Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Grand Passion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 80гласа)

Информация

Сканиране
bridget(2011)
Разпознаване и корекция
orlinaw(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Дъхът на страстта

ИК „Компас“, Варна, 1999

Редактор: Любен Любенов

Коректор: Диана Черногорова

История

  1. —Добавяне

17

Следващата нощ Клио лежеше с ръце под главата си и се взираше в тъмния таван на мансардата.

— Ще дойда утре с теб, като се срещаш със Спарк.

— Не — отвърна Макс от другия край на леглото. — За последен път ти казвам: не искам да идваш.

Спорът бе започнал да набира сила от четири часа същия следобед, когато Клио разбра, че Макс си бе назначил среща с Гарисън Спарк на следващия ден. Тя веднага заяви намеренията си да присъства на срещата заедно с Макс. Той обаче бе отказал тъй решително, че тя не само се изненада, но и я заболя.

— Макс, всичко това се случва заради мен. Имам правото да бъда с теб, когато разговаряш със Спарк.

— Клио, престани да натискаш. Казах ти, че ще се оправя сам.

Тя седна в леглото, отчаяна докрай.

— Защо си толкова упорит? Кажи ми един разумен довод защо да не бъда там.

— Ти си нямаш понятие как трябва да се оправя човек с такива като Спарк.

— Докато ти знаеш?

— Да.

— И от къде на къде си такъв специалист? — сопна му се тя.

— Казах ти, някога работех за Спарк. Знам го как мисли. Знам също и как действа.

— Е, и? — възпротиви се Клио.

— Не искам да си дори наблизо, когато говоря с него за случилото се.

— Не съм идиотка, Макс. Няма да ти обърквам плановете, каквито и да са те.

— Никога не съм казвал, че си идиотка.

— Освен това не съм такава наивница, за каквато ме смятат всички — и Клио изведнъж замълча. — Макс, не ти ли идва на ума, че това е първото ни сериозно скарване?

— Ние не се караме.

— На мен ми звучи като кавга.

— Не се караме, по дяволите!

Клио бе поразена от свирепата настойчивост в тона му.

— Добре, спорим разгорещено. Както и да го наричаш, мисля, че е време аз и ти да решим възникналия малък комуникационен проблем.

— Какъв комуникационен проблем? — попита предпазливо той.

Клио си пое въздух.

— Преди време ти бе отбелязал, че имаме различни стилове на управление. Е, тези два стила току-що се сблъскаха и навярно ще се сблъскват и в бъдеще. Трябва да се научим как да се държим един с друг, когато това се случи.

— По дяволите! Последното нещо, което ми се ще тази вечер, е разговор от този сорт.

— Толкова по-зле. Вече го водим — Клио го докосна по рамото. — Мисля, че ние двамата трябва да решим нещо, Макс. Не можеш да влезеш в това семейство и да започнеш да командваш тъй, както очевидно си го правил, когато си работил за „Кързън интернешънъл“. Ако ти и аз искаме нашите отношения да са градивни, ще трябва да се научим да действаме като екип.

Макс не помръдваше. Напрегнатостта, която се излъчваше от него, бе почти осезаема.

— Какво точно би трябвало да означава това?

Клио го гледаше с неудобство. Имаше усещането, че без да ще бе нагазила в минно поле.

— Опитвам се да говоря за един общ наш проблем.

Макс се раздвижи изведнъж. Бутна завивките настрани и седна на ръба на леглото. Посегна за бастуна и се изправи.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че ако не постъпвам така, както ти искаш, нашите отношения, или както и да го наричаш там, са свършени?

— Макс — Клио придърпа чаршафа до гърдите си. — За Бога, никога не съм казвала такова нещо. Казах просто, че трябва да изгладим един комуникационен проблем.

Комуникационен проблем ми звучи шифровано.

Аз имам и задни мисли относно венчавката си с теб, Макс.

— Не е вярно — отвърна Клио. — Имаме малък проблем, който се отнася до държанието ни един към друг, това е всичко.

— Не ми пробутвай тия глупотевини от теорията за психологическите комуникации — Макс я изгледа застрашително. — Давай по същество.

— Няма никакво същество — Клио бе объркана от реакцията му. — Опитвам се само да ти кажа, че не бива да очакваш аз кротко да се дръпна встрани и да те оставя да поемеш ръководството на семейството и всичко останало наоколо. Боже мой, нищо чудно, че Кимбърли се е бояла да ти даде място в борда. Тя е знаела, че ще завземеш „Кързън“ при най-малката възможност.

Макс изглеждаше тъй, сякаш го бе зашлевила. Ръката му стисна здраво дръжката на бастуна.

— Това ли си мислиш, че се опитвам да сторя? Да завзема управлението на семейството ти и на странноприемницата ти?

Клио бе ужасена.

— Разбира се, че не — тя изпълзя на колене до средата на леглото. — Макс, ти схващаш всичко превратно.

