Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Grand Passion, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Тинко Трифонов, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 80гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget(2011)
- Разпознаване и корекция
- orlinaw(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Джейн Ан Кренц. Дъхът на страстта
ИК „Компас“, Варна, 1999
Редактор: Любен Любенов
Коректор: Диана Черногорова
История
- —Добавяне
1
На Макс Форчън му бе необходим почти цял месец, за да открие любовницата на Джейсън Кързън. А сега, след като я бе открил, не знаеше как да постъпи с нея. Клеопатра Робинс определено не бе типът жена, който бе очаквал да срещне.
Макс стоеше мълчалив до бумтящия огън и наблюдаваше хаоса, който цареше в уютното фоайе на странноприемницата „Робинс Нест Ин“. Въпреки предизвикателното си собствено име мис Робинс определено не приличаше на знойна чаровница, която преживява като прелъстява богаташи, достатъчно възрастни, за да й бъдат дядовци. Изглеждаше точно такава, за каквато се представяше: весела и забързана съдържателка на странноприемница, която се опитваше да се справи с наплива от новопристигналите гости.
Макс гледаше поредицата блудкави морски пейзажи, които висяха по стените, заслушан в носещата се наоколо глъч. Усмихна се с леко пренебрежение. Очевидно бе, че Клеопатра Робинс не само не бе типичната изкусителка, но и не разбираше много-много от изкушаване. Човек, който би окачил тези сладникави изгледи на побеляло от бурята море, не би бил в състояние да оцени петте картини на Еймъс Лътръл, които й бяха оставени на съхранение.
Това, че предпочиташе морските пейзажи бе добре, защото Макс възнамеряваше да вземе лътрълите от нея. Те му принадлежаха. Представляваха неговата част от наследството на Джейсън Кързън и Макс бе твърдо решен да предяви претенциите си за тях. Бе готов да използва каквато тактика се наложеше, за да получи наследството си. За Макс не представляваше никаква новост да се бори за онова, което бе негово. От шестгодишен се бе борил практически за всичко, което бе пожелал от живота. Понякога губеше, но в повечето случаи печелеше.
Той отпусна и двете си ръце върху сложната дърворезба на ястреб на дръжката на бастуна си. С известно усилие на волята, което бе станало негова втора природа, успяваше да пренебрегне болката в крака си. Старата рана тази вечер пак се бе разлютила и предизвикваше спомени, на които нямаше намерението да се поддаде.
Вместо това се съсредоточи върху Клеопатра Робинс, която щъкаше напред-назад зад рецепцията.
Макс си спомни, че Джейсън я наричаше Клио[1]. Галеното име й отиваше повече, отколкото далеч по-драматичното Клеопатра.
Само Джейсън можеше да си избере любовница, която не се вписваше в стереотипа. Е, Джейсън винаги бе притежавал дарбата да вижда под повърхността на нещата. Имаше проницателното око на интуитивен колекционер, човек, който се доверяваше повече на собствените си инстинкти, отколкото на чуждото мнение. Поразителната колекция от картини, които бе завещал на любимия си художествен музей в Сиатъл, бе доказателство за безпогрешния му вкус. Но петте картини на Еймъс Лътръл бяха сърцето на колекцията му.
Когато почина, Кързън притежаваше почти двеста картини. Доколкото бе известно на Макс, Клеопатра Робинс бе единствената любовница, която някога бе колекционирал.
Когато се опита да си представи жената зад рецепцията, в леглото с Джейсън Кързън, Макс изпита неочаквано чувство, че нещо не бе в ред. Джейсън бе най-близо до онова, което би бил бащата на Макс. Казваше си, че би трябвало да е доволен, че старецът бе имал известна женска компания през последната година и половина от живота си. Бог е свидетел — след смъртта на жена си Джейсън бе прекарал много самотни години.
Макс прецени, че тя наближаваше трийсетте, бе може би на двайсет и седем или двайсет и осем години. Наблюдаваше случайно килнатия й на една страна сноп тъмнокестенява коса и се улови да мисли как ли би изглеждала, ако косите й обгърнеха раменете й. В прическата й липсваше какъвто и да е стил. Щедрият сноп коси бе прибран очевидно набързо, закопчан с шнола и оставен да пада встрани под собствената си тежест.
Вместо екзотичния прах за почерняне на вежди, който съименничката й би използвала, за да подчертае очите си, Клио Робинс носеше чифт кръгли очила с позлатени рамки. Макс осъзна, че по някакъв странен начин те вършеха работата на сложния грим и прикриваха истинското изражение на големите й, пъстро зелени очи. Дамата, която бе търсил през последния месец, гледаше на света с професионално дружелюбния поглед на преуспяваща съдържателка на хотел, но той усети в нея нещо по-дълбоко и по-властно.
Макс изпита необяснимия подтик да опита нещо, което, както знаеше от собствен опит, рядко носеше успех. Той погледна на Клио Робинс по начина, по който гледаше една картина.
За негова изненада суетата и шумът около него утихнаха, досущ както когато вниманието му бе приковано от някое произведение на изкуството. Окръжаващият го свят и неговият собствен поглед се ограничиха само върху Клио Робинс. Почти моментално усети дълбоко в себе си познатото вълнение. Бе свикнал на подобно чувство на омая и силно желание, само когато бе сред нещата, които колекционираше.
