Джейн Ан Кренц
Дъхът на страстта (11)

10

Приятно бе да си герой на семейството, помисли си Макс на следващата сутрин, след суетнята около закуската. Триша едва ли не летеше в облаците, защото Бен се бе върнал. Бен бе на път да превърне Макс в свой модел за следване. Андромеда и останалите от „Космик хармъни“ изглежда мислеха, че той бе уредил блестящо с хитрост ситуацията с измокрените воини на Куинтън. Сами го смяташе за страхотен, само защото се бе върнал.

Единствената, която още се мръщеше, бе Клио.

Тя влезе в кухнята малко след като масата бе почистена. Повечето от екипа пиеха кафе или гризяха последните хапки от кифличките на Дейстар. Клио спря в средата на стаята и се обърна към останалите, сложила ръце на кръста. Изражението на лицето й бе нещо средно между начумереност и триумф.

— Край — обяви тя. — Тобиас Куинтън и бандата му най-сетне си заминаха. Докато дишам и мърдам, най-дълбокото ми желание е да не мярна изобщо някой от мъжествените воини през остатъка от живота си.

Макс срещна погледа на Бен. И двамата не проговориха. И двамата обърнаха погледи към Клио.

Макс вежливо се прокашля.

— Питам само от любопитство, но как би определила поведението на Бен и мен? Като на обратни празноглавци?

Клио има достойнството да се изчерви.

— Не бъди смешен! Знаеш какво имам предвид.

— Това означава ли, че няма да получа тъпан като коледен подарък? — попита Макс.

Силвия, Андромеда и останалите избухнаха в смях. Клио понесе реакцията им стоически. Отиде до тезгяха и си наля чаша чай.

— Хайде, давайте, смейте се — процеди тя. — Аз обаче съм дошла да ви съобщя, че Макс и Бен успяха да сложат тези типове по леглата, благодарение само на чист късмет. Ами ако Макс бе изгубил тази глупава игра?

— Как бих могъл с името Форчън^[1] да изгубя на карти? — попита Макс спокойно.

Андромеда веднага пое топката.

— Ама разбира се, Макс! Навярно има някаква хармонична връзка между името и късмета ти. Винаги ли печелиш, когато играеш?

Бен се ухили.

— Бас ловя, че печели винаги, когато раздава картите по начина, по който го прави снощи. Наблюдавах го. Клио нямаше нужда изобщо да се тревожи. Тобиас Куинтън изобщо нямаше никакъв шанс.

Клио погледна остро Макс над чашата си.

— Мами ли, Макс?

— Има някои неща, които ние, супермъжествените мъже, не обсъждаме в присъствието на жени — отвърна Макс надуто и с леко презрение. — Мъжки работи, нали разбираш?

Клио потрепери.

— Като си говорим за мъжки работи, надявам се много да не видя никога подобна сбирщина, каквато представляваха онези типове снощи в солариума.

Всички се вторачиха с дълбоко любопитство в Клио.

Макс си спомни полукръга от голи мъже, насядали край огъня. Усмихна се учтиво на Клио.

— Разочарована си, така ли?

Клио го погледна ядосано.

— Нека приемем, че никой от тях не бе на нивото на един поразително по-висш екземпляр, когото имах привилегията да разгледам в частна аудиенция.

Макс едва не се задави с кафето си.

— Радвам се да го чуя.

Сами подръпна джинсите на Клио.

— Какво означава „мъжки работи“? — попита той така настоятелно, както само един петгодишен хлапак можеше да го стори.

Клио сведе поглед към него и му се усмихна благо.

— Понякога не означава много, скъпи. Но от време на време може да бъде дори произведение на изкуството.

— Охо — разочарован от отговора, Сами отиде до тезгяха и си взе още една кифличка.

Всички останали се усмихнаха. Клио отново се изчерви и си наля още чай.

