Джейн Ан Кренц
Дъхът на страстта (14)

13

— Май налетях на съвсем идилична сценка — изръмжа Макс, когато вратата на трапезарията се затвори зад Рорк. Изгледа с отвращение наръча сгънати покривки, които Рорк бе оставил. — Да не си си наумила да наемаш допълнително работници?

— Защо не? Напоследък наоколо се мотаят, сума ти високопоставени изпълнителни директори. Бих могла да се възползвам от случая — Клио съсредоточи вниманието си върху разстилането на нова покривка.

Макс седна зад една от масите в далечния ъгъл, до прозореца. Подпря бастуна си на стола и погледна замислен Клио.

— Трябва да поговорим.

— За какво?

— Ами, навярно ще е добро начало, ако започнем със снощи — рече Макс.

— Имам по-добро предложение. Нека вместо това да поговорим за тази сутрин.

Погледът на Макс помрачня.

— Какво за тази сутрин?

— Ти наистина ли си се опитвал да се ожениш за Кимбърли, за да сложиш ръка върху „Кързън интернешънъл“ — попита Клио с тон, който според нея бе израз на умерен интерес.

Откъм масата в ъгъла последва дълга пауза.

— А ти как мислиш? — попита най-сетне Макс.

Клио го изгледа свирепо и разтвори с плясък следващата покривка. Обаче бързо отмести поглед, защото очите му горяха с чувство, което тя не можеше да определи.

— Мисля, че си имал достатъчно добра причина, за да я помолиш да се омъжи за теб — рече Клио с посмекчен тон. — Или си бил влюбен в нея, което всички, и ти включително, подлагат на сериозни съмнения, или си искал нещо от нея. Какво бе то, Макс?

— Откакто този годеж бе развален, минаха три години — Макс разсеяно разтърка бедрото си. — Мисля, че съм забравил онова, което ме накара да поискам да се оженя за нея.

— Не ми ги пробутвай такива — Клио се приближи до масата с последната сгъната покривка. — Каза ми, че е олицетворявала много неща, които си желаел. Какви бяха тези неща, Макс?

Той я погледна.

— Каквито и да са били, те вече нямат значение.

— Ти не желаеш „Кързън интернешънъл“?

— Не.

— Нито Кимбърли Кързън-Уинстън?

— Не — Макс гледаше как Клио разгъва последната покривка. — Желая теб.

— Хм.

Толкоз от опита й да го накара да облече желанията си в думи. Тогава тя разбра, че нуждата му от собствено семейство бе един копнеж в зародиш, който дори самият той навярно не разбираше напълно, камо ли да можеше да анализира. Клио си помисли, че опасността бе мъчително ясна. Тя бе заплашена да изиграе в живота на Макс същата роля, която бе изиграла и Кимбърли. Той не я обичаше, поне не и по начина, по който Клио искаше да бъде обичана. Онова, което Макс желаеше, бяха всички неща, които вървяха заедно с нея.

— Защо поиска да си идеш снощи в стаята, Клио?

— Исках да си помисля.

— За нас ли?

— Предполагам — да.

Клио не искаше да затъва в рисковани дискусии. Тази сутрин не можеше да се довери дори на собственото си настроение. Бе напрегната и неуверена. Имаше мигове, в които й се струваше, че може да надникне в най-дълбоките кътчета от потайната душа на Макс. Но имаше и други моменти, в които той й се струваше по-загадъчен отвсякога.

Макс се наведе напред, изглеждаше съсредоточен.

— Клио, нека се махнем оттук за няколко дни. Необходимо ни е да бъдем известно време сами.

Тя го стрелна с бърз и подозрителен поглед.

— Защо?

— За да можем да поговорим, по дяволите.

— Ние и сега говорим.

— Но няма да е задълго — Макс погледна към вратата. — Рано или късно някой ще ни прекъсне. Можеш да бъдеш напълно сигурна. Тук е дяволски трудно човек да се уедини, не мислиш ли?

— Това не ме безпокои — рече весело Клио.