— Така ли? И какво точно схващам превратно? Всичко ми се струва съвсем ясно. Ти смяташ, че искам да командвам и, освен ако не върша нещата както ти пожелаеш, ще се откажеш от брака. Да не съм пропуснал нещо?

— Няма да се откажа от брака. Ще престанеш ли да ми пъхаш в устата думи, които не съм изрекла?

— Използвам думи, които ти сама използва.

Клио избухна.

— Какъв, по дяволите, е проблемът? Защо не искаш да дойда с теб утре, когато говориш със Спарк?

— Защото не искам да дойдеш. Това не е ли достатъчна причина?

— Не, по дяволите, не е.

Макс отиде до прозореца и застана до него, взрян в тъмнината.

— Това е единствената причина, която ще получиш. И ако не ти е достатъчна, ще трябва да решиш сама какво да предприемеш.

Мрачният му тон бе причината Клио да се обърка съвсем. Думите му отекваха със студена, отчуждена самота, която късаше сърцето й. Почуди се колко ли пъти през живота си Макс е чакал другите да вземат решения, които да го пратят в следващия осиновителски дом.

С тихо възклицание, причинено от болка, която бе толкова силна, колкото и неговата, Клио скочи от леглото и изтича при него до прозореца. Прегърна го и облегна глава на голите му гърди.

— Макс, имам новина за теб. Нещата вече не действат по същия начин.

Той колебливо докосна косата й.

— Какво искаш да кажеш?

Клио вдигна глава и погледите им се срещнаха. Обви с ръце лицето му.

— Няма да бъдеш изпъден от това семейство, само защото понякога си упорит като магаре, а аз пък имам дразнещата склонност да ръководя чрез съгласие.

— Няма ли? — в погледа му се отразяваше смесица от зловещото примирение със съдбата и съвсем слабо пламъче на надеждата.

— Не — Клио се изправи на пръсти и го целуна леко по устните. — Ти си вече един от нас. Няма значение, ако понякога се провалиш, не си ли спомняш?

Очите на Макс бяха по-загадъчни отвсякога.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм — усмихна се Клио. — Разбира се, в замяна ще трябва да се научиш да се примиряваш с някои от дребните ми недостатъци, които изглежда понякога те ядосват. Например, аз ще се откажа да дойда с теб, когато се срещаш със Спарк. Но такъв е семейният живот. Даваш и получаваш. Нищо не е съвършено.

В изражението на Макс липсваше ответната забавна реакция.

— Клио…

— Да?

— Няма значение.

Макс я притегли към себе си и я прегърна тъй силно, че Клио помисли, че ребрата й ще се спукат. Не се спукаха обаче.

След малко Макс я поведе към леглото.

 

 

Доста по-късно Макс се размърда и с неохота се обърна настрани от Клио.

— Можеш да дойдеш утре с мен — каза той.

Клио се зачуди защо тонът му бе като на комарджия, който току-що бе заложил всичко на една карта.

 

 

Срещата трябваше да се състои на неутрална земя. Спарк бе предложил да се срещне с Макс в един малък мотел, разположен на четиридесет мили от Хармъни Коув. Макс се съгласи.

Бе обмислял срещата през по-голямата част от нощта, но когато Спарк отвори вратата на малкото апартаментче в мотела, все още не се бе отърсил напълно от връхлетялата го вълна от спомени. Гледната точка не бе от значение, помисли си Макс, но нямаше как да не признае факта, че дължеше много на Спарк. Именно Спарк, в крайна сметка, бе създал пръв възможността Макс да се отдаде на голямата си страст към изящното изкуство. Спарк му бе позволил да се докосне до най-блестящите платна, рисувани от художниците по Западното крайбрежие през последните двайсет години. Спарк бе дал възможността на Макс да се запознае с Джейсън Кързън.

— Гледай ти, гледай ти — изражението на Спарк бе на хладно, полунасмешливо одобрение. — Толкова време мина, Форчън. Изглежда добре си се справил. Трудно е човек да повярва, че някога си изкарваше прехраната, като изпълняваше поръчки за мен.

Спарк не се бе променил много през последните дванайсет години, помисли си Макс. Изглеждаше както винаги безупречен и изтънчен. Устните му пак си бяха надменно присвити и пак излъчваше онази отегчена снизходителност, която бе тъй полезна за сплашване на плашливите колекционери.

— Няма смисъл да си губим времето в спомени — рече Макс и стисна по-силно ръката на Клио. — Мисля, че се познавате с годеницата ми.

— Годеница ли? — усмивката на Спарк изразяваше състрадателност. — Съжалявам много. Не разбрах, че сте направила грешката да се влюбите във Форчън, скъпа. Колко жалко! Моля влезте.

Докато влизаха в стаята, Клио го изгледа яростно.

— Дошли сме да говорим за картините, мистър Спарк. Предлагам да пропуснем страничните приказки.