Да, доста може да се говори за това какво означава да си героят, помисли си Макс. Но най-доброто снощи се състоеше в това, че не се наложи да направи нищо друго, освен да се прибере навреме, за да поеме работата.

 

 

Наближаваше десет, когато разхождащата се Клио спря и се загледа как Кимбърли крачеше с широка крачка към нея по каменистия плаж.

Днес тя бе облечена с вкус в скъпи тесни маратонки, сиви, с цвят на изтравниче панталони и ловджийско яке. Русата й коса бе прибрана в елегантен кок. Клио изведнъж усети, че собствената й коса бе разбъркана от вятъра.

— Добро утро, мис Кързън-Уинстън — рече Клио, решена да бъде учтива. — Мислех, че сте си тръгнали.

Кимбърли се спря пред нея. Очите й бяха студени и бдителни.

— Исках да поговорим, преди да тръгна.

Клио скръсти ръце на гърди.

— За Макс ли?

— Да.

Клио я изгледа въпросително.

— Май няма много за казване, а?

— Искам да знам какво става между вас.

— Защо?

Устните на Кимбърли се свиха.

— Защото Макс се държи много странно. Напълно нехарактерно за него, между другото. Значи си е наумил нещо и искам да узная какво е то.

— Аз наистина не смятам, че ви дължа каквото и да е обяснение — рече Клио, колкото се може по-учтиво. — Отношенията ми с Макс са си моя лична работа.

В един кратък миг Кимбърли сякаш се развесели.

— Отношения ли? С Макс Форчън? Повярвайте ми, мис Робинс, за Макс думата „отношения“ е непонятна. Той е робот. Блестящ, много умен, изключително полезен робот, но въпреки това — робот.

Клио бе слисана.

— Това не е вярно.

— Познавам го по-отдавна, отколкото вие, мис Робинс. Той каза ли ви, че известно време бяхме сгодени?

— Да.

— Каза ли ви, че спаси живота ми с цената на това негово сегашно куцукане?

Клио още по-силно скръсти ръце.

— Каза ми.

Кимбърли обърна поглед към обвития в мъгла хоризонт.

— Поиска ръката ми, докато лежеше в болницата. Знаеше много добре, че се чувствах виновна. Моя бе вината, че по него стреляха — и двамата го знаехме. И той съвсем хладнокръвно използва това, за да ме подтикне към годеж.

— Защо ще го прави?

Кимбърли вдигна рамене.

— Защото той желаеше мен, а с мен и „Кързън интернешънъл“. Признавам, че физически ме привличаше. В началото се опитвах да се убедя, че ме обича, но през цялото време бях наясно, че ме използва, за да постигне онова, което желае. Когато Макс пожелае нещо, той прави всичко, за да го постигне.

— Мисля, че грешите — рече Клио.

— Така ли? — устните на Кимбърли се изкривиха. — Не сте го виждала в действие така, както съм го виждала аз. Макс притежава определена репутация.

— Каква репутация?

— След като е решил, че желае нещо, почти е невъзможно да бъде спрян. Винаги, когато на чичо Джейсън му се налагаше да спасява някаква сделка или имаше проблеми с някой хотел, той винаги пращаше Макс. Макс никога не се проваляше. След като разбереше какво иска чичо Джейсън, той му го доставяше.

— Макс е бил доста близък с чичо ви — рече напрегнато Клио.

— Макс не е близък с никого. Не и по този начин, който имате предвид — усмихна се горчиво Кимбърли. — Той използваше чичо Джейсън така, както използва и всички останали. Макс съвсем съзнателно се зае да се превърне в незаменим за Кързънови. И, както винаги, успя.

— Ако Макс е толкова безскрупулен, защо искате да се върне?

— „Кързън интернешънъл“ се нуждае от него — погледът на Кимбърли бе мрачен. — Поне баща ми смята така.

— А вие какво мислите? — попита тихо Клио.

Кимбърли отново погледна към студеното море.

