Барбара Делински
Горчив триумф (25)

Двадесет и пета глава

Бостън, 1988 г.

Кътър седеше на една пейка в парка и сърцето му се изпълваше с радост при вида на приближаващите се Пам и Ариана. И двете бяха красавици — Пам с тъмна коса, фини черти и леко бохемски вид. Ариана със сърцевидна устичка, кръгли тъмни очи и лъскави коси, които блестяха върху набраната яка на рокличката й. Беше поставила ръчичката си в дланта на Пам и при всяка стъпка на майка си правеше по една и половина.

Тя беше най-хубавото дете в Бостън, в цял Масачузетс, в цяла Америка. Кътър беше сигурен в това, не само защото бе негова дъщеря. От самото й раждане той често се вглеждаше в други деца, но нито едно не можеше да се сравни с нея.

Кътър се усмихна широко на Пам, наведе се напред, опря лакти на коленете си и веднага щом Ариана застана пред него, каза:

— Здравей, ангелче.

Тя му се усмихна срамежливо.

— Здрасти, Кътър!

Сигурно никога нямаше да свикне да чува името си, изречено е нежния й гласец. За това трябваше да благодари на Пам. Въпреки че раждането на Ариана беше като погребален звън за секса между тях, Пам искаше Кътър и Ариана да се познават. Вместо да му урежда тайни посещения, тя постъпи прямо и го представи на Брендън като стар приятел от Тимини Коув. Брендън знаеше за заниманията на Кътър и по-специално за интереса му към диамантите и прие лесно, че Пам и Кътър имаха много общи неща. Така че Кътър беше включен в семейни празници, като коледни тържества, барбекюта по случай Четвърти юли и даже обикновени вечери. Ариана лесно свикна с него. Сега Кътър хвърли към Пам доволен поглед и отново погледна към момиченцето.

— Чувам, че днес е изключителен ден — каза нежно той.

Ариана кимна и се усмихна широко.

— И на колко годинки стана?

Последва минута на подреждане на пръстчета, след което тя протегна към него четири от тях, щръкнали и широко разперени.

— Четири? Ау! Наистина вече си голяма!

Очите й се разшириха от едва потискано вълнение и тя отново кимна.

— Ще имаш ли тържество?

Ариана кимна:

— В събота. Искаш ли да дойдеш?

Той я тупна леко по нослето.

— Сигурно тържеството е за твоите приятели. Едва ли ще ме искаш.

— Искам те! — настоя Ариана напълно сериозно. После погледна към Пам. — Той може да дойде, нали, мамо?

Преди Пам да успее да отговори, Кътър каза:

— Трябва да се връщам в Ню Йорк. Затова исках да ви видя днес — после сниши шеговито глас: — Приготвил съм ти нещо.

Ариана отново представляваше само изпълнени с вълнение очи.

— Наистина ли?

— Аха.

— Къде е?

— Зад мен.

Тя го хвана за ръката, покачи се на пейката и надникна зад гърба му. Там беше притисната малка кутийка. Тя се опита да я измъкне, но не можа, затова го дръпна за ръката да се помести. Кътър не помръдваше.

— Първо ме прегърни — каза той.

Тя протегна ръчички към врата му. Кътър й помогна, взе я на ръце, прегърна я с яростна нежност и я залюля насам-натам. Това беше скъп момент. Той се опиваше със затворени очи от топлината й, от детския й аромат, от нежната й кожа. Би я държал още дълго, но тя не му позволи. Отдръпна се и отново си поиска подаръка. Кътър продължаваше да я държи с едната ръка, а с другата бръкна зад себе си и извади кутийката. Ариана се намести непринудено в скута му и започна да развива обвивката.

Кътър срещна погледа на Пам и каза:

— Тя е истинско съкровище!

— Ние с теб сме щастливи.

— Има твоите нос и уста.

— Но очите и косата… — тя посочи към него.

Тази мисъл му харесваше. В децата имаше нещо като увековечаване на родителите, което той намираше за доста успокояващо. Никак не му се искаше да умре, без да остави нещо от себе си на света. Не че имаше намерение да умира в близко бъдеще, но знаеше, че не иска да има деца с никоя друга, освен с Пам. Ариана дойде съвсем непредвидено. Въпреки това Кътър нито за момент не бе съжалявал за нейното раждане, а само за обстоятелствата, които го заобикаляха.

