Джейн Ан Кренц
Дъхът на страстта (3)

2

— Андромеда, тези кифлички са направо неземни — Клио лапна последната хапка от горещата кифличка и задъвка радостно. — Както винаги.

Андромеда, главната готвачка на „Робинс Нест Ин“, се усмихна ведро. Всичките й усмивки бяха такива. Бе задълбала надълбоко в изучаването на метафизиката.

— Радвам се, че ти харесват, скъпа. Направих ги по усъвършенствана рецепта на царевичното тесто, която Дейстар^[1] използва през последните няколко месеца. Знаеш я Дейстар. Не може да престане да експериментира.

— И старата рецепта бе страхотна, но тази е още по-добра. Гостите ще си оближат пръстите.

Клио си взе още една царевична кифличка и я намаза обилно с мед.

Изгълта я набързо, докато оглеждаше напрежението в кухнята. Екипът на Андромеда се състоеше изцяло от членки на Дома за жени „Космик хармъни“^[2], до една на средна възраст и всичките — много трудолюбиви.

Споразумението между хотела и „Космик хармъни“ бе просто и изгодно и за двете страни. Андромеда и екипът й готвеха на гостите първокласна морска и вегетарианска храна, която нямаше равна никъде по крайбрежието. В замяна Клио плащаше на Дома процент от печалбата на странноприемницата, като се бе съгласила да не принуждава жените да носят обичайните бели кухненски униформи.

Андромеда и приятелката й Дейстар бяха основните стълбове на кухненския екип. Другите членки на „Космик хармъни“ идваха според това коя бе в наличност и от какви сръчности се нуждаеха в кухнята. Тази сутрин Клио видя, че усърдно се трудеха Небюла и Констелейшън. Жените в Дома обикновено приемаха нови имена при постъпването си. Някои оставаха за няколко дни, за седмици или месеци. Други, като Андромеда и Дейстар, бяха постоянни негови обитателки.

Всичките жени, които се трудеха тази сутрин, бяха навили ръкавите на дългите си, с перлен цвят, роби над лактите. Ярките им кърпи за глава и необичайните им гердани от бронз и сребро придаваха на кухнята екзотичен вид.

В последното издание на пътеводителя се посочваше, че кухнята в „Робинс Нест Ин“ бе една от най-добрите по крайбрежието на щата Вашингтон през зимата, а и през останалото време на годината.

За Клио жените от „Космик хармъни“ не само допринасяха за печалбите на ресторанта; те й даваха приятелство, а и имаше къде да отиде, когато се нуждаеше от спокойствие и ведрина. Често ходеше в центъра за медитация на „Космик хармъни“, когато понякога я връхлиташе появяващият се от време на време кошмар.

Домът, разположен върху великолепна ивица земя, над самия океан, бе някога изискан голф курорт. Но преди години курортът бе западнал и постепенно се рушеше. Преди пет години Андромеда и Дейстар се бяха заловили за идеята да превърнат изоставеното място в женска комуна. Най-напред взеха под наем земята и сградите. Но преди три години, с помощта на Клио, те събраха ограничените си средства и купиха стария курорт на търг за разпродажба.

Андромеда и Дейстар, душата на „Космик хармъни“, от край време бяха увлечени от метафизиката и философията на осъществяването на личността. Бяха се запознали в един сиатълски бридж клуб, в който се срещаха всеки вторник години наред. С времето всяка от тях стигна по една или друга причина до развод. Бридж клубът се оказа единственото стабилно нещо в живота им.

В предишния си живот Андромеда се казваше мисис Хамилтън Р. Голсуърти III. Зае се със създаването на „Космик хармъни“ шест месеца след като мъжът й, лекар — специалист гинеколог, бе избягал с треньорката си по аеробика. Изключително способният адвокат на д-р Голсуърти бе успял да уреди развода така, че Андромеда да получи едва символична част от имуществото и парите.

Андромеда бе обяснила на Клио, че не гони карез на бившия си съпруг, който свърши с развод с треньорката по аеробика само година по-късно.

— Наистина бе много тъжно, скъпа — обясни й Андромеда веднъж. — Горкият човек бе тогава на шейсет години, а тя го карала два пъти дневно по един час да тренира суперинтензивна аеробика. С тежести за краката при това. Оттогава вече не бил същият, тъй разбрах. Човек би рекъл, че кармата му най-сетне го е застигнала.

За Андромеда обаче връщане назад нямаше, дори и когато Хамилтън Р. Голсуърти се появи съсипан на вратата й с предложението да се върне у дома. Андромеда вече бе поела новия път към космическото просветление. Освен това, тя и партньорката й по бридж, също разведена наскоро, бяха открили, че приятелството между двете бе за всяка от тях по-издръжлива връзка, отколкото отношенията, на която и да е с бившите им съпрузи.

Андромеда бавно и важно сърбаше билков чай.

