Даяна Палмър
Звезден прах (7)

Седма глава

Светлите очи на Джесика загрижено следяха Сабина, която седеше свита на кълбо, все още с роклята си и наметнат отгоре халат, и пиеше кафето, което й беше направила.

— Ще се оправиш ли? — попита Джесика, като извади Сабина от унеса.

— Разбира се — хладно отвърна Сабина.

Джесика бе успяла да проникне отвъд маската на вцепенението й и непоколебимата й решимост.

— Ти наистина обичаш този мъж, нали?

Сабина бавно си пое въздух и отпи глътка от горещото черно кафе.

— Той не заслужава да бъде обичан.

— Склонна съм да се съглася с теб — каза Джесика, като наблюдаваше приятелката си, — но успях да зърна лицето му, преди да излезем. Ако бях на мястото на стария Хуан, щях да скрия всички огнестрелни оръжия тази вечер.

— Да не би да е изглеждал така, сякаш е готов да ме проследи до вкъщи и да ме застреля? — Сабина унило се засмя, но във въпроса й имаше любопитство. Тя погледна Джесика. — Кажи ми!

— Ако искаш да знаеш, изглеждаше така, сякаш бе готов да пръсне собствения си мозък — спокойно отвърна Джесика и се зачуди дали да каже на измъчената си приятелка, че в сините очи на Торн личеше и нещо като любовно страдание.

— Ще го превъзмогне — каза Сабина и изморено се облегна на стола. — Когато намери време да го обмисли, ще реши, че вината е изцяло моя и сам ще се потупа по гърба за великолепното си изпълнение. Той спаси Ал от мен, нали се сещаш?

— Ал му каза истината. — Джесика прехапа устна. Не трябваше да се изпуска.

Лицето на Сабина пребледня, а очите й се разшириха.

— И какво каза Торн?

Джес се размърда неспокойно.

— Нищо не каза, но се наложи Ал да извика зъболекаря си. Торн едва не му изби два зъба.

— А после? — попита Сабина.

— Торн бясно се втурна към кабинета си и се заключи. — Джесика въздъхна. — Ал каза, че си е заслужил юмрука, но аз си мисля, че и аз имам не по-малка вина за всичко, което причинихме на теб и на Торн с глупавите си лъжи — добави тя и се разплака. — Ако само имахме представа какво…

— Торн и аз живеем в различни светове — успокои я Сабина. — Не трябва да се обвинявате. Никога не бих означавала нещо специално за него. Щях да бъда една от всичките, момиче без лице.

Джесика поклати глава.

— Боя се, че не е така. Ако беше така, Сабина, той не би те наранил. Ал каза, че е изглеждал като ранен звяр. Никой не смеел да се приближи до него. Той отишъл при Ал и така станало всичко.

— Онези хора — тихо промълви Сабина и затвори очи, — всички онези влиятелни хора знаят какво представлявам. — Тя потрепери. — Не знам как успях да се изправя и да им разкажа цялата история.

— Бях толкова горда с теб — каза Джесика. — Толкова горда! Ти беше дама във всяко отношение. Торн отнесе презрителните погледи, мила, не ти. Никой не го е побеждавал досега.

Може би го бе победила, но на каква цена?

— Сега всички знаят — глухо отвърна Сабина. — Никога няма да си намеря друг ангажимент. Ще трябва да напусна групата…

— Престани! — строго я смъмри Джесика. — Няма да ти позволя да се самосъжаляваш. Просто не ти отива.

— Вече ми отива. — Сабина се засмя горчиво.

— Искаш ли да ти приготвя нещо за хапване?

— Бих искала сърцето на Торн, на скара — отвърна тя с неподозирана злоба.

— Да, така и предполагам. А какво ще кажеш за задушен дроб вместо това?

Сабина мрачно се засмя.

— Не. Нищо не искам. — Тя се обгърна в халата. — Ал беше чудесен, нали?