— Да не би да е мъжкарана като майка си?

Пам се изчерви.

— Не, тя е една малка дама.

— Каквато е майка й сега. Как беше еднодневният лагер?

Пам махна с ръка:

— Частта, която най-много й хареса, беше връщането у дома.

— Ти имаше ли нещо напротив?

— Шегуваш ли се? Страшно ми хареса!

Ариана ахна и вдигна малка, изкусно гравирана златна кутийка.

— Виж, мамо! Толкова е хубава!

— Отвори я — усмихна се Кътър.

След това й помогна. Веднага щом капачето се вдигна, се чу музика. Ариана отново ахна, когато оттам изскочи малка балерина и се завъртя на един крак върху палци. Момиченцето просто я поглъщаше с очи, пълни с удивление. Когато хвърли поглед към Кътър, той почувства как по цялото му тяло се разля топлина.

— Погледни, мамо! — възкликна Ариана и много внимателно обърна кутийката към майка си.

Пам седна на пейката, за да погледне по-отблизо.

— Господи, колко е хубава! — и се заслуша с любопитна усмивка. — Танцът от „Бонбонената фея“?

— Открих я в Залцбург миналия месец.

— Чудесна е — Пам се обърна към Ариана: — Каква късметлийка си, задето получи такъв хубав подарък! — тя се наведе по-близо към нея и прошепна: — Не те чух да казваш „благодаря“.

Ариана отново отправи срамежлива усмивка към Кътър.

— Благодаря, Кътър!

След това помисли малко и без никаква подкана от Пам проточи врат и целуна Кътър по бузата. После, придържайки внимателно с ръка музикалната кутийка, тя си помогна с другата да слезе от скута му, пресече пътечката пред пейката и приседна върху каменната основа на една статуя, за да гледа въртенето на балеринката.

— Направо се влюби в нея — забеляза Пам.

— Радвам се. Исках да е нещо изключително.

— И го намери. Благодаря ти!

— Аз трябва да ти благодаря.

— За какво?

— За това, че я доведе — той премести погледа си от Ариана на Пам. — Да не би да е неудобно?

— Не. Бях й обещала на рождения й ден да я заведа да се повози на лебедовите лодки. Казах на Брендън, че си в града и сигурно ще се видим. Нямаше никакви проблеми.

Кътър си помисли за Брендън, за това колко пъти Брендън го беше посрещал в дома си, за деловите дискусии, които бяха провеждали, за нещата, които споделяха. Също така си спомни за едно време много отдавна, когато убеждаваше Пам да напусне съпруга си. През последните една-две години бе започнал да разбира защо тя не биваше да го прави и това го караше да се чувства по-объркан от всякога.

— Той е мил човек, добър човек. Бих искал да можех да го мразя, но не мога.

— И той те харесва.

— Добър баща й е.

— Да.

Кътър отново погледна към Ариана. Тя държеше музикалната кутийка на коленете си и я наблюдаваше като омагьосана. Кътър, на свой ред, беше очарован от нея: от пръстчетата, обувчиците, нослето и мъничката й брадичка. Докато я гледаше, слънцето проблесна в косите й и им придаде още по-топъл карамелен блясък. Пам беше права, Ариана наистина имаше неговата коса.

— Мислиш ли, че той подозира нещо? — попита Кътър.

Пам също гледаше втренчено към Ариана.

— Не съм сигурна. Понякога си мисля, че би трябвало да се досеща, но може би тук говори гузната ми съвест. Даже и да подозира нещо, не го показва. Обожава Ариана. Тя също го обожава. Постоянно се катери по коленете му.

Кътър усети завистливо бодване. В същото време по лицето на Пам се изписа загриженост. Кътър погледна към Ариана, като си помисли, че й се бе случило нещо, но тя просто си седеше на същото място.

— Какво има?

Пам сякаш се сепна от въпроса му.

— А, нищо!

— Изглеждаш разтревожена.

Пам помълча малко и каза:

— Брендън напоследък се чувства уморен. Опитва се да го скрие от мен, но му личи.

— Да не би да работи повече от обикновено?

— Не. Ако не друго, то поне сега си стои повече вкъщи. Той е президент на банката и може да си го позволи.

