Барбара Делински
Горчив триумф (5)

Пета глава

— Мамо! — развика се Пам веднага щом отвори входната врата. — Мамо?

Още преди да се захлопне вратата, момиченцето захвърли училищната си чанта и хукна към дневната. Там нямаше и следа от Патриша. Не беше нито в салона, нито в библиотеката.

— Мамо? — Пам надникна в кухнята. — Хети, мама вкъщи ли си е?

Хети беше огромна, много черна, идваше от Ямайка и готвеше приказно.

— Оо, да, госпожице Памела. Отиде горе да си подремне — после протегна към нея един поднос. — Таралежчета. За теб съм ги направила.

Пам я дари с една усмивка, взе си сладка от подноса и я напъха в устата си, докато летеше към вратата. Момиченцето мина през салона и когато изкачи половината стълби, Джон се появи отгоре и й препречи пътя. Това беше последният човек, когото Пам желаеше да види в момента.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Ако си спомняш, живея в този дом.

— Би трябвало да си на работа.

Тя се опита да го заобиколи, но той опря ръка на стената и отново й препречи пътя.

— Трябваше да се преоблека. Ще има коктейл в „Паркър Хаус“.

Пам се опита да мине от другата му страна, но Джон хвана махагоновия парапет.

— Дръпни се, Джон. Трябва да се кача горе.

— Защо си се разбързала толкова?

— Трябва да видя мама.

— Тя си почива.

Пам направи опит да се промуши под ръката му, но вече не беше толкова дребна като преди. През последните няколко месеца беше доста изхвръкнала нагоре. Това сигурно нямаше да й харесва, ако Юджийн не се гордееше с височината й, за която казваше, че била наследена от него. Пък и след като в седми клас имаше повече приятели от когато и да било, Пам смяташе, че е по-хубаво да е висока и слаба, отколкото пищна.

Но все пак не беше толкова висока, а и нямаше достатъчно физически сили, за да избута брат си. Нещо в него я накара да почувства безпокойство. Въпреки че беше облечен в панталоните и ризата, с които ходеше на работа, ризата му беше разкопчана и откриваше гърдите му, а косата му беше разбъркана. Не изглеждаше безупречен, както обикновено.

— Трябва да говоря с нея. Моля те, Джон, пусни ме да мина!

— За какво трябва да говориш с нея?

— За нещо.

— И какво е то?

Пам нямаше намерение да споделя с него вълнението си:

— Нищо особено.

— Май си прекалено забързана за нещо, което не е „нищо особено“. Не можа ли поне да се спреш да си свалиш палтото?

Палтото беше последната й грижа в момента.

— Пусни ме да мина, Джон — после извика към горния етаж: — Мамо? Мамо?

— Казах, че тя си почива.

— Просто трябва бързо да я попитам нещо — Пам се опита да избута ръката на Джон, но тя не се помръдна. След това си пое дълбоко въздух и викна: — Мамо?

— Млъквай, Пам, и я остави на мира — той я хвана за ръката и я забута надолу по стълбите.

— Остави ме! — запротестира тя и се затърчи като червей. След една-две стъпки се нахвърли върху него. — За какъв се мислиш? Да не си ми пазач или баща? Тя е моя майка, не твоя! Имам право да я виждам, когато си искам!

— Не и когато е заета.

— Тя е винаги заета, защото когато си идваш у дома, говориш с нея само за работа, работа, работа! Да, но сега е важно! Трябва да говоря с нея сега. Спешно е!

— Ще трябва да почакаш, принцесо, защото точно сега няма да се качиш горе…

— Джон? — извика Патриша отгоре. Беше облечена в копринена роба и оправяше косите си с пръсти. — Всичко е наред, Джон. Какво има, Памела?

Пам усети в гласа й раздразнение и реши, че вината беше на Джон.

— Исках да те попитам нещо, но той не ме пуска! — тя се опита още веднъж да се промуши покрай него, но той ловко застана на пътя й. Пам осъзна, че брат й нямаше нужда да прави това, след като майка й вече беше на горния край на стълбите, но просто се забавляваше. Забавляваше се на нейното объркване. Тя веднага спря да се бори и слезе няколко стъпала по-надолу, откъдето можеше да погледне майка си, без да й пречи високата му фигура. — Семейство Клафлин ме поканиха да отида с тях в Северен Конуей за този уикенд. Заминават веднага след вечеря и ще се върнат в неделя вечерта. Мога ли да отида?

