Барбара Делински
Горчив триумф (9)

Девета глава

Ню Йорк, май 1990 г.

Хилъри хвърли поглед към Пам, която крачеше бързо до нея по Пето Авеню. Косата й беше напъхана под широкопола шапка, носеше неподлежащи на описание блуза с висока яка и джемпър панталони от трико и обувки с нисък ток. През рамото й беше преметната брезентова чанта с надпис: „Обичам Ню Йорк“.

У друг щеше да се получи безвкусен ефект, но според Хилъри тя изглеждаше страхотно. Очите на Пам бяха закрити от тъмни очила, не толкова да я запазят от силното слънце, колкото да не я разпознае никой. Имаше нужда от анонимност. Бяха тръгнали с шпионска цел на една от скандалните авантюри инкогнито на Пам в света на нюйоркските бижутери. За пръв път двете ходеха така, откакто се беше разболял Брендън. Въпреки че Пам се колебаеше дали да го оставя сам, тя наистина имаше нужда от този ден почивка.

В миналото Хилъри често я бе придружавала на тези екскурзии, просто защото Пам й беше приятелка и й бе приятно с нея. Този път обаче имаше и друга цел.

Току-що бяха излезли от изложението на Дейвид Уеб на петдесет и седма улица и се бяха отправили към магазина на Тифани. Обикновено Пам обичаше да говори, докато разглеждаше произведенията на конкуренцията. Искаше да изглежда нехайна, даже малко незаинтересована. По някакво стечение на обстоятелствата, на идване от летището беше минала покрай автомобилна катастрофа. Макар подробностите да бяха по-различни от тези преди двадесет и една години, мигащите светлини бяха събудили стари спомени. Пам и Хилъри говореха за тези спомени по време на обяда си в „Поло Лаундж“ в Уестбъри и сега, докато вървяха, продължаваха да ги обсъждат.

— Знаех си, че Джон има някакви зародиши на състрадание — отбеляза Хилъри, след като Пам беше съживила подробностите от онези ужасни дни.

Пам я погледна над тъмните си очила.

— Несъмнено обаче до днес са атрофирали напълно. Но наистина в онези три дни между катастрофата и погребението се държеше както трябва. Не мога да не го призная. Изпълняваше чудесно ролята на опечален син и загрижен брат. Без съмнение всичко е било за пред хорските очи.

— Все пак трябва да му отдадеш дължимото.

— Окей, три дни. Давам си му трите дни.

— Много щедро от твоя страна — отбеляза Хилъри, но мислите й бяха заети от нещо, което Пам беше казала в един друг техен разговор, две седмици преди Хилъри да долети в Бостън. — Като говорим за щедрост, какво става с дарението, което баща ти възнамеряваше да даде на Кътър? Той никога не ми е казвал нищо за това и колкото повече си мисля, толкова странно ми се струва. Когато дойде за пръв път в Ню Йорк, той имаше само спестяванията си от банката. Нямаше никакво намерение да се връща в Тимини Коув.

Пам не отговори. Хилъри беше сигурна, че в момента си мислеше за обстоятелствата, които предшестваха пристигането на Кътър в Ню Йорк. Сигурно тези спомени й носеха болка.

Обаче Хилъри искаше да разбере повече за завещанието.

— Ако беше получил Малкия Линкълн, нямаше да бъде толкова отчаян. Щеше да притежава известна увереност, да не говорим за парите. А Малкия Линкълн беше разработен година след смъртта на Юджийн.

Беше научила това, докато миналата седмица се бе навъртала из Тимини Коув.

— Той не получи Малкия Линкълн.

— Защо?

Спряха се на едно кръстовище и се притиснаха плътно една в друга сред хората, които чакаха светлината да се смени. Хилъри усети как Пам сви рамене.

— Защо? — повтори тя.

— И аз знам колкото теб.

— А какво знаеш?

Светлината се смени и те продължиха.

— Джон е променил завещанието.

— Не може да го е направил. Та това е законен документ!

— Не за пръв път се случва един документ да бъде подправен.

— Но Джон не би го направил.

Този път погледът, който дойде изпод широкополата шапка и иззад тъмните очила, беше шеговит.

— Не би го направил, Пам. Това е незаконно. Джон не би рискувал по този начин кариерата и репутацията си. Промяна на завещание е нещо, което се прави по предварително обмисляне. Това е крещящо нарушение на закона. Сигурна ли си?

— Бях там, когато прочетоха завещанието — настоя Пам.

