Даяна Палмър
Звезден прах (5)

Пета глава

На следващата сутрин Сабина си намъкна обикновени сиви панталони, пуловер с широко V-образно деколте и ботуши, и слезе долу с надеждата, че ще намери Ал да закусва в трапезарията. Но там завари само Торн.

Той седеше начело на масата, играеше си с една салфетка и бе очевидно, че очаква нещо или някого. Беше облечен в джинсови работни дрехи, изглеждаше груб, точно като някой каубой. Ризата му бе наполовина разкопчана и можеше да види загорялата му от слънцето кожа и част от косъмчетата по гърдите му. Спомни си собствения си глас, който го умоляваше да я докосва. Лицето й пламна, сърцето й се разтуптя и тя се разтрепери. Искаше й се да избяга.

Той рязко вдигна поглед и я улови как го наблюдава.

— Седни, пойна птичке. Хуан тъкмо носи закуската.

Нямаше как да се измъкне. Дръпна стола до неговия, отпусна се на него и обърна чашата в чинийката нагоре, когато Торн се пресегна, за да й налее кафе от каната.

— Сметана или захар? — попита той.

— Пия го чисто — отвърна тя. — Кофеинът ме поддържа по време на турнетата. Никога не съм си позволявала лукса да го пия със сметана или захар.

Очите му обходиха раменете й.

— Така ли се поддържаш слаба?

— Не прекалявам с храната — отвърна тя. Погледът й бе фокусиран върху чашата за кафе, когато той неочаквано се протегна и повдигна брадичката й въпросително.

— Не е честно спрямо Ал, нали? — тихо каза той.

— Кое? — заекна тя.

— Да носиш това — каза той и посочи годежния пръстен, който блестеше на слънцето. — Не и когато желаеш друг мъж така, както желаеше мен снощи.

— Аз не… — опита се да се защити тя.

— Недей! — Докосна устата й с показалец, очите му бяха строги и присвити. — Недей да лъжеш. Щях да те обладая, ако Ал се бе прибрал половин час по-късно.

— Остави ме на мира, Торн — сподавено изрече тя.

— Добре — обеща той. Облегна се на стола и си запали цигара. — Но не мога. Не пожела да послушаш съвета ми. Така че ще трябва да понесеш последствията.

— И какви са те? — изгледа го в упор тя. — Една нощ в леглото ти?

— Бих се радвал — искрено отвърна той, погледна я с копнеж и тя се изчерви от смущение. — Много време мина откакто съм пожелавал жена така, както желая теб.

— Не мисля, че ще стане — каза тя с нотка на гордост.

— Да. Това усложнява нещата. — Той си сипа кафе. — Откъде си, Сабина?

— От Ню Орлиънс. Защо?

— Как се запозна с Ал?

— Джесика ни запозна.

Той я погледна строго.

— Приятно момиче е Джесика. Знаеш ли, че тя е влюбена в брат ми?

Страните й изгаряха и тя за малко не преобърна чашата в ръцете си.

— Виждам, че знаеш — продължи той, наведе се и изтръска цигарата в пепелника. — Не те ли притеснява, че я нараняваш?

— Какво си се загрижил за чувствата на Джесика? Не знаех, че секретарките имат някакво значение за теб.

— Това не ми хареса — каза той студено, а ледените му, светлосини очи светнаха. — Аз не съм сноб, пойна птичке.

— О, но си господин Торндорн — уверено каза тя — и страдаш от дълбоки предразсъдъци.

— Само спрямо определен тип жени, лишени от възпитание и талант — отвърна той.

— Възпитание — присмя му се тя и очите й палаво блеснаха. — Може би трябва да ги подложиш на същия режим на хранене като кравите си. Държиш портрет на породист бик над камината във всекидневната, но никъде не видях фотографии на хора, които обичаш. За теб хората имат ли изобщо някакво значение, петролни бароне?

Той стисна зъби и загаси цигарата си.

— Ти никога не би имала особено значение за мен — каза той с мек като коприна глас. — Физически, може би ме вълнуваш, но не и по някакъв друг начин.

— Слава богу — отвърна ехидно тя.

Торн се вбеси, но в този момент Ал се присъедини към тях.

— Добро утро — поздрави той с широка усмивка. — Готова ли е закуската?

— Хуан! — извика Торн с плътен, пронизителен глас.

— Си, сеньор, нося! — чу се бърз отговор откъм кухнята.

— Когато Торн извика всички подскачат — сухо измърмори Сабина, гледайки красноречиво по посока на Торн.

— Можеш да се научиш как, преди да е станало късно — предупреди я той.

— Вие двамата, да не би да спорите за нещо? — попита Ал. — Бъдещите роднини трябва да се разбират.

Ако Торн можеше да убива с очи, Ал щеше да падне мъртъв, пронизан от гневния му поглед.

— Не се ослушвай за сватбени камбани прекалено рано, братко — предупреди той Ал. — Имаш време. Твърде млад си.

— Кой те кара да чакаш? — попита Ал. — Помниш ли още онази пищна блондинка, за която искаше да се ожениш, но татко заплаши, че ще те лиши от наследство, ако го направиш. Ти избяга с нея, но той ви последва и й направи предложение в твое присъствие. Каза й, че няма да наследиш нищо, ако се ожениш за нея, но че той самия има много пари и тя забрави всякаква лоялност. Затова ли толкова много се притесняваш, че ще направя същата грешка?