— Какво има в Северен Конуей? — попита Патриша.

— Там имат къща. Лори казва, че е на не повече от пет минути път от планината.

— Ще ходят на ски — каза Джон на Патриша, а после се обърна към Пам: — Не можеш да отидеш. Никога преди не си ходила на ски. Може да си счупиш крака.

Без да му обръща внимание, Пам се замоли на майка си:

— В подножието на планината има ски училище. Ще взимам уроци. И Лори прави така. Моля те, мамо! Винаги съм искала да отида на ски!

— Не си — възрази Джон, — но и ти като всяка тийнейджърка си мечтаеш да се сблъскаш на пистите с Жан Клод Кили^[1]. Само че той няма да бъде там, принцесо, а момчетата, които ще са, ще ти се смеят, като паднеш — на вратата се позвъни. — Ако си искала да караш ски, трябвало е да започнеш още от малка — и когато Пам се обърна и изтича към вратата, той се намръщи: — За бога, Пам, имаме иконом за тази работа!

Но Пам не желаеше да спазва тези церемонии и отвори вратата сама.

— Хилъри! — въздъхна тя облекчено. Въпреки несигурните им отношения в началото, сега двете бяха станали приятелки. Хилъри не спадаше към каймака на обществото, но откакто посещаваше колежа, доста беше се поотракала. Според Пам тя изглеждаше чудесно. Очите й бяха подчертани с черна линия, дългата й коса беше разделена на две и спусната, а палтото й разкриваше рокля, много по-къса от това, което Патриша би позволила на Пам да носи. — Радвам се, че си тук! Ходила ли си някога на ски?

Хилъри погледна въпросително първо към нея, а после към Джон. Когато видя небрежния му вид, в очите й се появи интерес.

— На ски ли? — след това зърна Патриша на горния край на стълбите и отново върна погледа си на Пам. — Разбира се, че съм била. Страхотно е!

— Кога отиде за пръв път?

— Преди три години, когато бях за първа година в колежа.

— И счупи ли си крака?

— Разбира се, че не.

Пам се усмихна триумфално към Джон, а след това отправи усмивката, но без триумфа, към Патриша:

— Видя ли? Напълно безопасно е. Лори казва, че там могат да се наемат ски и други такива. Вече си имам парка. Всичко, което ми трябва, е панталони за ски, дебели чорапи и топло бельо.

— Но те заминават тази вечер — възрази Патриша.

— Имаме цял следобед.

— Не мога сега да те заведа на покупки. Трябва да се обличам. В колко часа е партито, Джон?

— В пет и половина.

— И ти ли ще ходиш? — попита учудено Пам, изненадана както винаги, когато Патриша правеше нещо с Джон.

— Разбира се, че ще отида. Аз съм в комитета. Ще поднесат коктейли и ордьоври в „Паркър Хаус“, а след това ще ходим на театър. После в хотела ще има лек бюфет.

— А татко защо няма да ходи?

— Защото е в Мейн — отговори Джон.

Пам обаче продължаваше да отправя въпросите си към Патриша:

— Той знае ли за партито?

— Разбира се — отговори майка й, — но няма възможност да дойде, затова Джон се съгласи да ме придружи. Честно, Памела, не виждам какво те засяга това.

— Засяга ме. Искам да отида на ски, но няма да мога, ако не отидем първо да напазаруваме. Няма да ни отнеме много време да изтичаме до магазин „Филийн“.

— Наистина не мога, Памела!

— Аз ще я заведа — обади се Хилъри.

Когато Пам погледна към нея, видя, че очите й бяха приковани в Джон, което изобщо не беше за чудене. Хилъри винаги гледаше в Джон. Това, което изненада Пам, беше странната острота в погледа й.

— Няма какво да правя до довечера. Ще се радвам да заведа Пам на покупки. Ходила съм на ски и знам какво ще й трябва.