— И изобщо ли не се споменаваше за Кътър?

— Не.

— И за Малкия Линкълн?

— Не.

Хилъри обаче продължаваше да упорства. Не искаше да мисли Джон за престъпник.

— Може тази част от завещанието да е била връчена лично. Може Юджийн да е пожелал дарението да се извърши между адвоката и Кътър. Може Кътър веднага след това да го е продал.

— Всъщност разработването беше извършено от „Сейнт Джордж Майнинг“.

— Джон може да го е купил.

— Съжалявам, Хилъри.

— Сигурна ли си?

— Кътър не получи нищо. Знам това.

— А може би изобщо не е било записано никакво дарение.

— Чух ги да си говорят. Спомням си ясно като бял ден онзи път в Мейн. Татко изглеждаше твърдо решен. Не беше като да спорят ей така. Беше свършен факт и никога след това не се случи нищо, което би могло да накара татко да си промени решението. Той и Кътър бяха в прекрасни отношения до самия край.

Повървяха няколко минути мълчаливо, след което Хилъри промърмори:

— Ах, копелето!

— Аха.

Няколко дни по-късно Хилъри посети Арлън Макгрегър. Той беше нейният издател — мъжът, с когото беше работила върху двете си предишни книги — и неин приятел. Когато вдигна поглед и я видя да застава на вратата, Арлън побутна очилата на носа си, облегна се назад, скръсти ръце върху шкембенцето, което беше нараснало от последния път, и се усмихна широко.

— Радваш ли се да ме видиш? — попита тя и се усмихна на свой ред. Беше забравила колко много я харесваше Арлън. В момента симпатията просто струеше от очите му. Никой не можеше да извади по-доброжелателен поглед от него.

— Дяволски много. Вече бях започнал да си мисля, че си се изпарила от лицето на земята или че си се преместила от Ню Йорк. Страхотно ми липсваше.

— Аха…

— Наистина. Но човек може някак си да се примири с несподелената любов — той я огледа преценяващо. — Изглеждаш добре, Хили.

Ако беше научила нещо от Джон, то бе да се представя така, както искаше да бъде възприета. Сега носеше елегантен делови костюм с мъжка кройка. Искаше да изглежда уверена, компетентна и хладнокръвна.

— Благодаря, приятелю — каза тя и неочаквано млъкна. Нещо в стаята беше по-различно от обикновено. След това се сети. — Не пушиш ли?

— Отказах ги.

— Много добре, Арлън. Гордея се с теб!

— Страшно ми липсват!

— Ще ти мине. Но изглеждаш добре — след това попита с по-делови тон: — Как върви работата?

Той сви рамене:

— Ами добре — после погледна към ръкописа на бюрото си. — Зает съм — няколко секунди по-късно се наведе напред и се облегна с лакти на писалището. — Отегчен съм. В последно време се занимавам с какви ли не интересни неща: биографията на оня, дето е изобретил сухия дезодорант, сборник къси разкази, написани от разни педерасти за майките им, наръчници за това как гарваните да се държат настрана от хранилките за птички, и книги по обща психология за всичко — от покоя на духа до стомашните проблеми — той ококори очи. — Имам нужда от нещо добро, Хили. Мозъкът ми вече е взел да се сгърчва. Имам нужда от нещо месесто, в което да си забия зъбите. Кога ще ми го дадеш?

Тя потупа самодоволно чантата-куфарче, която висеше на рамото й.

Арлън още повече ококори очи:

— Сериозно ли?

— Напълно.

— Направила си нещо повече от онези боклуци, дето стават само за списания?

Хилъри не му се разсърди. Той й беше твърде добър приятел, освен това беше дошла да чуе именно такова вълнение в гласа му.

— Тези боклуци, дето стават само за списания, ми помагаха да се изхранвам през последните няколко години, тъй като нищо от това, което съм написала за теб, не успя да подпали света. Но това тук ще го направи! — тя си пое дълбоко дъх и продължи: — Написала съм само първите няколко глави и те са в съвсем груб вид, но можеш да ги видиш.

Арлън вдигна молива си и посочи с него към стола й.

— Затвори вратата. Не искам да чуе никой друг, освен мен.

Хилъри затвори вратата и седна с достойнство.

— През март имаше едно предаване на „20/20“ за Джон Сейнт Джордж. Гледа ли го?

Арлън поклати глава.

— Беше интересно — продължи тя. — Страшно благосклонно. Всъщност направо възторжено. Изкарваха Джон стълбът на обществото, филантроп и предприемачески гений.