— Върви по дяволите — меко каза Торн. Стана от масата и излезе, без да хвърля поглед назад.

— Колко ужасно — промълви Сабина.

Заболя я сърцето, когато си помисли за болката, която Торн е трябвало да понесе на толкова млада възраст.

— Да, беше отвратително, но той позволи на случилото се да го изолира от живота — тихо каза Ал. — Оттогава не е нормален човек и всичко това заради една жена, която предаде доверието му. Трябва да престане да живее с миналото.

— Ще го преодолее — каза тя.

Той се подсмихна.

— Ще бъде късно — предсказа той. — Наистина ще бъде късно. Нека хапнем и да потегляме.

Яздиха, докато ранчото изчезна от погледа им. Не видяха Торн след излизането му и тя се почувства тъжна, че си бе тръгнал, без да закуси. Сигурно умираше от глад. Когато стигнаха до разклонението на пътя, Ал й махна с ръка и продължи да язди напред. Бяха се уговорили, ако Торн дойде, тя да му каже, че брат му е решил да потренира дорестия си кон и не е искал да я принуждава да язди бързо, тъй като е загубила форма. Потърка ръце и съжали, че не си бе взела яке. Щеше да бъде хладно, докато слънцето не се издигнеше по-високо.

Спря коня си при реката, която минаваше през стопанството, и спокойно седна в сечището, като наблюдаваше ленивото течение на реката. Започна да разглежда оставените по земята следи и се усмихна. Следи от елени. Сигурно са идвали на водопой при реката. Дядо й я бе научил как да проследява елени и тя не бе забравила съветите му. Почувства се като опитен следотърсач.

— Загубила ли си се, градско момиче? — чу тя бавен, язвителен глас зад себе си.

Сабина се огледа. Не бе изненадана, когато видя Торн да се навежда над седлото си и да я наблюдава.

— Не. Преследвам елени — осведоми го тя.

Той скочи от седлото, наперено повдигна широката периферия на шапката си и клекна до нея. Напуканите му кожени каубойски панталони се разпериха като криле на прилеп, а кожата на ботушите му изскърца при движението.

— Следи! — възкликна той.

— Ами да — потвърди тя. — Тези са от елен, копитата се виждат ясно. Другите са от кошута, по-закръглени са.

— Кой те е научил на това?

— Дядо ми. Имаше навика да ме взима със себе си при търсене на следи всяка есен преди откриването на ловния сезон — сподели тя. — Беше преди да почине. — Очите й се изпълниха с мъка при спомена. — По онова време той бе най-важното нещо в живота ми. Много го уважавах.

— На какво друго те научи?

— О, на дребни неща. Как да познавам, че ще завали, как да садя разни растения. Той беше фермер.

Торн бавно се изправи и я погледна смутено.

— Не ми даваш покой.

— Защо? — попита тя и грациозно се изправи. — Защото знам как да проследявам елени?

— Защото никога досега не съм виждал жена като теб — каза той, повдигна брадичка и внимателно я огледа. — Защото те искам. Почти те мразя, че ме правиш зависим, при това физически.

Това бе смайващо признание, но той наистина изглеждаше измъчен. Не бе успял да се въздържи. Тя не го очакваше. Беше суров мъж, може би като тези, които преди стотина години бяха опитомили земята, на която седяха в момента, бяха се борили срещу всеки неприятел и бяха превърнали пустошта в зелени, плодородни полета.

— Отново ме гледаш втренчено — остро каза той.

— Вие сте доста внушителен мъж, господин Торндорн — каза тя, дотолкова омагьосана, че не можеше искрено да изрази мнението си. — Никога не съм срещала друг като вас. Мъжете в моя живот са повърхностни хора. Вие сте твърд и честен. Това имах предвид, когато казах, че бих искала да ви имам за приятел.

— Не, не това имаше предвид — каза той с подигравателна усмивка. — Ти би искала да бъдем любовници и вече щяхме да бъдем такива, ако не се бе забъркала с малкия ми брат.

— Не мисля така — отвърна тя. — Страх ме е от теб. Ти доминираш над хората, притежаваш ги. Не бих понесла да бъда притежавана от някого.

— Мога да направя така, че да ти хареса.

Вероятно би могъл, но тя не си позволи да мисли за това. Погледът й се зарея зад него, към ливадата отвъд бреговете на реката, която се простираше до дългата редица дървета на хоризонта.

— Тук е прекрасно — каза тя. — Толкова е спокойно. Как можеш да понасяш Ню Орлиънс, след като вече си живял тук?

Челюстта му се стегна.

— Справям се с повечето неща.

Тя се обърна към коня си, но още преди да направи две крачки Торн се изправи пред нея и нямаше как да избегне мускулестото му тяло.

— Не е толкова лесно — каза той, хвана я със силните си дълги ръце и я задържа пред себе си. — Къде е брат ми?

— Тренира дорестия си кон. Няма да се бави — натърти тя.

