Барбара Делински
Горчив триумф (26)

Двадесет и шеста глава

Ню Йорк, юли 1990 г.

— Какво ще кажеш да наминеш за малко, когато останеш свободна? — попита Арлън без всякакво предисловие. Резкият му тон накара Хилъри да застане нащрек.

— Някакъв проблем ли има?

— Просто трябва да си поговорим.

Хилъри се опита да се сети какво ли можеше да се е случило, когато един подозрителен звук в слушалката я накара да се намръщи.

— Арлън? Да не би да пушиш?

Той не отговори.

— Арлън?

— Само една.

— Ами, една. Разправяй ги на баба ми! О, Арлън, толкова добре се справяше досега!

— Имах тежък ден.

— Но тук става дума за живота ти!

— Виж какво, аз не ти казвам как да живееш, така че и ти недей да го правиш. Кога можеш да се отбиеш?

Гласът му звучеше наистина раздразнено и това беше нещо ново за Хилъри.

— Ъъ, ами щом е толкова спешно, след около час.

— Добре. Тогава ще се видим.

Час по-късно тя влезе в кабинета му. В ръката му имаше цигара и Арлън гледаше предизвикателно, сякаш подканяше Хилъри да направи някаква забележка. Тя обаче не се осмели. Вместо това седна на един стол, облегна лакът на облегалката му и опря показалец под носа си. В отговор Арлън дръпна дълбоко от цигарата и изпусна дълга струя дим.

— Виждаш ли? — не можа да се стърпи Хилъри. — Докато не пушеше, дробовете ти са станали по-силни. Сега вече можеш да дърпаш още по-дълбоко от преди.

— Ще се откажа!

— Вече се опита.

— Не, не от цигарите. Ще се откажа от работата си.

Хилъри примигна учудено.

— Какво?

— Напускам работа. Твоят договор е анулиран.

Този път Хилъри не примигна. Всичко в нея се вцепени.

— Какво?

— Добре чу.

— Но аз го подписах!

— Не е парафиран. А сега изведнъж ми казаха, че няма да го бъде.

— Какво значи това „няма да го бъде“? — попита Хилъри. Все още не можеше да проумее. За нея договорът си беше договор. — Нали имахме споразумение? Издателството не може да се отдръпне ей така!

— Издателството — каза той отвратено — може да се отдръпне във всеки момент преди подписването.

— Не е така! Устното споразумение означава намерение — всъщност не в това беше въпросът. — Книгата ми е добра! Ти страхотно я хареса. Главният редактор също страшно я хареса. Да не говорим за шефа.

— Председателят на управителния съвет мисли, че тя е твърде рискована.

— Твърде рискована? За какво говориш?

Арлън я накара да почака, докато дръпне от цигарата си, но този път не беше от предизвикателност, а от чиста нужда. Когато и последната струйка дим се отдалечи от устните му, той продължи:

— Джон Сейнт Джордж е заплашил Темплър.

— Какво?

— Джон е заплашил издателството със съдебен процес за клевета, ако подпишат договор с теб.

Хилъри се наведе напред на стола си.

— Но той няма никакви основания за клевета! Всичко в книгата ми е вярно и мога да го докажа! Той просто няма за какво да се хване!

— Темплър смята, че има и само това е от значение.

Хилъри го гледа втренчено цяла минута. Не знаеше на кого да се гневи повече — на Джон или на Саймън Темплър. Но тъй като никой от тях не присъстваше, Арлън опра пешкира. Тя се наведе напред, опря юмруци на бюрото му и извика:

— Дявол да го вземе, Арлън, не можеш да позволиш да постъпят така с мен!

— Прекарах цялата сутрин в спорове, но никаква полза.

— Тогава не си спорил както трябва. Говори отново с Темплър! Кажи му, че не може да се отдръпне сега. Кажи му, че ще заведа дело срещу него. Накарай го по някакъв начин да промени решението си!