— Напълно. — Погледът на Джесика се оживи. — Това беше първият път, в който той се изправя срещу брат си, нали знаеш? И не мисля, че ще е последният, независимо от травмата в челюстта. Той не се опита да му го връща. Смята, че Торн е имал право.

Сабина почти не я слушаше. Мисълта й се луташе в миналото, колебаеше се между силните спомени. Години наред тя се бе опитвала да ги потисне. Но сега съвсем нямаше да може да ги загърби.

Телефонът иззвъня и Сабина потрепери.

— Вероятно е Ал — успокои я Джесика, стана и вдигна слушалката. — Ало? — Лицето й стана строго и тя тръгна да говори, но този, който бе от другата страна, явно бе казал нещо, което прикова вниманието й. Тя спря и предпазливо погледна към Сабина. — Да. Да. — Прехапа устна. — Не знам дали ще иска да го чуе, но ще й предам. Да. Да. Лека нощ.

Остави слушалката и се обърна.

— Торн — тихо каза тя.

Очите на Сабина станаха твърди като диаманти и тя извърна лице.

— Искаше да се увери, че няма да бъдеш сама тази вечер — каза Джесика, усетила състоянието й. — Той… — тя се поколеба, — той звучеше някак странно.

— Не ме интересува — грубо отвърна Сабина. — Никога вече няма да ме интересува нищо, свързано с него. Хайде да спим.

Джесика проследи с поглед приятелката си, която излезе от стаята. Сабина бе прекалено наранена, за да я чуе, но доколкото можеше да се съди по гласа му, Торн също страдаше. Загрижеността му беше искрена. Може би самият той още не го бе осъзнал, но бе разрушил единственото хубаво нещо в живота си. Сабина бе стигнала толкова близо до него, колкото никой друг, а той яростно я бе прогонил. Ал го беше казал. Но неговата жестокост се бе върнала като бумеранг към него. Щеше да му струва прекалено скъпо. Почувства се като предател, но тя наистина изпитваше съжаление към бъдещия си девер. Сабина и Торн си приличаха толкова много. И двамата се бяха скрили в черупките си, далеч от света, за да не може никой да ги нарани. Тя поклати унило глава и тръгна към спалнята. Дълго след това до слуха й достигнаха сподавените ридания на Сабина.

 

 

Ал и Джесика се ожениха в понеделник, рано сутринта. Оказа се много по-голямо изпитание от това, което Сабина очакваше. Тя си бе помислила, че предвид обстоятелствата, Ал ще покани някой от служителите да му бъде кум, но когато пристигна в малката църква, завари Торн там.

Сабина беше облечена в изискан бежов костюм. Тя се поколеба за мястото в църквата, което трябваше да заеме. Джесика, в стридено бяла рокля до земята, се втурна да я посрещне.

— Няма да те притеснява — нежно й прошепна тя. — Ал го накара да обещае.

Сълзите й заплашваха отново да рукнат. Все още се чувстваше уязвима, боеше какво ще може да й причини. Тя се поколеба.

— За малко да не дойда — тихо призна тя. — Аз… Денис, нашият мениджър по турнетата, ни уреди ангажимент за един много известен клуб в Ню Йорк. Съвсем неочаквано, при това с много добро възнаграждение. Разбира се, веднага приехме. Наистина много се нуждаем от работата, а и аз… не съм известна никому в Ню Йорк. — Думите я задушиха.

— Никой няма да разбере! — решително заяви Джесика. — За бога, онези хора няма да се втурнат към най-близката редакция, за да измъкнат всичко на първа страница на някой вестник! Дори Торн не би ти причинил това!