— Е, добре. Картините на Лътръл — Спарк посочи с ръка столове на Клио и Макс и сам седна. Кръстоса отпуснато крака. — Трябва да призная, че бях доста изненадан, че ми позвъни вчера. Макс. Да допусна ли, че си готов за сделка?

— Няма да има никаква сделка — рече Макс. — Ако и когато платната на Лътръл бъдат намерени, те стават мои. Нямам намерение да ги продавам.

— Имам фактура за продажба от Джейсън Кързън — погледът на Спарк бе лукав. — На нея ясно е записано, че ми е продал платната малко преди да почине.

— Тази фактура е тъй фалшива, както и платното на Марастън, което продаде на онзи колекционер от Портланд миналата година — рече спокойно Макс.

Спарк присви очи.

— Не можеш да докажеш, че тази картина е фалшива.

Макс се усмихна леко.

— Мога, разбира се. Притежавам оригинала.

В погледа на Спарк се появиха искрици на безпокойство. Но те изчезнаха почти веднага.

— Лъжеш.

Макс поклати отегчено глава.

— Не, Спарк, не лъжа. И двамата знаем, че никога не блъфирам. Купих оригинала преди три години. Оттогава виси в моето хранилище. Ако настояваш на тази своя фактура, ще вляза във връзка с онзи колекционер от Портланд и ще му предложа неговото платно от Марастън да бъде проверено от експерт.

— Но ти си водещият експерт върху работите на Марастън.

— Точно така — Макс сви рамене. — И в този случай ще съм много щастлив да предложа услугите си. Предполагам, че портландският колекционер ще ми бъде много благодарен. Струва ми се, че няма да сбъркам, ако кажа, че той навярно ще си поиска парите обратно. Без съмнение повече няма да купи нищо от теб, както няма да купи и всеки, който дочуе тази история, а предполагам, че в определени кръгове тя ще се разпространи като мълния.

— Негодник — рече Спарк, но думата прозвуча по-скоро като отстъпление, отколкото като обида.

Спарк бе по душа бизнесмен, спомни си Макс. Много добре знаеше как да ограничи загубите си.

— Учуден съм, че още продължаваш да пробутваш фалшификати. Мислех си, че досега вече трябваше да си се отказал. В крайна сметка, нещата ти вървят добре и с истинските картини. Какво се е случило? Нима още не можеш да устоиш на изкушението на бързите пари?

— Някои от нас никога не се променят, нали Форчън? — усмивчицата на Спарк бе обагрена с отрова. — Виждам, че си все същия опортюнист, както винаги. Учуден съм обаче, че си стигнал до там да прелъстяваш хубави млади жени, за да постигнеш онова, което желаеш. Дори и в по-стари времена, някои от нормите ти на поведение бяха доста дразнещи.

Нормите на поведение тогава изобщо не бяха на висота, спомни си Макс. Съглашението му със Спарк бе просто. В замяна на това, че получаваше възможността да работи с произведения на изкуството, Макс се бе съгласил да не изразява мнението си пред клиентите на Спарк.

Освен ако тези клиенти не поискаха мнението му.

Джейсън Кързън бе единственият, който бе поискал мнението на момчето за поръчки в кантората на Спарк.

С ъгълчето на окото си Макс наблюдаваше изражението на Клио. Вътрешностите му се бяха свили в очакване на студена топка. Знаеше какво щеше да стане, ако доведеше Клио на този сблъсък. Ето защо се бе опитвал толкова отчаяно да й попречи да дойде.

Но в крайна сметка тя бе пробила защитата му в характерния си благ стил. И в един момент снощи Макс разбра, че трябваше да поеме риска. Не знаеше как щеше да реагира тя на не дотам приятните моменти от миналото му, но прие, че съдбата му се намираше в нейните ръце.

— Добре ли се разбрахме, Спарк? — попита тихо Макс.

— Мисля, че да — Спарк се обърна към Клио. — Годеникът ви казвал ли ви е с какво точно се е занимавал, когато работеше за мен, мис Робинс?

Клио се спогледа бързо с Макс.

— Каза, че вършел най-различни неща за вас.

— Точно така — Спарк изглеждаше доволен. — Някои от тях — съвсем необичайни. Задълженията му включваха и вземането на изключително ценни произведения на изкуството от източници, нека ги наречем така — със съмнителна репутация. Когато работеше за мен, Форчън носеше пистолет, мис Робинс. Това би трябвало да ви подскаже нещо за характера на задълженията му.

Клио се намръщи.

— Мога да си представя, че пренасянето на скъпи произведения на изкуството изисква някои предохранителни мерки.

— О, да, да, наистина — изкиска се Спарк. — Особено когато тези произведения са купени от колекционери, които имат връзки с подземния свят. А освен това имаше случаи, в които Макс доставяше картини, които имаха доста мъгляв произход.

— Искате да кажете, че са били фалшификати? — попита Клио.