— Мисля, че Макс ще е изключително полезен за Кързън, но смятам също, че може да се окаже и опасен. Ако платим цената, която той навярно ще поиска, за да се върне, ще поемем огромен риск.

Клио я изгледа внимателно.

— Какво смятате, че Макс ще поиска от вас?

— Място в борда на „Кързън интернешънъл“. Чичо Джейсън му бе обещал, че някой ден ще го получи. Но Джейсън почина, преди да ни принуди да приемем в борда човек, който не е от семейството.

— Макс май не възнамерява да се върне — рече внимателно Клио. — Смята, че вие и баща ви можете да се справите с компанията и без него.

Кимбърли се изсмя звънко.

— Баща ми не мисли така. Той твърди, че Макс ни е необходим. Поне за няколко години.

Клио сведе поглед към носовете на сребристите си маратонки и сетне вдигна очи да срещне погледа на Кимбърли.

— А Вие какво мислите?

Кимбърли я удостои с бърз и непроницаем поглед.

— Мисля, че баща ми е шеф на „Кързън интернешънъл“ и щом той иска Макс да се върне, ще направя всичко възможно това да стане. Ето, мис Робинс, аз сложих картите си на масата. Знаете точно положението ми.

— Вие искате само да използвате Макс. Не сте по-различна от онова, което той казва, че сте.

Кимбърли реагира с възклицание, израз на отвращението й.

— Значи не разбирате, така ли? Макс се отнася към хората само по два начина. Или иска нещо от тях, или ги използва, за да получи нещо, което желае.

Клио се вторачи в нея.

— Вие някога обичала си сте го, Кимбърли?

Кимбърли се поколеба.

— Ще бъда напълно откровена. Няма начин да се обича Макс. И двамата бяхме увлечени един по друг, още щом се запознахме. Но физическото желание е пределът, до който Макс може да стигне с една жена.

— Сигурна ли сте в това?

Кимбърли се усмихна студено.

— Съвсем. Учудих се, че се е забъркал с вас. Макс е тъй придирчив в предпочитанията си към жените, както е придирчив и в изкуството. Честно казано, не сте негов тип.

— А вие сте, така ли?

— Да — в тона на Кимбърли нямаше нито високомерие, нито предизвикателство. Тя просто направи изявлението си с пълна увереност. — Чичо Джейсън превърна Макс в много изтънчен познавач на изкуството. Макс усвои тази техника и я прилага към всичко, което пожелае, включително и към жените. Той притежава фино изострения инстинкт на изключително внимателен колекционер.

— Ако не вярвате, че е искрено увлечен по мен, какво тогава смятате, че би искал да получи? — попита Клио.

— Още не знам. Но предполагам, че скоро ще разберете. Всички ще разберем.

— Какво означава това?

Кимбърли извърна глава, погледът й бе остър и предупреждаващ.

— Означава, че Макс очевидно си има причини както да работи за вас, така и да ви прелъсти. Съветът ми е да не го забравяте.

— Какво искате да направя? — Клио се усмихна тъжно. — Да го уволня ли?

— Не е лошо като начало. Вие сама трябва да решите, мис Робинс.

Кимбърли се врътна и пое надолу по плажа.

 

 

— Проблемът с железарските магазини — рече Бен на Макс, докато влизаха в железарския магазин на Хармъни Коув на следващия следобед, — е, че преди да си влязъл в тях, не си наясно какво търсиш.

— И защо? — огледа се с любопитство Макс. Никога не бе прекарвал много време в железарски магазин. Това бяха магазини за мъже, които притежаваха истински собствени домове. Големите къщи просто не влизаха в сметката. Човек вика някого да направи ремонтите в къща, като неговата в Сиатъл. Преди да се нанесе в „Робинс Нест Ин“ рядко му се бе случвало да поправи капещ душ, да боядиса спалнята или да сменя тапети.

— Защото ако не знаеш какво ти трябва, се разсейваш — Бен се спря пред щанд с блестящи френски ключове. Взе един и го поглади с обич.