— Исках да говоря с теб за един от новите ни гости — рече тя на Клио.

Беше почти изпълнила шейсет години, весела фея с ореол от къдрава сива коса и блестящи, любопитни очи. Когато вървеше, малките звънчета, прикрепени по ръба на роклята й, весело подрънкваха.

Всяко движение на Андромеда в последно време излъчваше грижливо отработена грация и ритуалност. Напоследък изучаваше традиционните японски церемонии за пиене на чай и тяхното значение за всекидневния живот. Това бе последното от никога несекващата поредица от философски изследвания на Андромеда.

— Снощи се настаниха двайсет и петима — отвърна Клио. — Някаква сиатълска компания пак изпраща служителите си за тридневните семинари по мотивация на Хърбърт Валънс.

— О, Господи! Пак тези ли? — Андромеда поклати глава. — Трудно е да си представи човек, че някой може да повярва в съществуването на пет лесни стъпки към богатството, властта и безкрайния успех.

Клио се ухили.

— Имам чувството, че добрият стар Хърбърт вярва. Сигурно печели сума пари от тези семинари.

— Вярно. Изглежда се справя много добре, нали? Това е третият семинар, за който е запазил места в хотела — отбеляза Андромеда.

Клио се засмя.

— Трябва да сме благодарни, загдето е решил, че хотелът е подходящ за неговите окуражителни и вдъхновяващи послания.

— Благодарна съм, скъпа. И съм наясно, че хотелът върви много добре тази зима, благодарение на мистър Валънс. Но този нов гост, за когото споменах, не е от участниците в семинара.

Клио се усмихна кисело.

— Нека да отгатна. Говориш за приятеля на Джейсън, нали?

— Да. Сигурна ли си, че е бил приятел на Джейсън?

Клио погледна изненадана Андромеда.

— Казва, че е. Знае, че Джейсън е прекарвал известно време при нас през последните осемнайсет месеца. Знае и за споразумението между Джейсън и мен — Клио глътна и последната хапка от кифличката. — Поне така си мисля. Предложих му същото и той прие.

— Значи сега работи за теб?

— Аха.

Андромеда леко се намръщи.

— Бях ти казала, още когато Джейсън започна да се мярка насам през уикендите, че не е това, за което се представя.

— Знам, но той ми харесваше. А и ти каза, че го харесваш. И двете смятахме, че можем да му се доверим.

— Е, разбира се, знаех, че не представлява някаква заплаха. Джейсън посвоему се нуждаеше от нас. За този мъж обаче не съм много сигурна.

— Та ти го видя снощи съвсем за малко.

Дейстар се нахвърли върху Клио, преди Андромеда да успее да отговори.

— Видях колата му на паркинга — и тя вдигна лопатката с предупредителен жест. — Мъжът ми си купи такъв ягуар точно преди да се ожени за секретарката си. Твоят мистър Форчън не е гладуващ художник, Клио.

Клио й се усмихна. Дейстар бе яка, самоуверена жена, чиито проницателни, умни очи показваха настоятелното й и любознателното отношение към всичко и към всички. Тя бе веселата, постоянна и естествена опонентка на Андромеда. Клио често си мислеше, че двете представляваха чудесна двойка.

— Джейсън също не бе съвсем гладуващ художник — изтъкна Клио. — Поне не и в буквален смисъл. Но имаше нужда от място като „Нест Ин“, за да рисува. И искаше да ни удари една ръка.

Андромеда й се усмихна благо.

— Имаш предвид, че искаше да е част от нашето голямо семейство.

Клио сви рамене.

— Може би и Макс Форчън иска същото.

— Или нещо друго — вметна мрачно Дейстар.

— Съмнявам се — рече тихо Клио. — Не забравяйте, че го видях с отпушвачката на канали в ръце. Човек може да разбере маса неща за един мъж, когато го види в подобна акция. Освен това, какво друго би намерил тук, освен същия семеен дух, който Джейсън откри?

— Не знам — продължи да упорства Дейстар. — Просто ти казвам да внимаваш. Фактът, че е познавал Джейсън, не превръща мистър Форчън автоматично в член на семейството.

Андромеда кимна в съгласие.

— Дейстар е права, скъпа.

— Не се тревожете. Ще внимавам.

Тя се канеше да вдигне чайника, когато неочаквано усещане я накара да се спре. Нямаше никаква промяна в шума от тракане на чинии и разговори, изпълнил кухнята, която да й подскаже, но Клио разбра, без дори да се обърне, кой бе застанал на вратата. Почувства лек трепет, при който потрепери от глава до пети.

Очевидно необичайната й реакция спрямо Макс Форчън снощи не бе просто странен страничен продукт от напрежението, на което бе подложена. Тази сутрин бе напълно спокойна, а въпреки това изпита същото обезпокоително чувство.

Пое дълбоко дъх и се стегна.