— Отлични фалшификати, мис Робинс — Спарк се направи на обиден. — Макс може да ви потвърди, че когато се заема с фалшификати, то те са само първокласни. В деветдесет и девет на сто от случаите никой не може да намери различията между един добър фалшификат на Спарк и оригинала.

— Освен Макс ли? — попита Клио.

Спарк въздъхна.

— За съжаление — да. Макс притежава огромен природен талант да различава истинското от фалшивото. Понякога това умение е много полезно. В други случаи — доста досадно.

— Искате да кажете, че сте използвал таланта на Макс, за да не изгорите сам — заключи Клио. — И в същото време сте се безпокоял да не би той да издаде играта, когато са изгаряли други?

— Точно така, мис Робинс — очите на Спарк светнаха. — Доколкото ми е известно, обаче, през цялото време на съвместната ни работа той се е поддал само веднъж на колебанията си. Това стана, когато достави една картина на Джейсън Кързън. Като си мисля сега със задна дата, съм склонен да допусна, че не колебанията, а чистият му опортюнизъм е взел връх. Макс е съзрял възможност да си пооправи нещата, нали така Макс?

Очите на Макс не мигваха.

— Ние бяхме сключили съглашение, Спарк. Аз ти казах, че няма да лъжа за картините, ако някой от клиентите ме попита. Джейсън го стори.

— И малко след това Макс напусна службата си на момче за всичко при мен, за да приеме по-изгодното предложение на Кързън — Спарк се усмихна леко на Клио. — Още веднъж ви съветвам да внимавате с Форчън, мис Робинс. Щом сложи ръка на тези платна от Лътръл, веднага ще изчезне.

— Достатъчно, Спарк. Мисля, че се разбрахме, нали? — Макс се изправи.

— Винаги сме се разбирали доста добре, Форчън.

— Още нещо. Съобщи на Нолън Хилдебранд, че вече не търсиш да купиш платната на Лътръл.

— Щом настояваш.

Макс обхвана с ръце ястребовата дръжка на бастуна и погледна Клио. Разяждаше го мрачно и дълбоко предчувствие.

— Да вървим, Клио.

Без да промълви и дума тя се изправи и тръгна към вратата. Макс я последва.

— Форчън — прошепна тихо зад гърба им Спарк.

Макс погледна през рамо.

— Какво има, Спарк?

— Настоявам да обмислиш отново нещата. Имам клиент, готов да плати четвърт милион за тези платна. Готов съм да деля с теб, петдесет на петдесет. Помисли си.

— Картините не се продават — рече Макс.

— Страхувах се, че ще кажеш тъкмо това — Спарк вдигна ръка. — Изчезвай. Надявам се, че в обозримото бъдеще пътищата ни няма да се пресекат.

— Това ме устройва. Между другото, може би трябва да знаеш, че при адвоката ми има запечатано писмо, което да бъде отворено в случай на случайна злополука. Писмото съдържа кратък списък на по-известните фалшификати, които в момента висят в домовете на някои от клиентите ти.

— Винаги си бил един неблагодарен нещастник — устните на Спарк се изкривиха злобно. — Не се бой. Ще паля свещи за доброто ти здраве.

— Благодаря. Съглашението ни още е в сила, доколкото това ме засяга, Спарк. Ако стоиш настрани от пътя ми, и аз ще стоя настрани от твоя.

Спарк го изгледа.

— Ще бъде много забавно човек да види как ще се приспособиш към семейния живот.

Клио се обърна на вратата.

— Ще се справи добре, мистър Спарк.

Макс съзря топлината в очите й. Вътрешното му напрежение бързо се изпари. Всичко щеше да е наред. Клио нямаше да му търси сметка за миналото.

Макс я последва в коридора и затвори вратата на стаята на Спарк. Без да каже нищо, той я хвана за ръката. Излязоха заедно от мотела на студения, ситен дъжд.

— Е, това е — рече Клио, докато Макс отваряше вратата на ягуара. — Какво мислиш?

— За Спарк ли? — Макс я погледна напрегнато. — Мисля си същото, което съм си мислил и преди. Че той не стои зад инцидентите. Но ако греша и ако той е онзи тип, който те безпокои, или ако е накарал Хилдебранд да го стори, това вече ще престане.

— Сигурен ли си?

— Да. Спарк и аз си разбираме приказките. Той знае, че ако ми се изпречи на пътя, ще го съсипя. Но знае също така, че ще го оставя на мира, ако сам ме остави на спокойствие.

Клио потрепери.

— Защо, по дяволите, изобщо си постъпил на работа при този човек?

— Търсех работа.

Макс затвори вратата й и заобиколи ягуара отпред. Седна зад волана и се обърна да погледне Клио. Не знаеше какво да й каже.

Клио изглеждаше замислена.

— Мисля, че се досещам защо не искаше да дойда с теб тази сутрин.

— Някога се гордеех, че никога не се провалям — рече тихо Макс. — Но сега, като погледна назад, ми се струва, че целият ми живот е бил един провал.