Арлън затъркаля молива напред-назад.

— Както чувам, това за гения не е съвсем безпочвено. Магазините му са наистина страхотни. Колко станаха вече?

— Пет. Най-новите са в Лос Анджелис и Лондон.

— Стоката му се купува от доста хора с тежки имена.

— На хората с тежки имена им тежат парите. Какъв по-добър начин да ги похарчат, ако не за бижута? Това е най-висшият израз на лукса. Не че Джон си купува бижута с парите, които печели. Той купува рекламна площ върху сгради, известност за името си и благоразположение. Купува услуги.

— Звучи доста политическо. Докато се усетим и ще е хукнал насам към офиса ни.

Хилъри продължи, без да се помръдне:

— Не и ако остане на мен. Познавам го, Арлън. Познавам човека, познавам и семейството му. Знам страховете и маниите му, знам нещата, които е правил през годините и които ще посрамят „20/20“. Има цяла една страна от Джон, която никой не познава, коренно различна история. Ако искаш гореща книга, ето ти я! Аз мога да я напиша.

Арлън остана неподвижен цяла минута. После отвори разсеяно чекмеджето, напълни шепата си с нещо и го изсипа в устата си.

— Слънчогледови семки — промърмори той и махна няколкото паднали по ризата му. След това повдигна въпросително вежди и й поднесе пликчето.

Тя поклати глава. Арлън си взе още малко и затвори чекмеджето.

— Ти си имала нещо лично с този човек.

— Някои от най-добрите произведения са написани от хора, които са имали нещо лично с обекта. Списъците на бестселърите са пълни с книги от някой син, дъщеря, съпруг, бивша съпруга или любовница.

— Това ще ти попречи да бъдеш безпристрастна.

— Но пък ще ми помогне да направя силно четиво. От години ми казваш, че в работата ми липсвал огън. Тук няма да липсва, повярвай ми!

Арлън се поколеба и отново затъркаля молива напред-назад.

— Вярвам ти, но ми звучи твърде комерсиално. Предишната ти работа беше интелектуална.

Тя вдигна отегчен поглед към тавана:

— Така казваш ти.

— Критиците казаха същото.

— И каква полза имах от това? Колко копия продадохме?

— Изграждането на репутация изисква доста време. Онези книги бяха само началото. Те са интелектуално вълнуващи.

— И тази ще бъде такава — тя се наведе напред и опря лакти в облегалките на стола. — Не виждаш ли? Това е моето умение — да извличам дълбок смисъл от нещо, което на пръв поглед изглежда плитко. Именно такава беше биографията ми на Доротея Деблоа. Името й не означаваше нищо. Била е журналистка във вестник и работата й е била погребана. Но преди 1910-та година е писала неща, които са актуални и днес! Имала е доста причини да вижда нещата така, причини, свързани с времето, семейството и мястото, където е живяла. Именно това успях да покажа в книгата и оттам дойде вълнуващата част — след това се изпъчи и погледна Арлън право в очите. — Мога да възпроизведа същото вълнение в тази книга. Тя ще се продава заради човека, за когото се отнася. В момента Джон е стока, която се продава бързо, а аз имам уникален ъгъл на поглед върху живота му. Мога да предложа поглед вътре в него и в съзнанието му. Мога да го анализирам така, както не би могъл никой психолог, защото Джон никога не би се разкрил пред психолог. Обаче пред мен го е правил. Аз съм единствената, която може да предложи такова нещо, Арлън!

Арлън изглеждаше заинтригуван. Личеше му по погледа. И все пак продължаваше да бъде сдържан:

— От колко време познаваш Джон Сейнт Джордж?

— Първия път, когато го видях, бях на дванадесет. Първия път, когато говорих с него, бях на петнадесет. Бях на седемнадесет, когато станахме приятели, а сега съм на четиридесет и четири. Прецени сам.

Арлън повдигна едната си вежда.

— И през цялото това време сте били само приятели?

— Понякога и врагове, но това се случва с всички.

— И любовници?

— Не съм казала, че сме били любовници.

— Но сте били. Да не сте се спречкали нещо?

— Защо питаш?

— Защото ако напишеш книгата, за която говориш, няма да му хареса. Може и да те намрази.

— Ако успея да вляза в списъка за бестселърите на „Ню Йорк Таймс“, ще бъда напълно компенсирана.

— Няма никаква гаранция. Ако напишеш книгата, но не успееш да влезеш в списъка, пак ще си си създала един враг. И какво ще стане тогава?