— Няма да го направи. Той вече е дал разпореждания да се унищожи всичко, което е започнато.

— Не може да го направи!

— Да, но го прави.

— Не можеш да му позволиш!

— За Бога! — озъби се Арлън. — Направих каквото можах! Какво искаш от мен?

Хилъри положи усилие да се успокои. Арлън не беше виновен. Хилъри му вярваше, че е направил всичко, което е било по силите му. Също така знаеше, че той беше просто влюбен в книгата й. Тя седна с явно усилие.

— Виж какво — каза Арлън с вече по-умерен тон. — И двамата ще напуснем. Ще предложим книгата ти на друга издателска къща. Ще я излапат като топъл хляб.

— Не става дума за това — потрепери гласът й, докато се опитваше да се сдържи. — Въпросът е принципен.

— Значи смяташ да заведеш дело срещу издателството? И какво ще постигнеш? Ако спечелиш и къщата бъде принудена да публикува книгата ти, няма да я издадат добре. Ще я оставят да събира прах по рафтовете. Всъщност, ако трябва да бъда точен, ще я оставят да изгние в складовете. Това ли искаш?

Със сигурност не искаше това. Искаше големи продажби и подобаващо представяне. Искаше всяка книжарница в страната да лансира книгата й. Искаше да влезе във всеки списък на бестселърите. Нито едно от тези неща нямаше да се случи, ако издателството не беше на нейна страна. Окончателно объркана, тя извика:

— Не е честно, дявол да го вземе! Темплър не може да прецаква писателите си по този начин! И Джон не може да се подиграва така с мен!

— Защо не му го кажеш?

— Точно това смятам да направя — каза тя и си представи картинката. Идеята й хареса. — Да, ще го направя — Хилъри посегна към телефона на Арлън и започна да набира номера на Джон.

— Хей, ама това е междуградски разговор!

— Съжалявам.

Хилъри изчака няколкото дълги сигнала и след това долетя гласът на Кристиян. Все пак беше успяла да се свърже с жилището на Сейнт Джордж.

— Здрасти, Кристиян — каза тя с безгрижен тон. — Тук е Хилъри Кокс. Трябва да поговоря за нещо с Джон. Там ли е той?

— Съжалявам, госпожице Кокс, но е все още на работа.

— Кога го очакваш да се прибере?

— Каза, че ще се върне към четири. След това има излизане в шест. Искате ли да му кажа, че сте се обаждали?

— Ъъ, да, би могъл. Всъщност не, вероятно няма да съм вкъщи, когато той се прибере. Ще се опитам да се свържа с него по друго време.

— Това звучи добре, госпожице Кокс.

— Благодаря, Кристиян.

Тя постави обратно слушалката с тънка усмивчица, стана от стола си и се отправи към вратата.

— Тръгвам.

— Сега?

Хилъри погледна към часовника си. Беше точно два.

— Ако успея да хвана автобуса в два и половина, ще бъда пред вратата на Джон тъкмо когато той се прибира.

Арлън се изправи.

— Почакай, Хили. Може би трябва да го обмислиш. Като че ли не е най-доброто решение да се опитваш да ловиш бика за рогата. Може би…

— Спести си усилията, Арлън — отвърна тя. Вече знаеше какво иска да направи. — Тръгвам.

Уличното движение към „Ла Гуардия“ беше натоварено. Хилъри изпусна автобуса в два и половина, но успя да хване този в три. Така че вместо да изчаква Джон на входа, тя застана пред вратата и позвъни.

Когато Кристиян я видя, повдигна учудено вежди.

— Не се ли обаждахте от Ню Йорк? — попита учтиво той.

— Ъхъ — отвърна тя и се плъзна покрай него вътре. — Той горе ли е?

— Може би ще седнете в салона, докато аз…

— Вкъщи си е, нали? Когато Джон каже, че ще се прибере в четири, никога не изменя на думата си. Той не обича да закъснява.