— Не — рече Клио. — Просто тази сутрин се чувстваш малко потиснат. Ще ти мине.

— Така ли смяташ?

— Сигурна съм — кимна Клио. Наведе се към него и го целуна.

 

 

— Предавам се — Бен направи гримаса на изображението си в огледалото. — Не мога да разбера как се връзва тази тъпа папийонка. Никога не съм връзвал нещо подобно през живота си.

— Почакай една секунда. Ще се заема с теб, веднага щом свърша със Сами — Макс се съсредоточи да оправи връзката на Сами. — Вдигни брадичката си, момченце. Така.

Сами вдигна послушно брадичката си и Макс завърза папийонката, която допълваше премяната му в мъничкия смокинг.

— Мога ли да взема Лъки Дъки?

— Няма да има къде да го оставиш по време на церемонията. Не забравяй, че ти си пазителят на пръстените.

Макс приключи със задачата си и огледа свършената работа с критичен поглед.

Сами бе облечен в перфектно миниатюрно копие на официалните дрехи, в които бяха се пременили Макс и Бен. Макс добре съзнаваше, че и Бен, и Сами за пръв път се сблъскваха с финото изкуство да носят смокинги. Беше им казал, че никога не е късно човек да започне.

— Изглеждаш добре, хлапенце — кимна Макс, доволен от видяното. — Мама няма да те познае.

Сами се огледа в огледалото.

— Изглеждам досущ като теб и като Бен, а, чичо Макс?

— Разбира се — Макс взе малкото черно сако и внимателно напъха ръцете на Сами в него. Оправи малкото поясче. — Сега, каквото и да правиш, гледай да не изцапаш премяната, преди церемонията да е свършила, ясно ли е?

— Разбира се, Макс. Ще внимавам. Мислиш ли, че О’Райли ще пристигне навреме? — Сами изглеждаше обезпокоен. През последния час се тревожеше много за закъснението на О’Райли.

— Каза, че ще дойде — напомни му Макс. — А щом О’Райли каже нещо, можеш да разчиташ на него.

Истината бе, че и самият Макс бе започнал да се тревожи, макар да нямаше причина да разкрива тревогите си. О’Райли бе почти педантичен, щом станеше дума за точност. Но не ще и дума, днес прекаляваше. Макс погледна часовника си за четвърти път през последните двайсет минути. Церемонията в „Космик хармъни“ трябваше да започне след час.

Бен се мотаеше с краищата на папийонката си.

— Може да е спукал гума — погледът му срещна погледа на Макс в огледалото и излъчваше същата тревога.

— Може — съгласи се Макс. — Но има телефон в колата. Щеше да се обади, ако закъснява. Чакай, дай аз да вържа тази връзка. Ако продължиш да се мотаеш с нея, ще се наложи отново да се глади.

— Не разбирам защо всички трябваше да се пременим така — възропта Бен. — Само загуба на време. Чувствам се като глупак в този костюм.

— Ще видиш, че си е струвало, като видиш изражението на Триша. Жените страхотно си падат по мъже в смокинги.

— Наистина ли? — Бен бе заинтригуван от това. — Наистина ли смяташ, че на Триша ще й хареса?

— Имай ми вяра — Макс се зае с черната папийонка и изкусно я върза в идеален възел. — Направо ще припадне от изненада.

Бен попипа колосаната си бяла риза.

— Нещо не се чувствам съвсем добре с тези плисета. Не мислиш ли, че са характерни за женските одежди?

— Мъжете носят такива малки плисета през последните поне двеста години. Тъй че се намираш в подходяща компания.

— Сигурен ли си, че не приличам на сервитьор в някой скъп ресторант? — попита усъмнен Бен.

— Изглеждаш като Джеймс Бонд — увери го Макс.

Бен се намръщи.

— Би ми се искало по-скоро да приличам на теб — рече навъсен той. — Тогава ще знам, че не мязам на някой идиот. Знаеш ли, ти винаги изглеждаш така, както би трябвало — той потърси най-подходящите думи. — Винаги изглеждаш както трябва.

Макс усети как го обзема особено чувство. Не можеше да си припомни някой да бе искал да му подражава.

— Просто не забравяй да носиш дрехите си с чувството, че ти си далеч по-готин, отколкото са самите те.

— Щом казваш — Бен се загледа в огледалото как Макс се справяше с вратовръзката. — Къде си се научил да го правиш?

— Джейсън ме научи.

Докато завърши с вратовръзката и оправи яката на Бен, спомените нахлуха в Макс. Преди дванайсет години и той, досущ като Бен днес, бе обзет от същите съмнения относно целия процес на обличането със смокинг. Джейсън му бе връзвал папийонката и дори му бе показал как да поставя копчетата на ръкавелите си.

В това, че предаваше мъжкото изкуство да се облича за официални случаи на друг млад мъж, също тъй груб и неизискан, като самия него преди години, имаше нещо, което му носеше дълбоко удовлетворение.