— Добро утро, Макс.

Клио се обърна с чайник в ръка и му се усмихна. Закле се в себе си, че няма да се прави на глупачка. Ще бъде спокойна и ще се държи на положение. Опита се да ограничи изражението си само до учтива дружелюбност, но усети как вътре в нея клокочеше възхитително, непознато вълнение. Беше й ясно, в светлината на новия ден, че въображението й не й кроеше номера. Въздействието на Макс Форчън върху сетивата й бе опустошително. Усети се, че го зяпа, въпреки решимостта си да бъде небрежна и хладна.

Той бе човекът от огледалото.

Не бе виждала никога ясно лицето му в сънищата си, но го позна в мига, в който той се появи.

Клио незабележимо потрепери в усилие да се освободи от объркващото чувство, което я прониза. Наложи си да се съсредоточи върху фактите, а не върху фантазиите.

Макс очевидно бе около трийсет и пет годишен, но определено не бе заплашен от напълняване. Тялото му бе стройно и силно. Едро изрязаните му черти носеха обезпокояващо сходство с ястреба върху дръжката на бастуна му. Изтънчената сила, с която бе белязан, проблясваше ясно в сивите му очи. Макс Форчън имаше изражението на безжалостна бдителност, сякаш не се доверяваше никому и не зависеше от никого.

Клио усети, че бе мъж, който не приема нищо на доверие. Изглеждаше тъй, сякаш очакваше борба за всичко, което би поискал от живота.

Ала грубоватите, потенциално безпощадни черти се прикриваха от привлекателното и изискано държане. За Клио това бе завладяващ и силен образ. Образ, който произхождаше от най-дълбоката и най-тайна ниша на въображението й. Нямаше и капчица съмнение за това; добре прикритият, внимателно охраняван и най-чувствен аспект на същността й бе разпознал Макс Форчън.

Той бе мъжът, който обитаваше сенките на най-тайното й въображение.

Навярно не бе чак толкова странно, че го позна, помисли си тя мрачно. В края на краищата бе написала книга за него. Само дето по онова време не знаеше името му.

Бастунът би трябвало поне донякъде да придаде на Макс известна уязвимост. Но вместо това, той разкриваше още една твърда негова черта. Подсказваше за болката, покорена от чиста воля и самообладание.

Клио почувства, че й се прииска да го докосне и да облекчи тази стара негова болка. Стисна дръжката на чайника, изгубила напълно способността си да обясни реакциите си към този непознат човек, който бе дошъл с бурята снощи и бе намерил мястото си пред камината.

— Добро утро — Макс огледа кухнята и необичайно облечения й персонал. Изражението му не издаваше нищо друго, освен умерен интерес. — Тук ли ще закусвам?

— Определено — Клио се отърси от обзелата я омая. — Андромеда ще те уреди, нали, Андромеда?

— Разбира се — камбанките по ръба на робата й звъннаха, когато тя се обърна да му подаде две царевични кифлички върху тезгяха. — Има и пресни плодове, и кисело мляко. Вземете каквото ви харесва.

Макс не сваляше очи от Клио.

— Така и ще направя.

Клио усети как по тялото й пробягват тръпки.

— Чай? — попита бързо тя.

Той хвърли поглед на чайника в ръцете й.

— Няма ли кафе?

— Ей там — Клио кимна към току-що свареното кафе в кафеника на тезгяха. — Седни на масата и ще ти донеса една чаша.

— Благодаря.

Клио не обърна внимание на намръщената гримаса на Дейстар. Взе кафеника, една кифличка за себе си и забърза към кътчето, където персоналът на хотела хапваше, когато бе много зает.

— Не очаквай такова обслужване всеки ден — рече небрежно Клио, докато сядаше на пейката срещу него. Наля кафе в чашата му. — Когато хотелът е пълен, всеки се спасява сам.

— Ще го запомня.

— През следващите три дни ще ни залее потоп с тази група от семинара по мотивация — отбеляза Клио.

— Видях да монтират аудио-визуалната техника в салона горе. И за какво точно е този семинар?

— Петте лесни стъпки на Хърбърт Т. Валънс към богатството, властта и безкрайния успех — обясни Клио.

Макс вдигна очи.

— Не съществуват пет лесни стъпки към всичко това.

— Така ли?

— Има само една стъпка.

Клио бе заинтригувана.

— И каква е тя?

Макс сви рамене.

— Бориш се за всичко това. А когато получиш онова, което желаеш, се бориш, за да го защитиш.

— Не и според Хърбърт Т. Валънс. Той твърди, че номерът е да мислиш позитивно и да потвърждаваш целите си всеки ден. Предполагам, че организира тези семинари от две години насам. И има доста солидна репутация.

— Той е или глупак, или ментърджия.

