Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- After the Music, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Саша Попова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 137гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Слава(2010)
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova(2010)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2010)
- Допълнителна корекция
- asayva(2014)
- Форматиране
- in82qh(2014)
Издание:
Даяна Палмър. Звезден прах
ИК „Коломбина“, София, 2002
Редактор: Теодора Давидова
ISBN: 954–732–044–0
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция от asayva
Шеста глава
След като наплиска с вода обляното си в сълзи лице и се поуспокои, Сабина се преоблече в мека кремаво кафява рокля по тялото, която отиваше на тъмната й коса и очи. Оправи косата си и събра сили да слезе долу. Умишлено се забави, така че когато се показа отново, братята Торндорн и скотовъдецът тъкмо влизаха в къщата. Не можеше да погледне Торн, нямаше сили. Вместо това отиде при Ал, който веднага я притегли към себе си — движение, което не убягна на Торн и той ги удостои с циничен поглед и подигравателна усмивка.
— Искаш ли да дойдеш с нас до Хюстън? — попита я Ал. — Ще разведа господин Белами из града на път за аерогарата. — Той кимна по посока на набития, усмихнат мъж.
Сабина кимна.
— Забавлявайте се — каза Торн на двамата мъже, но мрачният му поглед не се откъсваше от Сабина. — Имам делова среща в Ню Орлиънс след час. Ще отида сам.
Сабина почувства облекчение. Радваше се на възможността да избяга от сексуалния тормоз на Торн, макар и за малко. Тръгна с Ал и скотовъдеца и бе много доволна, че разходката им ги задържа далеч от ранчото до късно вечерта. Когато се прибраха, вече бе време за лягане. Беше доволна, че ще избегне евентуален конфликт. „О, Торн — помисли си тя нещастно — защо трябваше да става така?“ Защо не се бяха срещнали при други обстоятелства? Той я искаше толкова много, че бе невъзможно някъде под леда да не тлееше някакво чувство към нея. Може би дори би я обикнал, ако имаше как да се държи естествено пред него. Единствения път, когато си поговориха, между тях се бе установило необичайно разбирателство. А в гората той и бе прошепнал: „По друго време и на друго място можех и дете да ти направя…“.
Това й напомни за първия ден в ранчото, когато бе казала, че един ден ще отглежда деца, на което Торн бе погледнал подигравателно, но очите му се бяха насочили към корема й с безумна надежда. Затвори очи и тих стон се отрони от гърлото й. Как можеше да си мисли за деца от нея, ако не изпитваше никакви чувства? Един мъж, който се интересува само плътски от жената, би търсил всякакви начини, за да се предпази от това, нали? Тя за малко не зарида с глас. Ако само познаваше по-добре мъжете. Но Торн ненавиждаше чувствата, които изпитваше към нея, и не го криеше. Що се отнасяше до нея, той я вземаше за златотърсачка, за която брат му искаше да се ожени, флирт без любов, жена, която търсеше големия си шанс в живота. Тя въздъхна с горчивина. След два дни тя щеше да напусне живота му завинаги. Щяха да й останат само спомените. Е, поне имаше сладко-горчиви спомени, утеши се тя.
По време на закуската следващия ден Торн им напомни за партито по случай годежа им, което щеше да се състои същата вечер. Сабина я побиха ледени тръпки от начина, по който го каза.
— Ще бъде официално — каза той и сините му очи я изгледаха предизвикателно.
— Имам вечерна рокля — отвърна Сабина. — Няма да ви изложа.
Не гледаше към него. Нямаше сили след сблъсъка им в гората. Избягваше го при всяка възможност — факт, който очевидно го изнервяше допълнително.
— Разбира се, че няма да ни изложиш — каза Ал, като погледна внимателно брат си. — Изглеждаш доста самодоволен. Има ли някаква специална причина?
— Държа някои силни карти в ръцете си — отвърна Торн и изгледа с присвити очи Сабина. — Какво планирате да правите днес?
— Ще отидем до Ню Орлиънс да си купя нов вечерен костюм — осведоми го Ал спокойно. — Старият ми е поомалял.
— Не се бавете много — предупреди ги Торн.
— Не съм си го и помислял — обеща му Ал.
Отидоха в Ню Орлиънс, но докато бяха там, се съвещаваха с Джесика.
— Страх ме е — призна червенокоската, докато обядваха в малко кафене на открито. — Какво ще стане, ако Торн разкрие плана ни? Не можем да се оженим преди вдругиден!