— Забелязах. Смятам, че се опитваш да се скриеш зад семейството. Не се бой от мен, Клио.

Това я подразни.

— Не се страхувам от теб.

— Тогава защо избегна да ме видиш снощи?

— Получаваш правото да отгатнеш сам.

— Заради съобщението на Бен — усмихна се убеден Макс. — Не го вини. Той и всички останали тук знаят, че спиш с мен, а всички те знаят, че нямаш навика да се забъркваш в любовни връзки. Логично е да заключат, че намеренията ни един спрямо друг са сериозни.

— А такива ли са те?

Усмивката на Макс се стопи.

— Да, по дяволите, такива са!

Клио изгуби и без това колебливото присъствие на духа си.

— Може би ще ти е интересно да узнаеш, че не Бен виня за това, че снощи ме притесни. Виня теб. Защото подкрепи съобщението му. И каза пред всички, че ще се женим.

— При възникналите обстоятелства ми се стори, че бе джентълменски да постъпя така. Щеше да е още по-неудобно, ако всички останали отречаха казаното от Бен.

— Не смятам, че предприе всичко това, само защото то е било джентълменско — избухна Клио. — Мисля, че съзря в съобщението на Бен изключително удобния повод да предотвратиш пребиването на Рорк Уинстън тук. Ти ме използва.

Челюстите на Макс изпъкнаха зловещо стиснати.

— Ти наистина ли смяташ така?

Тя се заигра с очилата си.

— Да, така смятам.

— Тази сутрин май наистина имаш проблем с отношението си към мен, нали?

— Така ли мислиш? — Клио наведе главата си встрани и присви очи. — Всъщност смятам, че при дадените обстоятелства се държах със забележителна сдържаност.

— Не намирам, че е така — рече Макс.

— Толкова по-зле — Клио се намръщи силно, когато видя ръката му да се плъзга по бедрото. — Защо масажираш крака си? Да не би да те безпокои тази сутрин?

— Остави крака ми. Виж, Клио, разбирам, че се чувстваш притисната в ъгъла. Съзнавам, че досега не бяхме говорили за брак.

— О, това е добре — тя му се ухили бързо. — За известно време си мислех, че си станал забраван. Нали знаеш, случва се понякога, когато човек е напрегнат.

— Престани с тази твоя раздразнителност. Опитвам се да водя разумен диалог.

— В такъв случай най-добре е да потърсиш някой друг събеседник — рече Клио. — Точно сега не се чувствам много разумна.

— По дяволите, Клио! — Макс изведнъж стовари дланта си върху масата — лека експлозия на буйство, жест, който пряко кореспондираше с яда му.

Резкият шум от удара стресна Клио. Тя подскочи и отстъпи крачка назад, когато Макс започна да се надига от стола си. Вратата на трапезарията се отвори с трясък.

— Клио? — тонът на Силвия бе изпълнен с тревога. — Какво става тук?

— Знаех си, че някой ще се появи в най-неподходящия момент — Макс се отпусна на стола, изражението на лицето му бе на покорно мъченичество. — Никакво уединение.

— Такъв е семейният живот — рече сладко Клио.

Тя се обърна с лице към вратата. Силвия се бе изправила до нея и с тревога гледаше двойката до прозореца. Не бе сама. С нея бе Сами и някакъв огромен непознат. Новодошлият бе истинска планина с благо, добродушно лице и тъжните очи на ловно куче от породата басет. Носеше крещящо спортно сако в зелено и оранжево в комбинация с кафяви панталони от изкуствена материя. Вратовръзката му бе напръскана на червени точки.

— Да не би да си ядосан на Клио, чичо Макс? Изглеждаш ядосан — Сами дотича до стола на Макс и го погледна с разтревожени очи.

— Клио и аз имахме един съвсем личен разговор — рече Макс. — Това бе един много сериозен разговор.

Клио вдигна вежди — реакция на грубата увереност в тона му.

— Не го оставяй да те заблуди, Сами. Беше ми ядосан.

Вече доволен от отговора на Макс, Сами се изкикоти.