— Значи имаме малко време, Сабина — прошепна той и се наведе към нея. — Целуни ме! Вчера си легнах с копнеж по теб, събудих се с болка… Целуни ме, по дяволите!

Устата му се притисна към нейната и те забравиха за всички недоразумения помежду си. Притегли я към силното си тяло и ръцете му я обгръщаха, докато устата му й преподаваше уроци в областта на интимността. Внезапно тя почувства възбудата му, която изкушаваше и нея. Протестирайки, тя се изви, но ръката му се плъзна към основата на гръбначния й стълб и я задържа неподвижна, без да обръща внимание на стона, който се отрони от устните й.

Торн повдигна глава и безумното пламъче в очите му я изплаши.

— Не се докосвай така до мен — дрезгаво прошепна той. — Възбуждаш ме непоносимо.

Сабина се изчерви, но той отново наведе главата си към нея и устата му заглуши думите, които искаше да произнесе.

Ръцете й опипаха ризата му и се промушиха под нея. Тя въздъхна, когато усети къдравите косъмчета, покриващи мускулите му и пръстите й се вплетоха в тях. Почувства как тялото му се стяга още по-силно и усети въздействието на нежните движения на ръцете си върху него. Това, което знаеше за сексуалните удоволствия, бе много по-малко от знанията на повечето хора. Не бе имало кого да попита, освен приятелките си, а повечето от тях знаеха толкова малко, колкото и тя.

— Сабина, за Бога, недей, скъпа — прошепна той и хвана ръцете й. Леко се отдръпна и с помътнелите си очи и стегнато лице изглеждаше толкова страшен, колкото никога досега не го бе виждала.

Измъкна ръцете изпод ризата му, потресена от бурната страст, която бе предизвикала, и от неудържимия начин, по който му бе отговорила.

Тя едва дишаше, а сърцето на Торн биеше като механичен чук. Той се усмихна мило и някак отнесено, а гръдният му кош се издигаше и спускаше с неестествени движения.

— Ти ме разпали… — прошепна той. — Мирисът ти, присъствието ти… От години не съм се чувствал така.

В първия миг думите му я поласкаха, но после се притесни. Намираха се на безлюдно място, където никой не можеше да ги види, а Ал нямаше да се върне в близките няколко часа. Имаше нещо налудничаво в Торн, което тя не бе очаквала в началото, безумна страст, която замъгляваше и нейния разум.

— Торн — прошепна Сабина.

Устата му пое шепота й и го вдиша, разтвори нежните й устни и я целуна плътно, изучавайки я дълбоко. Ръцете му се плъзнаха по тялото й към бедрата и бавно ги притисна към своите с непринудено, настойчиво движение. Беше така увлечена от топлата игра на устата му, че този път не успя да се възпротиви. Тялото му, отклика и потребността, която изпитваше започваха да й стават понятни. Вече го чувстваше като част от себе си.

— Никога не съм правил любов изправен — прошепна той с дълбок, малко несигурен глас. — Караш ме да се чудя какво е усещането.

Слаб, див звук се отрони от гърлото й и той се усмихна, като почти докосваше устата й.

— Искам те — нежно промълви той. Ръцете му обхванаха задната част на бедрата й, повдигнаха ги леко и ги притиснаха, докато накрая тя обезумя от сладкото, пронизващо удоволствие. Той отново се засмя, този път грубо. — Искам те! Искам да те сложа на тревата и да слея тялото си с твоето. Но това би означавало да хвърля оръжието в ръцете ти, нали, чаровнице? За теб би било удоволствие да замотаеш главата ми. Би го използвала срещу мен.

— Торн! — възкликна тя и отдръпна устата си от неговата. — Аз не съм такава, не съм! — Влажните й очи потърсиха неговите, бавно потънаха в синята им хладина и изведнъж си спомни всичко, което Ал й бе разказал по време на закуската за блондинката, предала Торн. Пръстите й се насочиха към устата му, докоснаха я и харесаха суровата й топлина. — Тя е била луда да предпочете парите пред теб…

Очите му пламнаха. Прошепнатите от нея думи явно го вбесиха. Той хвана дългата й коса и изви лицето й към неговото.

— Тя също беше измамница — грубо каза той. — Жена, която търсеше големия си шанс.

Думите му прозвучаха като обида и тя разбра, че каквото и да се бе появило между тях, вече бе увехнало.

— Нараняваш ме — тихо каза тя.

Ноздрите му се разшириха, а лицето му стана сурово, но болезненото изопване на косата й бавно се отпусна и той я остави да се отдръпне. Погледът му се наклони към малките й юмруци, които още се притискаха в гърдите му, и ги отстрани.

Вече не бе мъжът, отдаден изцяло на чувствата си, помисли си Сабина, като го наблюдаваше как пали цигара със спокойни, непоколебими движения на ръцете. Отново бе станал студен като стомана.

Устата му бавно се изви в усмивка.

— Скоро здравата ще се ободриш. Може би ще липсваш на Ал.

— Той никъде няма да ходи.

— Не, но ти ще си отидеш. — Торн повдигна глава и нагло я погледна. — Подготвям ти малка изненада, лаленце. След ден-два ще получа всичко, което исках.

— Колко вълнуващо — прошепна тя. — Очаквам го с нетърпение. Ал знае ли?