— Внимавай какво говориш — засмя се Клио. — Благодарение на мистър Валънс хотелът е пълен. Вземи си кифличка — тя разкъса своята, без да обръща внимание на трохите. — Аз вече изядох две и се кълна, че това ще е последната ми.

Макс взе нож и заразрязва кифличката си тъй внимателно, сякаш бе диамант.

Клио спря да дъвче и загледа изумена как методично разполовяваше той кифличката си. Сетне я разряза на четири. Остави ножа, взе лъжица и бръкна в бурканчето с мед. Когато я напълни, сръчно я завъртя. Нито една капка мед не капна в бурканчето или на масата, докато грациозно намаза кифличката в чинията си. Беше все едно да гледаш как се храни някой Борджия или Медичи, помисли си Клио. Човек имаше усещането, че зад изисканите маниери се криеше меч, оставен от учтивост настрани.

Погледите им се срещнаха, когато Макс се готвеше да лапне първата хапка. Спря наполовина.

— Да не се е случило нещо?

— Не, няма нищо — усмихна се Клио. — Просто се сетих, че Джейсън бе единственият човек, когото съм виждала да яде кифличките на Дейстар толкова чисто. Всички останали направо ги излапват.

— Убеден съм, че са отлични — Макс погледна жените, които приготвяха закуската. — Кухненският ти персонал е малко необичаен.

— Така е. Фантастични са — Клио се наведе напред и сниши гласа си. — Непрекъснато се опитват да ми откраднат Андромеда и Дейстар. Всеки собственик на ресторант или управител на хотел по крайбрежието е готов на убийство, за да ги наеме.

— Къде ги откри?

— Не аз ги открих. Те ме откриха — Клио се облегна назад. — Те са от Дома за жени „Космик хармъни“. Домът е на миля и половина оттук, на отсрещната страна на заливчето. Можеш да го видиш от прозореца си.

Макс вдигна поглед от кифличката си.

— Видях някакъв стар курорт.

— Било е някога курорт. Но фалирал. Не се оказал подходящ за тази част от крайбрежието. Във всеки случай, след като отворих странноприемницата, Андромеда и Дейстар решиха, че се нуждая от първокласна кухня, за да привлека клиентела. Те пък, от своя страна, се нуждаеха от стабилен източник на доходи, за да въртят Дома. Предложиха ми договор и аз го подписах.

— Просто ей така.

— Разбира се. Склонна съм да вземам поривисти решения. Купих например това място само двайсет и четири часа след като го видях. Е, ако бях видяла древната му водопроводна инсталация, щях да се колебая известно време. През първите две години тя ми създава само главоболия. Но един ден в канцеларията ми се появи Бенджи, търсеше работа и проблемите ми по поддръжката свършиха.

— Докато снощи Бенджи не изчезна.

Клио се намръщи.

— Чудя се къде ли се е дянал. Малко се безпокоя. Не му е присъщо да изчезне хей така. Той и Триша…

Телефонът иззвъня преди Клио да успее да довърши изречението си.

— „Робинс Нест Ин“.

— Клио? Слава Богу. Тук е Нолън.

— Добр’утро, Нолън. Не се ли обаждаш малко раничко? — Клио се облегна на стената и подпря крак на пейката. Видя как Макс се вторачи в ярките й, сребристи маратонки. Стори й се, че забеляза неодобрение в студените му сиви очи.

— Съжалявам — тонът на Нолън бе необичайно остър. — Клио, трябва да те видя колкото е възможно по-скоро.

Тя изпъшка.

— Казах ти, че не мога да вечерям с теб преди уикендът да свърши. Хотелът е пълен с гости.

— Остави вечерята. Искам да поговорим веднага. Важно е.

Клио свали крак от пейката и се изправи. Никога не бе долавяла подобни нотки в тона на Нолън.

— Да не се е случило нещо?

— Ти ще ми кажеш.

— Нищо не мога да разбера, Нолън.

— По дяволите, Клио, трябва да поговорим.

— По-кротко — рече успокоително Клио. — Ще поговорим. Искаш ли да дойдеш веднага в хотела?

— Не — някак панически отказа той. — Не мога да го направя. Слушай, можем ли да се срещнем на плажа?

— Нолън, сега е февруари, а не август. Навън е студено. Защо искаш да се срещаме на плажа?

Клио разбираше, че Макс лови всяка дума.

— На плажа, Клио. След петнайсет минути. Дължиш ми поне това.

— Дължа ли ти? Нолън, да не си полудял? Не ти дължа абсолютно нищо.

— Сега вече — да. Ще се видим след няколко минути.

— Чакай малко, трябва да се справя с цяла тълпа на закуска. Не мога просто да изчезна оттук.

— Няма да ти отнеме много време — рече Нолън. — А е наистина важно. Става дума за бъдещето и на двама ни.

Той затвори.

На лицето на Клио, докато окачаше телефонната слушалка, се появи гримаса.