— Той изобщо не подозира нищо — увери я Сабина и я потупа успокоително по ръката. — Довери ни се. Ще се справим.
— Толкова е рисковано, дори и сега, когато… — Джесика прехапа устна и изгледа с благоговение Ал. — Страх ме е от Торн.
— Той провокира подобни чувства у хората — каза Ал със злорада усмивка, — но не за дълго. Веднъж да се оженим, нищо не може да направи.
— Пазя ти пръстена — каза й Сабина с усмивка и й го показа. — Какъв късмет, че носим един и същ размер!
— Няма друг човек, на когото бих го поверила — топло й отвърна Джесика. — Имам чувството, че прекалихме. Ти си тази, която пое целия риск върху себе си и търпи унижения. Представям си на какво те подлага Торн.
— Той не я притеснява особено — каза Ал в потвърждение на пълното си неведение.
Но Джесика, която следеше изражението на приятелката си, не остана заблудена. След минута, когато Ал отиде до тоалетната, Джесика нетърпеливо се наведе към Сабина.
— Не позволявай на Торн да те наранява — напомни й тя. — Не и заради нас. Не искам да страдаш.
Сабина потърси погледа й.
— Джес, аз съм влюбена в него.
Очите на Джес се разшириха от изумление.
— Влюбена?!
— Какво да правя сега? — прошепна Сабина нещастно. — За първи път съм влюбена. Толкова боли! А той ме мисли за алчна за пари измамница. — Тя покри лицето си с ръце. — О, Джес, ако разбере истината за мен, дори не би измърсил обувките си да мине през мен.
— Престани да говориш така — произнесе Джесика с искрена загриженост. — Във всяко отношение си добра поне колкото него.
— Не — промълви Сабина. — Той изобщо не мисли така. Въпреки мимолетната ми днешна слава като певица, ако знаеше миналото ми, той не би ме допуснал да прекрача прага им. Знаеш това.
— О, Сабина, какво бих могла да кажа? Чувствам се толкова виновна — каза Джесика и помръкна.
— Ще го превъзмогна — зарече се Сабина. — Единственото, което трябва да направя, е да се справя следващите няколко дни. Ще стискам зъби. А след това заминавам на турне. Може би, когато съм далеч от него, няма да ми е толкова трудно.
— А Торн? — изкуши се да попита Джесика. — Той изпитва ли нещо към теб?
— Иска ме.
— Разбирам — въздъхна Джесика.
— Ал се връща. Моля те, не ме издавай. Не бих го понесла, ако разбере какво чувствам към брат му — помоли я Сабина. — Торн ще ме схруска като бонбон, ако разбере.
— Гроб съм. — Джесика се усмихна на Ал. — Здравей, скъпи — каза тя и се наведе да го целуне по бузата.
— Здравей — отвърна й той нежно.
Сабина за малко щеше да се разплаче. Само ако Торн можеше да я погледне по този начин, да й говори така, поне веднъж! Напразни мечти. Безрадостният й живот я бе научил, че всичко, което може да очаква, е болка. Торн никога нямаше да бъде неин. Можеше да се надява единствено на това, че ще остане в спомените му като жената, която си бе отишла.
Тази вечер къщата бе пълна с гости, които се наслаждаваха на обилната шведска маса и танцуваха на музиката, която някаква група свиреше на живо. Беше събота преди Великден. Сабина се замисли. Никога преди не бе виждала толкова елегантни хора. На този фон нейната рокля с презрамки изглеждаше доста семпла, което може би отговаряше на замисъла на Торн. Можеше да си купи някоя и друга скъпа рокля втора употреба, но не можеше да си позволи няколко. Това бе същата рокля, която носеше на партито на Ал, и се чудеше дали Торн го е забелязал. Той подигравателно вдигна тост по посока на нея от другата част на хола и тя се извърна наранена.
— Нарочно го прави, нали? — попита я Джесика. Бяха се измъкнали за малко в женската тоалетна.
— Използва всеки повод да ме помъчи — каза Сабина с въздишка. — Не можеш да си представиш как се чувствам. Ако не държах толкова много на теб…
— Обичам те — не се сдържа Джесика и я прегърна. — Някой ден, по някакъв начин, ще ти се отплатя!
— Щастлива ли си, приятелко моя? — попита я Сабина с лека усмивка.
В черната си атлазена рокля, с огнената си червена коса, спускаща се по раменете, Джесика изглеждаше като видение.