Джейсън бе казал на Макс, че освен към картини и към книги тази способност можела да се прилага и спрямо хора. Но Макс сам бе открил с немалко усилия, че способността да виждаш под повърхността си имаше граници, когато ставаше дума за други човешки същества. Хората бяха по-сложни от изкуството и много често притежаваха умението да скриват истината за себе си твърде надълбоко. Въпреки това не можеше да отрече силното вълнение, което изпитваше сега, докато изучаваше Клио посредством онова, което Джейсън наричаше вътрешно око.
— Един момент, мистър Партридж. Ей сега ще извикам някой да отнесе багажа ви в стаята.
Клио се усмихна ефектно на раздразнителния на вид мистър Партридж и позвъни със сребърното звънче на тезгяха.
— Тъкмо навреме — измърмори Партридж. — Цели три часа пътувам дотук от Сиатъл. Не разбирам защо, по дяволите, компанията е трябвало да избере една странноприемница на брега за този проклет, тъп мотивационен семинар. Можеха да го проведат и в някой от големите хотели в града.
— Сигурна съм, ще се убедите, че по това време на годината крайбрежието на щата Вашингтон предлага чудесни условия за отдих с образователна цел — Клио погледна неспокойно към стълбището. — Боя се, че в този момент пиколото ми е зает. Ще ви дам ключа и можете да отидете в стаята си. Ако нямате нищо против, ще изпратя багажа ви по-късно.
— Оставете. Ще си го занеса сам — и Партридж грабна куфара до краката си. — Мога ли поне да пийна нещо тук някъде?
— Можете да намерите чудесен избор вина и бира от Северозапада във фоайето, мистър Партридж.
— По дяволите! Всъщност имам нужда от едно мартини.
Партридж грабна ключа си и закрачи горделиво към стълбището. Следващите го на опашката трима души се втурнаха напред като вълна.
Макс забеляза как Клио се стегна да посрещне нападението. Видя я да хвърля поглед към стълбите. След като липсващият пиколо не се появи, тя се обърна да посрещне вълната с топла и гостоприемна усмивка.
Вратата на фоайето се отвори с трясък. Макс видя как мълния процепи вечерното небе. С дъжда и вятъра нахлуха и още двама измокрени до кости гости на хотела. Присъединиха се към групата, която се тълпеше пред камината.
— Лъки Дъки отиде да плува.
Изненадан от високия, писклив гласец, който идваше сякаш отникъде, Макс сведе поглед надолу. Гледаше го дребно момченце с буйни руси къдри. Бе облечено в чифт миниатюрни джинси и риза на райета. Изглеждаше на не повече от пет години и смучеше палеца си.
— Моля? — Макс не помнеше откога не бе разговарял с дете.
Момченцето измъкна палеца от устата си само колкото да повтори изречението си.
— Лъки Дъки отиде да плува.
И като мушна отново палеца в устата си, то загледа Макс в очакване.
— Разбирам — потърси Макс подходящия отговор. — Доста студена нощ за плуване, а?
— Чичо Джейсън казваше, че патиците[2] могат да плуват по всяко време и навсякъде.
Пръстите на Макс стиснаха дръжката на бастуна с ястребовата глава.
— Чичо Джейсън ли?
— Чичо Джейсън го няма — довери му момчето с натъжено изражение. — Клио казва, че е на небето.
„Джонсън Кързън — на небето? — на Макс това му се хареса. Е, предполагам, че всичко е възможно“.
— Ти познаваше ли чичо Джейсън?
— Да.
Момчето извади отново палеца от устата си и се усмихна весело на Макс с беззъбата си уста.
— Аз се казвам Сами Гордън. А татко ми също ли го познаваше?
— Не мисля — хрумна му изненадваща мисъл. — Освен ако татко ти не е чичо Джейсън.
— Не, не, не — рече детето нетърпеливо. — Татко ми не е на небето като чичо Джейсън. Татко ми се е изгубил.
Макс усети, че започваше да губи нишката на разговора.
— Загубил ли се е?
Сами бързо кимна.
— Чух мама да казва на Клио, че той трябвало да намери себе си.
— Разбирам…
— Ама предполагам, че изобщо не е успял.
Макс не знаеше какво да отговори. Огледа претъпканото помещение и видя симпатична жена с къса, медноруса коса да излиза от един офис иззад рецепцията. Притече се на помощ на Клио.
— Това е мама — рече Сами.
— Как се казва?
— Силвия Гордън — Сами гледаше бастуна на Макс с голям интерес. — Защо трябва да се подпираш с това? Ударил ли си се?
— Да.
— Ще се оправиш ли скоро?
— Ударих се преди много време — рече Макс. — Повече от това няма да се оправя.
— О… — Сами бе заинтригуван.
— Сами? — Клио излезе иззад рецепцията. — Къде си?
Макс бързо вдигна глава. Любовницата на Джейсън имаше дълбок, меденосладък глас, който напълно подхождаше на една Клеопатра. И той отново усети тръпката на откритието. Почти можеше да си представи този топъл, чувствен глас в леглото.
— Тук съм, Клио.
Сами размаха мокрия си палец към нея.