— Стори ми се малко разстроен. Май най-добре е да ида да видя какво иска.

— Кой е Нолън? — Макс взе отново ножа и се зае с втората си кифличка.

— Нолън Хилдебранд е кмет на Хармъни Коув^[3] на обществени начала. Мисля, че има по-големи политически амбиции, но се опитвам да не им обръщам внимание. Искам да кажа — все някой трябва да се занимава и с политика, нали? Във всеки случай, от около пет месеца се виждам с него.

Макс присви очи.

— Какво означава виждам се?

Клио се изчерви.

— Знаеш какво. Излизам с него. Комай тук, в Хармъни Коув, и двамата нямаме кой знае какъв избор. Градчето е малко, ако не си забелязал.

— Забелязах.

— Е, както и да е, аз и Нолън излизаме веднъж-дваж седмично, когато не съм много заета в хотела.

Клио не разбираше защо се чувства неудобно. Може би защото Нолън бе само един от шепата мъже, с които бе излизала, откак преди четири години бяха починали родителите й. Необходимо й бе много време да се посъвземе от изгарящата я травма, която бе съсипала живота й в деня, когато влезе в обляната в кръв всекидневна на дома на родителите си. Тъкмо тази ужасна стая все още виждаше понякога в кошмарите, от които се събуждаше, плувнала в студена пот.

Властите бяха класифицирали случая като самоубийство. Без обяснима причина, навярно по време на разгорещена караница, преуспяващият бизнесмен Едуард Робинс бе убил жена си и сетне бе насочил револвера срещу себе си.

Клио никога не можа да приема тази реалност. Шестте месеца лечение не й помогнаха много. Постепенно свикна да приема загубата, но не и причините за нея. Бяха безсмислени и тя никога нямаше да ги разбере.

Бе единствено дете и много добре знаеше колко дълбока бе връзката между родителите й. За нея не бе немислимо, че единият от двамата би последвал другия и в смъртта, но й бе невъзможно да повярва, че някой от тях би убил другия. Властите твърдяха, че подобни неща се случвали, дори и в най-добрите семейства.

Когато най-сетне изплува на повърхността от състоянието на шок, в което бе изпаднала в онзи ужасен ден, Клио се озова сама в целия свят. По това време бе двадесет и три годишна. Бавно и болезнено започна да подрежда отново живота си. В този период ходеше често до крайбрежието, привлечена от вечния и успокояващ океан. Тъкмо там откри Дома за жени „Космик хармъни“ и намери сили да построи отново своя свят.

С парите, останали й от застраховката, която родителите й бяха направили, Клио купи старата викторианска странноприемница, кацнала високо на отвесния бряг над залива Хармъни. Постепенно, но непрестанно събираше около себе си клан от приятели. Групата бе свободна, някои от членовете й се променяха от време на време, но съществуваше ядро, което се състоеше от Клио, Андромеда, Дейстар, Силвия Гордън и сина й Сами. Триша Бригс и Бенджи Аткинс се бяха присъединили към клана по-късно. Джейсън Кързън — също. Създаде се едно голямо, макар и необичайно семейство.

Макар Клио да се нуждаеше от близостта на приятелите си, тя изобщо не изпитваше нужда да има любовник. Не се смяташе за студена или фригидна, но не можеше да се отрече, че частица от нея спеше зимен сън някъде дълбоко в душата й. Терапевтът й предполагаше, че Клио бе станала прекалено внимателна спрямо интимните връзки, поради ужасния начин, по който бяха разкъсани тъй близките отношения между родителите й. От една страна, Клио копнееше за тъкмо такава връзка, на каквато се бяха радвали родителите й, обясняваше терапевтът, но, от друга страна, тя се боеше от онова, което можеше да се окаже истинската същност на тази връзка. Единствено пълно помрачение на ума би могло да накара Едуард Робинс да вдигне револвера срещу любимата си жена. Терапевтът бе убеден, че Клио сега се страхуваше, че една такава силна любов би могла да се основава на също тъй силна и много опасна фиксидея.

Единственото, в което Клио бе убедена, бе, че не можеше да се отдаде на мъж, ако не го обичаше по начина, по който се бяха обичали майка й и баща й. Клио разбираше, че за нея това можеше да бъде само или голяма страст, или нищо. Излизаше от време на време и нередовно с Нолън Хилдебранд, но не бе спала с него. Знаеше, че никога нямаше да го стори.

Макс я гледаше напрегнат.

— Джейсън знаеше ли за Хилдебранд?

Клио се изненада от въпроса.

— Разбира се. Казах ти, че аз и Нолън излизаме от доста време.

Макс остави последното парче кифличка и скръсти ръце. Наведе се напред, погледът му бе студен.

— Нима искаш да кажеш, че Джейсън не е имал нищо против да те споделя с кмета на Хармъни Коув?

— Да ме споделя ли? — Клио премигна изненадана. — Какво, за Бога, имаш предвид?