— Животът ще продължи — изрече безгрижно тя. Бог й бе свидетел, че през последните няколко дни си бе повтаряла тези думи стотици пъти.

— Без Джон?

— За Бога, Арлън, мислиш еднопосочно. Да, животът си продължава и без Джон! Той не е началото и краят на моя свят. Защо се опитваш да го превърнеш в световен проблем?

— Защото не мога да разбера връзката ти с него. Това е още една загадка за мен и, дявол да го вземе, ти си пълна със загадки. Животът ти преди Ню Йорк е едно голямо празно петно и всеки път, когато те попитам, ти се измъкваш.

— Моят живот е Ню Йорк.

— Дрън-дрън. Не може да си изникнала като Топси от някое ъгълче на Сентръл Парк. Преди да дойдеш тук, си живяла шест години в Бостън, а преди това — осемнадесет в Тамъни Хол…

— Тимини Коув — поправи го тя и неволно се усмихна. — Защо винаги го бъркаш?

— Защото името на това място не съдържа никакъв смисъл за мен. Понякога даже се чудя дали не е фиктивно.

— Не е.

— Тогава сигурно е някое малко злобно градче, от което е трябвало да избягаш под страх от смъртна заплаха!

— Не съвсем — отвърна тя и усмивката й помръкна. — Но ние всички се местим. И ти си го направил, когато си напуснал Паукипси. Аз питам ли те какво е било да израснеш там?

— Вече знаеш, че е било отегчително до смърт — каза той и потупа брадичката си с върха на писалката. — Освен това не си в състояние да ме разбереш така, както аз те разбирам, защото те обожавам.

Хилъри въздъхна и погледна към тавана.

— Наистина — настоя той. — И ако нямах една страхотно добра жена у дома…

— Как е тя между другото?

Арлън се облегна назад.

— Бясна е, задето няма да я заведа в Пуерто Валарта другия месец, но иначе е добре.

— И защо няма да я заведеш в Пуерто Валарта?

— Защото всеки път, когато стъпя в Мексико, се разболявам. Казах й да намери някое място във Флорида, може би на някой от островите наоколо. Но тя иска Пуерто Валарта. Какво толкова интересно има в Пуерто Валарта?

— Човекът, с когото си там — отвърна Хилъри и се спря поразена. Беше прекарала четиридесетия си рожден ден в Пуерто Валарта с Джон. Това бе едно от малкото им пътувания заедно. Джон рядко си позволяваше ваканция. Той беше работохолик в буквалния смисъл на думата. Отначало се беше оправдавал, че трябвало да изгради бизнеса, но бизнесът отдавна вече не изискваше часовете, които той влагаше в него. За него работата беше извинение и бягство, начин да държи хората на разстояние. Въпреки целия си успех обаче, той никога не бе допуснат напълно — и следователно не се чувстваше удобно — в каймака на обществото. Разбира се, това не беше показано в „20/20“. Пришпорена от тази мисъл, Хилъри си пое дъх и каза: — Трябва да напиша тази книга, Арлън. Тя просто не ми дава мира.

— Ей така изведнъж ли?

— Не, и преди съм мислила да го направя — всъщност доста пъти през годините, когато Джон превръщаше „Сейнт Джордж Майнинг“ от дребно предприятие за скъпоценни камъни в изискания родител на „Фасетс“, си беше мислила да документира тази еволюция. — Но никога не бях напълно сигурна. Сега обаче Джон е достатъчно важна личност и ще ми донесе успех. А аз искам успех. Имам нужда от успех! На четиридесет и четири съм и остарявам с всеки изминал ден. Имам две публикувани книги, никоя, от които не вдигна много шум. Също и дузина статии в списания, които може да се прочетат, но може и да не се прочетат. Стигнала съм до плато. Кариерата ми е в застой. Ако в най-скоро време не направя нещо голямо, ще закъснея или ще изгубя силите си. А може и разсъдъка си — тя се намръщи. — Дявол да го вземе, искам си моя пай! Искам да ходя на партита и хората да знаят какво работя, за да свързвам двата края. Искам да бъда някой!

— Като Джон Сейнт Джордж ли?

Думите му я накараха да се сепне.

— Да, като Джон Сейнт Джордж — отвърна тя, без да крие, че беше засегната. — Не мога да отрека това, което е постигнал. Никой не може. Джон пое „Сейнт Джордж Майнинг“ след смъртта на баща си и я превърна в нещо, за което Юджийн не би могъл и да мечтае. В професионално отношение заслужава аплодисменти, но като човек направо вони!