— Но не съвсем, наистина ядосан, бас ловя.

— Не — Макс се намръщи на Клио. — Не съвсем и наистина.

— Той е прав, Сами — рече непознатият с дълбок, тътнещ глас, който отговаряше на внушителната му фигура. — Познавам Макс от доста време и мога да те уверя, че когато Форчън е наистина, ама наистина ядосан, никой не би могъл да го разбере, преди да е станало твърде късно.

Сами погледна към мъжа на вратата.

— Тогава, ако изглежда ядосан, какво означава това?

— Означава, че се чувства малко разсърден — мъжът влезе спокойно в трапезарията. — Може би още не си е пил сутрешното кафе — той погледна към Макс. — Здравей, Макс.

— Време беше да се появиш, О’Райли — Макс хвърли един поглед на връзката на точици, която приятелят му носеше. — Откъде взе тая връзка?

— Купих я от един тип, дето ги продава направо от пикапа си в една алея между Трето и Четвърто авеню в центъра на Сиатъл — рече гордо О’Райли. — Страхотна сделка. Ще те запозная с него при първото ти идване в Сиатъл.

— Няма нужда!

— Не всички можем да си позволим да си купуваме дрехите от Европа — отбеляза приветливо О’Райли.

— На мен връзката на О’Райли ми харесва — рече Сами. — Хубава е. И мама смята така, нали, мамо?

Клио се изненада, когато видя бузите на Силвия леко да порозовяват.

— Поразителна е — рече тихо Силвия.

О’Райли й се усмихна. Усмивката преобрази лицето му.

— Радвам се, че някои хора тук имат вкус — той се обърна отново към Клио. — Позволете да ви се представя. Казвам се О’Райли. Комптън О’Райли от „О’Райли инвестигейшънс“.

— Радвам се да се запозная с вас — кимна учтиво Клио.

— Предполагам Макс ви е казал всичко за мен. Колко съм блестящ. Колко съм работлив и умен. Колко безстрашен, неумерен и неотстъпчив и тъй нататък, и тъй нататък.

Клио се усмихна неохотно.

— Макс каза, че сте много добър в работата си.

Докато се запознаваше с Комптън О’Райли, през нея премина странна тръпка на боязън. Сякаш в стомаха й се разпърха ято пеперуди и се почувства леко замаяна. Пристигането на частния детектив върна в дома й реалността на онова, което се случваше. Макс бе възприел последните неприятни инциденти съвсем насериозно. А фактът, че той бе постъпил така, ги правеше неочаквано още по-обезпокоителни.

— Типично за Макс — рече О’Райли. — Винаги е бил майстор на подценяването. Когато казва, че съм добър в работата си, той всъщност иска да каже, че съм страхотен.

Макс се спогледа с Клио.

— Казах ли ти колко е скромен?

Отговори Силвия:

— Мисля, че скромността на мистър О’Райли е очевидна.

О’Райли й се усмихна широко.

— Благодаря ви, госпожо.

Силвия се изчерви още по-силно. Погледна Сами.

— Защо не дойдеш с мен, скъпи? Да видим дали ще намерим в кухнята чаша кафе за мистър О’Райли.

— И малко курабии — додаде възторжено Сами.

— Ами това е едно от най-добрите предложения, които съм чул днес — рече тихо О’Райли. — Предпочитам шоколадовите, ако имате от тях.

Сами плесна доволно с ръце.

— И аз ги обичам най-много.

— Големите умове следват една и съща посока — рече О’Райли. Изглеждаше доволен.

— Ще се върнем скоро — обеща Силвия и хвана ръката на Сами.

О’Райли ги гледа как изчезват зад летящата врата на кухнята. Сетне се обърна към Макс и го изгледа бавно и изпитателно.

— В каква каша си се забъркал тук, Макс, стари приятелю? И какво чувам — сгодил си се?

— Слухове — прокашля се Клио. — Слухове, инсинуации и лъжи.

— Така ли е? — О’Райли мушна ръце в джобовете на панталона си и я изгледа сериозно. — И нищо вярно в тези слухове, инсинуации и лъжи?