— Много добре знаеш за какво говоря. Познавах Джейсън дванайсет години и знам, че не е от този тип мъже, които биха споделяли жена с друг мъж.

Нова вълна на объркване заля Клио, когато тя най-сетне осъзна за какво говореше той.

— Да не си полудял? Джейсън и аз бяхме приятели.

— Знам.

— Добри приятели. Не и любовници. За Бога, Макс, той бе достатъчно възрастен, за да ми бъде дядо.

— Е, и? Нямаше да си първата жена, лепнала се за някой старец с надеждата да изкопчи малко пари.

— Значи такава била работата — объркването й отстъпи място на гняв. — За твое сведение Джейсън не разполагаше с много пари. Не успя да продаде нито една от картините си. Беше възрастен човек, който живееше от пенсията си и социалните помощи.

— Така ли?

Клио се измъкна от сепарето и се изправи.

— Не мога да повярвам. Мислех си, че с Джейсън сте били приятели. Мислех, че знаеш всичко за него, както и за семейството тук, в странноприемницата.

— Да не искаш да ми кажеш, че не си била любовница на Джейсън?

— Не мисля изобщо да ти казвам нищо, мистър Форчън. Боя се, че ще трябва да ме извиниш. Налага се да побързам, за да се срещна с още един от многобройните си любовници. Надявам се, като се върна да си напуснал хотела.

Клио се завъртя на пета и излезе с едри крачки от кухнята.

Докато излизаше, не погледна през рамо. Но усещаше как студените очи на Макс я следват по целия й път до вратата.

 

 

Петнайсет минути по-късно, все още бясна от малката, но изключително неприятна сцена в кухнята, Клио паркира колата си на неасфалтирания паркинг над плажа. Джипът на Нолън Хилдебранд бе единственият автомобил в цялата околност. По това време на годината на плажа идваха малцина.

Студен, пропит с дъжд порив на вятъра посрещна Клио още щом излезе от колата. Косата й се освободи и заплющя по лицето й. Над океана се зараждаше буря. Щеше да връхлети най-много след час. Възнамеряваше дотогава да се върне в хотела. И ще е най-добре Макс Форчън да си е тръгнал дотогава, помисли си тя.

Поклати с отвращение глава, не можеше да повярва, че така бе сбъркала в преценката си за него. Обикновено инстинктите й бяха почти безпогрешни.

Вратата на джипа се отвори и Нолън слезе. Забърза към нея. Бе вдигнал яката на коженото си яке, за да защити врата си от вятъра. Свежият вятър рошеше светлокестенявата му коса, подчертавайки симпатичните му черти. В едната си ръка държеше кафява книжна торбичка.

Клио го съзерцаваше с известно чувство на привързаност. Още от началото знаеше, че на Нолън не му бе писано да се превърне в голямата любов на живота й.

Първоначално той бе направил няколко решителни опита да я прелъсти, но когато тя отклони поканите му да легне с него, той бе странно доволен. Нолън бе приятен компаньон за вечеря, а и Клио искрено се възхищаваше на усилията му като кмет на градчето. Работеше много на обществени начала, докато същевременно се трудеше и в юридическата фирма, основана от баща му.

— Боях се, че няма да дойдеш — спря се Нолън пред нея. Мушна ръка в джоба на якето си и я погледна разтревожен.

През Клио премина тръпка на истинска загриженост. Очевидно се бе случило нещо лошо.

— За какво бе всичко това, Нолън?

— Искам да разбера само едно — Нолън пъхна в ръцете й книжната торба. — Ти ли си написала това?

— Какво, за Бога?

Но Клио напипа очертанията на книга в торбичката. Кръвта й се смръзна. Отвори я и надникна в нея. Погледът й се спря в познатата, чисто бяла корица. Заглавието „Огледалото“ бе в същия бял цвят с изпъкнали букви. Алената панделка, която се виеше предизвикателно в долния край на корицата, бе единственото цветно петно.

— О, Господи — въздъхна тихо тя.

— Ти ли си я написала? — захапа я Нолън.

— Е, добре. Да, наистина аз я написах. Излезе преди няколко месеца — и тя се усмихна колебливо. — Разбираш ли, това е първата ми книга.

— И си я публикувала под псевдоним? — попита Нолън така, сякаш искаше да установи истинността на фактите.

— Да — Клио внимателно затвори кесията и се прокашля. — Знаеш ли, оценена бе като доста добър опит на женска еротика.

— Еротика ли?

— Получих много добри отзиви в няколко литературни списания и в едно-две женски издания.

Нолън направи физиономия на оскърбено недоверие.

— Това е порнография, ето какво е.

— О, не, определено не — Клио притисна книгата към гърдите си. — Казах ти, че е еротика. Има голяма разлика.