— Трябва ли ни френски ключ за тази работа? — и Макс взе един и го разгледа с интерес.

— Не — Бен остави ключа. — Но нали разбра какво имам предвид? Толкова е лесно да се разсееш. В такъв магазин има страхотни неща.

— Тези са хубави — Макс се спря пред щанд, пълен с лъскави електрически дрелки. Вдигна една, опитвайки я на тежина.

Бен я погледна с възхита.

— Наистина е хубава. Я виж цената на тая дреболийка.

Макс погледна етикетчето с цената.

— Навярно си струва всяка стотинка.

— Аха — Бен се ухили. — Мислиш ли, че ще мога да убедя Триша, че ще ми е необходима такава дрелка, за да подготвя детската стая?

— Можеш да опиташ — Макс остави дрелката на тезгяха.

— Все ми се искаше да те питам една работа — рече Бен, докато разглеждаше набор от гвоздеи.

— Какво? — рече Макс, загледан в лавица с разноцветни отвертки.

— Възнамеряваш ли да останеш известно време в странноприемницата? — Бен се правеше, че е съсредоточен върху гвоздеите.

— Да — отвърна Макс, — възнамерявам да остана, докато някой не ме изхвърли.

— Аха. Е, добре — рече Бен. — Това бе всичко, което исках да узная. Ей, виж тези стяги. Исках да взема една за тезгяха си в мазата.

Макс продължи да разглежда отвертките.

— Една от тези би ми свършила работа.

— Човек никога не знае кога ще му потрябва отвертка — Бен взе една стяга. — Знаеш ли, всички са се заели с венчавката. Триша казва, че макар и да се женим направо, без годеж, семейството искало всичко да е наистина официално. Смокинги за мъжете и красива дълга рокля за самата нея.

— Знам — Макс бе чул тази сутрин обсъжданията в кухнята.

Клио, Андромеда, Дейстар и Силвия възнамеряваха да се заемат с всички подробности около сватбата на Бен и Триша. Вече бе решено, че събитието щеше да се състои след по-малко от две седмици в „Космик хармъни“. Дейстар, с типичната й практичност, бе подчертала, че нямало време за губене.

— Никога не съм обличал смокинг — рече колебливо Бен. — Не съм ходил на абитуриентски бал или нещо подобно. Дори не знам откъде да си взема смокинг.

— Няма страшно — увери го Макс. Той избра една отвертка и я взе от лавицата.

— Сигурен ли си?

— Разбира се — рече Макс. — Не се безпокой. Ще ти покажа как става тая работа.

Бен кимна, напълно облекчен.

— Добре — и той хвърли на Макс бърз, изпитателен поглед. — Какво ще кажеш да бъдеш моя кум или както там се нарича?

Макс бавно остави отвертката, която разглеждаше, и погледна Бен.

— За мен ще е чест.

Бен се изчерви.

— Да де, навярно за теб няма да е кой знае какво. Но все пак благодаря.

— Грешиш — рече Макс. — И за мен ще е събитие. Никога не съм бил нечий кум.

Бен се усмихна и двамата се заеха отново с покупките си.

Един час по-късно Макс с нежелание напусна магазина с Бен. Носеше отвертката в книжна кесия.

— Е, не се справихме зле — рече радостно Бен, докато вървяха към ягуара с покупките си. — Отдавна ми трябваше стяга. А и клещите с тесни челюсти все не достигат. Винаги изчезват. Добра сделка направихме и с тези поплавъци за тоалетните казанчета. Чудя се дали не трябваше да вземем повече от три.

— По дяволите — изруга Макс, когато се спряха пред ягуара. — Забравихме душ — батерията за стая 103.

Бен изпъшка.

— Казах ти, че тези железарски магазини са опасна работа. Чакай тук. Ще се върна и ще я взема — той подхвърли на Макс торбата си и забърза обратно към магазина.