Пам погледна колебливо към майка си. Харесваше Хилъри, но все пак повече й се искаше да отиде с Патриша. Не го бяха правили заедно от много време.

Но Патриша вече приемаше предложението на Хилъри:

— Ако си сигурна, че нямаш нищо против…

— Патриша — намеси се Джон. — Не мисля, че идеята е чак толкова добра.

— Няма да й навреди. Ще си има приятно занимание за през уикенда. Хилъри, почакай малко. Ще ти донеса кредитната си карта — и се отдалечи.

— Много ти благодаря, Хилъри — каза студено Джон.

Хилъри заобиколи Пам и се приближи до него, като допря длан до голите му гърди и разпери широко пръсти. После каза тихо, с равен глас:

— Пам не бива да страда заради това, че ти трябва да придружиш някого. Нито пък аз. Харесвам сестра ти. Тя е забележителна. Ще се забавляваме чудесно, даже може да успеем да вечеряме заедно, преди да замине.

— А след това къде ще ходиш?

Преди Хилъри да успее да отговори, Патриша се върна и протегна кредитната си карта през парапета. Хилъри изкачи няколко стъпала и я взе от ръката й.

— Ще й взема нещо хубаво.

— Гледай да не е много скъпо и да е прилично. Памела, скъпа, бъди добра с Хилъри, също и със семейство Клафлин. Беше много мило от тяхна страна да те поканят. Кажи на Хети да ти увие малко сладкиши. Или даже не, минете покрай „С. С. Пиърс“ и вземете нещо сладко. Ще бъде чудесен подарък.

— Ще се върнем, преди да сте тръгнали — започна Пам, но Патриша вече се беше упътила към спалнята си. Джон отново представляваше непреодолима пречка на стълбищата и този път не си струваше усилието да се бори с него. И без това вече беше спечелила в спора за ските. Нямаше нужда да изпитва късмета си.

— Трябва да се обадя на Лори да й кажа, че ще отида с тях — рече тя на Хилъри. — Веднага ще се върна.

След като се обади, Пам се отби в кухнята за още една сладка. Когато се върна в салона, там нямаше и следа от Джон.

— Къде отиде той?

Хилъри хвърли красноречив поглед към горния етаж.

— Помислих си, че ще остане тук да ти прави компания.

— Да, и аз така си помислих.

— Той е плъх.

Хилъри плъзна ръка върху рамото на Пам.

— Нищо ново не ми казваш.

— Крайно време е да го пратиш по дяволите.

— Боже мой, какъв език от едно младо момиче!

— Наистина смятам така. Не ти ли е неприятно, че те пренебрегва така?

Хилъри се усмихна.

— Не, Джон просто си е такъв.

Пам обаче не повярва нито за секунда, че на Хилъри не й беше неприятно. Можеше да го види в тъжната й усмивка. На момичето му се прииска да я ободри, затова каза:

— Но ти имаш планове за по-късно, значи Джон губи. С кого излизаш?

Хилъри я ръгна шеговито с лакът и отговори едва когато пече бяха навън:

— Едно момче от училище. Казва се Том Ръш и свири в кафенето на площада.

Двете заслизаха заедно по стълбите към улицата.

— Кой е Том Ръш?

— Кънтри певец.

— Да, но кой е той?

— Съвсем обикновено момче.

— Ау, Хилъри! Ами че ти би трябвало да се срещаш с някой забележителен човек! Вече ти е време.

Хилъри се засмя, докато завиваха към Маунт Върнън Стрийт.

— Кой ти каза това?

— Марси. Вече си за последна година в колежа. Скоро ще трябва да се омъжиш.

— Не и аз. Няма да се омъжвам.

— Никога ли?

— Не бих казала. Просто няма да е скоро.

— Защото и Джон няма да се жени ли? Какво става с него, Хилъри? Всичките му познати се женят. Той постоянно ходи по разни венчавки, а когато не ходи по венчавки, ходи на кръщенета. Така че не мога да разбера какво му става.

Хилъри сви рамене.

— Той може ли поне да отиде да живее някъде другаде?

— Още ли ти създава трудности?