— Ето, така. Чакай да погледнем — той отстъпи крачка назад, за да огледа свършеното. — Чудесно. Изглеждаш така, сякаш цял живот си носил смокинг.

Бен се огледа. В очите му светна доволно изражение. Поизпъна рамене.

— Изглеждам малко по-възрастен, нали?

— Изглеждаш спокоен — обяви Сами. — Изглеждаш спокоен, Бен.

— Аха, така е, нали? — Бен подръпна сакото си.

— Досущ като Макс — добави Сами. Взе Лъки Дъки и мушна гуменото пате под мишница.

— Е, мисля, че вече сме готови, а? — Бен се извърна от огледалото. В походката му имаше лек, но доловим нюанс на перчене.

Сами веднага се разтревожи.

— Не можем да тръгваме, докато О’Райли не пристигне.

— Ще го изчакаме — увери го Макс. — Иди до прозореца и наблюдавай за него, Сами.

— Добре — и Сами хукна към прозореца.

Макс се спогледа с Бен.

— Има още нещо, което трябва да свършим, преди да идем в „Космик хармъни“ — Макс бръкна в джоба на сакото си и извади плик със самолетни билети.

— Какво е това? — попита Бен, моментално обезпокоен.

— Сватбеното ви пътешествие — Макс подръпна ревера на сакото на Бен и мушна плика с билетите във вътрешния му джоб. — Отивате за една седмица на Хаваите. Подарък от семейството.

Бен зяпна.

— Хаваите! Мислех, че с Триша ще ходим до Сиатъл.

— Има промяна в плановете. Отивате с кола до Сиатъл след обяд, но вместо да се настаните в някой хотел в центъра, продължавате за летището — Макс се усмихна. — Ще прекарате нощта в тамошния хотел. Самолетът ви излита в утре в седем сутринта.

— Хаваите! — Бен изглеждаше като замаян. — Но ние не можем да си го позволим.

— Както вече казах, това е подарък от семейството. Макс набързо се огледа в огледалото и поправи папийонката си.

— А сега внимавай, Бен. Когато пристигнете в Хонолулу, ще ви чака лимузина. Шофьорът ще държи табелка с имената ви.

— Лимузина? Господи, Боже! Триша направо няма да повярва.

— Всичко е платено предварително. Дори няма нужда да даваш бакшиш на шофьора, ясно ли е?

— Ясно. Никакъв бакшиш.

— Лимузината ще ви отведе до хотел „Кързън Парадайз“. На самия бряг е. Ще получите един от апартаментите за младоженци.

— Апартамент за младоженци ли? — Бен бе направо шашардисан. — Ама това навярно е струвало цяло състояние.

Така си е, припомни си Макс, но нямаше никакво намерение да го казва на Бен.

— Управителят на хотела ми е приятел — рече безгрижно той. — И ми дължи една услуга — всъщност той дължеше на Макс службата си, но това сега нямаше значение. Във всеки случай Макс плащаше пълната сума за апартамента. Сега, след като не работеше вече за корпорацията, не искаше никакви отстъпки от нея. — Само ще подписваш всички сметки, ясно ли е?

— Всички ли?

— Сметките за хотела, за храната, за екипировката за гмуркане, за хавайската рокля, която ще купиш на Триша. За всичко.

— По дяволите, направо не мога да повярвам — рече Бен. — Триша знае ли?

Макс се усмихна и поклати бавно глава.

— Не. Ще й разкажеш всичко по пътя към летището следобед.

— Направо ще лудне — рече Бен. — Толкова ще се зарадва.

— Тъкмо това е целта — рече Макс.

— По дяволите, Макс, страхотно е — Бен се вторачи в него. — Не знам как да ти благодаря.

— Казах ти, че това е подарък от семейството, а не само от мен. А ако искаш да ни благодариш, можеш да го сториш като се грижиш добре за Триша и за бебето.

— Ще го направя — обеща Бен.

— И когато се върнеш тук, веднага щом свърши меденият месец, ще ме отървеш от поредното бедствие след ремонта, с който ще съм се заел.

Бен се ухили.

— Не се безпокой. Няма да те оставя сам с водопроводите. Велики Боже, това е вече прекалено. Хаваите. Човече, надявам се да не се изложа на летището или да стана за смях в онзи модерен хотел.

Макс сложи ръка на рамото му.

— Послушай ме, приятелю, ще ти кажа две мъдри думи, които искам да запомниш за цял живот.

Бен стана сериозен и погледна внимателно към Макс.

— Слушам те.

— Няма страшно, ако човек се провали някой път — рече Макс. — Ясно ли е?

— Аха — Бен започна отново да се усмихва, но очите му останаха сериозни. — Мисля, че ще го запомня.

— Ето го, ето го! — извика Сами. — Виждам О’Райли! Тъкмо слиза от колата си.

— Със зелен костюм ли е облечен? — попита Макс.