— Разбира се, че не — Клио не обърна внимание на ядосания взор на Макс. — Макс дори не си е направил труда да ме попита дали бих се омъжила за него, тогава как би могло да има истински годеж?

О’Райли кимна.

— Добър довод.

— По дяволите всичко! — Макс прикова Клио със свиреп поглед. — Затова ли си толкова наежена тази сутрин? Заради това, че не съм ти направил официално предложение за брак?

Клио не благоволи да отвърне и на това. Усмихна се учтиво на О’Райли.

— Не му обръщайте внимание. Днес има проблем с чувството си за хумор.

— Макс винаги е притежавал чувство за хумор — рече О’Райли. — Не си ли личи по начина му на обличане?

 

 

Малко по-късно, подкрепил се с няколко курабии и чаша кафе, О’Райли хвърли един поглед в бележника си. Сетне се отпусна пак в шезлонга си и обърна поглед към Макс и Клио, които седяха срещу него в солариума.

— Работата е в това, че не разполагаме с истински заподозрян. Доколкото знаеш, нямаш никакви врагове. Никой не ти има зъб, така ли?

Клио потрепери. О’Райли й се струваше достатъчно мил, но все още се опасяваше от въвличането на частен детектив в тази история.

— Не, доколкото ми е известно. С никого не съм се карала, ако не броим Тобиас Куинтън.

— Кой е Тобиас Куинтън?

Макс се помръдна леко.

— Остави го. Той няма значение в случая.

О’Райли го погледна спокойно.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Той е просто един недоволен гост на странноприемницата. Преспа една нощ и на следващата сутрин се изнесе — обясни Макс.

О’Райли се обърна отново към Клио.

— Извини ме за личните въпроси, но отговорите са ми необходими. Възможно ли е да имаш някое бивше гадже, което да е станало прекалено ревниво? Особено сега, след като в картинката се е появил Макс? Макс понякога си създава врагове, съжалявам, че трябва да го кажа, но е така.

— Не съм се появил в картинката, когато инцидентите са започнали — изтъкна Макс. — Нолън Хилдебранд — да. Но той и Клио само са излизали от време на време.

О’Райли се взря в него изпод рунтавите си вежди.

— Сигурен ли си в това?

— Не е спял с нея, ако това имаш предвид — рече хладно Макс. И преди още да си ме попитал — да, сигурен съм в това.

— Макс — Клио се изчерви силно. — Мога и сама да отговарям на въпросите на мистър О’Райли — и тя се усмихна с неудобство на О’Райли. — Нолън и аз наистина бяхме само приятели, макар да имам основания да смятам, че той навярно си е мислел за брак.

— Това означава, че нещата между вас са били малко повече от приятелски.

— Е, аз никога не съм знаела със сигурност, че е имал наум евентуален брак — рече Клио, усещайки се безкрайно безразсъдна, — защото той никога всъщност не ме е питал дали ще се омъжа за него, нали разбираш? Очевидно си е правел определени предположения. Досущ като някой, чието име мога да посоча.

— Клио — тонът на Макс съдържаше мрачно предупреждение.

— Научих за плановете на Нолън — продължи Клио, — когато той някак небрежно подхвърли идеята си за брак една сутрин, когато бе много напрегнат — и тя изгледа свирепо Макс. — Мъжете имат, освен другото и склонността да правят често такива неща около мен.

— Не й обръщай внимание, О’Райли — посъветва го Макс. — Кой знае защо днес е в лошо настроение.

— Аха — О’Райли погледна Клио. — Може би трябва да поговорим още малко за Нолън Хилдебранд.

Клио сви рамене.

— Както ти казах, няма много за казване. Беше много разстроен, когато разбрал, че аз съм авторката на „Огледалото“, но само поради факта, че това ме дисквалифицирало като евентуална съпруга на бъдещ сенатор.

— Но не изглеждаше странно тогава, нали? — попита О’Райли. — Не се държеше така, сякаш е обладан от някаква свещена мисия да освободи света от хора, които пишат секси книги?