Макс се облегна на капака на ягуара да го изчака. Най-сетне дъждът бе поспрял, но в морето се зараждаше гъста мъгла. Скоро щеше да поеме към брега. След час пътищата щяха да бъдат покрити от тежката пелена на сивата мъгла. Шофирането щеше да стане опасно. Надяваше се, че Бен нямаше да се залиса около електрическите инструменти. Искаше му се преди мъглата да се бе спуснала над Хармъни Коув, вече да е пред камината у дома.

Пред камината у дома.

По дяволите, превръщаше се в домашар. Какво направи с мен, Джейсън, запита се Макс. Знаеше ли какво ще се случи с мен, когато ме изпрати тук да търся тези картини от Лътръл?

Двама мъже излязоха от паркирания отсреща на улицата неописуем Форд. Единият бе доста по-висок от другия. Той бе и с няколко години по-възрастен, с оредяваща коса и малко шкембенце. По-младият носеше огледални очила и имаше много бели зъби — очевидно резултат от сериозната работа на зъболекаря му. И двамата не се вписваха в провинциалния Хармъни Коув. Официалните им костюми, скъпите вратовръзки, лъснатите им обуща ги издаваха, че са външни хора точно толкова ясно, колкото и фактът, че се насочиха право към Макс.

— Макс Форчън? — по-възрастният протегна ръка.

— Филип Санд. Това е моят колега Хамилтън Търнър. Представляваме хора, които много биха искали да ви видят в екипа ни.

— „Глоубъл вилидж пропъртиз“ — рече Макс. Търнър се усмихна, разкривайки красивите си зъби.

— Как отгатнахте?

— Чудех се кога ще се появите да разговаряте с мен.

— Макс погледна към входа на железарския магазин. От Бен нямаше и следа.

— Защо да не изпием по чаша кафе, докато очакваме приятеля ви? — предложи равнодушно Санд.

— Защо не? — сви рамене Макс.

 

 

Клио седеше мълчалива, с кръстосани по турски крака, положила ръце върху коленете си. Взираше се в жълтия кристал и искаше мислите й да се съсредоточат. Този следобед, бе сама в стаята за медитация в „Космик хармъни“.

Не бе много наясно какво искаше да открие в усамотението си днес. Напоследък не бе имала кошмари. Но към три часа се почувства неуверена, объркана и неспокойна. След като това усещане не изчезна и след като си направи чаша от андромединия чай, Клио се качи на тойотата си и измина милята и половина около заливчето до „Космик хармъни“.

И сега, взряна спокойно в кристала, Клио разбра онова, което не бе искала да приеме преди. Истината бе, че разговорът й с Кимбърли я бе разтревожил повече, отколкото й се искаше да си го признае.

„Той се превърна в изключително придирчив колекционер.

Макс очевидно си има причини както да работи за вас, така и да ви прелъсти.

Физическото желание е пределът, до който Макс може да стигне в чувствата си към една жена.“

Клио затвори очи и вдиша дълбоко. Кимбърли грешеше относно Макс. Макс бе приятел на Джейсън, а Джейсън бе мил, състрадателен човек. Макс проявяваше търпение спрямо Сами. Онова, което бе казал на Бен, бе причината младежът да се върне при Триша и при останалите.

А когато Макс правеше любов, припомни си Клио, той даваше толкова, колкото и получаваше. Може би дори даваше повече. Клио бе наясно, че опитът й бе съвсем ограничен, но инстинктът й подсказваше, че Макс бе много щедър любовник. Инстинктът й подсказа също, че, поне в леглото, той се нуждаеше от нея по начин, който не можеше да бъде описан с думи.

Тя отвори отново очи и се взря в светлината във вътрешността на жълтия кристал. Сексът не бе единственото нещо, което Макс желаеше от нея. Бе петимен и за други неща, същите неща, с които тя бе отрасла и които се бе заела целенасочено да възстанови след смъртта на родителите си. Макс се нуждаеше от семейство. Независимо дали знаеше това или не, той се нуждаеше от него. Разбира се тъкмо заради това се мотаеше в „Робинс Нест Ин“, макар да знаеше, че картините на Лътръл не бяха тук.