— Не би ли? — несигурно попита Сабина и се загледа по посока на стоящия в гръб Торн, в тъмния официален костюм, който той носеше, и косата, която съвсем скоро бе разрошвала. Значи му бяха притъпили зъбите, така ли? Все още бе гневна, а гордостта й бе унижена. Оскърбленията, с които я бе засипал, бяха толкова пресни в съзнанието й, че я изгаряха. Вече се бе изправяла срещу него и сега нямаше да избяга. Но сърцето й биеше все по-неистово с всяка стъпка, с която тя и Джесика се приближаваха към амвона на църквата, където ги чакаха свещеникът, Ал и Торн.

Торн се обърна, докато тя се приближаваше по пътеката. Гледаше я толкова втренчено, че тя за малко не се препъна. Лицето му бе бледо и изпито. Имаше дълбоки, ясно изразени сенки под острите сини очи. Значи и ти не можеш да спиш, помисли си с удоволствие тя. Добре! Радвам се, че не намираш покой!

Мина покрай него, без да срещне трескавия му поглед и се изправи от другата страна на Джесика за официалната церемония. През цялото време, докато свещеникът изричаше свещените думи, тя чувстваше болка в сърцето си за щастието, което можеше да изживее с Торн по друго време и на друго място. Сълзи замъглиха образа на свещеника и тя прехапа устна, за да възпре плача си. Когато той изрече думите „с тялото си те желая“, погледът й неволно се насочи към Торн и откри, че той също е отправил взор към нея. Тя бързо сведе очи към застлания с килим под.

— О, Торн — негласно прошепна тя. — Торн!

Колко силно трябваше да я мрази, за да прояви такава жестокост към нея. В същото време той бе раздиран от угризения. Тежеше му вината и не можеше да се избави от тази мисъл. Никога не го е било грижа за нея. Просто я бе пожелал. А сега я съжаляваше, помисли си Сабина. Очите й се притвориха. От това най-много я болеше, от това, че единственото, което изпитваше, беше съжаление. Би предпочела презрението му.

Всичко свърши за няколко минути. Ал пламенно целуна Джесика, след това се обърна и бе поздравен от свещеника и Торн. Сабина докосна зачервената страна на Джесика с хладните си устни и й се усмихна.

— Бъди щастлива — нежно й пожела тя.

— Ще се видим скоро, когато се върнем от Насау.

— Не и ако не заминете за Бахамите — каза Сабина и се засмя с усилие, като не спираше да се вслушва в дълбокия, бавен глас зад себе си. — С групата трябва да заминем за Ню Йорк довечера. Ще бъдем в клуба две седмици, а и Денис спомена за някаква възможност да заснемем клип там. Някакви импресарии са ни чули в Савана и смятат, че можем да заснемем клип, какво ще кажеш за това?

— Нещата се нареждат страхотно. — Джесика се усмихна. — Толкова се радвам за теб.

Сабина кимна.

— Да, очаквам пътуването с нетърпение.

Джесика тревожно се вгледа в нея. Сабина беше толкова бледа, колкото и Торн. Изглеждаше сломена и напрегната. Присъствието на Торн може би бе достатъчна причина за това.

— Мислех, че имате ангажименти до края на седмицата в клуба тук — тихо каза Джесика.

Сабина запристъпва от крак на крак.

— Ал ни освободи без никакви възражения от страна на партньора му — каза тя, като отказа дори да спомене името на Торн.

— Къде мога да ти пиша? — попита Джесика.

— Изпращай писмата на стария ми адрес, на името на господин Рафърти — отвърна Сабина с глух, безизразен глас. — Той обеща да събира пощата ми, докато ме няма. Днес си приготвих багажа.

Двете млади жени топло се прегърнаха и Сабина се обърна да целуне Ал с непресторена обич.

— Поздравления, приятелю — каза тя, като му напомни старата им закачка. — Добре ще се грижиш за най-добрата ми приятелка, нали?

— Можеш да бъдеш сигурна. — Той сияеше, но в очите му се долавяше загриженост. — Да се пазиш, чуваш ли?

— Разбира се.

Ал я целуна по бузата.