Клио отново се изчерви, но тонът й си остана хладен.

— Не, просто изглеждаше раздразнен, че си е губил времето да излиза с мен. Повярвай ми, единственото нещо, от което е обладан Нолън, това е развитието на политическата му кариера.

— Ами този Ейдриън Форестър, за когото спомена? — попита О’Райли.

Клио сбърчи нос.

— Остави го Ейдриън. Отношенията ми с него са дори още по-случайни, отколкото с Нолън.

О’Райли леко се усмихна.

— Окей. Засега това стига. След като поговоря с персонала ти и се огледам из Хармъни Коув, навярно ще имам още въпроси, но първо трябва да проверя някои други неща.

Уморена от дългия и напрегнат разговор, Клио се изправи разтревожена.

— Чакай, какво си си наумил? Не можеш да тръгнеш из Хармъни Коув и да разпитваш за мен и за книгата ми.

— Защо не? — попита О’Райли.

— Защото никой тук не знае, че аз съм я написала — рече нетърпеливо Клио. — Казах ти, че тя излезе под псевдоним. Само семейството знае, че авторката съм аз.

— Не е вярно, Клио — рече тихо Макс. — Нолън Хилдебранд знае, както и този, който предизвиква инцидентите. Навярно няма да мине много време и мнозина ще узнаят, че авторката на „Огледалото“ си ти.

Клио преплете пръсти и ги стисна здраво.

— Не исках непознати хора да научат за „Огледалото“. Това е съвсем лична книга.

— Макс е прав — рече О’Райли. — Боя се, че тайната е разкрита. Няма смисъл повече да криеш самоличността си. В твоя полза ще е да станеш известна.

— Защо? — попита тя.

— В градче като Хармъни Коув новините се разпространяват бързо — обясни О’Райли. — Разбира се хората ще говорят за книгата. Но те ще говорят и за това, че някой те заплашва. А в този процес може да се появи нова информация.

Макс бе замислен.

— Прав е, Клио. В градчето те харесват. И това няма да се промени, след като хората узнаят, че ти си написала „Огледалото“. Повечето от жителите на Хармъни Коув ще се разгневят на заплахите, които получаваш. Възможно е някой или някоя да знаят повече, отколкото си мислят, че знаят.

— Хората ще са нащрек към непознати или необичайни действия. А това ще ти донесе известна защита — О’Райли се усмихна окуражително на Клио. — Ще поговоря първо с шефа на полицията. Ще го привлечем в нашия екип и ще тръгнем оттам.

Клио прехапа устна, осъзнала, че бе безполезно да спори с тази безпощадна мъжка логика. Макс и О’Райли просто не разбираха. Нямаше как да знаят колко много се страхуваше тя от нахлуването в уединението й, с което щеше да се сблъска, след като тайната й бъдеше публично разкрита. Едно бе да си известен като автор на романтични трилъри, съвсем друго — да си прочут като автор на нещо тъй дълбоко интимно и лично като „Огледалото“.

Тя се тръшна пак на шезлонга си и се взря свирепо във фонтана.

— Не съм убедена, че това си струва всичката тази суетня. Може би инцидентите са плод на нечие изкривено разбиране за майтап.

— Бележката, която намерихме в колата ти, далеч не прилича на майтап — рече Макс. — А онзи, който те е следвал в мъглата или се е опитвал да те изплаши, или нещо по-лошо. Искам тези неща да престанат, преди да са стигнали твърде далеч.

Клио съзря непоколебимата решимост в погледа му и разбра, че нямаше никакъв смисъл да протестира. Освен това и самата тя си бе изплашена. Обърна се отново към О’Райли.

— Наистина ли смяташ, че е някой от Хармъни Коув? Каза, че никой от участвалите в семинара по мотивация този уикенд не изглеждал подозрителен?

— Никой не предизвика съмнения, когато проверих имената на гостите ти, посредством обичайните си компютърни методи — рече О’Райли. — Това обаче не означава, че някой от тях не е пълно куку. И все пак, не мисля, че ще открием яростния литературен критик в тази група. В крайна сметка, според онова, което ми каза, инцидентите са започнали преди някой от тях да е пристигнал в хотела.