Когато Клио се появи из тълпата, Макс мярна някакъв сребърен отблясък. Сведе поглед и се намръщи, когато видя, че любовницата на Джейсън носеше лъскави, сребристи маратонки с връзки с метален блясък. Останалата част от облеклото й не бе чак толкова безвкусна, но не бе и кой знае колко въодушевяваща. Състоеше се от жълта риза мъжка кройка от Оксфорд и чифт избелели джинси.
— Чудех се къде си, Сами — Клио се усмихна на момчето и сетне погледът й се срещна с погледа на Макс.
Той забеляза силната изненада, която се появи в меките й пъстри очи. В един миг очилата с позлатени рамки не можаха да й предложат никаква защита. И в този миг тя бе открита за него, като произведение на изкуството, а той разбра, че и тя го възприема досущ както той нея.
Ефектът от този проблясък на сурова близост порази Макс. Бе тревожно обезпокоително усещане, което нямаше нищо общо с изживяванията му с друго човешко същество. Досега единствено изключително хубавите картини и много старите книги бяха имали подобен ефект върху него. Обзе го желание, свирепо и властно. Възпротиви му се с всичката сила на волята, която му бе останала.
Погледът на Клио се плъзна по бастуна на Макс и магията свърши. Когато го погледна отново, бе надянала на лицето си професионално гостоприемното си изражение. Очите й пак бяха много хубави, но вече не бяха така ясни и разгадаеми, както преди няколко секунди. Дамата се бе скрила зад воала и Макс отново си върна самообладанието.
— Ще ви обърнем внимание съвсем скоро, сър — рече тя на Макс. — Както виждате сега сме малко заети.
— Той е приятел на чичо Джейсън — каза Сами.
Очите на Клио се разшириха. Професионалната учтивост в изражението й изчезна. На нейно място се появи блестящата, дружелюбна топлота, от която стомахът на Макс се сви.
— Приятел сте на Джейсън, така ли? — попита нетърпеливо Клио.
— Да.
— Това е чудесно. Не се безпокойте. Сигурна съм, че ще можем да ви намерим стая. Разположете се удобно, докато Силвия и аз приключим с приемането на гостите. Не разбрах името ви:
— Макс Форчън.
— Добре. Сами, заведи господина в солариума. Може да почака там.
— Добре — и Сами погледна Джейсън. — Можеш да ме последваш.
Макс не сваляше очи от Клио.
— Ако нямате нищо против, ще почакам тук. Искам да поговоря с вас.
— Разбира се — рече спокойно Клио. — Веднага щом се освободя — и тя погледна надолу към Сами. — Скъпи, не знаеш ли къде е Бенджи?
— Бенджи замина.
Клио очевидно се стъписа.
— Замина ли?
Сами кимна.
— Така казва Триша.
— Сигурно е искала да каже, че е зает — рече Клио.
— Тц — Сами поклати глава сериозно убеден. — Замина.
— Стана тя. Не може да е заминал — каза Клио. — Трябваше да е тук тази вечер. Знаеше, че пристига тази група.
— Клио? Къде си?
Приближи се млада, на не повече от деветнайсет или двайсет години жена с купчина хавлиени кърпи на ръце. И тя носеше джинси. И тя бе облечена в широка, обикновена фланелена риза. Светлокестенявата й коса бе прибрана на конска опашка, а привлекателните й черти бяха белязани от напрежение.
— Тук съм — Клио се намръщи обезпокоена. — Добре ли си, Триша?
— Разбира се, само дето съм много заета.
— Къде е Бенджи?
— Не знам — Триша извърна погледа си от Клио. — Имаме проблем в стая 210. Тоалетната не работи.
— Само това ни липсваше — измърмори Клио. — Бенджи е водопроводчикът тук. И като ми трябва, никакъв го няма.
— Искаш ли аз да се заема? — попита Триша.
— Не, ти довърши оправянето на стаите. Ще пратя някой друг — Клио се обърна и прикова Макс с поглед, изпълнен с надежда. — Как каза, че е името ти?
— Макс Форчън.
— И си бил приятел на Джейсън?
— Да.
— Добър приятел?
— Да.
Клио му се усмихна ослепително.
— Това означава, че на практика си член на семейството, нали така?
— Не знам — рече Макс. — Това ли означава?
— Разбира се. Джейсън никога не би те пратил тук, ако не те е смятал за член на семейството. При подобни ситуации цялото семейство се събира тук. Джейсън винаги вършеше своя дял от работата, когато отсядаше при нас. Имаш ли нещо против?
— Боя се, че не мога да схвана мисълта ви, мис Робинс.
— Няма страшно. Сигурна съм, че скоро ще разбереш. Оттук.
— Мис Робинс, дошъл съм да поговорим.
— По-късно. Както вече казах, направо съм погълната от работа.
Клио го поведе по един къс коридор.
Макс бе обзет от странното усещане, че губи ориентация.
— Мис Робинс, ако нямате нищо против, по-добре е да почакам тук.
— Всички помагат — рече Сами.
Той извади палеца от устата си и сграбчи с пълна шепа сакото на модния италиански костюм на Макс. Фината вълнено копринена материя се смачка от съкрушителната атака на малките пръстчета.
Макс се отказа да спори и се остави да го поведат по коридора, Клио вече бе избързала напред. Бе отворила вратата на един килер в края на коридора и надничаше в него.