— Благодаря ти. Едва сега си давам сметка колко много аз и Джесика ти дължим — тихо добави той.

— Просто бъдете щастливи. Ще се видим — каза тя и отново се насили да се усмихне. Обърна се и се опита безмълвно да заобиколи Торн, но той не помръдна.

Ал и Джесика дискретно се отдалечиха със свещеника и я оставиха сама. Сабина конвулсивно стисна чантичката си и се загледа в раираната му вратовръзка.

— Е? — попита напрегнато.

Спокойните му, потъмнели очи я изучаваха така, сякаш искаха да запомнят всяка нейна черта. Ръцете му се скриха в джобовете.

— Бих искал да те видя за час.

— Нямам свободен час. Нямам и пет секунди за теб, петролни бароне — отвърна тя грубо.

— Очаквах, че ще реагираш по този начин. Може би мога да смекча малко нещата. Не знаех истината. Това има ли някакво значение?

Най-накрая тя вдигна очи. Трябваше да се бори със себе си, за да не се хвърли в ръцете му. Той изглеждаше и звучеше така, сякаш искрено съжаляваше. Но ако се надяваше на нещо повече от разкаяние, не можа да го открие. Прикрил го бе добре.

— Трябва ли да има? — попита тя. — Ти ме стъпка! — Долната й устна потрепери и за момент той изглеждаше отчаян. — Никога на никого не съм разказвала за своето минало, на нито един човек на света, освен на Джесика!

Лицето му доби студен израз.

— Никой ли не ти е казвал, че е опасно да пазиш такива тайни? Опитах се да те накарам да му върнеш годежния пръстен, за да не стигам толкова далече, но ти не ме послуша.

— Не можех! — разпалено отвърна тя. — Обещах да отвличам вниманието ти, докато те успеят да се оженят.

Той прокара ръка през тъмната си коса.

— Ал трябваше да бъде честен с мен от самото начало! Харесвам Джесика, винаги съм я харесвал. Никога не бих му попречил, ако знаех, че е толкова силно влюбен в нея.

— Той се боеше от теб. Каза, че ще направиш всичко възможно да сложиш край на връзката им. Те са единствените приятели, които някога съм имала, затова се съгласих да им помогна. Исках да ти го върна за начина, по който се отнесе с мен… — Наложи се да спре, тъй като се задушаваше от гняв. Зърна за миг сянката, която затъмни погледа му. — А ти… се опитваше да ме купиш за вечерта… — Изсмя се презрително. — Цялото ми детство е изпълнено с дълга поредица от мъже с пари. Не можеш да си представиш колко силно мразя богатите мъже и отчаяните жени, които се оставят да бъдат купени!

— Може би разбирам по-добре, отколкото си представяш — каза той. — Нали от време на време си говорихме. Трябваше да ми кажеш. Щеше да ни спести много неприятности.

— И да ти предоставя идеалното оръжие, което да използваш срещу мен? — възкликна тя. — Щеше да ти хареса, нали? Незаконно родено сираче, с майка уличница от крайните квартали на Ню Орлиънс…

— Престани — рязко я прекъсна той. — Никога не бих те наранил…

— А как би нарекъл разкриването на ревниво пазената ми тайна пред висшето общество на Бомонт?

Торн неудобно се огледа из църквата.

— Извиних ти се — кратко отвърна той.

— Страшно извинение — отговори тя. — Казах на Джесика, че ще намериш начин да ме затрудниш. Никога не правиш грешки, нали, петролни бароне?

Очите му потъмняха, докато се свеждаха към нейните. Той стисна зъби. С всяка глътка въздух гърдите му тежко се повдигаха и спускаха.

— Ти изобщо не ме познаваш.