— Имаше едно анонимно писмо, което се е получило чрез издателя ти миналия месец — припомни Макс на Клио. — Някой е пуснал книгата ти в пощенската кутия на Хилдебранд, докато групата от семинара бе в хотела, но никой от групата не бе тук, когато онзи идиот се е прокрадвал подире ти в мъглата.

— Предполагам, че си прав. Трябва да е някой от Хармъни Коув. Господи, та това е толкова необичайно — Клио скръсти ръце на гърдите си и се сви. — Значи е някой, когото познавам.

— В подобни случаи често е така — кимна О’Райли.

Макс погледна Клио.

— Мисля, че ще е най-добре да те измъкнем от града за няколко дни, докато О’Райли задава въпросите си.

Клио го изгледа остро.

— Да напусна града? Не мога да го направя. Имам си работа, която трябва да въртя.

— Тази седмица нямаш много резервации — рече Макс. — Силвия, Андромеда и останалите могат да поемат работата за няколко дни.

Прав беше, но Клио не искаше да го признае.

— Предпочитам да остана тук.

Раздразнена, Клио видя как О’Райли и Макс се спогледаха по мъжки. Сетне детективът й се усмихна.

— Може би ще е по-добре, ако заминеш за ден-два. Така ще мога да съобщя по-лесно новината за „Огледалото“ и за онова, което ти се случва. А когато се върнеш, първоначалният шум ще е постихнал. Приятелите ти тук, в странноприемницата, ще могат да поемат първата вълна от любопитници, които ще те потърсят.

Клио се размърда от неудобство. Логично погледнато, съзнаваше, че шумотевицата щеше да е сравнително по-поносима от онази, която бе преживяла преди четири години. Поне клюките щяха да се съсредоточат върху сексуалния й живот, помисли си тя, а не върху смъртта и разрушението.

Ала нали щяха да последват всичките онези въпроси за побъркания критик, който й вадеше душата. Пати Лофтинс от фризьорския салон сигурно щеше да прочете „Огледалото“ и щеше да обсъжда с посетителките каква ще е следващата стъпка, която преследвачът ще предприеме. Пъпчивото хлапе, което работеше в дрогерията, щеше да наблюдава дали е взела противозачатъчни средства следващия път, когато отидеше да си вземе шампоан. Чък, помощник продавачът на бензиностанцията, навярно щеше да се чуди дали е пробвала някоя от техниките от „Огледалото“, когато излезе с някого. Навярно ще я попита още следващия път, когато спре да зареди колата.

Клио потрепери от тази мисъл.

— Може би няма да ми навреди, ако напусна града за ден-два — рече Клио.

— Ще идем за няколко дни в Сиатъл — каза Макс, сякаш всичко бе решено.

— В Сиатъл ли? — изгледа го косо и с подозрения тя.

Макс успя да запази удивително сериозно изражение.

— Така ще можеш да смениш малко обстановката. О’Райли ще хвърля по едно око на семейството вместо теб.

— Няма проблеми — рече весело О’Райли. — Стига кухнята да продължи да бълва шоколадови курабии, бих бил щастлив да остана тук завинаги.

Макс погледна небрежно часовника си.

— Можем да тръгнем след час.

Клио му се намръщи. Съзнаваше напълно ясно какво бе замислил. Пипалцата на волята му я обгръщаха с невидима мрежа и я теглеха бавно, но неумолимо в желаната от него посока. Трудно бе да се съпротивлява човек на Макс, когато той решеше какво иска. Всъщност, според Кимбърли, никой не можел да го спре.

— Е… — поколеба се Клио.

— Хайде да приготвим багажа ти — Макс взе бастуна и се изправи на крака. Погледна О’Райли. — Имаш телефонния ми номер в Сиатъл. Обади ми се, ако научиш нещо.

— Дадено — О’Райли пъхна бележника в джоба си и се надигна от шезлонга. — Ще започна да разговарям с персонала тук, в странноприемницата, този следобед. Ще видим накъде ще поемем нататък.