— На колко години е сега?

— На петдесет и девет. Преди редовно си правеше контролни изследвания. Сега му напомням от време на време, но той все отлага — после добави, като се стараеше да изглежда по-безгрижна: — Може би просто му е трудно да възприеме, че става на шестдесет.

Кътър протегна крака напред и изръмжа:

— Мисля, че и аз изпитвам същото.

Устните й потрепнаха насмешливо:

— На четиридесет ли? Та четиридесет е нищо!

— Лесно ти е да го кажеш. Ти няма да ги стигнеш скоро.

— Но я се погледни! Изглеждаш чудесно! — той сви небрежно рамене. — Още ли ти липсва манекенството?

— В никакъв случай — беше се оттеглил официално две години преди това, с изтичането на последния му договор. — Взех каквото ми трябваше оттам. От самото начало за мен това беше един трамплин. Нищо повече.

— Да не би да ти липсват хвалебствията, вниманието? — той поклати категорично глава. — А бизнесът добре ли върви?

— Аха — малко преди да се оттегли от манекенството, се беше включил в една инвестиционна компания заедно с още трима други. — Партньорите ми имат образованието, опита, техническите познания. Аз имам контактите.

— Имаш чара — поправи го Пам. — Не говориш много, но когато го правиш, имаш какво да кажеш. Не губиш времето на хората. Даваш им някаква увереност.

Той сви рамене.

— Е, понякога се получава — след това престана да се прави на безгрижен, тъй като това бе последното нещо, което чувстваше, когато се сетеше за Джон. — Скоро ще постигнем целта си, Пам! Пакетът ни с акции на „Сейнт Джордж“ нараства — той направи пауза. — Джон още не се досеща, нали?

— Не. Прекалено нагъл е. Трябва да го халосаш с документа за уволнението му от компанията по главата, за да се усети какво става.

— Това е добре — каза Кътър, като се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. Да, наистина изпита задоволство, но също и гняв и отвращение. — Точно така искам да стане. Купуваме малки пакети от различни места. Нашите клиенти използват собствените си имена или тези на фирмите си. Когато накрая се обединим, за да образуваме събирателно лице, Джон ще остане като гръмнат. Здравата ще го изпързаляме! Ще загуби в собствената си игра.

Пам въздъхна с тъжна усмивка:

— Звучи добре!

— А как вървят нещата при теб?

Тя сви устни.

— Наскоро прегледах последните сметки. Моите продажби представляват почти четиридесет процента от продажбите на „Фасетс“. И то, при положение че вече в действителност не се занимавам с изработка на бижута. Освен това държа правата на всичките си дизайни — тя посочи с показалец към гърдите си. — Аз! Не Джон, а аз. Ако напусна неочаквано, Джон ще може да си изяде задника от яд!

Кътър не можа да не се усмихне на израза й. Пам ругаеше рядко. С годините беше поомекнала доста, но все още темата за Джон беше в състояние да я извади от равновесие.

— Често ли го виждаш?

— Колкото е възможно по-малко! — отвърна тя разпалено.

— И колко е това?

— Веднъж или два пъти седмично. И повечето, когато има събрание на съвета.

— Той учтиво ли се държи?

— О, да. Но не рискувам. Винаги гледам да не се виждаме насаме. Той никога не би се държал зле на публично място. Няма да бъде хубаво за репутацията му.

— А той вижда ли често Ариана?

— Колкото е възможно по-малко! — каза тя с още повече жар.

— По свой или по твой избор?

— И двете. Той не обича деца. Няма представа какво да прави с тях. Това ме устройва идеално. Колкото по-малко го вижда тя, толкова по-добре. Не бих искала да взима пример от човек като него — спря се и се замисли върху последните си думи. Когато продължи, в гласа й прозвуча съмнение: — По две причини. Освен всичко друго, когато съм с Джон, аз също не съм много добър пример за подражание. Чувствата ми са грозни. Не бих искала тя да вижда това.

Кътър беше удивен от нейната чувствителност.

— Ти си добра майка.

— Защото искам да й спестя болката ли?

— Защото искаш да е добра.

— Всяка майка го иска.

— Да, но не всяка майка полага грижи за това — той посочи с брадичка към Ариана. — Тя е уравновесена като теб.

— Не, като теб. Аз съм импулсивна.