— Ако се настаните удобно в…

— И да му дам шанс да се измъкне тихичко? Няма начин — тя застана в подножието на стълбите и извика високо: — Джон?

Когато започна да се изкачва, равният глас на Джон се обади тъкмо зад нея:

— Оттук, Хилъри — после той каза на Кристиян: — Ще говоря с нея в библиотеката — обърна се и тръгна.

Още при първия поглед Хилъри усети познатото гъделичкане във вътрешностите си. След малко то отстъпи на обидата, причинена от грубостта му, после на гняв. Тя вирна високо брадичка и го последва. За краткото време, докато стигнат до библиотеката, гневът й се утрои. Ако подсъзнанието й беше регистрирало по някакъв начин добрия външен вид на Джон, то тя не му обърна внимание.

— Току-що пристигам от офиса на издателството ми. Казаха ми какво си направил.

— Ти не ме уведоми, че ще пишеш книга. Не беше честно от твоя страна, Хилъри.

— Как смееш да заплашваш Саймън Темплър?

— Не съм заплашвал никого. Просто му обясних какво ще бъда принуден да направя, ако продължи с плановете да публикува книгата ти.

— Ти го наричаш обяснение, а аз — заплаха. Опитваш се да манипулираш мен, като манипулираш Темплър. Докъде мислиш, че ще стигнеш, ако действаш така? И за какъв се смяташ?

— Аз съм просто един човек, който не иска интимните подробности от живота му да бъдат напечатани и прочетени от целия свят — отвърна спокойно той, с което я вбеси още повече.

— И защо не? Сега си станал голяма работа, следователно си обществена собственост.

— Не. Ако бях политик, щеше да бъде честно, но не съм.

— Ти си известен. Не може да не ти се случват от време на време такива неща. Не смяташ ли, че хората и без това вече се чудят? Със сигурност тези, които са гледали шоуто „20/20“, са си казали: „Ей, ама той не се ли поти като нас?“

— Аз съм уважавана личност и не мога да си позволя да бъда опетнен.

Думите му прозвучаха толкова надуто, че й се прииска да изкрещи. Хилъри положи всички усилия да потисне гнева си.

— Ако не искаше да бъдеш опетнен, трябвало е да си помислиш преди това. Наистина ли си въобразяваше, че ще ти се размине ей така? Наистина ли смяташе, че като даваш по десет бона на този или онзи, ще си осигуриш добро име?

Тъмните му очи проблеснаха.

— Аз имам добро име и няма да позволя то да бъде съсипано.

— И затова смяташ да съсипеш кариерата ми? Не можеш да направиш това, Джон! Живеем в свободен свят. Конституцията защитава правото ми на свободно слово и случаят с книгата ми е точно такъв!

— Добре казано, но без стойност — каза подигравателно той. — Пет пари не давам какво казва Конституцията. Поставен между твоето право на свободно слово и моето за самосъхранение, без колебание избирам второто.

— Съдът няма да се съгласи с теб. А аз ще заведа дело, ако не получа договора си такъв, какъвто съм го подписала преди два месеца. Ще осъдя издателството, ще осъдя и теб!

— Нямаш никакъв шанс да спечелиш. Ще те окалям от глава до пети.

— Въз основа на какво? За какво можеш да ме окаляш? Да не би някога да съм пребивала някого? Да не би да съм подправяла нечие завещание? Изобщо няма за какво да се хванеш!

— Ще намеря нещо.

Хилъри поклати глава:

— Единствената глупост, която съм направила през живота си, е, че съм идвала винаги когато си ми подсвирвал. Но с това вече е свършено, Джон. Свършено!

Той изкриви иронично уста и каза тихо:

— Наистина ли?

— Определено.

— Е, това наистина би било глупаво — Джон тръгна към нея с бавната си походка, която Хилъри намираше за толкова привлекателна. — Двамата с теб си пасваме отлично, Хилъри. Може и да имаме някои философски различия…

— Някои? Та ние имаме толкова много, че е истинско чудо, дето можем да стоим заедно в една стая! Двамата с теб сме на мили разстояние във всичко, което има значение.