— Аха. Ето го — тя бръкна в килера, измъкна вакуумиращата отпушвачка и я вдигна победоносно нагоре. — Триша каза, че проблемът бил в стая 210. Сами може да ти я покаже, нали, Сами?
— Добре — рече весело Сами.
Макс погледна отпушвачката. Чак сега му светна какво се очакваше да направи.
— Мисля, че тук става някакво недоразумение, мис Робинс.
Тя го погледна въпросително.
— Ти каза, че си приятел на Джейсън, нали така?
— Така казах — и Макс отново погледна мрачно отпушвачката.
— Джейсън бе винаги страхотен, когато имаше нужда да се помогне — рече окуражително Клио.
Макс я погледна. Не знаеше какво да мисли за любовницата на Джейсън, но знаеше, че трябва да изчака, докато не откриеше петте платна на Еймъс Лътръл.
— Ще видя какво мога да направя.
— Чудесно. Наистина ще ти бъда много благодарна — Клио му бутна отпушвачката в ръцете и му се усмихна с дълбока благодарност. — А сега тичай със Сами. Аз трябва да се върна на рецепцията.
Обърна се и забърза по коридора, без да се извръща.
— Насам — Сами дръпна сакото на Макс. — Има стълбище отзад.
Макс стисна зъби и се остави да бъде повлечен в неизвестна посока с отпушвачка в ръка. Имаше усещането, че случайно бе попаднал в някакъв друг свят, където природните закони бяха леко изменени. „Джейсън, какви, по дяволите, си ги вършил тук?“, запита се той, докато Сами го водеше по задното стълбище към втория етаж.
— Ето тук — Сами отвори вратата с табелка 210.
Стаята бе празна. Макс огледа предвзетата и прекалена мебелировка и с един поглед отхвърли всичко, включително и картината на кучета шпаньоли, окачена над леглото. Беше класически пример на най-лошия викториански сантиментализъм и екстравагантност.
Прекоси грозния килим на цветя и надникна внимателно в облицованата с бели плочки баня. Трябваше да признае, че викторианците са знаели как да строят баните си. Одобри голямата бяла вана, с крака като лапи. Не му хареса обаче начинът, по който водата се плискаше досами ръба на тоалетната чиния, готова всеки момент да се разлее по пода. Добре поне, че изглеждаше да е чиста вода, помисли си той. Предположи, че трябваше да е благодарен и на толкова.
— Лъки Дъки отиде да поплува — припомни му отново Сами.
Изведнъж му просветна.
— Тъкмо в тази тоалетна ли?
— Патетата могат да плуват навсякъде.
Макс се примири с неизбежното. Облегна бастуна и отпушвачката на стената, докато съблече скъпото си сако. Закачи го внимателно на една от куките на вратата. Сетне разкопча златните копчета за ръкавели, сложи ги в джоба си, и нави ръкавите на ръчно ушитата си бяла копринена риза.
„При подобни ситуации семейството винаги се събира тук.“
Бе необичайно да се изрекат такива думи на един мъж, който от шестгодишна възраст не бе имал никакво семейство. За Макс поредицата от домове на осиновители, в които бе живял след смъртта на майка му, причинена от автомобилна злополука, не се брояха.
Изобщо не бе виждал баща си, човек без лице, който бе излязъл от живота му още преди да се роди. Макс никога не си направи труда да го потърси. Не го интересуваше да открие един баща, който се бе отказал от него.
Макс започна да събира разни неща, след като го преместиха във втория осиновителски дом. Бе открил, че вещите не те отхвърлят. Вещите не те изоставят. Вещите не ти напомнят по хиляда заобиколни начина, че не си достатъчно добър, за да си член на семейството. Можеше да си вземеш вещите, когато те местеха в следващото ти временно местожителство.
Дълго време се бе тревожил, че някой можеше евентуално да си ги поиска обратно. Но никой не го стори. Дори и библиотекарят, който му бе дал първия том на д-р Сус.
На повечето от другите деца книжките им омръзваха бързо и те ги заменяха с Макс на, според него, смешно ниски цени — захарна пръчка, играчка, един-два петака. А за Макс всяка новопридобита книга бе плод на рядка сделка. Тя бе нещо, което му принадлежеше. Нещо, което можеше да задържи завинаги.
Когато бе малък, той трупаше съкровищата в куфара си. Винаги бяха пакетирани и готови за следващото неизбежно преместване. Бе помолил социалната служителка, отговорна за него, да му намери катинар и ключ за разнебитения куфар. Тя се бе усмихнала странно и тъжно, но му бе дала катинар, без да задава въпроси.
Беше на шестнадесет години, когато откри онова, което щеше да стане голямата страст на живота му: модерното изкуство. Един ден бе духнал от училище да поброди из сиатълския площад „Пайниър“. Без някаква особена причина влезе в няколко галерии. В две от тях видя картини, които го хванаха направо за тайната сърцевина на съществото му. За пръв път откри, че на този свят имаше и други хора, които имаха кошмари и мечти, сходни на неговите собствени. Никога не забрави това изживяване.
Когато бе край картини, които докосваха самата му кървяща същина, Макс не се чувстваше толкова самотен.
