Барбара Делински
Горчив триумф (23)

Двадесет и трета глава

Бостън, 1979 г.

Пам прекара цялата седмица в опити да осмисли думите на Джон. Накрая капитулира и отиде да се види с Боб Гросмън. Той бе станал неин приятел през годините, пък и все още беше главният лекуващ лекар на майка й. Пам никога не му плащаше за времето, което му отнемаше. Затова, след възможно най-краткото предисловие, тя стигна до целта на посещението си:

— Джон каза, че той и майка са имали интимна връзка. Вярно ли е?

Изражението на Боб показваше, че не беше очаквал такава бомба. Пам подозираше, че може би щеше да направи хаплива забележка за прямотата й — той имаше този навик — ако тя не изглеждаше толкова сериозна. С тих и пророчески глас Боб отвърна на въпроса с въпрос:

— А ти мислиш ли, че е имало такова нещо?

Тя се поколеба за миг. Понякога казването нещо на глас го правеше истинско. Но все пак нали затова беше дошла?

— Като се имат предвид някои факти, не изглежда съвсем невероятно.

— Като например?

— Като например тяхната близост. Като например собственическото отношение на Джон. Като например как излизаше понякога от стаята й. Никога не съм разбирала какво намира в него. Мразех тяхната близост. Въпреки това никога не й бях придавала сексуално значение. След това, когато Джон онзи ден си отвори устата, ми се искаше да вярвам, че лъже — и все още го искаше. — Но всичко съвпада. Ако татко ги е сварил в леглото, сигурно е бил достатъчно вбесен, за да изхвърчи от къщи. Мама се е изплашила да не го изгуби и е скочила след него в колата, а той навярно е карал като луд — но имаше още един аргумент, най-силния. — Ако това е истина, то обяснява защо тя се отдръпна в себе си след катастрофата. А пък аз си мислех, че е нещо, свързано с мен.

— В някои отношения, да — каза меко Боб. — Чувството й за вина се е усилвало всеки път, когато е погледнела към теб. Ти си й напомняла за Юджийн и за това, което е могло да стане, ако катастрофата не се бе случила.

Не беше потвърдил директно, но все пак и не го беше отрекъл. Пам почувства как в нея отново се надигна гневът, който се беше опитвала да потисне цяла седмица.

— Но защо е трябвало да спи с него? Ако толкова много е искала мъж, можела е да отиде в Мейн. Татко винаги беше там. Къщата ни беше голяма, хубава и удобна, с прислужница. Не е като да отиде пеш до някоя селска колиба на края на света и да се бъхти по цял ден.

Боб се усмихна мило.

— Хората виждат нещата по различен начин. Ти си обичала Тимини Коув, откакто се помниш. Патриша никога не е чувствала същото.

— Но тя обичаше баща ми! Поне така казваше.

— Обичала го е. И все още го обича. Това е едно от нещата, върху които работим с нея.

Пам не беше сигурна, че го разбра.

— Работите?

Боб се обърна и се намести по-удобно с лице към нея.

— След катастрофата Патриша е поставила баща ти на пиедестал. Идеализирала го е във всяко отношение. По този начин тя става изкупителната жертва. Поела е върху себе си вината за всички проблеми, които са съществували в брака им. Започнала е да се счита за някакъв злодей.

— Наистина е била такава! Тя го е мамила!

— Имала е причини за това. Не е било от злоба и не го е правила с много мъже. Джон е бил единственият. Майка ти е била крехка и той се е възползвал от това. А колкото до Юджийн, той е изисквал от една жена да бъде силна. След като не е намерил това в Патриша, започнал е да я пренебрегва.

Пам веднага се притече в защита на баща си:

— Той й е бил верен!

— Сексуално — може би. Но в духовно отношение я е пренебрегвал.

— Бил е напълно отдаден на мен.