— Кътър! — извика Ариана.

— Опаа, твърде бързо се разприказва.

Ариана тичаше към тях със съкрушен вид.

— Счупи се! Вече не иска да работи!

Разочарованото й гласче му причини болка. Кътър протегна ръце, сложи Ариана между краката си, прегърна я и взе музикалната кутийка.

— Не е навита — обясни той до ухото на момиченцето. — Това е всичко. Ако искаш отново да заработи, трябва да я навиеш — след това затвори капака, обърна кутийката и показа на Ариана как да върти ключето. Малките пръстчета държаха неговите. Искаше да му помогне. — Малко е трудничко. Може би трябва да помолиш майка си да го направи.

— Мога сама — отговори момиченцето. След това отмести пръстите му и се замъчи с ключето. Успя да го превърти веднъж, после още веднъж. След три превъртания спря.

— Още — подкани я Кътър.

Тя продължи да върти ключето. За Кътър това беше лесна работа, но не и когато трябваше да седи и да наблюдава Ариана как го прави. Хубавото беше, че докато се бореше с ключето, тя беше близо до него. Кътър си помисли, че ако беше негова, наистина само негова, щеше да я заведе навсякъде. Тя беше неговото дете. Той бе помогнал за създаването й. С всеки изминал ден Ариана все повече заприличваше на голям човек и постоянно му поднасяше изненади. Само да можеше да я вижда по-често!

Като че ли част от тези чувства се бяха изписали по лицето му, защото когато отново погледна към Пам, тя изглеждаше замислена. Веднага щом Ариана се отдалечи, тя каза:

— Толкова си добър с нея!

— Двама от партньорите ми имат деца и съм натрупал солиден опит.

Пам поклати глава.

— Правиш го съвсем естествено — каза тя и посочи към гърдите си. — То идва оттук.

— Така и би трябвало да бъде. Аз я обичам — той отново се облегна назад, но вече не изглеждаше толкова отпуснат като преди. — Понякога ми се иска да крещя. Всичко в бизнеса се развива според плановете ми. Имам доста пари, уважавана фирма, коректни партньори и съм на път да отмъстя на Джон за всичко, което е сторил — въздъхна. — И когато свърша с това, какво? Пак няма да имам нито теб, нито Ариана.

Пам не каза нищо, но и той не очакваше отговор. Беше проиграл шанса си. Можеше да се ожени за нея, когато го бе помолила, и да захвърли цялата работа с Джон. Само че тогава беше изпълнен с гордост. Бе искал нещата да се развиват според неговите планове. Сега, когато наблюдаваше как Ариана си играе, той усети безсмислието на тази гордост. Изпита същия онзи лек страх, който му досаждаше от време на време, че беше минало твърде много време, бяха се случили твърде много неща с него и Пам, за да могат да бъдат заедно по начина, за който беше мечтал.

— Понякога — каза тихо той — ми се струва, че животът ми представлява безкрайна река от копнеж — очите му уловиха погледа на Пам. — Повечето от този копнеж е свързан с теб — Кътър протегна ръка по облегалката на пейката и пръстите му докоснаха тила на Пам. — Откакто ти се появи в живота ми, нищо вече не е същото. Обичам те, Пам.

Тя затвори очи за момент и отпусна лекичко глава назад, сякаш за да задържи пръстите му върху кожата си. Веднага след това очите й се отвориха и тя отправи зорък майчински поглед към Ариана.

— Каква ирония, а?

— Кое?

— Това, което казваше преди за успеха ти в бизнеса. Същото важи и за мен. В професионално отношение нещата вървят страхотно. Имам своя екип от майстори. Правя модели, когато си искам, и получавам признанието, без да има нужда да прекарвам часове в магазина или да гледам физиономията на Джон. Когато се появи проблем, хората от фирмата гледат в очите мен, а не него. Това е идеално. Имам време за Брендън, за Ариана, за майка ми… — пое си дълбоко въздух. — И за теб.

— Бих искал сега наистина да имаше време за мен — каза той много тихо. Тя издаде приглушен стон. — Толкова ми се иска да те прегърна!

— Недей, Кътър.

— И да те целуна. Да те докосна.

Тя си пое треперливо дъх и прошепна:

— Спри!