Беше на двайсет и три години, когато се запозна с Кързън. Преди дванайсет години. Макс току-що се бе уволнил от армията и бе приел първата работа, която успя да намери. През повечето време си бе физически труд, но на Макс му допадна още от самото начало. Работата му се състоеше предимно в опаковане, транспортиране и доставяне на картините, които един търговец на име Гарисън Спарк продаваше на клиентите си.
Макс не харесваше Спарк, чиято етика бе в най-добрия случай съмнителна, но бе покорен от някои картини, до които можеше да се докосва. Спарк, на свой ред, намери безпогрешното око на Макс за изкуството за изключително полезно. Двамата сключиха договор. В замяна на работата, която получаваше, Макс обеща да не изразява мнението си за автентичността на някои картини, които Спарк продаваше, освен ако клиентът не го попиташе.
Преди да се случи онова, което промени изцяло живота му, Макс бе доставил на Джейсън Кързън две картини. Случката бе запечатана с кристална яснота в съзнанието му.
Току-що бе разопаковал голямото платно, абстрактна картина, с претенциите да е дело на един нов и с растяща популярност художник, чиито платна Джейсън силно желаеше да събира. Макс бе застанал учтиво встрани, за да може Джейсън да разгледа картината внимателно.
Той я гледа дълго, преди да се обърне към Макс със загадъчно изражение.
— Какво мислиш? — попита Джейсън.
Макс скри изненадата си. От собствения си опит знаеше, че клиентите никога не искаха мнението на човека, който доставяше покупките им. Погледна картината. Беше виждал три други работи, дело на същия художник. И те моментално го бяха покорили. А тази не го трогна. Претегли внимателно отговора си. Знаеше, че Джейсън бе платил голяма сума за тази картина.
— Мисля, че е фалшификат — рече накрая Макс.
Джейсън го изгледа изпитателно.
— Аз — също.
— Много добър фалшификат — рече бързо Макс, като си припомни за работата си. — В крайна сметка успя да заблуди мистър Спарк.
След тази забележка Джейсън само сбърчи вежди. Върна картината на Спарк само с обяснението, че е променил решението си. Но на следващия месец покани Макс да разгледа частната му колекция.
Макс бе поразен от гледката на висящите по стените картини. В края на обиколката Джейсън се обърна към него.
— Умен си и мислиш бързо на прима виста. Най-важното, обаче, според мен, е, че имаш вътрешно око — рече Джейсън. — Мислил ли си някога да вършиш нещо, което изисква малко повече интелектуални усилия от това да опаковаш и разопаковаш картини за Гарисън Спарк?
— Като какво? — попита Макс.
— Като да дойдеш да работиш за мен. Ще ти възложа покупките на произведения на изкуството за хотелите „Кързън“. Ще докладваш направо на мен, ще си отговорен само пред мен. Работата ще означава пътувания, отлична заплата, премии и омешване с най-добрите в занаята. Интересува ли те?
— Защо не? — рече Макс.
Той можеше да усети повратния момент, винаги когато настъпеше, а и, както винаги, нямаше никакви по-добри перспективи.
Джейсън огледа евтиния кафяв костюм на Макс, оръфаната му вратовръзка, конфекционната му риза.
— Първо ще трябва да те поошлайфаме.
Джейсън държеше на думата си. Той научи Макс на всичко онова, което трябваше да знае, за да се движи в ограничения кръг на международния хотелски бизнес. Макс усвояваше бързо. Той копира лустросаните, изискани маниери и носеше скъпите си нови дрехи с естествена непринуденост.
След като бе пробил пътя си през системата на осиновителски домове и армията, той не изпитваше боязън от разполагащите с огромна власт корпоративни шефове, с които общуваше. Джейсън с ирония отбеляза, че случаят бе тъкмо обратният. Повече от хората се бояха от Макс.
— Изключително полезен талант — рече Джейсън година след като Макс бе приел работата. — И смятам, че трябва да се възползваме от това.
Макс знаеше как да бъде полезен, когато това му изнасяше. А му изнасяше да се харесва на Джейсън. Само за шест месеца той се превърна в нещо повече от уредник на Кързъновата художествена колекция. Бе станал дясната ръка на Джейсън. Отговорностите му нарастваха бързо. Накрая бе назначен друг уредник на колекцията. На Макс бе възложено да събира разузнавателна информация за конкуренцията и да докладва дали потенциални места за строеж на хотели бяха подходящи.
Още от началото той си бе поставил за цел да узнава предварително всичко онова, от което Джейсън се нуждаеше, за да може да стига до перспективни решения относно бъдещите покупки: местната политика при чуждестранните обекти, включително и имената на определени чиновници, които очакваха да бъдат подкупени още преди да е започнало строителството на нов хотел; можеше ли или не можеше да се разчита на някои членове от управата на „Кързън“; да намира места, които бяха готови за строеж или, обратното, места, които трябваше да бъдат изоставени, преди да са започнали да носят загуби.
Макс се превърна в неоспорим авторитет във всички тези области. Бе станал вторият човек във всяко отношение в империята на Кързън.
По време на този процес той се бе научил как да пие чай правилно в Япония, кафе — в Близкия изток и шампанско — във Франция. Купуваше ризите си в Лондон, костюмите и обувките си — в Рим, а вратовръзките — в Париж. А книги и произведения на изкуството купуваше навсякъде, където ги откриваше.