— Да. Защо не му предложиш да се ожени за теб? Може би той просто има нужда малко да го попритиснеш. Кажи му, че скоро ще завършиш и че вие двамата трябва да се ожените. Кажи му, че си лудо влюбена в него…

— Няма. Не искам да се омъжвам. Имам други планове.

— И какви са те?

— Заминавам за Ню Йорк — Хилъри се поизвърна към Пам, докато вървяха по улицата. — И да не вземеш да кажеш на Джон? Още няма нищо определено. Ще трябва да си намеря някаква работа, но дали ще бъде тази година или другата, ще отида в Ню Йорк — след това отново се обърна с лице към пътя и хвана Пам за ръката. — Джон не знае. Ще му кажа, когато съм сигурна.

— Защо искаш да отидеш в Ню Йорк?

— Защото именно там се случват големите неща.

— Но ти си писателка. Можеш да пишеш навсякъде.

— Искам да го правя в Ню Йорк.

— Но тогава няма да те виждам! И Джон няма да те вижда. Ти също няма да го виждаш — и когато Хилъри не отговори, Пам добави: — Тази идея е адски противна, Хилъри!

— Сигурно и Джон ще каже така. Ще каже, че никога няма да се справя сама в Ню Йорк и че ще бъде глупаво да се опитвам. Но всъщност той не ми предлага нищо по-добро, нали?

Те завиха надолу по Джой Стрийт и продължиха да крачат. От Комънуелт Авеню зашиба леден вятър и двете се наклониха по-близо една към друга.

— Ще ми липсваш, когато се преместиш в Ню Йорк.

— Все още не съм го направила.

— Да, но скоро ще стане и какво ще правя аз тогава? Кой ще ме защитава, когато Джон ми прави мръсотии?

— Ще разчиташ на себе си. Ти вече го правиш, Пам, и аз се гордея с теб!

— Но днес той не искаше да ме пусне да мина по стълбите и аз не можех да направя нищо.

— Само почакай. Не след дълго ще пораснеш и той вече няма да може да ти препречва пътя. Сега просто се възползва от възрастта ти. Ще видиш, само почакай!

Щеше да бъде едно дълго, дълго чакане. Пам разбра това, когато Хилъри я остави пред дома й. Момиченцето изтича вътре и намери бележка от Патриша. Тя и Джон вече бяха заминали.

„Скъпа, Джон е прав — се казваше в бележката. — Наистина не бива да отиваш на ски за пръв път така изведнъж. Ако толкова много ти се иска да отидеш, Джон каза, че ще те заведе някой път. Обадих се на семейство Клафлин и им обясних. Казаха, че разбират. Лори ще ти се обади в неделя вечерта, когато се върнат. Не се тревожи за нещата, които сте купили на Хилъри. Другата седмица ще накарам Марси да отиде да ги върне. Надявам се, че с Хилъри сте прекарали добре. Не стой будна да ме чакаш. Ще закъснея. До утре.“

Пам смачка ядно хартията в шепа:

— Не! Не! Не! — извика тя няколко пъти, преди да профучи като буря през стаите. Хети си беше отишла отдавна, а Реймънд, икономът, не се виждаше никъде. Още по-добра Пам не искаше да види нито единия от двамата. Имаше нужда от Марси.

Намери я по миризмата на кола. Гладеше ризи в подземната стая на пералнята.

— Знаеш ли какво направи той? — извика Пам без всякакъв предислов. — Отмени моето пътуване! Убедил е мама, че не трябва да отивам! Защо го е направил, Марси? Какво щеше да го сбърка, ако бях отишла? Аз не му се меся в живота! Защо тогава той трябва да го прави? Джон никога няма да ме заведе на ски! Не ме интересува какво е казал на мама и какво ми пише тя в бележката! Той никога няма да ме заведе на ски! Никога никъде не ме е водил, макар че и без това не бих отишла с него! — остана неподвижно няколко секунди с разкрачени крака, задъхана от усилието да разбере причината за промяната в плановете й. — И знаеш ли защо не ми даде да замина днес? Защото той е казал, че не може. Това е всичко. Той каза „не“ още когато го споменах за пръв път и иска думата му да е закон. А когато двете с Хилъри отидохме на пазар, тук е нямало никой, който да му възрази. Той е змия, Марси. Не е честно!