Усмивката му изчезна.

— Не искам да го наранявам повече от необходимото. Не че на теб ти пука да си играеш зад гърба му с мен.

Как можеше да му каже, че годежът е измислен, че Торн я привличаше толкова силно, че и тя на свой ред бе изпаднала в зависимост от него? Че го обичаше, искаше го, нуждаеше се от него. Това бе водовъртеж от открития, който я увличаше с все сила. Не й се вярваше, че може да се случва толкова бързо. Той бе арогантен, груб и тесногръд. Но и бе мъжествен във всяко отношение, повече от който и да било мъж, който някога бе срещала в живота си. Очите й пламваха само като го погледнеше. Обърна се с намерението да не му позволи да види лицето й отново.

— Ще ви оставя да вършите работата си, петролни бароне — каза тя докато се качваше на коня. — Ще отида да потърся Ал.

— Наслаждавай се на компанията му, докато можеш — отвърна той и възседна коня си лениво. — Не ти остава много време.

— Какъв беше баща ти, Торн? — внезапно попита тя.

— Като мен — кратко отвърна той.

— Нищо чудно, че майка ти е такава — тъжно додаде тя. — Сигурно се е чувствала съсипана, когато е загинал.

Той се намръщи.

— Какъв дяволски начин да го покаже!

— Ал ми показа снимка на баща ви. Разказвал ми е някои неща за него. — Тя сложи ръка над очите си, за да се предпази от слънцето. — Трябва да е бил силен мъж. Няма много силни мъже в наше време. Представям си я как оттогава търси мъж, който поне на половина да прилича на него, но без никакъв успех. Ал каза, че е сравнително млада. Какъв ужасен начин на живот.

Той я гледаше гневно, но продължи да я слуша.

— Можеше да му покаже, че се интересува от него, докато още бе жив. Щеше да е жив, ако не беше се държала така.

Меките й очи го обходиха целия, полюбуваха се на всяко мускулче, дори на непреклонно стиснатите му устни. Беше променил живота й неимоверно бързо.

— Може би той е поставил нещата така, че й е било невъзможно да му го покаже. Може би просто е искала да привлече вниманието му. А впоследствие, след инцидента, трябва да се е чувствала ужасно виновна. Някои мъже се държат доста пренебрежително — каза тя.

— Ти пък откъде би могла да знаеш това? — предизвикателно я изгледа той.

Той отново се бе върнал към непоносимата си същност. Сабина деликатно сви рамене и подкара коня, без да му отговори. Ако бе казала още нещо, все едно щеше да говори на вятъра. Върна се до пътеката, където се бяха разделили с Ал, слезе от коня, седна на един дънер и зачака да се върне.

Трудно й бе да повярва колко бързо се бе случило. За бога, тя едва познаваше Торн! Но за последните няколко дни той разтърси сетивата, чувствата и сърцето й така, както повечето мъже не биха го направили за месеци, дори за години. Тя го искаше и почувства странно облекчение, когато разбра, че и той изпитваше същото желание към нея. Разбира се, това бе улица без изход. Нямаше бъдеще в техните отношения. Но докато го виждаше и беше близо до него, изпитваше огромно удоволствие от избуяващата си любов. Под жестоката, цинична външност се криеше друг мъж. Съжаляваше, че бяха врагове и той никога нямаше да й позволи да надникне зад маската му. Трябва да е истинско блаженство да бъдеш обичана от такъв мъж, помисли си Сабина.

Няколко минути по-късно Ал се появи засмян.

— Получихме разрешителното — каза той, задъхан от вълнение. — И решихме да определим датата. Ще се оженим в деня след Великден.

— Но това е в понеделник! — възкликна Сабина.

— Да! Господи, толкова съм щастлив — извика той и започна да танцува диво с нея из сечището.

Сабина се смееше и танцуваше, като се опитваше да не мисли колко скоро мечтите й щяха да се сринат. Когато Ал съобщеше новината на Торн, всичко щеше да свърши и тя никога повече нямаше да види петролния барон.

— Ами пръстена? — възкликна тя.

— Можеш да й го дадеш, когато отидем в Ню Орлиънс в понеделник сутринта — обясни й той. — Искаме да дойдеш и да бъдеш с нас по време на службата. Разбрано?

— С удоволствие! Ти и Джесика. Това бе голямата ми мечта.

— Моята също, но сбъдването й не би било възможно без твоята помощ — сериозно каза Ал. — Торн щеше да ни спре. Това бе единственият начин, по който можеше да се получи. Тормозил ли те е пак?

— Не точно. Просто си поговорихме — излъга го тя и преплете пръсти зад гърба си.

— Добре. — Ал възседна коня си и я наблюдаваше как възсяда своя.

— Но се боя, че пак го ядосах.

— Как?

— Казах му, че баща ви сигурно ужасно много липсва на майка ви, и затова тя не престава да търси мъж, който поне малко да прилича на него — тихо каза тя.

— И аз винаги съм си мислил така — отвърна той. — Татко беше единствен по рода си.

— Като Торн — неволно продума тя.

Той се намръщи и внимателно я погледна.

— Сабина, не му отдавай сърцето си. Той самият няма такова.