— Не и за медиите, по дяволите! Не и за всеки десен коментатор, който ще реши, че отношението ми към Първата поправка е отрицателна^[4]. Не и за консервативните избиратели от градче като Хармъни Коув.

Клио прехапа устни.

— Не разбирам.

— За Бога, Клио! — Нолън нервно прекара пръсти през косата си. — Започнал съм политическата си кариера. Не разбираш ли как едно подобно нещо може да ми се отрази?

— Аз съм написала книгата, а не ти.

— Не разбираш ли? Стига и това, че съм излизал с теб. Ами ако се бяхме оженили? Щяха да ме разпънат на кръст, че съм мъжът на порно авторка.

Клио го зяпна.

— Изобщо не си споменавал за брак.

Нолън се намръщи.

— Ами, бях започнал да си мисля за брак.

— Нолън, това е смешно. Не сме влюбени и ти много добре го знаеш.

— Започнал бях да си мисля, че щяхме да бъдем добър екип — Нолън я погледна огорчен. — Знаеш как е при политиците в наше време. Медиите ги разнищват под микроскоп. А твоят произход изглеждаше идеален за една съпруга.

Идеален ли?

— Никакви скандали, никакви радикални политически възгледи, не си се развеждала.

— И имам добър доход от странноприемницата? — продължи сухо мислите му Клио.

— Парите нямат нищо общо с това — рече той с искрено възмущение. — Това, което ме привлече, бе характерът ти. По дяволите, аз дори съм сигурен, че не спиш с никого. Единственото, което малко ме безпокоеше, бе дружбата ти с тези странни жени от „Космик хармъни“.

— Приятелките ми не са странни — пламна от гняв Клио. — Значи си мислиш, че миналото ми е чисто? Ами родителите ми?

— Какво за родителите ти? Знам, че са починали.

— Но не знаеш как са починали, нали? Никога не съм ти казвала.

Нолън се намръщи.

— Останал съм с впечатлението, че са загинали при автомобилна злополука.

— С такова впечатление съм оставила и повечето от хората тук. По-лесно е, отколкото да обясняваш истината.

Нолън я изгледа предпазливо.

— А каква, по дяволите, е истината?

Клио вдигна брадичка.

— Казват, че баща ми е застрелял майка ми и сетне се е самоубил. Какво ще кажеш — истински скелет в гардероба, нали? Смяташ ли, че медиите биха пропуснали такава апетитна темичка?

Шокът на Нолън бе очевиден.

— Сериозно ли говориш? Трябваше да ми кажеш.

— Защо? Имам си правото на собствен живот. Пък и това едва ли е нещо, което човек ще обсъжда на вечеря в ресторант „Чудната скаридка“.

Клио повдигна очилата на носа си и пое дълбоко дъх. Ядоса се силно на себе си, че бе позволила на Нолън да я подтикне към разкриването на болезнените факти около смъртта на родителите й. Изобщо много рядко говореше за това, с когото и да е.

— Бихме могли да изхитруваме по въпроса за родителите, макар че нямаше да е лесно. Но никога не бихме могли да се оправдаем за тази проклета книга, която си написала — и погледът на Нолън отново изрази огорчението му. — Ти наистина ме направи на глупак.

— Съжалявам. Не знаех, че си ме гласял за съпруга на политик. Можеше да го споменеш по-рано. Щях веднага да ти съобщя всички зловещи подробности от миналото ми.

— Така ли щеше да направиш?

— Така, по дяволите — очите й се разшириха подигравателно. — Нали не смяташ наистина, че бих искала да стана съпруга на политик?

Лицето на Нолън се зачерви.

— Виж сега, съжалявам, Клио. И за родителите ти — също. За всичко. По дяволите, разбирам, че не постъпвам както трябва. Ама тая работа с книгата ми се стовари като изневиделица.

— Виждам.

— Погледни от моята гледна точка — замоли я Нолън. — Не знаех, че си публикувала каквото и да е, още по-малко пък — нещо такова… — и той изгледа кесията така, сякаш в нея имаше змия.

— Не ти казах за „Огледалото“, защото не исках никой друг, освен семейството, да узнае, че аз съм я написала.

Той изсумтя.

— Не се учудвам.

— Не се срамувам от книгата — избухна тя. — Просто за мен тя е съвсем лична история. Знаех си, че никой тук не би я разбрал. Не исках хлапето, което работи в дрогерията на Бенингтън, да ме гледа похотливо всеки път, когато вляза да си купя шампоан. Не исках работникът на бензиностанцията да подхвърля гадни реплики. Не исках да се обяснявам и пред Пати Лофтинс във фризьорския салон.

— Можеш да бъдеш абсолютно сигурна, че те разбирам — Нолън се извърна и се загледа в развълнувания океан. — Устата на Пати е с размерите на Големия каньон.