Тя стана и отиде до прозореца. Гледката навън беше бетонна и мрачна.

— Джон Сейнт Джордж е пълен егоцентрик. Още в ранна възраст е решил какво иска от живота и се е заел да го постигне. Истинската му лукавост не се състои толкова в създаването на „Фасетс“, колкото в начина, по който е използвал хората около него. Никой, който е застанал на пътя му, не се е задържал там дълго време. Той помита всички, заплашва ги, подкупва ги и ги манипулира толкова хитро, че някои от тях дори не се усещат. Може и да е свършил достатъчно работа, за да застане под светлината на прожекторите, но има дяволски много хора, който би трябвало да стоят там рамо до рамо с него.

— Кой например?

— Например Пам, сестра му. Всъщност неговата полусестра.

— Дизайнерката на бижута ли?

Хилъри се усмихна кисело на отражението на Арлън в мръсното стъкло, фактът, че той знаеше коя е Пам, говореше много за известността на фамилията.

— Точно така. Именно нейната работа прави „Фасетс“ толкова изключителна и преуспяваща. Но Джон се прави, че не го забелязва. Той съсредоточава вниманието си върху счетоводните резултати. Бог ми е свидетел, че би трябвало да признае решаващия принос на Пам в тях! — Хилъри се обърна. — Също и Патриша, мащехата на Джон. Няма да започвам да ти разправям какво й е сторил той. Достатъчно е да се каже, че живее в една частна клиника в покрайнините на Бостън. А Кътър, който сега би трябвало да е съпруг на Пам… това, което Джон му е сторил, е просто отвратително!

Това бяха трите най-явни примера. Ядосана и напрегната от тази мисъл, Хилъри продължи:

— И най-гадното е, че се е измъкнал след това. Не му е поискана сметка и за половината неща, които е извършил. Живее си най-безгрижно, сякаш няма за какво да съжалява. Говорим за изкривени ценности. Този човек няма съвест!

— Какво тогава намираш в него?

Трябваше да се досети, че Арлън щеше да попита. Но как можеше да му отговори? Как можеше да се обясни преклонението пред един идол, превърнало се в мания? Хилъри от години осъзнаваше недостатъците на Джон, но това ни най-малко не намаляваше неговата привлекателност в очите й. Даже и сега, когато я беше зарязал толкова жестоко, не беше сигурна, че ако се изправеше лице в лице с него, щеше да бъде способна да го заплюе в очите.

— Приятели сте от доста време — подкани я Арлън. — На каква основа се гради това приятелство?

— Времето, историята, това, че и двамата обичахме сдържаността… Не знам, Арлън — искаше и се той да не беше толкова настоятелен. Хилъри беше твърде чувствителна на тази тема. — Понякога се стига до положение, че връзката се превръща в основа сама за себе си, в нещо като навик.

— Или натрапчива идея.

— Може би — тя го погледна право в очите. — Но така книгата ще се чете дяволски много. А сега — интересува ли те това или не. Защото ако не, ще я занеса на друго място — Хилъри отново се изпълни с решителност и самообладание. Изпитваше някаква утеха при мисълта, че предателството към Джон все пак щеше да й донесе някаква полза. — Не ми се иска да трябва да отивам другаде. Двамата с теб работим много добре заедно, а и двамата знаем, че това е твоят тип история. Та ще става дума за един самоуверен, красив и богат тип? — тя повдигна примамващо едната си вежда. — Не ти ли се иска да го видиш оклеветен?

Беше улучила право в целта. Арлън Макгрегър имаше приятен външен вид, съвсем леко набит, с чудесна дълга тъмна коса, която не показваше никакви признаци на оплешивяване. Приличаше на плюшено мече и Хилъри го харесваше именно заради това. Даже и без размерите си, той имаше пухкав вид. Макар и Хилъри да не се беше сгушвала в него, често се бе възползвала от неговата любезност. Уважаваше издателските му знания и разбираше нуждата му да задава остри въпроси, но въпреки това той беше много нежен, което за нея имаше много по-голямо значение от страхотния му външен вид.

Не беше особено по любезностите. Бе известен с това, че веднъж бе представил един редактор, когото всички ухажваха, за помощник, и на повече от едно публични места бе разсипвал сос по ризата му.

Не беше и богат. Произхождаше от работническо семейство от Паукипси, беше завършил колежа със стипендия и бе работил десетки работи, свързани със словото, преди да се установи в сегашния си офис. На четиридесет и шест вече беше главен редактор с известен статут и въпреки че от време на време се оплакваше, харесваше професията си. Само че тя никога не бе успяла да го направи богат.