— Знам това вече — каза тя. — Не се притеснявай за мен, ще се оправя. Освен това, след няколко дни, всичко това ще остане спомен. — Това бе отрезвяваща мисъл. — Хей, ще те изпреваря!

— Хайде де!

И те препуснаха към къщата в галоп.

 

 

Тази вечер Торн излезе. Изглеждаше блестящ във вечерния си костюм и Сабина почувства вълна от безумна ревност, когато си го представи с някоя от онези блондинки с прилепнали по тялото рокли като тази, която бе довел на партито на Ал.

— Той неудържимо привлича жените — каза й Ал, докато гледаха телевизия. — Винаги е било така. Но нито една от тях не успя да докосне сърцето му. Твърди, че никога не би позволил някоя жена да го задържи.

— Предполагам, че си има причина, не мислиш ли? — подхвърли тя. — Може ли да посвиря на пианото?

— Какво? Разбира се! — Той изключи телевизора. — Ако нямаш нищо против, ще се възползвам от отсъствието на Торн и ще звънна на Джесика.

— Против? Изчезвай и веднага отивай да се обадиш! Ще се радвам да остана за малко сама. Не че ти не си приятна компания… — добави тя.

Ал се засмя.

— Внимавай да не изтъркаш клавишите.

— Не и аз.

Той излезе и Сабина свири до късно през нощта. Пръстите й докосваха клавишите, които бяха докосвали пръстите на Торн. Това бе доста вълнуваща мисъл, която я караше още по-силно да изпитва нужда дори само да го види. Но когато си легна, той още не се бе прибрал.

Торн не дойде и на закуската, но Ал изглеждаше недоволен, докато се трудеха над обилните чинии с яйца и шунка, които Хуан бе приготвил.

— Торн ще прави парти в събота вечер — измърмори той. — И е поканил Джесика.

— Хмм, мислиш, че е заподозрял нещо? — бързо попита тя.

— Не знам. Казва, че партито ще се проведе за официалното оповестяване на годежа ни. Но го е организирал набързо, поканил е хората по телефона. А и не е в стила на Торн да отстъпва толкова лесно. Мисля, че бяхме достатъчно дискретни, но той е провел няколко междуградски разговора и дочух нещо, което ме притеснява. — Ал повдигна глава и присви очи обезпокоено. — Какво би могъл да открие за теб, ако се поразрови наистина дълбоко?

Сабина се взря в него с празен поглед. Мисълта й бързо се раздвижи, проумявайки нещата. Не, помисли си тя обезумяла, не, нищо не можеше да открие след всичките тези години!

— Ами… не много — неуверено каза тя. — Защо?

— Защото тази сутрин е в много добро настроение и това ми се струва подозрително.

Тя гледаше намръщено препечената си филийка.

— Може би просто го държи доброто настроение от изминалата нощ — каза тя.

Ал я изгледа дълго и строго, но не каза нищо.

 

 

Следобед пристигна някакъв скотовъдец и Ал отиде да го разведе из ранчото, докато Торн работеше в кабинета си. Сабина се измъкна и тръгна към гората зад задната част на къщата, отвъд малката беседка, която чудесно подхождаше на къщата и от която се виждаха далечните пасбища. Беше необичайно топъл за сезона ден. С джинсите и зелената си жилетка изглеждаше по-млада от всякога, дългата й мека коса се развяваше на вятъра.

Мисълта й почиваше, докато наблюдаваше как една птичка се върти в кръг и се извисява към върха на огромен дъб, растящ до малко поточе. Искаше й се да бе достатъчно топло, та да може да се понаплиска в него.

— Изглеждаш като горска нимфа.

Тя се извърна и видя зад себе си Торн. Беше с бяла риза, тъмносини широки панталони и велурено сако, които му отиваха. Част от черните къдрави косъмчета на гърдите му се подаваха в отвора на ризата. Носеше меката си шапка с широка периферия и изглеждаше като герой от уестърн.

— Просто излязох малко навън — отвърна тя отбранително.

— Защо не си с годеника си? — попита Торн, облегна се на високия дъб и кръстоса ръце.

— Ал има работа. Няма смисъл да му преча.

— Ал не разбира нищо от скотовъдство — рече той. — Прави компания на Белами, докато аз отида. — Усмихна се леко и я огледа. — Колкото повече се забавя, толкова повече Белами ще се изнерви. Когато отида там, ще продава на моята цена. Бизнес, лаленце.

— Каза ми, че ще ми обясниш защо ме наричаш лаленце — напомни му Сабина. Днес бе доста отзивчив. Дори й се усмихна.

— Има една песен за жълто лале и голяма червена роза — измърмори той.

Това бе песен, която майка й често си пееше, и Сабина знаеше думите й много добре. Беше стара песен — в една от строфите се казваше, че усещането е божествено, „когато ме целуваш“ и „устните ти са по-сладки и от нектар…“. Тя го погледна втренчено и стана червена като розата в песента.

— Виждам, че знаеш песента — отбеляза той и нагло се усмихна.

— Сгодена съм за Ал — каза му тя.

— Върни му пръстена.

— Не мога — тихо каза тя.

— Това е последният шанс, който ти давам — изрече Торн със строго изражение. — По-добре да се възползваш от него, докато все още можеш.