— Не, носи смокинг, досущ като нас. И носи голям подарък, целият завит в лъскава хартия.

— Значи всички сме готови — рече Макс. — Да вървим — той взе черното си сако и го облече. Сетне се обърна, за да огледа за последен път Бен и Сами. Усмихна се леко. — Ще шашардисаме дамите, приятели мои.

Бен и Сами се усмихнаха един на друг.

Когато няколко минути по-късно Макс, Бен и Сами слязоха, О’Райли крачеше напред-назад във фоайето и гледаше нервно часовника си. Джордж, който бе дошъл по-рано на работа, за да поеме рецепцията, докато семейството щеше да е на венчавката, се усмихна.

— Какво те забави? — попита Макс.

— Ще ти кажа по-късно — рече тихо О’Райли.

— Здравей, О’Райли — Сами изтича и спря съвсем близо до него. — Боях се, че няма да дойдеш.

О’Райли клекна до Сами.

— Аз нали ти казах, че ще дойда?

— Аха — погледът на Сами излъчваше огромно облекчение. — Бен каза, че може колата ти да се е повредила или нещо подобно.

— Не, имах малко работа. Хей, чакай да те погледна, момченце. Прекрасни сте всички. Виждам, че Макс се е потрудил. Той е единственият тип от познатите ми, който знае как да върже папийонка. Моята е предварително вързана.

— Макс каза, че трябвало да изглеждам добре, защото ще съм пазител на пръстените.

— Това е много важна работа — съгласи се О’Райли. Изправи се на крака и кимна на Бен. — Е, това е то големият ден. Готов ли си?

— По-готов отвсякога — рече Бен с пламнали очи. — Семейството ни праща с Триша на Хаваите. Можеш ли да повярваш?

О’Райли хвърли кос поглед към Макс.

— Да, мога да повярвам — и подаде подаръка на Бен. — Това е за теб и за Триша.

— Благодаря — Бен подаде подаръка на Джордж.

— Отнеси го моля те при другите. Триша каза, че ще отворим подаръците, като се върнем.

— Ще го направя — каза Джордж и мушна пакета под тезгяха. Сетне огледа одобрително Бен изпод гъстите си вежди. — Желая ви всичко хубаво, Бен.

— Ами, благодаря ти — Бен погледна към Макс. — Е, това май е всичко.

— Да.

Макс хвърли последен поглед на подопечните си. Намръщи се леко, като видя, че носът на Сами бе изцапан.

— Откъде ти е това? — попита той и взе салфетка от рецепцията.

— Не знам — Сами застана мирно, докато Макс изтри петното. — Може би е от Лъки Дъки.

— Точно така. Трябваше да се сетя — Макс хвърли салфетката в кошчето за боклук зад тезгяха. — Всички — в колата.

Сами изскочи от вратата. Бен го последва с малко по-бавна, но не по-малко ентусиазирана стъпка.

Макс изчака, докато останалите се отдалечиха достатъчно, и се обърна към О’Райли.

— Доколко е сериозно?

— Много бих искал сам да знам отговора — отвърна О’Райли. — Ще ти разкажа цялата история по-късно. Междувременно, смятам, че Клио не бива да остава сама и минута.

Стомахът на Макс се сви.

— За Бога, О’Райли, не можеш да ми подхвърлиш това и да ми казваш, че ще ми снесеш цялата история по-късно.

— Историята е дълга. Не искам да говоря пред Бен и Сами.

— Свързана е със смъртта на родителите й, нали?

— Може би. Просто нямам още всички отговори, Макс. Съжалявам.

— По дяволите.

Макс стисна яростно дръжката на бастуна си и се запъти към ягуара.

 

 

— Можеш ли да повярваш — това е първата венчавка, на която присъствам след собствената си? — рече О’Райли час по-късно — двамата с Макс стояха до масата с напитките и ястията.

— Значи си присъствал на повече сватби от мен — Макс отхапа от изтънченото канапе със сьомга, което току-що бе взел от масата.

— Можа да ме заблудиш — рече О’Райли. — Когато зае мястото си на кум, се държа така, сякаш всичко ти е ясно.

— Работата е в дрехите — Макс лапна последната хапка от канапето. — Когато човек е облечен подходящо за случая, той винаги изглежда тъй, сякаш всичко му е ясно, а това е вече наполовина спечелена битка.

— Звучи ми като една от мъдростите на Джейсън Кързън.

— От тях е.

Макс огледа хората, търсеше Клио. Тя бе в група, която включваше и хора от града, Андромеда и Дейстар. Косата й бе причесана на кок, много по-добре прибрана, отколкото обикновено. Прическата й се допълваше от гирлянд жълти рози, които контрастираха красиво с тъмночервените отблясъци в тъмната й грива. Изглеждаше страхотно женствена в жълтата си, вталена, дълга рокля с дълбоко деколте, реши Макс. Запита се дали изобщо някога влечението му към нея щеше да намалее. Съмняваше се. По-скоро щеше да се увеличава с годините.