Това обаче не означаваше, че не можеше да се присмива на тези, които бяха богати, или да изпитва известно удоволствие, когато някой от могъщите и високопоставените се сгромолясваше. Джон Сейнт Джордж бе могъщ и високопоставен. Изражението на Арлън показваше, че ако Хилъри можеше да накара Джон да се препъне, той щеше пръв да лансира книгата й.

Посочи с глава към куфарчето й и протегна ръка.

 

 

Седмица по-късно тя отново седеше в офиса му, със същото спокойно изражение, въпреки че изпитваше всичко друго, но не и спокойствие. Първата част от книгата й лежеше на бюрото. Арлън се беше облегнал назад с ръце, сключени върху корема му по-здраво от обикновено. Хилъри не беше сигурна дали, защото не харесваше работата й и не знаеше как да й го каже, или защото му се пушеше.

— Е? — попита тя, когато вече не можеше да издържа мълчанието.

— Не ми каза, че Джон Сейнт Джордж е сгоден.

Хилъри не беше очаквала да чуе това. Тя положи огромно усилие да остане спокойна.

— Това има ли някаква връзка според теб?

— Би могло да има — отвърна той и се ухили. — Трябва ли да считаме автора за низвергнатата жена?

„Да считаме автора“ беше работната му фраза. Очите на Хилъри светнаха.

— Хареса ли ти?

— Хареса ми и ти го знаеш много добре — сгълча я той. — Но не отговори на въпроса ми. Наистина ли си низвергнатата жена?

— Разбира се, че не. С Джон никога не сме имали официален ангажимент. Ние сме просто двама многогодишни стари приятели — доволна от обяснението си и от хладнокръвния начин, по който го беше изложила, тя попита: — Защо? Щеше ли да има някакво значение, ако не беше така?

Арлън взе един кламер и започна да почуква с него по бюрото.

— Тази книга ми харесва. Искам да бъде написана. Но ако твоята мотивация да я напишеш не е чисто професионална…

— От години мисля да я напиша. Казах ти вече. Именно предаването „20/20“ ме накара да се размърдам. И се размърдах здраво, Арлън. Историята просто се лее — с думите вълнението й нарастваше. — Прекарах повечето от съзнателния си живот като писател и доста често ми се е налагало да се боря с думи и фрази. Тази книга е нещо различно. Имам чувството, че съм родена, за да я напиша — тя се поспря за момент. — Не ти ли се струва същото?

Арлън остави кламера настрани и се размърда неловко.

— Да, и на мен така ми се струва.

Тя се намръщи.

— Тогава защо се размърда така?

— Защото просто умирам.

Тя се опита да изрази съчувствие:

— Още ли ти се иска да запалиш?

Погледът му в момента показваше, че би убил човек за един фас.

— Твоят ръкопис ми отвлече вниманието за известно време.

Хилъри се ухили доволно:

— Знаех си, че ще ти хареса. Чувствах го. Думите идваха толкова лесно, сякаш бяха свързани една с друга.

Арлън кимна мъдро. Пръстите му се размърдаха като крачета на паяк.

— Това е, защото си свързана лично със ситуацията и героите. Те сякаш са твоето семейство — той направи пауза. — Но не са. Ти си имаш твое семейство. Тогава защо — продължи Арлън, като шляпна с длан върху ръкописа — става така, че в книгата ти се явяваш като някакво сираче?

— Защото не съм главен герой.

— Да, но аз искам да знам къде е твоето място в тази история. Спомням си, че отказа да ни дадеш каквато и да било подробна информация за себе си, която да използваме за другите ти книги.

— Дадох ти автобиография. Имаш цялата информация, която ти е нужна — къде съм родена, къде съм ходила на училище, какви публикации имам. Това е всичко, което има значение.

Арлън поклати глава и посегна към пликчето със слънчогледови семки.

— Искам да знам повече. Това е част от тази история. Ти си израснала в Камъни Хол…

— Тимини Коув, Тимини Коув!

— Живяла си там, познаваш тамошните хора, но не си като тях, нито пък някога си била.

— Това не е моя грешка.

— Но си живяла там.

— Семейството ми живееше там.

Арлън изсипа няколко семки в устата си.

— Продължавай.

— Наистина не е необходимо, Арлън.

— Искаш ли този договор?