Но той само понижи глас:

— Ако бяхме сами, нямаше да спра. Щях да продължа, докато и двамата станем неспособни да се контролираме.

— Да не би да те притеснява това, че ставаш на четиридесет? — попита Пам.

— Ще бъда винаги готов за теб до деня, в който умра.

— Шшт!

— Няма да чуе — прошепна Кътър.

— Но аз чувам! — прошепна в отговор Пам. — И това не е хубаво. Не бива да говориш такива неща. Не бива дори да си ги помисляш!

Той се изкикоти гърлено. Тъкмо в този момент покрай тях минаха две девойчета. Когато се усмихнаха, в устите им проблеснаха метални скоби.

— Много е сладка! — обади се едното.

— На колко е години? — попита другото Кътър.

— На четири — отвърна той и след това прибави като горд баща: — Днес ги навършва.

— Днес има рожден ден? — попита първото и усмивката му стана още по-широка.

— Ай! — възкликна второто и се обърна към Ариана: — Честит рожден ден, бонбонче!

Ариана обаче беше твърде погълната от музикалната си кутийка и вдигна поглед едва когато девойчетата бяха отминали. Те й помахаха, засмяха се една на друга, свиха по мостчето и се изгубиха в тълпата.

Ариана изтича към пейката, постави кутийката на нея, затвори капака, отвори го, затвори го за по-дълго време и отново го отвори. След като се увери, че музиката продължаваше да звучи, тя се усмихна мило на Кътър и на бузите й цъфнаха две трапчинки.

Сърцето му се преобърна.

— Искаш ли да дойдеш с нас на лебедовите лодки? — попита Пам.

Беше му необходима цяла минута, докато възвърне достатъчно самообладанието си, за да каже:

— Само ако държа рожденичката в скута си. Става ли така? — попита той Ариана.

Тя кимна.

— Мога ли да си държа подаръка?

— Да, ти ще си държиш подаръка, а аз ще държа теб.

— А кой ще държи мама?

Кътър я взе на ръце и се изправи.

— Какво ще кажеш просто да бъдем близо до нея? — след това нагласи Ариана на едната си страна и когато Пам се изравни с тях, той прехвърли през рамото й свободната си ръка.

Не го беше грижа дали някой щеше да ги види, дали злите езици нямаше да се разприказват и дори дали слуховете нямаше да стигнат до ушите на Брендън. Ако хората ги помислеха за мъж и жена, които се разхождаха с красивото си дете, те нямаше да бъдат далеч от истината.

Все пак му се искаше това да беше цялата истина, а не далечна мечта. Цял живот беше чакал Пам, а сега чакаше и Ариана. Само че това чакане означаваше да пропусне някои изключителни моменти, които си отиваха безвъзвратно. Най-лошото беше, че не знаеше кога щеше да свърши всичко това. Докато Пам бе омъжена за Брендън, Кътър щеше да си остане външен човек. Макар и да намираше огромно удоволствие в откраднатите моменти, те все пак си оставаха откраднати.

 

 

Загрижеността на Пам нарастваше с всяка изминала седмица. Брендън изглеждаше блед, не се хранеше добре и ставаше раздразнителен всеки път, когато тя споменаваше за лекар. Проблемът излезе наяве един четвъртък сутринта, когато Брендън припадна в банката. По това време Пам беше във „Фасетс“ и оглеждаше няколкото току-що пристигнали от Мейн турмалини. Когато й се обадиха, тя се втурна към болницата, изпълнена с лоши предчувствия.

Брендън вече беше дошъл в съзнание и увери Пам, че се чувства чудесно, но тя не му повярва дори за секунда. Почувства облекчение, когато докторът нареди да се направят пълни изследвания. След първата партида направиха още. Някои бяха преповторени.

Резултатите не бяха добри. Брендън имаше тумори в мозъка и в двата си бели дроба. Пам беше потресена.

— Не може да бъде! Той не е боледувал, просто се чувстваше отпаднал!

Докторът я беше повикал на дискретен разговор в кабинета си.

— Това е коварна болест, госпожо Макграт.

Беше чувала такива истории, но никога не бе предполагала, че те могат да се случат на хората, които познаваше и обичаше, а камо ли на собствения й съпруг.

— Но как така без главоболие? Без кашлица? Може би изследванията грешат?