— Това заплаха ли е? — попита тя през смях.

— Много повече от заплаха. — Гледаше я така, сякаш не я бе виждал никога досега. Сините му очи имаха странен израз. — Сабина, толкова си особена — каза той. — И ако вече не ми бе доказала, че преследваш парите на Ал, щях да се изкуша да забравя всичко друго. Но не мога да стоя със скръстени ръце и да оставя Ал да направи тази грешка.

— Целият си живот ли ще посветиш да покровителстваш Ал? — спокойно попита тя, без да се опитва да го предизвиква. — Той е на двайсет и четири. Рано или късно ще трябва да започне сам да се оправя. И какво ще стане, ако ти не си там да го подкрепиш?

— Не схващаш същността на нещата — решително настоя Торн. Извади от джоба си цигара, запали я и силно дръпна дима. — Посветих последните десет години от живота си на компанията. Жертвах много неща… — Отново си дръпна от цигарата и шумно издиша дима. — Няма да му позволя да захвърли на вятъра наследството си. То е плод на толкова много усилия.

Сабина открито го погледна. На лицето му в този момент проличаха линиите на възрастта, бремето на отговорността и мъките.

— Ал е бил на четиринайсет години, когато баща ви е загинал — припомни си тя. — Цялата отговорност тогава е паднала върху теб, нали?

За миг й се стори уязвим, ала скоро той сякаш затръшна някакви капаци и лицето му стана като маска.

— Не се пречупих.

— Не мисля, че можеш да бъдеш пречупен — каза тя и потърси очите му. — Дори те разбирам.

— О, да, сигурен съм, че ме разбираш — отвърна той и очите му се присвиха, когато срещна погледа й. — И твоят живот не е бил лесен досега, нали?

Нямаше откъде да знае, опитваше тя да се успокои. Сви рамене.

— Какво имаш предвид с това досега?

— Маркови джинси — отбеляза той. — Маркови рокли. Скъпи палта. Добре живееш за начинаеща певица.

Само ако знаеше! Тя се усмихна вътрешно.

— Не се оплаквам — отвърна само.

— С колко мъже си излизала досега? — попита Торн.

Раменете й се повдигнаха и отпуснаха.

— Всъщност с нито един — призна Сабина, като насочи погледа си надолу към лъснатите му ботуши, без да забележи моментната мекота, изписана на лицето му. — Представи си, никога не съм имала достатъчно време за това. През целия си живот съм работила.

Той стисна зъби.

— Да. Аз също.

— Не и като мен, богаташо. — Тя се засмя и отметна назад черната си глава. В очите й светеха тържествуващи пламъчета. — Обслужвала съм маси и съм търкала подове. Работех на две смени, отблъсквах похотливи ръце, радвах се и на най-противната работа. Работех толкова усърдно, че ми възлагаха работа за двама. И всичко постигнах без никаква помощ от никого!

Той нищо не каза. Устните му прилепнаха към цигарата, докато си дръпваше отново, след което я смачка с ботуша си.

— Умори ли се да си пробиваш път нагоре? Затова ли реши да се омъжиш за Ал, въпреки че не го обичаш? — попита той направо.

— Защо го казваш? — заекна тя.

— Вие никога не се докосвате. — Той се отдръпна от ствола на дървото и се изправи пред нея, висок, плашещ и невероятно силен. — Усмихваш му се, но в усмивката ти няма любов. Дори не го целуваш.

Сабина неспокойно се отдръпна, но той я последва и застана съвсем близо до нея.

— Нямам навик да показвам чувствата си на публично място — решително отвърна тя.

— Не показваш чувствата си и насаме, нали? — попита той.

Ръцете му се протегнаха и той внезапно я притегли толкова близо до себе си, че усещаше дъха му върху челото си, а тялото му заплашваше нейното от главата до пръстите на краката. Сърцето й сякаш спря да бие от неочакваната близост.

— Държиш се хладно дори с мен, преди да започна да те целувам, лаленце.

— Торн, недей — прошепна Сабина.

— Не мога да се спра — изрече той с груб, надменен смях. — Не мога да стоя на два метра от теб, без да ми се замае главата. Не си ли забелязала? Господи, мразя това, което правиш с мен!

Тя погледна в дълбоките му сини очи и потръпна. Можеше ли да усети тайната, необяснима наслада, която изпитваше, когато изопнатото му тяло се допираше до нейното, когато я хващаше със сразяващата сила на ръцете си?

Около тях се разнасяше песента на птичките, в далечината се чуваше ромон на бягащата през някой бързей вода на потока. Клоните на дърветата се разклатиха от вятъра, а листата прошумоляха под краката й, когато той я притегли в прегръдката си. Когато беше с него, тя ясно усещаше как бие сърцето й, чувстваше нуждите на тялото си. Още само няколко дни… след това никога повече нямаше да го види, сигурна беше в това. След като Ал веднъж се ожени благополучно, петролният барон щеше да я прогони от съзнанието си. Всичко това бе само средство да постигне целта си, опит да я накара да развали годежа. Но тя се увличаше по него така, както никога не бе си представяла, че може да се увлече по някой мъж. Тя го погледна. Обичаше го с целия му лош нрав, безскрупулност и всичко останало.