— О, как само те познавам — разпалено изрече тя. — Ясен си ми като петте пръста на ръката ми. Чувстваш се толкова уютно и сигурно в черупката си, че никога не би допуснал някой друг да проникне в нея. Държиш целия свят далеч от себе си и си казваш, че само така си спокоен. Ще остарееш, без да обичаш и да бъдеш обичан. Ще разполагаш с богатството, което си натрупал, и ще имаш жените, които можеш да купиш. Но ще бъдеш самотен до смъртта си.

Чуваше го как си поема въздух, очите му я пронизваха.

— Свърши ли? — попита той.

— Почти. — Тя не сваляше очи от лицето му и чувстваше как твърдостта й се пречупва, а тялото й трепери при спомена за насладата от горчиво-сладката болка на любовта й към него. — Стигнах твърде далеч, нали? — тихо попита Сабина. — Не ме нападна само за да предпазиш Ал. Мразиш ме, защото видях прекалено много. Проникнах зад маската, която носиш.

Очите му блестяха от ярост, тялото му бе изопнато.

— Изчезни от живота ми — грубо процеди той.

— Мислех, че вече съм го направила — отвърна тя и вирна брадичката. — Ти спечели. Винаги печелиш. Дори ме предупреди. Трябваше да те послушам. Сбогом, Хамилтън Рейгън Торндорн Трети — каза тя и нервно се засмя. — Надявам се да бъдеш много щастлив с твоите пари.

— Щом ще си тръгваш, побързай! — произнесе той с леден глас.

Знаеше, че никога няма да забрави това сурово лице, не и докато е жива. Тя се обърна, наведе поглед и с бърза крачка тръгна по пътеката в църквата.

— Ал… Джесика… ще се видим! — извика тя.

Торн я проследи с поглед, докато тя невиждащо изтича навън.

 

 

Следващите няколко седмици се проточиха като скучно действие на пиеса. Сабина дори не си даваше сметка за умората и усилията, които полагаше, докато с групата изнасяха концерт след концерт. Тя безмилостно изтощаваше тялото и душата си, сякаш само така можеше да прогони болезнените спомени.

През първата седмица в Ню Йорк заснеха клипа. Беше вълнуващо, но на Сабина свят й се зави, когато разбра колко хиляди долара е струвал. Денис й каза, че имат спонсор, но винаги променяше темата, когато го питаше кой е той. Не че имаше значение, мислеше си тя, но все пак това бе начинът да станеш популярен като изпълнител. Един клип по музикалния канал може да създаде или да съсипе една група, а тя бе почти сигурна, че тяхната ще стане сензация.

Младите хора от снимачния екип, силно ги подкрепяха, впечатлени от гласа на Сабина и от музиката на песента, която Рики бе написал. Озаглавиха я „Пепел и вятър“, а за снимките се спряха на оригиналната идея действието да тече по покривите на сградите. Сабина бе облечена в черен оръфан шифон, преследвана по покривите сред димящи комини от мъж с цилиндър и бял бастун. Клипът бе страховит и смахнат, но много се забавляваха, докато го правеха.

Рики Търнър бе изумен от ефекта, който се получи. Няколко дни по-късно клипът бе готов за излъчване, а след месец щеше да бъде пуснат по кабелния музикален канал.

Групата ставаше все по-известна, пускаха реклами за тях по телевизиите и радиата, както и в пресата, а първото изпълнение в клуба в Ню Йорк им донесе ласкави отзиви. Рекламите със сигурност щяха да увеличат продажбите на „Пепел и вятър“, радваше се Рики. Ако Сабина не бе толкова погълната от работата и опитите си веднъж завинаги да забрави Торн, сигурно щеше да се замисли над сумите, които те струваха, и над това, откъде идваха.

— Рекламата си я бива. Само колко много нови почитатели ни спечели — чудеше се Денис един следобед, развълнуван от факта, че клубът ги бе ангажирал за още две седмици. — А следващата седмица излиза и клипът. Хора, ще станем известни. Известни!

— Да, разбира се, че ще станем — измърмори Рики. — Само се надявам нещо да не се обърка.