— Направихме сканиране на костите и мозъка, също и снимки с магнитен резонанс. Резултатите съвпадат — докторът изглеждаше разтревожен, почти раздразнен. — Иска ми се съпругът ви да беше дошъл по-рано. Предупреждавах го, че това може да му се случи. Известно време той ме посещаваше на всеки шест месеца, но от две години насам не си е правил пълни изследвания. Като се има предвид предишното му здравословно състояние, това беше доста неразумно.

— Предишното ли?

— Меланомата.

Нещо в стомаха й се сви.

— Каква меланома?

— Тази, която премахнахме преди време — докторът я погледна някак странно. — Вие знаехте за това, нали?

— Не — отвърна тя със слаб глас.

— Трябва да ви е казал.

— Не. Кога е било това?

Докторът побутна очилата на носа си, порови из папката на Брендън и намери един документ.

— Брендън дойде при мен за пръв път през пролетта на седемдесет и шеста с израстък на рамото. Премахнах го. Беше злокачествен.

— Злокачествен? — прошепна невярващо Пам.

— По онова време изпитвахме смесени чувства към лечението на този вид меланома. Много от колегите ми смятаха, че само хирургическата намеса дава добър резултат. Аз взех консервативното решение и след отстраняването проведохме и лечение с химиотерапия.

— Химиотерапия — повтори като ехо Пам. Все още не можеше да повярва.

Докторът постави очилата си на бюрото и я погледна неловко.

— Ако трябва да бъда искрен, госпожо Макграт, бях доста изненадан, когато Брендън ми каза, че имате дете. Когато му препоръчах химиотерапията, го попитах дали не възнамерява да има повече деца. Обикновено след такова лечение пациентите стават стерилни.

Той продължи да говори за това, че Брендън бил случай, достоен да се опише в учебниците, че било забележително, дето Брендън не боледувал дванадесет години, и че само ако си правел редовно изследванията, нещата сега щели да бъдат много по-оптимистични.

Поразена, Пам го слушаше вяло. Веднага щом стана възможно, тя се измъкна и отиде да види Брендън. Когато се промъкна тихичко в стаята, той спеше. Пам притегли един стол до леглото му и го зачака да се събуди.

Той й се усмихна уморено, след това усмивката му си отиде толкова бързо, колкото беше дошла. После попита сериозно Пам дали беше говорила с доктора. Тя кимна. За момент той не каза нищо, само я гледаше. После взе ръката й и я стисна здраво.

— Трябваше да ти кажа, Пам — очите и гласът му бяха уморени. — Знам това. Трябваше да ти го кажа, преди да се оженим. Ти беше млада. Имаше правото да решиш сама дали искаш да бъдеш обременена с някой, който вероятно ще се разболее. Страхувах се да не би да ми откажеш. Премълчах от чист егоизъм. Ти означаваше толкова много за мен! Мислех си, че ако трябва да умра преждевременно, имам право на малко хубави моменти с теб. И наистина беше хубаво, Пам. Ти беше чудесна…

— Говориш така, сякаш всичко е свършено! — Пам не можеше да приеме това. Той бе твърде добър, за да умре толкова млад. Да, тя винаги го беше смятала за млад. Той беше просто един петдесет и девет годишен младеж, поне преди ракът да му отнеме жизнеността.

— Нещата не изглеждат никак добре.

— Това е, защото лечението още не е започнало. Предишния път ти е повлияло добре, защо сега да не ти подейства?

Той примигна с мек укор:

— Миналия път беше просто като предпазна мярка. Този път е наистина. Трябва много да се боря.

— Значи ще се борим заедно!

Той я стисна леко за ръката.

— Ти си жена с дух. Това е едно от нещата, които обичам в теб.

Гледаше я и в погледа му личеше, че знае много повече неща от нея.

— Страшно трудно ще бъде, Пам. Лечението не е много приятно.

— Правил си го преди, значи ще го направиш пак!

— Сега съм с дванадесет години по-стар.

— И имаш много повече причини да живееш! Преди заради момчетата. Сега може да са пораснали, но все още имат нужда от теб. Ариана и аз — също.

Пам говореше по инстинкт, казваше неща, които идваха направо от сърцето й. Обаче, когато спомена Ариана, по лицето й сигурно се беше изписала част от вината, която изпитваше, защото Брендън се усмихна тъжно.