„Той е робот. Блестящ, много умен и изключително полезен робот, но все пак робот.“

— Не — прошепна Клио.

Ръцете й се свиха в юмруци. Макс не бе робот. Но подозираше, че Кимбърли бе права, когато намекна, че Макс не знаел много за човешките връзки.

Клио премигна, освобождавайки се от омаята на медитацията. Вдиша отново дълбоко и излезе от позата, в която бе прекарала последния половин час.

Както винаги бе малко схваната от това, че тъй дълго бе стояла неподвижна. Отиде до редицата прозорци, които бяха високи от пода до тавана, и погледна навън, изненадана от спусналата се гъста мъгла. Време бе да се връща у дома. Скоро щяха да започнат приготовленията за ястията за вечеря, а и при малко късмет, сума народ щеше да се настани в хотела. Гъстите мъгли понякога караха по-предпазливите пътници да прекарат нощта в първата попаднала на пътя им странноприемница, вместо да продължат към местоназначението си.

Клио пое по пътеката към сградата, която някога бе главната в стария курорт, и една жена, облечена в роба, характерна за „Космик хармъни“, й помаха с ръка.

— Добре ще е да побързаш, Клио. Тази мъгла непрекъснато се влошава, докато не реши да се вдигне.

Клио вдигна ръка в знак, че е приела съвета.

— Тръгвам, Небюла. Не се безпокой за Андромеда и за останалите. Ако мъглата не се вдигне, могат да пренощуват в хотела.

— Разбира се, скъпа. Приятна вечер.

Клио кимна на малка групичка жени, които бързаха от закрития басейн към главната сграда. В отговор те й помахаха с ръце. Някои лица й бяха познати, други бяха гостенки, дошли да прекарат в дома няколко дни.

Когато стигна до паркинга, мъглата вече бе скрила отчасти дърветата, които обрамчваха пътя и от двете му страни. За щастие по тесния път, който свързваше дома със странноприемницата, рядко имаше движение. Тя запали фаровете и внимателно излезе от малкия паркинг. Гъстата мъгла се виеше на валма пред нея и от време на време скриваше бялата разделителна линия. Когато стигна средата на пътя до странноприемницата, вече почти не виждаше очертанията на пътя. От средата на януари не бе имало толкова гъста мъгла в тази част на крайбрежието. Намали скоростта дотам, че запълзя като охлюв.

Тойотата обаче взе да намаля скоростта си и сама.

Клио натисна педала на газта. Никакъв отговор. Погледна таблото. Шокирана, забеляза, че бензинът й бе свършил.

Това не можеше да бъде, помисли си обезпокоена тя. Беше напълнила резервоара миналата седмица. Или някой бе взел колата й да си услужи, или някой бе източил бензина.

— По дяволите!

Разходката до дома се оформяше като доста студена.

Няколко минути по-късно, сгушена в ловджийско зелената си грейка, с фенерче в ръка, с ключовете на тойотата в джоба, тя излезе от колата и пое по пътя, придържайки се в края му. Оставаше й да върви по-малко от миля, окуражаваше се тя.

Мъглата се бе превърнала в леденостудена сива плащеница. Обгръщаше всичко наоколо с призрачен покой. Клио се придържаше до банкета на пътя, ослушвайки се за шума на автомобилни мотори. Ако някой я настигнеше, той нямаше да може да я види, докато не я връхлети. Най-безопасно щеше да е да се отдръпне съвсем от пътя, ако чуеше шума на приближаваща кола.

Единственото, което чуваше, обаче, бе студената, безмилостна тишина.

Сивата мъгла се сгъсти още повече. Бързо настъпваше ранната вечер по северозападното крайбрежие. След половин час щеше да се стъмни съвсем.