Хилъри знаеше, че той просто се опитва да я дразни, но това беше като удар под пояса. Тя се надигна бавно от стола и каза:

— В живота си винаги съм постъпвала, както съм си искала. Може и да не съм толкова известна, колкото ми се иска, но каквото съм направила, съм го направила сама. Нито веднъж не съм се опитвала да използвам някакви връзки.

— Лошо. Баща ти има доста връзки.

Тя го погледна изненадано.

— Ти си знаел?

— Седни.

Тя се подчини, но беше готова да скочи, ако разговорът придобиеше нежелана за нея посока.

Арлън явно знаеше, че я беше улучил по слабото място, защото внезапно гласът му стана по-мек:

— По едно време прочетох, че Оливър Кокс живеел в малко градче в Мейн, наречено Тимини Коув. Името му привлече вниманието ми, защото ми напомняше за…

— … за Тамъни Хол?

— След това ти неволно спомена, че си оттам. Започнах да се чудя. Същото име, същият град. Беше нужно само да вдигна телефона.

— На баща ми ли се обади?

— На началника… ъъ… началничката на пощата. Каква любезна дама само! Не ме попита нищо, но ми каза, че си дъщеря на Оливър Кокс.

Хилъри бе твърде заета да осмисля нещата, за да може да се раздразни.

— Значи знаеш от доста време.

Той кимна.

— Предполагах, че си имаш причини да искаш да запазиш анонимността си.

— Със сигурност имах! — извика тя и се отпусна назад. Вярата й в Арлън отново беше възстановена. — Баща ми беше блестящ поет, който печелеше почти всички награди в своята област. По-голямата ми сестра завърши гимназия на четиринадесет, постъпи в Масачузетския технически институт и до ден-днешен извършва секретни изследвания за правителството в областта на ядрената физика. И двамата бяха странни, но най-ексцентрична беше майка ми. Такава и трябваше да бъде, за да може да живее с останалите двама… След това съм се появила аз — продължи, след като си пое дъх. — Нека ти кажа от самото начало, че бях разочарование. Не бях поетеса, нито пък умножавах четирицифрени числа наум на шест години. Когато станах на три, правех всички неща, които правеха обикновените тригодишни. Когато станах на четири, правех всички нормални за четиригодишните неща. Не че хората от градчето го вярваха. Те смятаха, че и аз трябва да бъда странна, така че не мислеха, че съм по-различна от родителите и сестра си.

— Баща ти е известен като отшелник.

— Наистина беше такъв. Изобщо не беше контактен. Мозъкът му бе толкова сложен, че в него имаше някаква странна простота. Можеше да бъде мил, когато се опиташе, но с годините се опитваше все по-малко и по-малко.

— Защо точно Тимини Коув?

Хилъри никога не бе знаела отговора на този въпрос.

— Предполагам, защото е далеч от главния поток на събитията. Всяко едно градче от селски тип щеше да свърши същата работа. Баща ми искаше тишина, за да работи.

— И съседите ви оставяха на мира?

— Напълно. Никога не започнаха да ни смятат за едни от тях. Просто стояха настрана и ни зяпаха. Е, не ми харесваше да ме зяпат, защото съм нейна сестра или негова дъщеря, нито пък ми харесваше да съм разочарование, тъй като не можех да се меря с тях. Така че реших веднага щом стана достатъчно голяма, да си отида и да се опитам да си създам свое име.

— Оливър Кокс от известно време не е сътворявал нищо.

— Не, вече е възрастен — но предишните години все още стояха като живи в съзнанието й. — Знаеш ли какво е да растеш с изключителни хора? Искам да кажа, наистина изключителни.

Арлън се почеса по главата.

— Не мога да кажа, че знам.

Тя продължи, без да обръща внимание на комичното му изражение:

— Ужасно е. Те просто не общуват с никого. Баща ми често седеше с поглед, вперен в пространството. Когато казвах нещо, той не чуваше. След това изваждаше молив и надраскваше нещо на гърба на някой плик, на лентата, с която си отбелязваше в книгата, или на кибритена кутийка, и то биваше невероятно хубаво. Само че когато се опитвах да му го кажа, мислите му вече бяха полетели в друга посока.

— Работата му е високо призната.

— Така и трябва да бъде.

— Следователно и ти не би трябвало да се срамуваш от него.

— Никога не съм се срамувала. Просто бях уморена да ме оценяват по система, далеч над нормалната. Не исках да ме смятат за гениална, след като не бях. Не исках да ме мислят за ексцентрична, след като наистина не бях.