— Кътър е, нали?

Тя не отговори. Не знаеше колко да каже, дали изобщо да казва нещо и дали Брендън щеше да се бори с болестта си повече, ако не знаеше истината.

Той поднесе ръката й към устните си, целуна я леко и я положи върху гърдите си.

— Вече ми е време — рече меко Брендън.

— Недей, Брен, не говори така! Няма да ми умреш в ръцете днес, утре или другата седмица. Докторът каза, че даже и без лечението можеш да живееш с години.

— Докторът не знае. Никой от тях не знае. При тази болест няма нищо установено. С всеки е различно. Мога и да живея с години, но въпросът е какви ще бъдат тези години. Може съвсем скоро да се влоши.

Изглеждаше напълно спокоен. Пам почувства как я обзема паника.

— Как можеш да приемаш спокойно това?

— Имах на разположение години, за да го обмисля и да се примиря.

— Трябваше да споделиш тревогите си!

— Не можех.

— Трябваше да отидеш по-рано на лекар!

— Бях уморен от изследвания. Уморяваше ме дори мисълта за тях. По едно време — скоро след като Ариана се роди — взех твърдото решение да се радвам на нея и теб, без да си мисля за болестта. Вече се бях примирил, че един ден тя отново ще се върне.

— Но когато си започнал да се чувстваш отпаднал…

— Не исках да знам. Или бях болен, или не бях. Знаех, че ако болестта се повтори, шансовете ми няма да са добри. Затова реших да не й обръщам внимание и да продължа да живея. И не съжалявам. Ако времето можеше да се върне назад, пак щях да взема същото решение. Ти ми донесе толкова много щастие! — той се поколеба за момент. — Двете ми донесохте толкова много щастие.

Пам отново видя в очите му онова нещо, съзнанието, че Ариана не беше от него. Този път обаче не можа да остави нещата така.

— Мразиш ли ме? — прошепна тя.

— Да те мразя? Та аз те обичам!

— Но аз… тя…

— От самото начало се досетих, че има някой друг. Тогава ти не ме обичаше.

— Сега те обичам.

— Знам. Ти ми беше много добра съпруга.

На Пам й се доплака.

— Но аз те предадох!

— Ти ми даде осем чудесни години и прекрасна дъщеря. Никога не съм имал дъщеричка.

— Но тя не е…

— Моя ли? Биологично — да, но е това се изчерпва всичко. Обичам я като своя собствена. И тя ме обича като свой собствен баща. Нима това е по-различно от положението при хората, които си осиновяват деца?

Пам заплака. Искаше й се той да се разсърди, да се развика и да започне да я обижда. Тя си заслужаваше всичко това, задето го беше предала по този начин.

— Как можеш да бъдеш толкова великодушен?

— А ти? — парира думите й той и за пръв път изглеждаше разстроен. — Аз не можех да имам деца. Знаех го още преди да се оженя за теб. Ти беше млада, искаше да имаш деца. Никога не използваше противозачатъчни. Мислеше си, че можеш да заченеш, а аз през цялото време знаех, че това не може да се случи. И все пак не ти казах истината. Даже и когато усетих, че започна да ме обичаш, не ти казах — той се загледа втренчено в чаршафите си. — Е, да, може да се каже, че се страхувах да не ме напуснеш, но това не беше главната ми тревога. Най-вече се боях да не ме помислиш за по-малко мъж, ако разбереше — Брендън не смееше да вдигне поглед. — Суета, гордост, мъжки егоизъм, каквото и да е, но все пак не ти казах истината.

След това събра сили и я погледна право в очите.

— Бях очарован, когато ти забременя, наистина очарован! Е, да, знаех, че не съм истинският баща на детето, но го знаех само аз. Химиотерапията може и да причинява стерилитет, но съществуват и някои редки изключения.

За момент очите на Пам се разшириха учудено, но той побърза да продължи:

— Само че аз не бях едно от тях. Когато реших да ти предложа брак, си направих изследвания. Резултатите бяха категорични.

Той си пое дълбоко въздух, който изсвистя шумно в дробовете му и напомни на Пам за болестта.

— Не бива да говориш толкова много. Трябва да почиваш.