Тя съсредоточи вниманието си изцяло върху евентуалния шум на приближаваща кола. Ала онова, което долови, бе тихото ехо от стъпки по пътя зад себе си.

Спря и се обърна. Мъглата бе непроницаема сива стена.

— Има ли някой там?

Стъпките спряха.

— Кой е там?

Клио измъкна малкото фенерче и го насочи в гъстата мъгла. Лъчът не можа да проникне по-дълбоко от метър и не освети нищо. Питайки се дали не бе й си счуло, тя отново се обърна и закрачи още по-бързо по пътя. Остави фенерчето светнато, макар да не вършеше кой знае каква работа. Светлината му обаче някак си я окуражаваше.

Измина само няколко метра, когато отново чу стъпките по пътя. Спря се отново и се обърна:

— Кой е там?

Стъпките спряха. По гърба й пробягаха тръпки, които нямаха нищо общо с времето. Изведнъж осъзна ясно, че лъчът на фенерчето само издаваше местоположението й в мъглата. Щракна копчето и изгаси светлината.

Тъмната мъгла я обгърна.

Клио изобщо не се замисли за следващия си ход. Реагира инстинктивно — затича. Когато долови мекото потропване от гумените подметки на собствените си маратонки по пътя, я заля нова вълна на страх. Идиотка, помисли си тя. Сега издаваше местоположението си с този шум.

Спря се и се ослуша. Стъпките зад гърба й станаха по — отчетливи. Който и да бе преследвачът й, той щеше да изскочи от мъглата всеки миг.

Обърна се и скочи към дърветата край пътя. Меката, влажна земя пое удара от стъпките й. Който и да бе опитващият се да си играе на криеница, нямаше да може да я намери по шума.

Прокрадна се много внимателно през дърветата. Знаеше, че не бива да се отдалечава много от пътя. Ако изгубеше посоката в тази гъста сива супа, можеше да се лута из гората, докато не измръзне до смърт.

Застина на място, а стъпките по пътя безмилостно се приближаваха. Страхувайки се да продължи през храсталака, тя приклекна зад една гъста ела и спусна качулката на грейката си. Доволна бе, че якето бе тъмнозелено, вместо обичайното яркооранжево или червено.

Дано да преувеличавам, мислеше си тя. Молеше се стъпките да продължат по пътя. Усещаше в устата си привкуса на паниката. Разбра го веднага, въпреки че не бе изпитвала нещо подобно, ако не броим страшните й кошмари преди почти четири години.

Стъпките сега бяха точно срещу нея. Спряха за миг. Тя затаи дъх.

Няколко секунди по-късно, човекът, който и да беше, продължи по пътя си. Клио пое дъх чак когато престана да чува стъпките.

Минаха няколко минути, преди да вдигне качулката си. Изчака още няколко минути и чак тогава се изправи. Не посмя да светне фенерчето, докато търсеше пътя си към шосето. За миг си помисли, че бе сбъркала посоката. Шосето не бе там, където трябваше да се намира.

Сетне почувства чакъла под краката си. Обля я вълна на облекчение, след което се почувства слаба и изплашена.

Спря и се заслуша напрегнато. В далечината се чу тихото мъркане на модерен автомобилен двигател. Шофьорът караше бавно — или поради мъглата, или защото търсеше някого.

Клио понечи да се върне в гората, но в последния миг се поколеба. В приглушеното ръмжене на този мотор имаше нещо познато.

Само след няколко секунди зеленият ягуар на Макс се появи от мъглата като някакъв притаен хищник. Сведените надолу лъчи на фаровете пронизваха гъстата мъгла.

Клио включи фенерчето и замаха яростно с него. Светлинката затанцува из сивата мъгла.

— Макс, спри — изкрещя тя. — Аз съм.

Ягуарът спря веднага. Вратата на шофьора се отвори рязко и Макс излезе, стиснал бастуна си. Клио не можеше да види изражението на лицето му, но усети стоманената нотка в гласа му.