— Не съм на себе си от щастие! Надявам се да ти се случи и на теб, и то съвсем скоро.
— Би било жалко, ако се случи — тъжно отвърна Сабина. — Не искам сватба, а за любовно приключение и дума не може да става.
— Но, скъпа, някой ден все ще пожелаеш да създадеш семейство.
Сабина потрепна.
— Няма.
— С подходящия мъж ще бъде различно — увери я Джесика. — Децата ти ще бъдат желани и обичани.
Меките сиви очи на Сабина се разшириха, когато си помисли, че би могла да има момченце с тъмна, чуплива коса и светлосиви очи. Сърцето й лудо заби. Това си бе чиста глупост. Трябваше да спре да мисли за Торн.
— Добре ли си? Много си бледа — загрижено я изгледа Джесика.
— Добре? — Тя си спомни как Торн я целуваше и цялата пламна. — Да, добре съм. Да се връщаме.
Ал се присъедини към тях, като се бореше с желанието си да следи неотстъпно с поглед Джесика.
— Е, хайде да видим дали ще успеем да заблудим вълка, става ли? — попита той Сабина. — Джес, иска ми се да имаше някакъв друг начин.
— Можем да напуснем страната — прошепна съзаклятнически тя. — Няма лесно да се отървем от Торн.
— Мис Кейн?
Плътният, муден глас на Торн се извиси и изведнъж Сабина осъзна, че цялата тълпа бе спряла да танцува и всички гледат към нея. Почувства се като престъпница, която е била посочена с пръст, а не като млада, многообещаваща певица. Но независимо от скромната си рокля, тя задържа главата си гордо изправена и грациозно се насочи към него. Очите му проследиха движенията й с неприкрито желание и с някакво странно чувство в добавка, което наподобяваше гордост.
— Казах на гостите, че притежаваш голям музикален талант. Какво ще кажеш да ни изпълниш нещо?
— За мен ще бъде удоволствие — каза тя и се приближи към малкия подиум, на който стояха двамината китаристи, барабанистът и пианистът. Те бяха доста по-млади от „Брикс“ и „Сенд Бенд“, но пианистът бе наистина добър. Тя се насочи право към него.
Торн очакваше някакво шумно парче, което щеше да я злепостави пред изисканите гости. Но май той щеше да излезе глупавият. Сабина се усмихваше тайнствено, докато казваше на пианиста какво иска да изсвири. За щастие, подготовката му бе достатъчна, за да й осигури необходимия съпровод. В противен случай щеше да изпее нещо соло. Обърна се към гостите.
— Не мисля, че трябва да ви съобщавам какво ще изпея — каза тя, като се усмихваше леко по посока на Торн. — Сигурна съм, че повечето от вас ще разпознаят партията веднага. — Тя кимна към пианиста.
Торн се облегна на вратата с чаша бренди в ръка. На лицето му бе изписано подигравателно предизвикателно изражение. „Самонадеяно момиче — казваше си той наум, — да не би да очакваш тази изискана публика да познава жалките ти рок парчета?“
Тя кимна към Торн, след това се усмихна на Джесика и Ал, които само дето не подскачаха от радост.
Пианистът започна да свири, тя си пое дълбоко въздух и изведнъж се разнесе прелестната ария от „Мадам Бътерфлай“ на Пучини. В огромния хол гостите стояха напълно неподвижни, сякаш бяха спрели да дишат. Всички я гледаха с широко отворени очи, докато тя с висок и ясен глас, ту извисяващ се, ту снижаващ се драматично им разказваше добре познатата история. Когато арията навлезе във високите, стремителни акорди преди края, по лицата на две от присъстващите дами се стичаха сълзи. А когато задържа последната нота, се чу трясък от счупена чаша. Някой си я беше изпуснал. Сабина свърши. Докато се покланяше, погледна към задната част на хола, където бе стоял Торн. Само малка купчинка счупен кристал издаваше факта, че той е бил там.
— Браво! — чуха се виковете на гостите. — Браво! Браво!
— Мила моя — възторгна се една висока дама и се втурна към Сабина, — доколкото разбрах, Торн каза, че си рок певица!
— Да — каза Сабина с усмивка. — Не можах да си позволя да следвам в Ню Йорк — това бе мечтата ми. Сега се занимавам с поп музика. Поне още не съм забравила ариите.
— Пеете прекрасно — каза дамата, все още със сълзи в очите. — Наистина прекрасно. Беше истинско удоволствие да те слушаме.