Клио сведе поглед към кафявата книжна кесия, която стискаше силно. Не можеше да обясни „Огледалото“, на когото и да е. Бе прекалено интимна. Твърде лична и разголваща най-тайните й преживявания. Беше изляла в книгата най-интимните си фантазии, оголвайки дълбините на чувствената си душа. Страстта, вложена в нея, се бе съчетала с болезнената самота, за да се получи изгарящата изповед на жена, която търси чувствена интимност и физическо облекчение. Историята буквално се бе изляла наведнъж преди година и половина. А книгата излезе преди месец.

Критиците, най-общо казано, откликнаха много благосклонно на „Огледалото“. Ала Клио знаеше, че никой от тях всъщност не я бе разбрал. Бяха сметнали, че книгата е плод на авто еротиката; че авторката се е отдала на въображаема и поразителна интимност с мъжките елементи в собствената си натура.

Не бяха схванали значението на мъжа от „Огледалото“.

За Клио писането на „Огледалото“ бе катарзисно изживяване. Бе разбрала също, че иска да продължи да пише, макар да знаеше, че никога повече нямаше да напише книга като „Огледалото“.

— Иска ми се да можех да ти обясня — рече тихо тя. — „Огледалото“ за мен е единствена.

— Надявам се да бъде така. Прочетох малко от нея снощи. Не можах да повярвам, че си го писала ти. Та ти дори не пожела да легнеш с мен — той я изгледа свирепо. — И добре, че стана така. Никога не бих могъл да се конкурирам с тези фантазии в проклетата книга. Никой мъж не би могъл. Тази жена от книгата се люби сама. Тя май няма нужда от мъж, нали?

— Нолън, не разбираш…

— Разбирам, разбирам. Сега вече зная защо не поиска да спиш с мен. Не е било, защото си била чак толкова невинна, нали? А защото си решила, че никой мъж не би могъл да ти даде онова, което би могла да извлечеш от въображението си и един добър вибратор.

— Престани веднага — Клио отстъпи крачка назад. — Не ща да чуя и думичка повече за това. Казах ти, че не разбираш.

— Разбирам какъв би бил ефектът на книгата върху шансовете ми да бъда избран следващата есен в щатския конгрес. Щях да се превърна в посмешище за пресата.

На Клио й писна.

— Успокой се. Ти си спасен. Що се отнася до мен, никога повече няма да се срещнем, освен ако количките ни не се сблъскат в супермаркета.

— По дяволите, Клио, не исках да прекратим връзката си по този начин. Работата е в това, че имах по-сериозни намерения.

— Не се безпокой. Прояви достатъчно здрав разум да скъсаш, преди да е пострадала блестящата ти политическа кариера.

— Работата не е в това — възрази тихо той. — Аз те харесвах. Клио. Наистина те харесвах.

Клио въздъхна.

— Аз също те харесвах, Нолън. Ако щеш вярвай, но още те харесвам. По дяволите, навярно дори ще гласувам за теб, когато се кандидатираш наесен.

— Благодаря — той сякаш изведнъж бе изгубил дар слово. — Виж сега, няма да кажа никому за тази книга.

— Оценявам високо жеста ти.

— Ами, комай това е всичко. Без обида, нали?

— Разбира се. Точно така. Никакви обиди — Клио се обърна и тръгна към колата си. На половината път й хрумна нещо и тя отново се обърна. — Бих искала да разбера само още едно нещо.

— Какво?

— Как разбра за „Огледалото“?

Той сви устни.

— Някой я пуснал в пощенската ми кутия с придружителна бележка.

Клио усети как през тялото й преминават студени тръпки.

— Бележка ли?

— Аха. Оставих я в книгата.

Клио кимна и пое към колата си. Отвори вратата и влезе. В един миг си остана зад волана, загледана как Нолън потегля с джина си по тесния път към града.

Когато джипът изчезна от полезрението й, Клио бавно отвори книжната кесия. Гледа дълго и втренчено корицата на „Огледалото“, сетне отвори книгата и извади сгънатото листче. Бележката бе кратка и биеше право в целта.

„Кралицата на Нил е Кралица на мръсотията. Един мъж с обещаващо бъдеще пред себе си не може да си позволи да излиза с една курва.“

Тонът на бележката й бе обезпокоително познат. Бе прекалено близък до тона на анонимното писмо, което Клио получи миналия месец.

След като първоначалният шок от получаването му отмина, Клио не обърна повече внимание на писмото. В крайна сметка то бе получено чрез издателя й и тя бе сигурна, че изпращачът не би могъл по никакъв начин да знае коя бе тя. Сега обаче трябваше да приеме факта, че не само някой я бе идентифицирал като авторката на „Огледалото“, но той или тя бе решен да я накаже за написването й. И този човек знаеше коя бе тя и къде живееше.

Когато пъхна ключа в контакта, ръцете й трепереха. Изведнъж й се прииска да се прибере по най-бързия начин в безопасния свят на странноприемницата.