша и при бебето.

— Иска ми се ти и останалите да не сте чак толкова оптимистично настроени — Макс взе бастуна си и се запъти към вратата. Ръката му почти яростно стисна дръжката. — А какво ще стане, ако не мога да го убедя да се върне?

— Той ще си дойде с теб — рече Клио, чувстваше се изключително уверена.

Макс не отвърна нищо. Изпрати я по стълбите към мансардата и по коридора до стаята в кулата. Когато стигна до стаята й, той се обърна с лице към нея. Повдигна с пръст брадичката й.

— Клио… — рече бавно той. — За тази вечер… Не знам какво точно да кажа.

— Всичко е наред, Макс — Клио се изправи на палци и леко го целуна по бузата. — Няма нужда изобщо да казваш нещо — и тя отвори стаята си и влезе вътре. — Лека нощ.

Макс я гледа дълго и мълчаливо, сякаш искаше да запомни всяка подробност от лицето й.

— Лека нощ, Клио.

Обърна се и пое по коридора към стълбището за мансардата.

Клио затвори вратата и се облегна върху нея. Във вените й още течеше великолепната еуфория. Целият свят тази нощ й се струваше топъл и розов. Бъдещето никога не бе изглеждало тъй светло и пълно с обещания.

Вдигна ръце към небесата и се усмихна.

— Джейсън Кързън, не знам какво си направил с тези картини, които Макс тъй силно желае, но благодаря ти за това, че го прати да ги търси.

 

 

На следващата сутрин всички се събраха в кухнята да изпратят Макс.

— Още елдени палачинки? — попита го Дейстар, като видя, че чинията пред Макс е празна.

— Не, благодаря ти.

Макс сгъна най-внимателно кърпата си и я постави до чинията.

— Още кафе? — втурна се с каничката Силвия. — Очаква те дълъг път.

— Мисля, че пих достатъчно — Макс погледна часовника си. — Най-добре е да тръгвам.

Клио му се усмихна от отсрещната страна на масата.

— Обещай, че ще караш внимателно.

Той я изгледа също тъй непроницаемо, както и снощи.

— Обещавам.

— Ще те чакаме — рече тихо Клио.

— Тъй ли? — попита той.

Преди Клио да успее да отговори, Сами се втурна напред и сграбчи с цяла ръка панталона на Макс. Дръпна скъпата материя, за да привлече вниманието му.

— Не забравяй да си закопчееш колана — рече сериозно момчето.

Макс го погледна.

— Няма.

Сами бе определено доволен, че наставленията му щяха да бъдат спазени. Засмя се, обърна се и излетя от кухнята.

Силвия се усмихна, след като вратата се затвори зад сина й.

— Много си добър с него, Макс…

— Имаме общи интереси — рече Макс. — И двамата харесваме книгите и изящното изкуство.

— Не карай бързо на връщане — посъветва го Андромеда. — Заражда се нова буря. Ще ти запазим вечеря.

Макс я погледна.

— Може да се върна много късно.

Андромеда му се усмихна ведро.

— Няма значение. Вечерята ще те чака.

Триша се усмихна неясно на Макс.

— Кажи на Бен, че го обичам — прошепна тя.

Макс се изправи.

— Ще му кажа.

— Благодаря ти, Макс.

Той огледа полукръга от застинали в очакване лица, който го обграждаше.

— Ще говоря с Бен, ако успея да го намеря. Но гаранции няма. Всички разбирате това, нали?

Клио и другите кимнаха покорно, макар и нетърпеливо.

— Разбираме — обобщи весело Клио.

Устните на Макс се изкривиха.

— Разбирате, друг път — изропта той. — Всичките си мислите, че ще успея в тая работа, нали?

— Нищо не е сигурно — рече Андромеда. — Но мисля, че Клио е права. Ти най-добре можеш да я свършиш.

— Ще те изпратя до колата — последва го Клио. — Кога смяташ, че ще се върнеш?

— Не знам.

— Е, няма значение — Клио отвори входната врата. — Ще те чакаме.

Макс не отвърна нищо. Стигнаха до ягуара, той извади ключовете и отвори вратата. Поколеба се, преди да седне зад волана.

— Добре ли си, Клио?

Тя го погледна заинтригувана.

— Разбира се. Защо питаш?

Той погледна над нея към останалите, които стояха до вратата, готови да му помахат за довиждане.