Хотелите „Кързън“ бяха семейна фирма, наследена от Джейсън и брат му Денисън от баща им. Джейсън винаги бе държал юздите на компанията, не само защото бе по-големият брат, но и защото притежаваше необходимата интелигентност да управлява бизнеса. На Денисън не му се нравеше да бъде отпратен на второ място, но се бе примирил, защото нямаше никакво съмнение, че естественият лидер в семейството бе Джейсън. А сега, след като Джейсън бе починал, Денисън бе решен да докаже, че притежаваше не по-малка проницателност в бизнеса от брат си.
Докато бе жив, Джейсън бе създал у Макс илюзията, че се бе превърнал почти в член на семейството. Преди три години Макс направи грешката да си помисли, че ще стане и истински член, но тази перспектива се разпадна в развалините на отношенията му с Кимбърли Кързън — дъщерята на Денисън.
Шест месеца след годежа им Кимбърли осъзна, че не би могла да се омъжи за човек без произход или семейни връзки. Омъжи се вместо това за Рорк Уинстън, наследник на голяма промишлена империя.
Тогава Макс разбра, че никога нямаше да стане член на семейството. Подаде си оставката на следващия ден, след като Джейсън почина от масивен инфаркт. Седмица по-късно тръгна да си търси наследството, за което Джейсън му бе говорил на смъртното си легло.
— Пет картини на Еймъс Лътръл — бе прошепнал Джейсън, след като нареди семейството на брат му да излезе за няколко минути от болничната стая. — Твои са, Макс. Те няма да отидат в музея с останалите. Искам да са твои. Твоето наследство от мен. Разбираш ли? Това е завещанието ми.
Макс стисна ръката на стареца, вкопчил се в него, сякаш можеше да го измъкне от лапите на смъртта.
— Забрави лътрълите. Ще преодолееш това, Джейсън. Ще се оправиш.
— Глупости. На осемдесет и три години съм и това е краят. По-добре да си ида така, отколкото както някои мои приятели. Животът в по-голямата си част бе хубав. Четиридесет години имах добра жена, имам и син, с когото се гордея.
— Син ли? — Макс се сепна от това разкритие. Знаеше, че Джейсън и жена му нямаха деца.
— Ти, Макс. Ти си синът, с който никога не се сдобих. И си адски добър син — изкривените пръсти на Джейсън се забиха в дланта на Макс. — Тези картини и всичко, което откриеш там, на брега, са твои. Обещай ми, че ще отидеш да ги вземеш.
— Успокой се, Джейсън — Макс усети непозната за него влага в очите си. Плачеше за пръв път, откакто почина майка му. — Трябва да си починеш.
— Оставих ги при Клио.
— Какво? Картините ли? Коя е Клио? Отговорът на Джейсън заглъхна в хриповете на кашлицата.
— Запознах се с нея преди година и половина. Изумителна жена — крехките му пръсти стискаха ръката на Макс с необикновена сила. — Имах намерението да ви запозная. Не ми се удаде. Ти все пътуваше някъде. Европа, островите. Все зает. А сега е твърде късно. Времето отлита бързо, нали?
— Джейсън, опитай се да си починеш.
— Намери я, Макс. Намери я и ще намериш и картините, и всичко останало.
— Джейсън, за Бога…
— Обещай ми, че ще ги потърсиш.
— Обещавам. Но сега не се тревожи за това. Ще се оправиш.
Ала Макс вече не можеше да задържи Джейсън. Ръката му се отпусна, а ужасните хрипове най-сетне престанаха.
Макс отпъди спомените. Бе открил тайнствената Клио и скоро щеше да намери своите картини. Вдигна отпушвачката и се насочи към тоалетната чиния.
— Ще ти помогна — рече Сами.
— Мисля, че ще е най-добре да наглеждаш.
— Окей. В това ме бива. Клио често ми дава да надзиравам.
Макс се залови за работа. Пет минути по-късно, след сума клокочене, на повърхността изплува жълто, гумено пате.
— Лъки Дъки! — възкликна доволен Сами. Макс погледна патето.
— Голямо късметлийче. Отсега нататък най-добре ще е Лъки Дъки да плува някъде другаде.
— Добре.
Клио се появи на вратата, задъхана и по-разрошена и отпреди. И двете й ръце бяха заети от тежък багаж. Няколко кичура коса бяха се изплъзнали от шнолата и висяха пред очите й.
— Как върви тук?
— Макс спаси Лъки Дъки — каза Сами.
— Моят герой — измърмори Клио.
— Надявам се, че тоалетната ще може вече да се измива както трябва — рече хладно Макс.
Лампата на тоалетната блесна отразена в лещите на очилата на Клио и тя му се усмихна широко.
— Наистина съм ти много благодарна. Това е постоянната стая на мистър Валънс и се боях, че щеше да се наложи да го местя в друга. А той не обича много–много да го местят. Малко е придирчив. Разстройва се, когато нещата излизат от рамките на обичайната практика.
Макс държеше капещата отпушвачка над тоалетната.
— Вижте, мис Робинс, ако нямате нищо против, много бих желал да разговарям с вас сега.