— Но в това отношение не сме — каза той и посегна да я докосне, но тя отблъсна ръката му.

— Не, Джон! Не съм дошла за това!

— Наистина ли?

— Да!

— Жалко. Ти го правиш несравнимо. Би могла сега да използваш поне част от огъня си.

Подготвена за прелъстителния му глас, тя го погледна сърдито.

— Можеш да говориш колкото си искаш. Това няма да промени нещата. Този път наистина ме предизвика!

— Не съм те предизвиквал, но ако ми дадеш шанс, мога да го направя — този път той я прегърна през талията и я притегли към себе си, преди тя да успее да се изплъзне.

Хилъри опря здраво длани на гърдите му.

— Пусни ме, Джон!

— Обичам да те чувствам до себе си.

Тя го забута още по-силно.

— Пусни… ме!

— Или какво? — попита той.

— Ще се развикам, че ме изнасилваш.

— Няма да можеш да го докажеш.

— Ще вдигна достатъчно шум, за да ти навредя.

Джон се ухили.

— Ах, ти, дяволица такава! — после поклати глава и промърмори: — Изнасилване, а? — след това се изкикоти. — Целуни ме, Хилъри. Толкова ми липсваше!

Когато устните му докоснаха нейните, тя извърна глава настрани. Той я обърна обратно и покри устните й със своите, преди Хилъри да успее да произнесе и дума на протест. Тя се опита да се отскубне и започна да издава гърлени звуци. Накрая го ритна силно в пищяла.

Той веднага я пусна и се наведе да разтрие удареното място.

— Какво ти става пък сега?

Хилъри покри устата си с ръка и отстъпи крачка назад.

— Какво ми става ли? — просто не можеше да повярва на ушите си. — Какво ми става ли? Не искам да ме целуваш, ето какво ми става! Не ме ли чу, когато ти го казах? Да не би да си оглушал?

— Чух те да го казваш, но ти не го мислеше сериозно. Знам, че ме искаш.

— Тъкмо сега те искам изтърбушен и разчекнат! Ти никога няма да се промениш.

— Никога и не съм го искал.

Хилъри кимна бавно в знак на съгласие:

— Прав си, да! Никога не си го искал. Само че аз си мислех, че може би някога и някак ще мога да променя живота ти. Сгреших.

Тя се извърна и понечи да се отправи към вратата, но Джон я сграбчи здраво и я завъртя обратно.

— Къде отиваш?

— Навън. По-далеч. Обратно в Ню Йорк. Само си губя времето с теб.

— Какво би трябвало да означава това? — попита той.

Хилъри го изгледа гневно.

— Влизам тук страхотно вбесена, задето проваляш кариерата ми, и всичко, което можа да кажеш, беше: „ти ме искаш“. Наистина ли си мислиш, че сексът е решение за всички дребни грижи?

— Между нас двамата — да.

— Това вече свърши! — тя направи яростен жест с ръка. — Писна ми.

— Досега винаги сме успявали да се разберем по този начин — имаше наглостта да каже Джон.

Тя кимна енергично:

— Прав си! Преди успявахме, а грешката е моя. Всичко беше заради моята слабост. Щом те погледнех, се разтрепервах. Щом се приближеше до мен, се разтапях. Нямаше никакво значение, че знаех за всичките гадни неща, които правеше с хората около теб. Обичах да се чукам с теб и го правех, щом можех да го получа. Лягах ти с едно подсвирване — главата й трепна. — Но стига толкова! Вече не се разтапям и ако треперя, то е от гняв — гняв, че ти си такова копеле, а аз съм се оставяла да бъда мамена така през всичките тези години. Винаги съм те защитавала. Знаеш ли това? Надигах се в твоя защита при първата отрицателна дума за теб. И как ми се отплащаш за това? Отиваш при председателя на управителния съвет на издателството ми и правиш така, че договорът ми да бъде анулиран.