Марси придвижи бавно ютията по яката на ризата, която беше просната върху подплатената дъска.

— Понякога животът е такъв — каза накрая тя.

— Да, но не трябва! — възрази Пам и се запъти към стълбите. — Ще се обадя на татко. Ако каже, че мога да отида, отивам!

— Пами?

Пам остана неподвижна, с ръка върху перилото.

— Какво?

Марси я погледна с тъжните си мъдри очи. Пам отдръпна ръката си от парапета и бавно се обърна обратно.

— Трябва да го направя! Хубавичко ще наглася Джон!

— Той ще се разсърди.

— Това си е негов проблем.

— Не, твой е. Ако се разсърди, ще се разсърди и майка ти. Даже и да отидеш на ски, в понеделник сутринта ще бъдеш отново с тях двамата. Тогава ще си платиш за удоволствието.

Но и двете знаеха, че това е само една от причините, поради които Пам нямаше да се обади на Юджийн. Другата беше свързана с инстинкта на дванадесетгодишното дете за това кое щеше и кое нямаше да помогне на осакатения брак на родителите му. Както обикновено, мисли като тази караха стомаха на Пам да ври и тя ставаше раздразнителна.

— Не ми пука! Искам да отида на ски!

— Ето че сега се инатиш.

— Е, и? След като Джон може да го прави, защо да не мога и аз?

— Да, но ти си по-добра от него.

— Ако е така, защо мама прекарва повече време с него, отколкото с мен?

— Защото той разбира от бизнеса и е нещо като помощник на баща ти.

— Но аз съм нейна дъщеря и понякога също имам нужда от нея! — гневът й започна да затихва. На негово място дойде тревогата. Пам приседна на столчето до дъската за гладене и каза: — Ужасно е, Марси! Понякога й казвам нещо, тя кима и се усмихва, но не ме чува. Мога да й говоря за училище, а тя само кима и се усмихва и след десет минути ме пита какво е станало днес в училище.

— Тя те обича.

— Може би, но според мен става нещо — Пам погледна мрачно към ръкавите, които Марси гладеше в момента. — Може би ще се разведат.

— Няма.

— Откъде знаеш?

— Защото на майка ти й харесва да бъде омъжена за твоя татко.

— Нямаше да приказваш така, ако я беше чула как говори. Някога, когато татко се ядосваше, тя се разстройваше, но вече не.

— Свикнала е.

Но Пам мислеше другояче:

— Сега тя има Джон. Той може би я убеждава, че е по-добре татко да бъде в Мейн, така както я е убедил, че не трябва да ходя на ски. Защо мама го слуша, а, Марси?

— Защото той има отговор на всички въпроси, които тя задава.

— Но защо не пита баща ми за тези неща?

— Защото той е в Тимини Коув.

— Може да му се обади, ако иска. Винаги може да го направи. Но май че й харесва повече да бъде с Джон.

— Но обича баща ти, а това е нещо съвсем различно.

— Никога не са заедно.

— Но когато са, не е лошо, нали? — Марси помълча, изпъна маншета и го натисна здраво с горещата ютия. — Видяла съм много по-лошо и знам.

Пам си припомни крясъците, които беше чула някога.

— У вас ли?

Марси придвижи напред-назад ютията по маншета, остави я на подложката и обърна маншета обратно.

— Марси? — и когато не последва никакъв отговор, Пам попита: — Наистина ли е толкова лошо у вас?

Ютията започна да се движи по обратната страна на маншета.

— Лошо е.

— Защо? Какво става?

Марси помълча малко и отговори:

— Бият се. Мама ходи на работа във фабриката…

— А защо не работи в мините?

— Защото това е мъжка работа.

— Не вярвам. Щом жените могат да вършат същото като мъжете, не виждам защо да не получат тази работа. Някой ден аз ще стана президент на „Сейнт Джордж Майнинг“.

— Татко ти ли ти каза това?

— Каза ми, че мога да стана каквато си искам, а аз искам точно това.