— Веднага щом настаня тази тълпа и вечерята е сервирана. Междувременно, изглежда съм лишена от пиколото си. Нещо против да удариш една ръка?
— Той се е ударил — Сами посочи бастуна, облегнат на стената.
Погледът на Клио отскочи към бастуна. По бузите й изби руменина от дълбокото притеснение.
— О, съжалявам, забравих. Забрави. Ще извикам някой от кухненския персонал.
Кой знае защо изпита угризение.
— Мога да се справя с няколко куфара, мис Робинс. Тя го погледна недоверчиво.
— Сигурен ли си?
— Да, мис Робинс, сигурен съм.
Усмивката й бе по-ярка от луминесцентната лампа над огледалото и неизмеримо по-топла.
— Страхотно! Между другото, моля те да ме наричаш Клио. Предпочитам да съм на ти с човек, който може да отпуши задръстена тоалетна с едно докосване.
— Благодаря — рече през зъби Макс.
Клио погледна Сами.
— Може би ще е най-добре да видиш дали в кухнята нямат нужда от помощ, скъпи.
Сами придоби изражение на тържествена важност.
— Добре, Клио — и вдигна очи към Макс. — Семейството винаги се събира при подобни ситуации.
— Е, аз изчезвам — обяви Клио. — Трябва да отнеса тези багажи до стаята им. Ще си видим по-късно, Макс. Виж да хапнеш нещо в кухнята, когато ти се удаде.
Тя се завъртя и изчезна зад вратата.
— Чао, Макс. Благодаря ти, че намери Лъки Дъки — и Сами се втурна подир Клио.
Останал сам в банята, с отпушвачката в ръка, Макс се загледа в гуменото пате, което плаваше в тоалетната чиния.
— В какво, по дяволите, ме забърка, Джейсън!
През следващите три часа Макс бе напълно зает. Отнесе безброй куфари, оправи някакъв дребен организационен проблем на малкия паркинг, разливаше на гостите кафе и шери след вечерята във фоайето и смени изгоряла крушка в една от стаите. Не получи възможност да потърси Клио до единайсет вечерта. Когато най-сетне я намери, тя бе сама в малката канцелария зад рецепцията.
Седеше с гръб към него пред маса, върху която имаше компютър и няколко купчини най-различни листи и бележки. Опитното му око я огледа одобрително. Не за пръв път тази вечер се улови, че бе заинтригуван от изящната линия на гърба й и от сладката, крехка извивка на врата й. Бе пъхнала краката си, все още обути в сребристите маратонки, под въртящия се стол и пръстите й опираха в хромираната му основа.
Той постоя известно време безмълвен на вратата, загледан в Клио, а тя се бе съсредоточила върху една разпечатка, разгърната върху писалището. Без да сваля поглед от цифрите, тя разсеяно посегна и откопча шнолата си. Простичкият, чисто женски жест събуди силни, всепоглъщащи усещания в долната половина от тялото на Макс.
Очарован, той гледаше как косата на Клио пада свободна върху раменете й. Сиянието на настолната лампа осветяваше червения огън, който блещукаше в дълбините на гъстия, тъмен сноп.
Макс изпита неочаквана, неотложна нужда да стопли пръстите си в тези пламъци. Той несъзнателно направи крачка напред. Бастунът му несръчно изтрополя по пода.
— Какво? — сепната, Клио се завъртя със стола си. Когато видя Макс, се успокои. — О, ето те и теб. Влез. Седни. Мислех си, че е Джордж.
— Кой е Джордж? — само за един миг Макс възвърна самообладанието си.
— Нощният администратор. Позвъни и каза, че тази вечер ще позакъснее.
— Разбирам.
Макс прекоси малката стая и седна на един стол до прозореца. С премерена точност той постави бастуна пред себе си и положи ръце върху него.
— Мисля, че е време да поговорим, мис Робинс.
— Клио.
— Клио — повтори той.
Тя се усмихна.
— Предполагам се чудиш дали ще ти предложа същата уговорка като на Джейсън.
Макс я изгледа с неразбиращ поглед.
— Моля?
— Става. Нямам нищо против. В крайна сметка си негов приятел. По дяволите, това е най-малкото, което мога да направя. Сигурна съм, че Джейсън би искал да се чувстваш тук толкова добре, колкото него.
Макс се почуди дали не сънува. Не можеше да повярва, че Клио му предлагаше да заеме мястото на Джейсън в леглото й.
— Смаян съм от великодушието ви, мис Робинс. Но не съм убеден, че Джейсън би искал това.
— И защо ще има нещо против?
— Джейсън бе мой добър приятел — рече Макс. — Но всяко приятелство си има граници.
За миг Клио се обърка.
— Ти си художник като Джейсън, нали?
Докато осмисляше изявлението й, Макс притвори клепачи, за да прикрие погледа си. Джейсън спокойно си признаваше, че не можел да начертае дори права линия, какво остава за рисуването. Можеше да колекционира изкуство, но не и да го създава.
— Не съвсем — рече внимателно Макс.
Клио го изгледа с разбиращ и съчувствен поглед.
— Не казвай нищо повече. Разбирам напълно. Още не си продал нищо, затова не желаеш да се титулуваш художник. Знам какво изпитваш — тя се поколеба малко. Самата аз съм писателка.