— Почакай една минута — вдигна ръка Клио. — Мисля, че преди да продължим, ще е най-добре първо да обсъдим възнаграждението ти, О’Райли.

— Възнаграждение ли? — О’Райли изглеждаше тъй, сякаш понятието му бе непознато.

— Да, възнаграждението — намръщи се Клио. — Веднъж наех частен детектив. Работи месеци. Прати ми сметка за петнайсет хиляди долара, а не получих и грам полезна информация. Не искам това да се повтори.

Макс и О’Райли я изгледаха тъй, все едно бе съобщила, че е родом от Нептун. Пръв се окопити Макс.

— Защо, по дяволите, си наемала частен детектив? — попита той.

Клио се взря в разпенената вода на фонтана.

— Исках още някой да разследва смъртта на родителите ми, освен полицията.

— Каза ми, че ченгетата твърдели, че било самоубийство — рече съвсем тихо Макс. — Баща ти убил майка ти и сетне насочил оръжието към себе си.

Клио продължи да гледа фонтана. Усещаше силно мълчаливия, въпросителен поглед на О’Райли.

— Тогава ти казах още, че ми бе много трудно да приема това заключение. Миналото лято наех един да прегледа старите досиета по случая и да види дали евентуално е имало причина нещо да бъде пропуснато или да са се отнесли небрежно с него.

— Нещо против да ми кажеш кого си наела? — попита безстрастно О’Райли. — Професионално любопитство. Може и да го познавам.

— Името му бе Харълд Ебърсън. Има кантора в Сиатъл.

— Аха — кимна О’Райли. — Чувал съм го. Откри ли нещо?

Клио мушна ръце между коленете си и ги притисна силно.

— Не. Въртя ме няколко месеца. Каза ми, че е открил няколко странни неща по случая. Но всичко това е било мента.

— Мента ли? — повтори О’Райли.

Клио кимна, притеснена от спомена за собственото си лековерие.

— Плащах му сметките, докато един ден те престанаха да идват. Обадих се в кантората му да попитам какво се е случило. Чух обаче само магнетофонен запис, че номерът повече не работел.

О’Райли се спогледа с Макс, а сетне се обърна към Клио.

— Ебърсън почина при автомобилна злополука през октомври. Причината, поради която повече не си чула нищо за него, е, че никой не пое бизнеса му. Работеше сам. Когато почина, спря и бизнесът му.

— Да не би да е бил мошеник? — попита горчиво Клио. — Доколко съм затънала?

— Бизнесът на Ебърсън бе малък — вдигна рамене О’Райли. — След като ти е пратил сметки за петнайсет бона, мисля, че си била най-големият клиент, който изобщо е имал.

Клио се намръщи.

— Смяташ ли, че ме е измамил съзнателно?

О’Райли срещна погледа й.

— Никога не съм чувал да е бил мошеник. Просто не бе едра риба. Навярно не е имал достатъчно мозък за икономическата страна на въпроса.

— Разбирам.

Клио се почувства скована. Започна да разтрива врата си. Макс положи ръка върху рамото й и стисна леко. Палецът му пробяга леко по напрегнатите й мускули. Клио усети как топлината му се пропива в нея.

— Хайде да се махаме оттук, Клио — рече Макс.

— Ами възнаграждението на О’Райли? — рече упорито тя. — Мисля, че е необходимо да сключим договор или нещо от сорта. Казах ви, че не искам нова изненада за петнайсет хиляди долара.

— Съгласен съм на същите условия като Макс — каза О’Райли. — Минималната заплата плюс бакшишите, както стая и пълен пансион, докато съм тук.

Клио сбърчи нос.

— Той ли ти каза за всичко това?

— Да.

Тя изгледа Макс с негодувание.

— Предполагам, че това ти се е видяло много забавно, господин Голям ръководител от хотелиерския бизнес?

— Не — рече Макс. — Мислех си, че това е най-добрата сделка, която ми е предлагана от много, много време насам.