— Благодаря ви. — Сабина се усмихна на дамата и се присъедини към Ал и Джесика, а групата продължи да свири.
— Счупи чашата — тихо каза Ал и кимна към кристала на пода.
— Поряза ли се? — загрижено попита Сабина.
— Не знам.
Без да се замисля, тя излетя през вратата, прекоси фоайето и се насочи към кабинета му. Вратата бе открехната. Отвори я и влезе вътре. Потърси с поглед Торн. Той стоеше до прозореца и пушеше цигара.
— Торн?
Той се обърна. Очите му бяха плашещо потъмнели, а лицето му — мрачно.
— Ръката ти…
— Ръката? — Той повдигна свободната си ръка и я погледна. Изглежда не бе забелязал, че е порязана.
— Ще я превържа — тихо каза тя. Отиде в малката ниша зад бюрото и започна да претърсва шкафовете за спирт и бинт.
Торн я последва, запълвайки малкото пространство, без да сваля очи от нея. Близостта му я смущаваше, но тя не пророни и дума. Проми ръката му, като се наслаждаваше несъзнателно на допира с грубата му кожа, с равно изрязаните нокти. Изми остатъците от кръвта и провери дали няма късчета стъкло в раната.
— Никога не съм чувал нещо по-прекрасно — промълви той отнесено. — Гласът ти е дар божи.
Тя се засмя.
— Да, предполагам, че си прав. Исках да направя кариера в операта, но никога не съм имала финансовата възможност за това. Обучението е много скъпо. Пестих и събрах колкото можах, но… обстоятелствата не ми позволиха да продължа.
— Знам, че си била много бедна. Но не знаех за стремежа ти към операта — безизразно каза той.
— Не се опитвай да ме тормозиш — тихо помоли Сабина. — Не съм такава заплаха, за каквато ме мислиш — погледна го тя, след като приключи с превързването. — Животът ми не е лесен. Не го прави още по-труден.
Той протегна ръката си и нежно я докосна по бузата. Очите му се присвиха.
— Тогава се измъкни, докато можеш. Държа коз в ръцете си. Не ме карай да го изиграя пред Ал.
Тя се усмихна нежно.
— Коз? Караш ме да се чувствам като обществен враг.
— Такава си — промърмори той и стисна зъби. — Най-опасната жена, която някога съм познавал.
Сабина въздъхна и отмести бинта и спирта.
— Е, радвам се да го чуя.
— Върни пръстена на Ал и ще забравим за всичко.
— Защо? — попита тя и очите й потърсиха неговите.
— Защото постъпваш нечестно спрямо него. И спрямо мен. — Метна цигарата в умивалника, където тя съскащо изгасна в остатъка от вода. — Сабина, не можем да живеем под един покрив, без да спим заедно. Ал ми е брат, обичам го, но те желая. Бог ми е свидетел, че страстта ми към теб е огън, който не мога да потуша. Някой ден, някоя нощ ще се случи това, което стана в гората — процеди той, като я наблюдаваше как се изчервява. — С тази разлика, че няма да мога да спра навреме. Знаеш го, по дяволите!
Сабина отново потърси погледа му.
— Наистина ли те е грижа за Ал? — попита тя.
— Да, грижа ме е — рязко отвърна той. Очите му изпиваха лицето й. Понечи да я докосне, но се отдръпна. — Понякога почти забравям що за жена си всъщност, с цялата ти нежна невинност, която ме влудява. — Рязко си пое въздух и се извърна от нея. — Забрави. Размекнах се. Сигурно е от възрастта. Да се връщаме при останалите. Ще съобщя за годежа ви.
Тръгна пред нея със строг израз на лицето и бързо прекоси хола. Проби си път сред множеството гости и си наля уиски. Когато се обърна, дръзкото му изражение издаваше, че или ще направи това, което си е наумил, или ще умре. Сабина моментално разбра, че войната не бе свършила. Тя тепърва започваше.
— Дами и господа, бих искал да направя съобщение — каза той, като вдигна чашата си, за да привлече вниманието на всички присъстващи. — Брат ми, Ал, се е сгодил. Бих искал да ви представя неговата избраница. Госпожица Сабина Кейн — произнесе той, като вдигна тост към нея и с преднамерено жестока усмивка продължи: — Сабина Кейн, извънбрачната дъщеря на нюорлианска компаньонка и някой от многобройните й богати клиенти.