— Така ли?
Тя се изчерви.
— Тази пролет ми излиза една книга. Нарича се „Хубаво отмъщение“. Става дума за жена, попаднала в беда. Напрежение и любов.
Макс я погледна замислен.
— Много интересно, мис Робинс.
— Не съм казала още никому, освен на семейството — рече бързо Клио. — Ще чакам, докато не се появи на пазара, затова ще съм ти благодарна, ако си мълчиш.
— Няма да кажа и думица — обеща Макс.
— Джейсън естествено знаеше. Затова нямам нищо против, ако и ти знаеш. Това, което исках да кажа, е, че не това, дали продаваш или не работите си, те прави художник или писател. Работата е в това дали работиш занаята или не.
— Това е странна гледна точка.
— Понякога човек може да е много добър и пак да не продава. Вземи например Джейсън. Никога не е продал и една картина, а бе чудесен художник.
— Тъй ли?
— Разбира се — Клио наведе глава встрани и погледна Макс с любопитство. — Сигурно си виждал работите му. Картините във фоайето са негови. Не го ли позна по стила?
Макс рязко извърна глава и се взря през вратата в поредицата бездушни морски пейзажи.
— Не ги познах.
— Така ли? — в един миг Клио бе разочарована. Сетне обаче отново се усмихна. — Обичам тези рисунки. Винаги ми напомнят за Джейсън. Донякъде те са наследството на семейството от Джейсън. Кой знае? Може би някой ден ще струват цяло състояние.
„Никога, и след милион години“, помисли си Макс.
— И ако се окаже, че станат доста ценни — попита тихо той, — какво ще направите? Ще ги продадете ли?
— Не, за Бога! Никога не бих посмяла да продам творба на Джейсън. Тяхното място е тук, в странноприемницата.
Макс се прокашля внимателно.
— Мис Робинс…
— Клио.
Той не обърна внимание на това, че го прекъсна.
— Джейсън притежаваше пет картини на Еймъс Лътръл. Преди да почине ми каза, че ги бил оставил в странноприемницата.
— Кой е Еймъс Лътръл? Някой приятел на Джейсън ли?
Тя или бе най-завършената лъжкиня, с която се бе сблъсквал от години, или бе просто наивна идиотка, реши Макс. Реши твърдо, че бе първото. Не можеше да допусне, че Джейсън щеше да си вземе за любовница една идиотка. И в такъв случай той се бе изправил срещу изключително хитър противник.
— Лътръл е майстор неоекспресионист — рече учтиво Макс.
— Експресионист ли? Това е модерно изкуство, нали? — Клио сбърчи нос. — Никога не съм харесвала модернизма. Предпочитам картини, които имат смисъл. Кучета, коне, морски пейзажи. От този сорт. Тук, в хотела, нямам нито една модернистична картина. Изобщо не би подхождала.
Макс бе обзет от хладен гняв. Можеше да има само едно заключение. Клио очевидно бе наясно с истинската стойност на лътрълите и бе решила да се прави на глупачка. Щеше да се преструва, че не знае нищо за тях. Трябва да бе разбрала, че Макс не разполагаше с никакви доказателства, че картините бяха у нея. Хитра тактика, призна той. И неочаквана за него. Но, в крайна сметка, нищо тук в „Робинс Нест Ин“ не бе според очакванията му.
— Виж сега, както вече казах — продължи живо Клио, — ако си художник като Джейсън, сигурно ще ти хареса уговорката, която имах с него.
Макс повдигна едната си вежда.
— Какво точно предлагаш?
— Същата заплата, която давах на Джейсън, плюс стаята и пансион през цялото време, когато останеш с нас, в замяна на същата работа, която върши тази вечер. Обещавам, че ще ти осигуря достатъчно време, за да рисуваш. Можеш също така да се настаниш в стаята на Джейсън в мансардата. Тиха и удобна е. Джейсън я харесваше.
Значи стая и храна, но не и леглото й. Поне засега.
— Аз не съм съвсем гладуващ художник, мис Робинс.
— Знам — усмихна се благо Клио. — Но има най-различни начини човек да гладува, нали така? Ти си приятел на Джейсън и това е всичко, което е от значение.
— Не съм сигурен дали ще бъда един добър Антоний — рече сухо Макс.
— А? — секунда по-късно лицето на Клио придоби чаровния оттенък на горещо розово. — О, схванах. Най-добре е да те предупредя, че тук имаме едно желязно правило. Никакви майтапи на тема Клеопатра и никакви двусмислени шеги.
— Ще се опитам да го запомня.
— Така ли? Значи си съгласен? — Клио го изгледа въпросително.
Предишното чувство, че бе попаднал в някаква съвсем нереална ситуация, отново завладя Макс. Вгледа се задълго в Клио, след което взе решение.
Майната му, помисли си той. Трябваше да узнае какво се бе случило с картините му, а и без това нито някой го очакваше, нито пък имаше работа в Сиатъл. Джейсън бе имал основание да го насочи насам. И Макс реши да следва павирания с жълти плочки път докрай.
Поредният повратен момент, помисли си той. И както винаги, нямаше никакви причини да се върне.
— Не щеш ли — рече Макс, — тъкмо си изгубих работата. Ще приема уговорката на Джейсън.