— Явно Джон Сейнт Джордж не те е смятал за такава.

При споменаването на името му Хилъри си пое дълбоко въздух. В съзнанието й ясно изплуваха онези първи дни с Джон. Почувства вътрешна възбуда.

— Не, Джон не ме смяташе за такава. Срещнах го по времето, когато се чувствах вече доста обезкуражена. Не си пасвах със семейството си, не си пасвах с местните хора. С нетърпение очаквах да постъпя в колеж. Джон беше връзката, от която се нуждаех. Той беше от външния свят. И той като мен не си пасваше с Тимини Коув — тя се усмихна. — И знаеш ли какво още? Не му пукаше. Не му пукаше какво си мислеха миньорите и техните семейства за него, защото си имаше този свой друг живот. И то какъв живот! — Хилъри въздъхна. — Често го разпитвах за него. Исках да знам всичко. Можех да го слушам с часове — после прибави по-тихо: — Бях превърнала Джон в свой идол. Когато станахме любовници, бях на седмото небе. Джон беше над всички, които познавах.

— Но той си е играел с теб.

— Може би.

— Ти си знаела, че е имал и други жени. Това не те ли притесняваше?

— Тогава не го знаех. Бях седемнадесетгодишна и наивна.

— Не си го виждала толкова често. Ако това, което пишеш, е истина, той е идвал и си е отивал по собствено желание. Обаждаше ли ти се, когато не беше в градчето?

— Не.

— Пишеше ли ти?

— Не — отвърна Хилъри и продължи бързо: — Но аз разбирах. Наистина. Обожавах го. Пък и мислите ми не бяха съсредоточени само около него — когато видя скептичния му поглед, тя настоя: — Не бяха! По това време вече знаех, че искам да стана писателка. Често си мечтаех за това.

— Когато не си мечтаела за Джон. Какво толкова си намерила в него, Хилъри? Изисканост? Лъскава външност? Като се има предвид това, което знаеш сега, този човек явно е истинско чудовище. Какво си видяла в него?

Хилъри се замисли. Какво ли беше видяла в него? Сигурно огъня. Той го притежаваше. В това отношение беше истински син на баща си фините официални дрехи бяха само прикритие. Когато те се смъкнеха, Джон беше земен като греха. Опитваше се да потисне страстта си, но колкото повече го правеше, толкова повече нарастваше тя и с освобождаването си ставаше все по-мощна. Точно тези моменти й харесваха най-много — моментите, когато той беше истинско чудо в леглото.

Само че нямаше намерение да споделя това с Арлън, затова само каза простичко:

— Беше самотен и различен, също като мен. Може би това ни привлече в самото начало. После, когато го поопознах, бях завладяна от чара му. Да, чар — настоя тя, когато Арлън направи съмнителна физиономия. — Джон можеше да бъде истински чаровник, когато пожелаеше. И беше достатъчно интелигентен. Обичах да бъда с него.

Хилъри знаеше, че далеч не казва всичко, но използването на минало време просто я тормозеше. Тя погледна часовника си и каза:

— Трябва да бягам — и стана.

— Хили, що се отнася до тази книга…

— Ще продължа да пиша.

— Говорила ли си с него напоследък?

— Не. Оставил ми е няколко съобщения на телефонния секретар, но не видях смисъл да му се обаждам.

Всъщност Джон не я беше помолил да го направи, което бе напълно в стила му. Обикновено той определяше условията. Ако й се обадеше и нея я нямаше, той смяташе, че загубата си е нейна.

— Какво стана с годежа? — попита Арлън. — Определиха ли вече датата?

Хилъри подхвърли нехайно на половината път към вратата:

— Още няма дата, но доколкото се знае, годежът е още в сила.

— Мислиш ли, че ще те поканят на сватбата?

— Боже мой, надявам се, че не!

Само при мисълта за това я заболяваше. Щеше да й се наложи да се направи, че има някакъв неотложен ангажимент. Може би щеше да замине извън града по работа. Трябваше да потърси доказателство, че Джон е подправил завещанието на баща си. Идеята й хареса.

— Покажи му, Хили! — подвикна след нея Арлън, докато тя минаваше през стаята.

Хилъри не отговори на забележката, но докато асансьорът се спускаше към фоайето, по устните й заигра лека усмивка. Обаче, когато излезе навън, усмивката й помръкна. Разбираше, че може да го направи. Ако откриеше доказателство, че бе имало дарение за Кътър, това щеше да й даде известно задоволство.