— Ти все се страхуваш — укори го Сабина. — Седиш и излишно се притесняваш, а то нищо не се обърква.

— Точно това ме притеснява.

Тя разпери неразбиращо ръце и излезе.

Клубът в Ню Йорк бе доста луксозен, помещаващ се на последния етаж на петдесет етажната сграда, недалеч от центъра „Рокфелер“. През нощта градът приказно блестеше под него, светлините му лъщяха като скъпоценни камъни. Докато групата свиреше приятни рок парчета, двойките по масите държаха ръцете си и Сабина изпита внезапна болка. Завиждаше им. Преди никога не би й минало през ум, но тогава още не познаваше любовта, не и преди Торн да се появи в живота й.

Споменът за него безмерно я натъжаваше и караше сърцето й да кърви. Всичко, което се случи, беше трагично стечение на обстоятелствата. Ако само съдбата й бе дала знак, никога не би се съгласила да пожертва любовта си заради Ал. Но тогава той и Джесика нямаше да бъдат женени и да се радват на съвместния си живот. Всъщност, беше постъпила правилно.

Очите й се замъглиха, когато си помисли какво можеше да произлезе, ако тя и Хамилтън Рейгън Торндорн Трети се бяха срещнали при други обстоятелства. Ако онази първа вечер на партито на Ал бяха напълно непознати и бяха да започнали отначало.

Ала тутакси си спомни грубите му нападки онази последна вечер, че е незаконородена, че майка й е била лека жена и цялата пламна от ярост. Не бе достатъчно добра за него. Вероятно той щеше да го разбере дори и да бяха започнали да излизат заедно и Ал да не беше на хоризонта. Щеше да разбере за миналото й и да си отиде. Когато Хамилтън Торндорн се ожени, то ще е за някоя благородна девица, петролна наследница от Хюстън или нюорлианска светска госпожица. Със сигурност нямаше да бъде незаконородено момиче или сираче.

Винаги щеше да помни изражението на лицето му, когато бяха в църквата. Само ако на него бе изписано нещо повече от гузна съвест, щеше да се изкуши и да се хвърли в силните му ръце. Но по лицето му не бе преминало нищо друго. Той не бе способен на компромис и силни чувства. Особено към жена като нея.

Горчивина измести отчаянието й и тя все повече се съсипваше от работа и по-дълго репетираше, влагайки цялото си сърце в изпълненията. Щеше да му покаже на какво е способна. Миналото нямаше да я върне назад. Щеше да си създаде име, да успее. И тогава той щеше да види кого е пренебрегнал. Горко му!

Погледна се в огледалото и въздъхна. Кого само е пренебрегнал Торн, нещастно си помисли тя, видяла тъмните си очи, облещили се на фона на бледото, измъчено лице. Дори косата й бе загубила блясъка си, а и бързо губеше тегло. Съкрушена, тя се извърна от огледалото.

Когато се върна в клуба, завари Рики да следи как техниците монтират осветителната и озвучителната техника.

— Онзи прожектор не е поставен на място — измърмори той, като посочи към един от най-ниско закачените.

— Просто си притеснен, както обикновено — успокои го тя. — Ела да пийнеш кафе с мен. Искам да те попитам за новия аранжимент на парчето от клипа.

Той примирено вдигна рамене и я последва.

— Окей — каза той. — Може би няма да падне и да се разбие върху прелестната ти главица.

— Ако падне, ще запомня, че аз съм ти казала да го оставиш така — обеща Сабина.

Думите му се оказаха пророчески. Вечерта тъкмо започнаха програмата си, когато малкият прожектор се разхлаби, докато се въртеше. След миг се сгромоляса върху сцената под изплашените викове на многобройната публика, като халоса Сабина по главата.

Тя изгуби съзнание, а желязната част на прожектора се вряза в рамото й. За щастие не беше толкова голям, че да я убие, но бе достатъчно тежък, за да я нарани сериозно.