— Скоро всичко ще свърши — тихо каза тя.

— По-скоро отколкото си мислиш — остро отвърна той. — Развали годежа, докато още можеш. Не ме карай да те наранявам. Никак не ми се иска. Просто трябва да предпазя Ал.

Неволно ръката й се протегна и нерешително докосна гъстите му, тъмни вежди. Невероятно, но очите му се затвориха и той застина безмълвно. Пръстите й минаваха по всички строги линии на бронзовото му лице, като изучаваха аристократичните му черти, докоснаха високите скули, правия нос, широкото чело, трапчинките по бузите му, ясно очертаната, топла линия на устата му, изпъкналата упорита брадичка. Дишането му се учести, когато пръстите й бавно проследиха устните му.

Почувства в себе си неговия копнеж. Толкова много ли искаше? Само още една целувка. Още едно докосване на устните му. Една целувка, която да помни цял живот. Повдигна се на пръсти, ръцете й обгърнаха силния му врат, а устата й докосна брадичката му. Стигаше само дотам, но това не й бе достатъчно.

— Торн — прошепна тя. — Торн, моля те…

Той дишаше толкова тежко, колкото и тя.

— Какво искаш от мен, Сабина? — отвърна й той сподавено.

— Спомени — успя да изрече тя.

Очите му се отвориха — бяха помътнели и някак омекнали. Той се наведе, вдигна я на ръце и я задържа, като търсеше пламналите й от страст очи.

— Спомени — каза нежно той с тон, който досега не бе използвал с нея. — Да, мога да ти осигуря. По друго време и на друго място можех и дете да ти направя.

Тя трепереше, очите й се изпълниха със сълзи, а той заби лице в шията й, докато я носеше навътре в гората.

— Искам те — прошепна тя. В гласа й се усещаше болка и страст.

— Мен, а не Ал ли? — попита той.

Тя си пое дълбоко въздух и го погледна в очите с желанието да му обясни, да му разкаже всичко, но не посмя да се реши.

На лицето му се изписа строго изражение, въпреки че очите му блестяха от страстта. Той я положи под един голям дъб, върху меко ложе от листа и се плъзна до нея.

— Аз съм по-богат от Ал — тихо каза той. — Ако парите са голямата ти цел, защо не избереш мен, лаленце?

— Не е заради парите — нерешително каза тя.

— Е, по дяволите, със сигурност не е и от любов — погледна я той. Очите му блестяха докато се плъзгаха надолу по тялото й и после обратно нагоре, като се спираха с копнеж на гърдите, устните и лицето й. — Прекрасна си — прошепна той. — Толкова прекрасна, че спираш дъха ми, блокираш волята и обсебваш съзнанието ми. Прегръщам те и не искам нищо друго от живота, освен да усещам устните ти върху моите.

— Ние сме врагове — с тъга прошепна тя.

— Ако не беше Ал и твоята девственост, щяхме да бъдем любовници — каза той.

Ръката му докосна рамото й, ключицата й, без да откъсва поглед от нейния, се плъзна към гърдите, описвайки кръгове около възбудените им зърна.

Устните й се отвориха от неочакваната ласка и той се наведе да заглуши звука им с уста. Тя затвори очи и целувката стана по-енергична, по-дълбока, по-страстна. Дишането му се учести. Едната му ръка разкопча велуреното му сако, свали го и го захвърли настрани. Разкопча ризата си, измъкна я от панталоните и притегли ръцете й към мускулестия си, космат гръден кош. Устата му стана по-настоятелна и тя се почувства по-нерешителна сега, когато приемаше любовта му, когато усещаше непозната наслада. Тя въздъхна и зарови лице в неговото, докато топлите му пръсти бързо и умело разкопчаха блузата и сутиена й и внезапно я погалиха с прелестна нежност, меко като лист на цвете, нежно като перце.

От устата й се изтръгна вик, опита се да се свие на кълбо, но той внимателно я обърна по гръб и свали разкопчаните дрехи от тялото й.

Чу как той си поема дъх и усещаше как се взира в прелестните й форми, които грациозно се издигаха под напора на въздишките й.

— О, Господи — благоговеещо прошепна той, надвесен над нея.

Широко отворените й сиви очи се впиха в суровото му лице, като се опитваха да открият в него уязвимост, но то стана още по-строго. Усети внезапна безпомощност, докато той се взираше в гърдите й. Смути се и се опита да ги покрие, но той поднесе ръцете й към устата си и поклати глава.

— Не се срамувай — промълви нежно. — Аз съм точно толкова възбуден, колкото и ти.

Очите му блеснаха, когато се придвижи надолу и се намести така, че тялото му да покрие нейното, а лактите му да поемат огромната му тежест.

— Виждаш ли? — прошепна той, като бавно, с кръгови движения потъркваше бедрата си в нейните и тя усети очевидното потвърждение на думите му. — Боже мой, колко искам да те имам. Да те съблека гола, да те обладая върху килима от листа, да те накарам да извикаш, когато дойде моментът…

Лицето й пламна. Притисна с връхчетата на пръстите си строгата му уста, смутена от картините, които изникнаха в съзнанието й.

— Ти… не трябва.