— Можеш да ми бъдеш благодарна. Тази книга щеше да бъде пълен боклук.

Тя се удари с юмрук в гърдите.

— Тази книга беше моята работа! Имах право да бъде публикувана, независимо дали е боклук или не — Хилъри махна с ръка. — Но забрави това! Мога да отида при друг издател. Винаги ще се намери някой, който да иска да публикува боклуци. И няма да можеш да ме спреш, освен ако не ме убиеш. Вече си извършвал убийство, като се има предвид абортът на Пам, а и побоят над Кътър. Така че предполагам, че би могъл да ме убиеш. Само че ръкописът ми е на сигурно място. Ако ми се случи нещо, всички обвинения ще бъдат насочени към теб. Това няма много да спомогне за уважението, което искаш да ти се оказва, нали?

Той изглеждаше отвратен.

— Аз не съм убиец, за Бога! Започваш да говориш глупости!

— Говоря самата истина, а тя е, че си лош човек! — той погледна отегчено към тавана. — Плашиш ме, Джон. Твоите понятия за добро и зло са напълно извратени. Добро е това, което служи на целите ти. И само някой да има късмет да застане на пътя ти! Движиш се напред с пълна пара и прегазваш всички по пътя си.

— Всеки преуспяващ бизнесмен прави това до известна степен.

— Не знам за другите бизнесмени. Знам само за теб.

— Аз съм преуспяващ.

— Ти си тъжен и самотен. Вече си на средна възраст. Имаш пари и бизнеса си, но това е всичко. Нямаш семейство, нито близки приятели.

— Имам приятели…

— Но не близки. Ти не би позволил на никой да се приближи до теб. Пък и се съмнявам дали някой ще го поиска. В теб има някаква тъмна страна, която отблъсква хората. Затова си сам.

— Защото така предпочитам.

— Защото до ден-днешен се чувстваш несигурен. Въпреки всичко, което си постигнал, дълбоко в себе си ти все още си несигурен.

— Глупости!

Хилъри поклати глава:

— Обзалагам се, че понякога все още имаш кошмари, в които си дете, намираш се в Тимини Коув, опитваш се да угодиш на баща си, но не успяваш. Никога не си успял да превъзмогнеш това, нали? Никога не си успял да превъзмогнеш факта, че не си могъл да се вместиш в неговите стандарти — тя се засмя горчиво и буцата, заседнала в гърлото й, се поразсея. — Боже мой, каква ирония! Ако той беше жив сега и видеше поне половината от това, което си направил, щеше да се изпълни със страхопочитание.

— Ако беше жив — каза Джон с каменно лице, — нямаше да ми позволи да направя нищо от това, което съм направил досега. Казвал съм му моите идеи, но той ги намираше за погрешни.

— Той беше консервативен. Страхуваше се да предприема такива големи стъпки. Не беше шлифован като теб. Нямаше широк поглед над нещата и когато ти се опитваше да му го дадеш, той не можеше да го види. Той е бил ограничен, Джон, не ти! В толкова много отношения ти си много по-добър, отколкото Юджийн изобщо някога е бил… — тя се спря, погледна го втренчено, поклати глава и попита слисано: — Чуваш ли ме? Все още те защитавам — буцата в гърлото й изчезна. — И сигурно винаги ще го правя. Така както ти винаги ще се чувстваш втори. Това до такава степен се е сраснало с теб, че не можеш да се освободиш от него. Толкова дълго си живял с омразата и ревността, че ако сега ги изгубиш, ще се почувстваш празен — Хилъри почувства как в очите й започнаха да напират сълзи. Тя се опита да ги преглътне, но не успя. — Омразата и ревността са лоши, Джон, не ти. Ти не си роден зъл, но им се оставяш. Позволяваш им да те осакатят духовно. И заради това си пропуснал толкова много!