Сабина усети как кръвта се отдръпва от лицето й, но успя да запази самообладание. Закова с поглед Торн, без да поглежда назад към съкрушеното изражение на Ал, нито пък към изкривеното от жал лице на Джесика.
Тълпата се разцепи на две, за да й стори път, когато се отправи към Торн. Не забави крачка. Лицето й бе смъртно пребледняло, а очите й потъмнели от болката, причинена от отворената рана, но тя смело се изправи до него.
Не знаеше откъде се взима смелостта й, защото част от съществото й бе мъртво. През всичките тези години тя ревностно бе пазила тайната си, беше я споделила само с Джесика, но й бе забранила да споменава нещо по въпроса. А сега петролният барон я бе оповестил като демон на злото с единствената мисъл да я унижи пред изисканите си гости.
— Поздравления — произнесе тя с несигурен глас. — Разкри ме. Но нека ти разкажа как точно седят нещата, петролни бароне. Майка ми е била влюбена в един младеж, който заминал за Виетнам и никога не се върнал. Той я оставил бременна и родителите й я изхвърлили на улицата. Не й се е полагала социална помощ, защото взимала по няколко мизерни долара в повече от бакшишите, докато работела като сервитьорка. Заплатата й стигала точно за наема и за нищо друго. Когато съм се родила, започнала да работи и през нощта, за да може да ни издържа. Но след няколко години здравето й рухна.
Тя се поокопити малко, като си даде сметка за настъпилата тишина и за замръзналото мрачно изражение на Торн.
— Единственото нещо, което имаше в изобилие, беше красотата й. Затова, когато не успя да си намери друга работа, прие да излиза с един богат търговец. Той беше началото. Купи ми първия чифт обувки и други дреболии — добави тя, като наблюдаваше въздействието на думите си в присвитите му очи. — Вторият беше корабен магнат, приятел на търговеца. Той плати просрочения ни наем и цяла седмица ни купуваше храна. Дотогава си правехме бульон от отпадъците от месарницата, защото нямахме пари за нищо друго. — Лицето на Торн съвсем посивя. — После се заредиха други мъже. Тя беше открила удоволствието от това да има какво да се яде, да разполага с топли дрехи и всичко необходимо за малкото й момиченце. След това срещна Хари. Хари беше богат, но малко луд. Обичаше да я бие, докато не можеше да се изправи на краката си… — Гласът й затрепери при спомена. Сподави сълзите си и с мъка продължи: — Тя много го обичаше и когато беше трезвен, изглеждаше, че и той я обича. Но една нощ Хари пи прекалено много и я преби до смърт. Пред очите ми.
— Господи — прошепна Торн с измъчен глас и обезумели очи.
Тя бавно си пое въздух.
— И така, аз бях изпратена в местния приют за сираци, където се научих как да изкарвам прехраната си. Това правех досега. Опитвах се да загърбя миналото. Иронията е в това, че до тази вечер само един човек в целия свят го знаеше. Сега — тя се обърна към гостите, които я гледаха като ударени от гръм, — предполагам, ще го мъкна като окови цял живот. Е, вярвам, че това искахте да постигнете, Хамилтън Рейгън Торндорн Трети.
Тя свали пръстена и понечи да го върне на Ал.
— Чакай малко — каза Ал, като бързо се приближи. Застана пред високия си по-голям брат и гневно го погледна в очите. — Това си беше чисто издевателство и подлост от твоя страна. И ако не се извиниш, ще те поваля на земята!
Торн го погледна с разбиране и кимна.
— Да, наистина беше подло — промърмори той с покорен тон. — И дяволски жестоко. Госпожице Кейн, извинявам се за поведението си — каза той и погледна Сабина право в очите.
Погледът й беше толкова замъглен от бликналите сълзи, че не можеше да види болката в леденосините му очи. Само кимна, обърна се и напусна стаята.
Торн не й се беше извинил за безочливото си отношение, а за лошото си поведение, съкрушено си помисли тя. Започна бързо да прибира багажа си, като измъкваше дрехите от шкафа и ги напъхваше в сака. Беше съсипана. Унищожена. Той се бе поровил в миналото й и бе намерил този, както го бе нарекъл, коз.
Тя се усмихна през сълзи, докато привършваше с багажа. Беше толкова жестоко да хвърли истината в лицето й пред всичките тези хора. Толкова жестоко!
Вратата се отвори и на прага застана Торн. Очите му бяха мътни, на лицето му нямаше усмивка, а стойката му бе необичайно скована.