— Само гледай — прошепна той, като привлече погледа й към гърдите си. Премести се и при движението гъстата му коса погъделичка гърдите й. Контактът я накара да потръпне от удоволствие и тялото й внезапно се изви, безпомощно жадувайки за неговото, докато очите й му казваха как няма сили да го спре. — Съзнанието ти може и да иска да спра, но тялото ти не иска. Ти ме желаеш. Може да е чист инстинкт, защото, както и двамата знаем, никога не си имала истинска интимна близост с мъж.

— Искам те — изстена тя, като докосна безпомощно гърдите му. — Не ме интересува колко боли, искам те…

— Сабина — прошепна Торн.

Устата му се насочи към нейната и той я притисна с тежестта на тялото си, като я прегръщаше и поглъщаше страстните й устни. Тя изохка и той потръпна от звука. Тялото й трепереше от вливащата се топлина и сила на неговото, гръдният му кош притискаше меките й гърди, краката му се преплетоха с нейните.

Ръката му се промъкна между гърдите й, палецът си пробиваше път напред, а пръстите го следваха, като се движеха по тялото й. Започна да диша по-бързо, внезапно се отдръпна, устата му се отдалечи от нейната и се насочи към едната й гърда.

Тя извика, изпълнена с копнеж, тялото й трептеше от невероятното удоволствие, а блесналите й очи срещнаха неговите, когато той повдигна глава. Тръпнеше под ръката му, която бе топла, самоуверена и ласкава.

— Ето какво е страстта — каза той нежно, като я гледаше в очите. — Пълна, абсолютна загуба на контрол. Чувствена забрава. Още няколко минути и би ме убила, само и само да продължа да те измъчвам.

Очите й се взираха в неговите, замъглени от страст, желание и любов.

Торн седна и я задържа през кръста, като внимателно наблюдаваше как тялото й трепери. Той също не бе спокоен, но се опитваше да се контролира. Въздъхна тежко и се усмихна унило при вида на изражението, изписано на лицето й.

Дългите му ръце нежно я разтърсиха.

— Девствениците са изпитание за нервната система — измърмори той.

Сабина едва започваше да идва на себе си.

— Трябваше да те помоля — каза тя вцепенено.

— Да. Но и тогава не бих продължил. — С бавни и сигурни движения на ръцете той нагласи чашките на сутиена й и го закопча, а после и блузата й. — Обикновената връзка не е за теб. И не мисля, че някога ще бъде, въпреки предложението.

— Благодаря ти — прошепна тя.

Той безмълвно я огледа внимателно.

— Сега ми кажи, че всъщност няма да се омъжиш за Ал.

Затова ли се бе опитал да я прелъсти, отчаяно се запита тя. За да я накара да развали годежа? Затвори очи.

— Ще се омъжа за него.

Той се вторачи в нея с неприкрита омраза.

— Имаш време до утре вечер да му върнеш пръстена. Ако не…

Тя потърси подходящи думи.

— Съжалявам — отвърна тя. — Не мога.

Той ядосано се изправи, като закопчаваше ризата си. Грабна якето и шапката си, а тя седеше и го наблюдаваше с любопитство.

— Господи, каква си само — каза той. Не беше комплимент. Погледна я открито. — Никога не съм срещал толкова дяволски продажна жена!

Заболя я, но не му показа колко много.

— А ти си изключително безскрупулен, петролни бароне — извика тя. — Искаше да ме прелъстиш, само за да прекъсна годежа, нали?

Лицето му стана каменно.

— Разбира се — хладно отвърна той. — Аз съм безмилостен, забрави ли? Помислих си, че ще мога да те убедя да го зарежеш заради мен.

— За колко дълго? — попита тя с горчив смях. — За няколко седмици, докато ми се наситиш?

— Зависи колко би поискала — каза той с преднамерена жестокост, сякаш вече знаеше! — Повечето жени биха се продали на съответната цена в зависимост от мъжа.

Лицето й пребледня. Можеше да се закълне, че видя нотка на съжаление в изражението му.

— Благодаря ти за уроците.

— Ти си схватлива ученичка, но училището свърши.

— Толкова по-добре — каза тя. — Обучението е на много високо равнище.

— Нали си плащаш за опита — подхвърли той подигравателно.

Тя рязко изви глава. Очите й издаваха омразата, която питаеше към всички други жени, които бе имал преди нея.

— А ти плащаше ли им? — попита тя.

Той присви очи.

— Разбира се. Тук диамант, там палто от норка. Дреболии.

Дреболии. Цената на оцеляването. Очите му обезумяха, а лицето й пребледня, когато си спомни лицето на майка си към края и сърцераздирателните й думи, изтръгнали се с мъка от болното й гърло.

— Проклет да бъдеш! — извика тя. Мразеше го, че беше от този тип мъже, мразеше го за това, което другите бяха сторили на майка й, за това, което й бяха причинили. — Проклет да бъдеш! Проклет да бъдеш… — ридаейки каза тя.

— Сабина, почакай!

Долови странна нерешителност в плътния му глас, когато се обърна и се затича. Но не спря. Остави вятъра да брули лицето й. Сълзите да замъгляват погледа й, докато продължаваше да тича, загубена сред ада на спомените.