— Очаквала си дълго снощната вечер. Сигурно си имала сума и нереалистични очаквания. Просто се чудех дали не си съжалявала за нещо на сутринта.

Клио полека се усмихна.

— Оказа се — рече тихо тя, — че очакванията ми не са били никак нереалистични. Всъщност, истинското изживяване надхвърли и най-творческите полети на въображението ми.

Макс изглежда не знаеше какво още да каже.

— Е, аз просто се питах…

Клио запремигва силно.

— А на теб хубаво ли ти беше?

Високите скули на Макс се обагриха в тъмночервено. Той се запипка с ключовете и ги изпусна на седалката.

— По дяволите — наведе се да ги вземе, сетне се изправи. — Да — рече, — беше много хубаво. Най-хубавото досега.

Клио се ухили.

— Добре. Значи всичко е наред.

— Най-добре е да тръгвам.

Тя изчака той да седне зад волана.

— Помни какво ти поръча Сами. Не забравяй да закопчееш колана.

Макс щракна колана и мушна ключовете в контакта. Погледите им се срещнаха.

— Довиждане, Клио.

— Довиждане — тя се наведе и бързо го целуна по устата. — И се връщай бързо у дома! — след което затвори вратата му.

Двигателят на ягуара изръмжа зад гърба й, докато тя вървеше към вратата към фоайето, където Андромеда, Дейстар, Силвия и Триша махаха на Макс.

Клио също се обърна да помаха. Макс не отвърна. Тя не знаеше дали ги вижда в огледалото за обратно виждане или не.

— Е, той замина.

Триша измъкна кърпичка от джоба си и издуха носа си.

— Наистина ли вярвате, че ще доведе Бенджи — искам да кажа Бен?

Клио и се усмихна ободрително.

— Мисля, че ако някой може да го направи, това е Макс.

— Клио е права — съгласи се Андромеда. — Макс изглежда много компетентен.

Всички гледаха мълчаливо как ягуарът изчезва в далечината.

— Той си е тръгнал — Сами се втурна тичешком във фоайето. Стискаше здраво Лъки Дъки в ръка, очите му бяха огромни.

Клио и останалите го изгледаха разтревожени.

— Какво се е случило, миличък? — попита нежно Силвия.

— Макс си е заминал завинаги — очите на Сами се изпълниха със сълзи.

— Не, миличък, той просто отиде да потърси Бенджи — Силвия се намръщи. — Искам да кажа Бен. Ще се върне още тази вечер.

Сами поклати глава, напълно отчаян.

— Заминал си е завинаги.

Клио клекна до него.

— Откъде знаеш, Сами?

— Щото си е взел всичко със себе си — изхълца Сами. — Качих се в стаята му и всичките му неща ги нямаше. Дори и картината, която му подарих.

— Сигурно си сбъркал, миличък — Клио бързо се изправи. — Сигурна съм, че нещата му са там.

— Няма ги — прошепна Сами. — Вратата му не е заключена и всичките неща ги няма.

— Ще ида да проверя — рече Клио.

Хукна нагоре по стълбите, на третия етаж спря да си поеме дъх, преди да поеме по коридора към мансардното стълбище.

Сами сигурно грешеше. Макс щеше да се върне. Сам го каза.

Всъщност, казал ли го бе? Клио се опита да си спомни точните му думи. Но колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че макар и Макс да бе внушил, че ще се върне същата вечер, всъщност не бе обещал.

Клио отвори тясната врата в края на коридора и взе стъпалата нагоре по две наведнъж.

Вратата на стаята на Макс не бе заключена, тъй както бе казал и Сами.

Клио отвори внимателно, усещаше някаква ледена топка в стомаха си.

Стаята бе чиста и подредена, както и в деня, в който Макс се нанесе в нея. Клио я огледа методично. Нито една от скъпите ризи на Макс не висеше в гардероба. Дрешникът бе празен. Черната му кожена пътна чанта също я нямаше. Както и картината на Сами и томчето на „Огледалото“, което Клио му бе дала.

Сякаш Макс изобщо не бе живял тук.

Клио се отпусна на леглото и стисна силно ръце в скута си. Спомни си въпроса, който Макс й бе задал вечерта, след като я прелъсти.

„Като говорим за картини, ти наистина ли не знаеш къде са моите лътръли?“