— Клио? Какво, за Бога, правиш?

— Вървя към дома — Клио се затича към него. — Макс, никога през живота си не съм се зарадвала повече на някого. Толкова се боях…

Хвърли се на гърдите му и се прилепи към него като лишей към дънер. Макс изсумтя при удара, но запази равновесие, като се подпря с една ръка на вратата. С другата си ръка я прегърна и я притисна.

— Какво се случи? — попита сурово той. — Добре ли си?

— Някой ме следеше. Така поне си мисля — Клио усети, че бе останала без дъх и тонът й бе изнервен. — Чух стъпки в мъглата. Мисля си, че бяха стъпки. Някак си отекваха. Нямаше никакъв друг шум и… о, Господи, Макс, не съм съвсем сигурна, че съм ги чула. Но все пак се скрих сред дърветата. А сетне дойде ти.

Ръката му я притисна по-силно.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Да, да, добре съм. Само малко треперя — Клио се опита храбро да се вземе в ръце. — Съжалявам, държа се като идиотка, нали?

— Не, държиш се като силно изплашен човек.

Клио се стегна, но не намери сили да се откъсне от успокояващата топлина на ръката му. Намери в джоба си кърпа и издуха носа си. Сетне пое дълбоко дъх.

— На колата й свърши бензинът — рече тя с, както мислеше, твърд, овладян глас. — Само че това не биваше да стане, защото току-що бях напълнила резервоара. Тръгнах пеш към дома. Сетне чух стъпки. Извиках. Никой не отвърна. Махнах се от пътя, докато, който и да бе онзи, не премина. Това комай е всичко. Не знам защо се стреснах.

Макс прекъсна обърканите й обяснения.

— Къде е колата ти?

— Някъде натам. Не е далеч — и Клио махна с ръка към пътя зад себе си. — Мисля, че някои хлапета сигурно са източили бензина ми.

— Ще се погрижим за колата по-късно. Сега искам да те отведа у дома. Силвия, Триша и останалите вече се тревожат.

Макс отвори вратата на ягуара и я настани в топлото купе.

— Съжалявам, че всички са разстроени — промърмори Клио, докато се настаняваше на топлата предна седалка. Посегна към колана. — Наистина се чувствам малко глупаво. Сигурна съм, че станах жертва на собственото си въображение.

— Може би — Макс седна до нея и запали двигателя. Включи на скорост и ягуарът излезе на пътя.

— Няма ли да завиеш и да караш към хотела? — попита Клио.

— Искам да се уверя, че колата ти е достатъчно встрани от пътя. Не бих искал някой да се блъсне в нея.

Клио не възрази.

След малко фаровете на ягуара осветиха призрачните форми на обвитата в мъгла тойота.

— Дай ми ключовете си.

— Какво ще правиш? — попита Клио, докато му ги подаваше. — Не можеш да я запалиш. Няма бензин.

— Искам само да я огледам набързо. Ще се върна веднага.

— И това ли е част от чисто мъжките работи?

Макс затвори вратата, без да благоволи да й отговори. Клио го гледаше как отиде до тойотата, отключи вратата и седна зад волана. Очакваше моторът да избръмчи и да изгасне, но Макс изобщо не опита да го запали. Просто си остана зад волана и то май доста време. Тя не виждаше какво прави той.

Тъкмо когато се гласеше да излезе от ягуара, вратата на тойотата отново се отвори. Видя, че той държеше в ръка лист хартия. Безпокойството й отново се възроди.

Вихрушка от мъгла нахлу в ягуара, когато Макс отвори вратата.

— Намерих това на шофьорската седалка — докато подаваше бележката на Клио, очите му бяха напрегнати и сериозни. — Предполагам, че не е било там, когато си оставила колата и си тръгнала пеш към странноприемницата.

Клио прочете напечатаното на машина съобщение:

„Първата Клеопатра е била курва. Тя е получила заслужена смърт.“