Жените от „Космик хармъни“ бяха превърнали привлекателната стара сграда на курорта във фантастична зала, украсена в жълто и бяло. В средата на помещението сияещата Триша, облечена в дълга до пети снежнобяла рокля, с малка шапчица и воал, стоеше до Бен. Бен изглеждаше тъй, сякаш току-що го бяха възцарили за крал на планетата. Той улови погледа на Макс и се усмихна.

Сами тичаше напред-назад сред гостите и си вземаше от всичко, което изглеждаше да е сладко.

— Хлапето ще се превъзбуди тая вечер — отбеляза О’Райли. — Откъде, по дяволите, имат толкова енергия на тази възраст?

Макс се обърна, когато долови замечтания тон в гласа на О’Райли.

— Проклет да съм, ако знам. Хайде да чуем цялата история, О’Райли. Давай от началото.

О’Райли лапна сандвич хапка.

— Проверих още веднъж всичко, свързано със смъртта на родителите на Клио. Тя е напълно права за едно нещо: баща й не е от онзи тип хора, който изведнъж решава да застреля жена си и себе си.

— Така казват всички, след като нещастието стане. „Той изглеждаше толкова мил човек.“

— Да де, знам, но в този случай Клио има основание. Нито мистър, нито мисис Робинс някога са проявявали насилие или са вдигали скандали. Никой от тях не е страдал от депресии или е имал склонност към самоубийство. Няма данни за финансови несполуки. Никой не е бил неизлечимо болен.

— С други думи — няма очевидни мотиви — Макс наблюдаваше Клио. — Нищо чудно тогава, че тя не е била в състояние да приеме версията на властите. Познавала ги е твърде добре, за да й повярва.

О’Райли се намръщи замислен.

— Струва ми се, че е възможно да се е случило нещо друго, а когато Ебърсън е започнал да рови, той е задействал ответна реакция.

— На някой, който не е искал случаят да се разследва отново?

— Да, може би. Просто още не знам, Макс.

— Да не би Робинс да е уволнил някого, който да е бил достатъчно ненормален, за да го убие за отмъщение?

О’Райли вдигна рамене.

— Бил е бизнесмен, собственик на немалка електронна фирма. През последните години е уволнил неколцина. Така си е в бизнеса. Но не можах да намеря доказателства, които да уличават някого в лудост или в отправяне на заплахи. Полицията сигурно на времето също е проверила тази версия.

— Нещо друго?

— Единственото друго нещо е, че Робинс е свидетелствал за обвинението в процес за убийство две години преди да умре. Не знам дали има някаква връзка, но знам, че онзи тип е бил осъден и е бил изпратен в затвора.

— Прекалено далечна връзка.

— Знам, но това е всичко, което имам за момента — О’Райли погледна към масата. В очите му пламнаха лукави пламъчета. — Какво, по дяволите, е онова нещо, което плува в купата с пунша?

Макс проследи погледа му.

— Това е Лъки Дъки. Той може да плува навсякъде. Не можеш да си представиш на какви места се появява.

— Без майтап?

— Няма майтап. Май ще е най-добре да махна патето от пунша, докато никой не го е забелязал.

И Макс се запъти към кристалната купа.

— Макс? — извика му Клио.

Той се спря и се обърна.

— Тук съм, Клио.

— О, ето те — Клио се появи от тълпата. Изглеждаше едновременно радостна и обезпокоена. — Търсех те навсякъде, теб и О’Райли. Фотографът е готов за следващата серия снимки. Хайде, да вървим, преди Сами да е изчезнал отново.

— Снимки ли? — погледна я разсеяно Макс. — На О’Райли и на мен?

— Разбира се. И на всички останали — Клио се усмихна лъчезарно и го хвана за ръка. — Фотографът свърши с портретите на младоженците. А сега започваме семейните снимки.

Семейни снимки ли? — Макс погледна О’Райли.

— Не му обръщай внимание — рече О’Райли на Клио. — Макс не е свикнал да го включват в семейни снимки.

— Е, най-добре ще е да започне да свиква — рече сухо Клио. — Дейстар възнамерява да превърне фотографията в свое хоби.

— Сигурна ли си, че искате и аз да участвам? — попита О’Райли.

— Сами и Силвия настояват — рече Клио.

— Тъй ли? — О’Райли изглеждаше безкрайно доволен.

— Да — отвърна Клио и се усмихна широко.

Десет минути по-късно Макс се озова заедно с Клио, Андромеда, Дейстар, Силвия, О’Райли и Сами. Образуваха плътен и топъл кръг около Бен и Триша.

— Всички широко усмихнати — нареди, без да има нужда фотографът.

— Почакай — извика Сами. — Забравих Лъки Дъки.

— Той е в купата с пунша — рече Макс. Ти стой тук, аз ще го донеса.

Малко по-късно фотографът най-сетне направи снимката. С гуменото пате семейният портрет бе вече пълен.