Джон застана с разкрачени крака и стиснати зъби.

— Не ми липсва нищо! Имам всичко, което съм искал в живота си!

— Грешиш и това е тъжно.

Очите му проблеснаха.

— При мен няма нищо тъжно. Имам повече, отколкото много хора не биха могли и да мечтаят.

— Нямаш нищо! Ходиш на работа, връщаш се вкъщи, преобличаш се и отново излизаш и се връщаш, но през цялото време си сам.

— Я виж само кой се е намерил да ми го каже! Ти да не си по-добре? Нямаш си никого. Никога не си имала. Работиш, излизаш, връщаш се вкъщи и пак си сама. Тогава защо ме критикуваш?

— Но аз не искам да бъда сама! Никога не съм го искала и си го признавам съвсем честно.

— Защо го правиш тогава?

— Защото през всичките тези години те обичах и се надявах и ти да ми отвърнеш със същото. Само че ти не можеш! Не си способен да обичаш никого. Твърде си зает да обичаш сам себе си, защото си мислиш, че ако не го направиш, никой друг няма да го направи заради теб и така ще си останеш. И именно в това е тъжното — очите й се наляха със сълзи, а гласът й стана дрезгав. — Това е твърде болезнено. Любовта към теб е болезнена.

Лицето му сякаш потъна в мъгла. Хилъри направи безпомощен жест с ръка и прошепна:

— Но е това вече се свърши.

След това стана, изтощена и съсипана, обърна се и излезе. Джон не се опита да я спре.

 

 

Хилъри поскита безцелно из центъра на Бостън, после взе такси до летището и се върна в Ню Йорк. Вместо да се прибере направо в апартамента си, тя се поразходи, даже спря в един ресторант да вечеря, вече беше станало време за това. Само че не беше гладна и самотата на масата й действаше потискащо. Затова порови малко храната и стана. В телефонния секретар имаше четири съобщения. Нито едно от тях не беше от Джон. През следващите няколко дни тя се бори с дилемата с часове. Не вдигаше телефона. Ако Арлън се обадеше с добри новини — че Джон е оттеглил заплахите си и Темплър иска да продължи с книгата й, или пък че Арлън се местеше в друго издателство и взимаше със себе си книгата като част от сделката, — той щеше да остави съобщение. Само че Арлън не се обади.

Нито пък Джон.

Самотата, която я бе измъчвала преди, сега беше станала още по-лоша. С Джон всичко беше свършено. Наистина всичко. Празнотата, която Хилъри чувстваше, беше същата, която беше предсказала на Джон, ако той се освободеше от омразата и ревността си. Ако той се беше опитал да го направи, Хилъри с радост щеше да запълни тази празнота в живота му. Това обаче не се случи и сега самата тя се чувстваше празна.

За да запълни живота си, Хилъри съсредоточи цялото си внимание върху книгата. Единствената духовна енергия, която притежаваше, като че ли беше неразривно свързана с това. Въпреки че нямаше договор за публикуване, Хилъри не можеше да спре. Трябваше да завърши работата си. Трябваше да прогони Джон от живота си.

През следващите няколко седмици писа без почивка. В Ню Йорк беше лято. Повечето от приятелите й бяха заминали и жегата беше достатъчно потискаща, за да я държи плътно вкъщи. Хилъри редактираше и изглаждаше, обаждаше се тук и там, за да провери фактите. Ако имаше намерение да носи произведението си на друг издател, то трябваше да бъде безупречно. Всичко трябваше да бъде обосновано така, че Джон да не може да замрази нещата, както беше направил с Темплър.

Тогава се случи нещо неочаквано. Хилъри успя да открие Джо Грогън, адвоката, който беше изготвил завещанието на Юджийн. Мислеше го за умрял, но в усилието си да не остави нито един камък необърнат, се хвана за една случайна следа и го откри. Беше се пенсионирал и живееше в Северна Аризона. По телефона звучеше приветливо и напълно с ума си. Отлично си спомняше Юджийн.