— Ами Джон?

— Какво Джон?

— Той вече е тук. Компанията няма ли да бъде негова?

— Ще го уволня. Това ще бъде първото нещо, което ще направя. И второ, ще наема майка ти. Тя ще може да сортира камъните.

Но Марси си знаеше своето:

— Мама не би правила нищо по-различно от другите жени, а те не работят в мините. Освен това тя няма нищо против фабриката. Там й плащат достатъчно, за да имаме храна на масата, нищо, че не остават пари за друго.

Настъпи мълчание. По лицето на Марси, което обикновено не издаваше твърде много, сега беше изписана тъга. Това, което в момента казваше това лице, караше Пам да се чуди какво точно бе имал предвид Юджийн, когато бе казал, че Марси е видяла живота от най-пошлата му страна.

— И заради това ли е лошо? — попита предпазливо Пам. — Защото няма пари ли?

Все още гладейки, Марси наклони глава на една страна:

— Това е едно от нещата.

— А кое е другото?

— Той.

— Баща ти ли?

— Той не ми е баща. Моят баща е загинал в Корея. Мама се омъжила за Джарвис две години след това.

— А Лизи и Томи негови деца ли са?

Марси кимна. Ютията засъска върху влажния плат. Обаче по нищо не може да се познае.

— Той бие и тях.

— Пляска ли ги? — Пам никога в живота си не беше пляскана. Понякога й викаха, но никога не я пляскаха.

— Не ги пляска — поясни Марси. — Бие ги. Понякога е пиян, понякога не, но когато го прави, го прави здравата — тя показа с ръка. — Ей така, бам!

Пам трепна:

— Удрял ли те е някога така?

— Много пъти. Затова татко ти ме доведе тук веднага щом можех да напусна училище.

Пам не знаеше това и се почувства ужасно.

— О, Марси!

— За мама е най-лошо. Аз можех да избягам от него, но мама вече нямаше много сили, след като се роди Лизи. Връща се от работа съсипана, а той иска да яде. Ако не му донесе яденето веднага…

— Я бие?

Марси кимна.

— И крещи. Или хвърля нещо по нея през стаята — тя дръпна бързо ризата от дъската за гладене, изправи я и посегна да вземе една телена закачалка. — Ей това е най-лошото.

Ето че Пам разбра и както Марси се надяваше да стане, почувства по-малко съжаление към себе си. Въпреки че в дома им имаше спорове, нямаше никакви крясъци, биеници и хвърляния. Патриша държеше на спокойствието и благоприличието толкова, колкото и на благополучието.

Пам продължи да си мисли за това и разбра, че имаше много причини да бъде благодарна. Наистина мразеше Джон, но обичаше майка си. Освен това обожаваше Юджийн, който беше мил и нежен и по нищо не приличаше на Джарвис Уилоу. Може би Марси беше права, може би родителите на Пам нямаше да се разведат, може би просто се чувстваха удобно, като живееха разделени.

Но родителите на никоя от приятелките й не живееха така.

Е, това си имаше и своите добри страни. Подобно на турмалините, които Юджийн я беше научил да обича, животът беше многоцветен — сега блестеше в един цвят, а когато го обърнеше на светлината — в друг. Когато Пам живееше в Бостън, тя беше малката дама, както майка й искаше: посещаваше частното училище с приятелките си, взимаше уроци по танци и пиано, ходеше на училището към музея в събота сутрин, което много обичаше да прави, хранеше се в най-добрите ресторанти на града, ходеше на театър и балет. Понякога й се струваше, че играе някаква игра, но след като го правеше добре, нямаше нищо против. Пък и винаги можеше да отиде в Тимини Коув, да свали копринената панделка от косите си, да се облече в джинси и дълга риза и да прави всичките забавни неща, които Патриша не харесваше.

Пам не можеше да си представи да живее в Тимини Коув, без да се връща в Бостън, нито пък обратното. Мейн беше нейното спасение. Там беше Юджийн. Там всеки я познаваше и харесваше, както тя познаваше и харесваше всички. Хората бяха близки, като едно семейство.

А и Кътър беше там.