В болницата Сабина дойде в съзнание, виждаше като в мъгла, тялото я болеше. Последното нещо, което си спомняше, бе как пее и как чува ужасен вик откъм вратата на клуба и как разпознава гласа. След това прожекторът я удря. Беше повдигнала инстинктивно ръка и бе почувствала болка в главата и рамото при удара. После бе настъпила тъмнина.

— Хайде, хайде — чу тя дрезгав, заповядващ глас. Някой бе хванал и стискаше настойчиво ръката й. — Ти си упорита, лаленце. Победи дори мен. Сега се пребори и се върни на сцената. Няма да те оставя на мира, докато не го направиш. Хайде!

Очите й премигнаха. Беше и топло и уютно в забравата, а сега дяволски я болеше. Тя изстена.

— Точно така — продължи гласът, по-меко и ласкаво. — Така е по-добре. Отвори очи, скъпа, позволи ми да ги видя.

Наистина ли не беше ги отворила още? Колко й тежаха клепачите. Насили се и ги вдигна бавно. Някой се беше надвесил над нея. Премигна и отвори по-широко очи. Мъж. И друг — по-възрастен мъж със слушалка. Вцепенено се огледа наоколо и видя хаоса от апаратура, свързана с тялото й, в малка стаичка, която гледаше към бюрото на медицинска сестра. Опита да се надигне, но навсякъде около нея имаше кабели и разни тръби. Отново премигна.

— Госпожице Кейн, чувствате ли някаква болка? — попита по-възрастният мъж.

Трябваше да навлажни устни, преди да може да отговори.

— Боли — успя да каже тя. — Главата. И… рамото… рамото ми. — Опита да се помръдне, но болката бе твърде силна.

Нежно я положиха обратно на възглавниците.

— Бяхте в кома, но вече се оправяте. Ще ви дадем нещо за болката — каза той. — Ще се почувствате по-добре.

Очите й отново се склопиха. Беше й прекалено трудно да ги държи отворени.

Следващия път, когато ги отвори, откри, че се намира в болнична стая. Съзнанието й все още бе замъглено, но болката значително бе отслабнала. Погледна към дясното си рамо и видя, че е превързано. Чувстваше го особено, когато го движеше, схванато и контузено. Освен това изпитваше неприятна болка в слепоочието. Тя бавно докосна мястото с лявата си ръка и напипа нещо като конци и охлузена кожа. Шевове!

— Здравей.

Този глас… Намръщи се и обърна глава. Дори и в полусъзнание, натъпкана с успокоителни, присъствието му й въздействаше. Лежеше там безпомощно, гледаше го втренчено, и си мислеше колко го обича.

— Торн — прошепна тя.

Той се наведе над нея. Лицето му изглеждаше уморено, сините му очи излъчваха нежност. Сабина не можеше да повярва на очите си. Вероятно сънуваше.

Носеше тъмен, измачкан костюм. По бялата му риза имаше кръв. Тя се намръщи. Кръв? Откъде се бе изцапал с нея? А и това бе вечерно сако, не ежедневно. Очите й потърсиха неговите.

— Боли ли те, мила? — нежно попита той.

Тя не беше на себе си. Не можеше да я нарича „мила“. Все пак той не беше там. Привиждаше й се. Затвори очи.

— Заспивам — прошепна тя и това бе последното нещо, което си спомняше.

 

 

Дневната светлина се промъкваше през щорите. Тя се събуди и махна с ръка, сякаш искаше да пропъди досадно насекомо.

— Не — промълви тя. — Прекалено ярко е…

— Ще спусна щорите.

Някой каза ли нещо? Чу изскърцване на стол и тежки стъпки. Обърна глава върху хладната възглавница и отново го видя. Но болката се възвърна и този път тя разбра, че не сънува. Това наистина беше Торн.