Още на следващата сутрин Хилъри отлетя за Аризона. Грогън не беше определен за изпълнител на завещанието на Юджийн и не можеше да знае, че Кътър не беше получил дарението си. Но въпреки това той си спомняше много добре за това допълнение и подписа клетвена декларация. За свидетели послужиха управителят на имението му и местният представител на закона.

Хилъри се върна в Ню Йорк едновременно окрилена и изплашена. Тя прибави декларацията на Грогън в папката си, но почувства нарастващо безпокойство. Документът беше поразяващо реален, истинско доказателство за престъпление. Той бе една потенциална бомба.

Всъщност такова беше и повечето от написаното в книгата. Джон беше прав да иска нейното спиране. Хилъри не само разкриваше факти, но и ги доказваше неколкократно. Може би защото беше от Тимини Коув, тя успя да намери хора, които искаха да говорят пред нея. Връзката й с Джон й помогна да се свърже с лица от неговите кръгове, които също имаха какво да кажат. Хилъри видя Джон по-ясно от всякога и тази картина изплува в книгата й.

Постепенно започна да схваща какво държи в ръцете си. Имаше власт. За пръв път в живота си можеше да движи Джон, накъдето си иска. Това беше доста обезпокоително откритие.

С течение на седмиците откритието придоби още по-голямо значение. Лятото свърши. Денят на труда дойде и си отиде и бизнесът в града се възстанови от мястото, откъдето беше замрял. Една вечер Хилъри излезе да вечеря с Кътър. Седмица след това обядва с Пам. У двамата се усещаше някакво очакване. Когато ги попита, и двамата признаха, че беше свързано с компанията.

Една част от Хилъри — тази, която беше обичала Джон през годините — искаше да го предупреди. Той изплуваше в съзнанието й самотен и арогантен, а следователно беззащитен. Беше сгрешил със завещанието, побоя и аборта. Беше сгрешил за още куп неща. Но щеше да се сгромоляса. Хилъри го усещаше с цялото си същество. Джон щеше да се сгромоляса, а част от нея все още искаше да му помогне.

Само дето не виждаше начин да го предупреди. Не можеше да предаде Пам и Кътър, след като й се бяха доверили. Освен това не се беше чувала с Джон от деня, в който бяха скъсали окончателно. Помисли си дали да не му се обади сега, просто за да възстанови част от контакта, но се страхуваше да не би той да й затвори телефона и с това да я нарани още повече.

Ако трябваше да си признае истината, Хилъри все още го обичаше. Мразеше го, задето не й отвръщаше със същото, но все пак го обичаше. Любовта й беше чиста лудост. Казваха й го Кътър, Пам и Арлън и тя знаеше, че бяха прави. Само че не можеше да потисне чувствата си. Всичко това беше заложено в нея и нямаше нищо общо с разума. Не можеше просто ей така да щракне с пръсти и да го забрави. Той беше заровен дълбоко в нея от двадесет и седем дълги години.

Джон беше част от нея. Той я беше оформил повече от всеки друг. Хилъри осъзна това през последните няколко месеца. Може би беше започнала книгата донякъде за отмъщение, но все пак главно заради Джон. Ако Хилъри се беше насочила към писателството през годините, то бе, за да заслужи похвалата му. Ако пишеше, за да омаломощи терзанията си, то Джон беше в основата им.

Искаше й се нещата да бяха по-различни. Искаше й се да не я беше грижа какво ще му се случи. Искаше й се да го мрази повече, отколкото да го обича. Но не беше така. Съдбата му винаги щеше да я засяга.

Пам й се обади в една облачна неделя в края на септември. Каза, че тя и Кътър имали намерение да се срещнат с Джон на следната сутрин в библиотеката на Бийкън Хил. Хилъри попита дали може да присъства.