Но след като веднъж беше започнал, Брендън не можеше да се спре:

— Виждаш ли? Ти си загрижена за мен. Именно това се опитвам да ти кажа. Как мога да ти се сърдя, след като си толкова загрижена за мен и ми даваш толкова много?

— Аз сгреших!

— Аз също, така че сме квит. Но в цялата работа има нещо друго, Пам. Когато разбрах, че си бременна, изпитах истинско облекчение. Ти беше развълнувана от самото начало и явно нямаше никакво намерение да ме напускаш, за да заживееш с бащата на детето. Така че аз се вълнувах, защото ти беше развълнувана, а и заради самия мен, защото те обичам и обичам децата. Сметнах, че щом ти ми даваш шанса отново да стана баща, няма защо да ти го хвърлям обратно в лицето. А и как можех да го направя, след като бях постъпил толкова нечестно с теб в едно тъй важно отношение? Не ти бях казал, че може и да не доживея да те видя в средна възраст. Все пак знаех, че ако умра, ще те оставя добре осигурена — и това беше нещо — силите му явно вече го напускаха и той притихна. След малко повдигна ръката й и я потупа в гърдите си. След още няколко минути промълви: — Сега квит ли сме?

Пам просто не можеше да отговори, не можеше да прецени вината. Беше твърде поразена от всичко, научено през този ден.

— Ще се преборим с това, Брендън! Ще направим всичко, което препоръчва докторът. Той ще докара пълен екип лекари, ще назначат лечението и ние ще го спазваме.

Брендън остана мълчалив, със затворени очи. След това долетя страшно изтънелият му глас:

— Когато си отида, ти ще можеш да бъдеш с него.

— Не говори така! Даже и не си го помисляй! Искам да бъда с теб!

В този момент наистина беше така. Мисълта да желае смъртта на Брендън, за да може да бъде с Кътър, й се струваше ужасна.

Брендън помълча за момент и отвори очи.

— Кътър ли е?

Тя поднесе ръката му към устните си, целуна я и кимна мълчаливо. Това, изглежда, го задоволи и той затвори очи. След малко въздъхна:

— Ех, Пам, какъв тежък път ни предстои! Много ме е яд, че и ти трябва да го преминеш с мен!

— Винаги ще бъда до теб, Брен!

Пам удържа на думата си. Точно както години преди това се беше заклела да бъде добра съпруга на Брендън, така сега реши да направи времето, което му оставаше — колкото и малко да беше то, — възможно най-щастливо. Това означаваше да прекарва с него време, в което двамата да вършат любимите му неща, и с Ариана, тримата заедно, като семейство. Също означаваше Пам да планира уикенди със синовете му и техните семейства, както и вечери с приятелите на Брендън. Опитваше се да се вмести между лечебните процедури и няколкото часа, които той все още се опитваше да прекара в банката. Работата й се ограничаваше в рамките на времето, когато той си почиваше, а това ставаше все по-често и продължаваше все по-дълго, тъй като лечението изсмукваше силите му.

Доставяше й истинско удоволствие да се посвещава на Брендън. Наистина го обичаше и се тревожеше за него. Радваше се да му доставя радост с дребни неща и да го кара да се усмихва.

Също така намираше удовлетворение в Ариана и работата си. Въпреки че беше намалила до минимум работните си часове, името й ставаше все по-известно. Когато се откри „Фасетс“ в Лондон, тя отиде на тържеството. Приеха я много по-добре, отколкото изобщо бе смяла да си мечтае, а почитателите й бяха доста повече, отколкото можеше да предположи от досегашната си работа с британските клиенти.

Джон се ядосваше и това донесе още по-голямо удоволствие на Пам. Брат й не беше свикнал да бъде пренебрегван и въпреки че британските клиенти имаха твърде добри обноски, за да направят това явно, той беше достатъчно чувствителен към коварствата на властта и го забелязваше. Докато течеше приемът, Джон се премести по-близо до Пам, но ако мислеше да я заблуди, че той привлича тълпата, жестоко се лъжеше. Пам беше в стихията си, чувстваше се уверена и остроумна. Знаеше много добре кой привлича вниманието и в продължение на няколко часа му се наслаждаваше.

Тя се завърна въодушевена в Бостън, където се опита да запази разсъдъка и поне малко от чувството си за хумор, докато състоянието на Брендън се колебаеше.