— Носиш ли нож? — попита тя. — Единственото, което ми идва наум, е, че си дошъл да ме довършиш.
— Не трябваше да ти причинявам това — каза той с тон, който никога не бе чувала да използва. Едната му ръка беше скрита дълбоко в джоба, а в другата държеше цигара. — Това бе все едно да откъсна крилцата на пеперуда или нещо подобно в изблик на садистично удоволствие. Нямах никакво право.
— Нима намираш смисъл да говорим за права? — попита тя с горчива усмивка. — Никой никога не ми е признавал някакво право. Като малка бях никоя. Сладкото момиченце от улицата, детето от градината на Беси. В приюта беше малко по-добре. Поне не ми се налагаше да я виждам с различни мъже. — Очите й отново се замъглиха и Торн потрепери. — Знаех, че го прави заради мен, дори я разбирах, но това не правеше нещата по-лесни. — Стисна зъби от болка. — Дълго време дори я мразех. Докато той не я уби. — Очите й се затвориха и тя се разтресе, като се опитваше да превъзмогне спомена. — Трябваха ми години, за да го преживея, а бях толкова самотна. Тогава осъзнах, че ми липсва — прошепна тя, — макар да ненавиждах това, в което се бе превърнала, богатите мъже, които я окичваха със скъпи подаръци, за да я примамят и да я имат. Ако здравето й не се бе влошило, може би щеше да бъде различно. Но трябваше да ни издържа и това бе единственият начин, който бе намерила. Ще мразя това, в което се превърна, докато съм жива и богатите мъже, които я докараха до това падение. Аз не бих допуснала да стана като нея, не бих, не бих…
Сабина плачеше открито. Лицето на Торн бе станало бледо като на мъртвец. Долната й устна затрепери и тя се опита да се стегне.
— Не е кой знае какво, нали? — кимна към роклята. — Искаше да ме засенчиш пред всичките си богати гости и го направи. Нямам пари, които да пилея за дизайнерски тоалети. Всичките дрехи, които нося, са втора употреба, но имам нужда от сценично облекло. Ал казва, че съм голям специалист в пазаруването.
Очите му мътно просветваха. Цигарата изгаряше пръстите му, но той не усещаше нищо. Изглеждаше съсипан.
— Дадох ти чек…
— А аз го дадох на Ал — каза тя изтощено. — Той строи ново крило на болница, крило за деца в неравностойно положение. Искахме да подкрепим проекта като направим благотворителен концерт. Дадох му чека, но дарението е от твое име.
Тя извърна поглед от лицето му, лишено от всякакви емоции и живот, и вдигна сака си.
— А относно годежа, скоро ще откриеш, че бе фиктивен и ще разбереш защо. А сега се махайте от пътя ми, господин Торндорн Трети. Разкарайте се, преди да ми се е догадило съвсем.
Той се бе вторачил в нея, като явно безуспешно се опитваше да намери думи, с които да я спре.
— Ще те закарам до вас.
— За нищо на света — остро реагира тя. — След това, което ми причини, никъде няма да ме караш. Ще вървя пеша.
— Сабина… — прошепна той с мъка.
— Поздравления, ти победи — каза тя, а очите й гневно го стрелнаха. — Не си ли горд от себе си, петролни бароне?
— Не — измърмори той. — Срамувам се. — Очите му потърсиха за последен път лицето й, преди да се обърне и да напусне стаята. Сабина се огледа бавно и излезе след него.
Когато тръгна надолу по стълбите, срещна Ал и Джесика.
— Ще те закараме до вас — настоя Ал. — Съжалявам. Господи, колко съжалявам!
— Съжалението не ми помага, скъпи приятелю — тъжно се усмихна тя. — Просто ме откарай оттук, моля те.
— Ще остана с теб тази нощ — настоя Джесика. — Недей да спориш. Няма да те оставя сама. Ал, може и да ти е брат, но той е чудовище.
— Оттук нататък ще бъде едно безкрайно самотно чудовище — обеща й Ал. — Ще се оженим, без да се крием. А аз ще открия своя собствена компания. Утре ще говорим. Днес Торн наистина предопредели нещата.
Сабина не каза и дума. Беше влюбена в Торн, а той ясно й бе дал да разбере, че не иска да има нищо общо с нея. Дали болката щеше да стихне някога? Когато излизаше, усети, че Торн я наблюдава, но не се обърна. Не можеше да понесе да го види сега. Все още го искаше. Да върви по дяволите, макар все още да го обичаше.