— Защото ти си силна по природа. Той е можел да приема спадовете, когато е имало много възходи. Само че при майка ти спадовете са преобладавали. Той й го е казал, а това я е накарало да се чувства несигурна. Получил се е омагьосан кръг — Боб се облегна с лакът на гърба на канапето и сплете пръсти. — Това, което искам и отдавна се опитвам да направя, е да й помогна да види нещата в истинската им светлина. Не казвам, че е била светица, нито пък, че татко ти е бил грешник. Опитвам се да възстановя равновесието в съзнанието на Патриша. Тя трябва да се приеме такава, каквато е. Трябва да се научи да обича паметта му и да продължи да живее, а него самия да остави на мира.

— Дали ще успее?

— Да продължи да живее ли? Сигурно. Но все още е далече от това. Тази болница олицетворява за нея сигурността. Патриша не се чувства способна да оцелее извън нея.

— Може би наистина не е — каза Пам и отново почувства гняв.

Боб остана мълчалив, сигурен знак, че я чакаше да продължи. Но Пам беше натрупала в себе си твърде много недоволство, чувстваше се удобно с него и тъкмо сега не й се говореше.

— Объркала е всичко с тази си връзка с Джон! Не стига, че е мамила мъжа си, но и го е правила със заварения си син, който на всичкото отгоре е и страшно противен тип!

— По твое мнение — повдигна показалец Боб.

— Мислиш, че не е ли?

— Не го познавам достатъчно добре, за да кажа. Той рядко идва тук.

Пам изсумтя:

— Рядко ли?

— Почти никога.

— Кога е идвал за последен път? Три или може би преди четири години?

— Две, но това няма значение. Патриша и без това не иска да го вижда.

Пам се усмихна широко.

— Изобщо ли?

Боб поклати глава.

— Това е добре за нея.

— Не съвсем — каза Боб. — Тя го избягва, но все някога ще й се наложи да се сблъска с него. Сега не иска да говори за него. Не иска дори да мисли за него.

Пам намираше това за справедливо. Не че Джон щеше да се разтревожи особено. Патриша не представляваше нищо за него. Не можеше да помогне на кариерата му.

— Той казва, че ако всичко излезе наяве, това ще я съсипе. А ти как мислиш?

— Не и тук. Тук изобщо няма да стигне до нея. Но някой ден, когато си отиде, може би ще я нарани — той помисли за момент. — Да я съсипе ли? Зависи колко силна ще е станала дотогава.

— Как ще се чувства, ако разбере, че аз знам?

— Неудобно. Виновна и неадекватна.

— Тогава няма да й казвам нищо.

Той повдигна едната си вежда.

— Зависи какво искаш да кажеш. Ако си достатъчно сърдита — а ти си, — за да й се развикаш за това колко е сбъркала и колко подло е предала баща ти, тогава не бива да казваш нищо. Тя вече знае тези неща. Ако ги чуе от теб, това отново ще отвори раните й — направи пауза. — А колко си сърдита?

— Сега ли? Не толкова, колкото когато влязох тук — Боб се усмихна широко. — Но в началото, когато разбрах, страшно се ядосах. Това чувство идва и си отива. Понякога е гняв, понякога разочарование, а понякога чисто отвращение. Искам да кажа, че стомахът ми направо се обръща, когато си помисля за него, не, за тях. Толкова е гадно!

— Но не забравяй, че не е било кръвосмешение. Били са двама привлекателни млади хора на приблизително еднаква възраст, всеки самотен по свой начин.

— Ако с това се опитваш да ме накараш да й простя, няма да успееш.

— Не те моля за това. Моля те само да се опиташ да разбереш как се е чувствала Патриша. Забъркала се е в нещо, което й е обещавало облекчение, а когато го е получила, се е връщала за още. Била е зависима от Джон в духовно отношение много преди физическата им връзка. В един момент физическото и духовното са се оказали свързани. Имала е нужда от едното заради другото. Нещо като комплектна сделка.

Пам надуши нещо познато в тактиката.

— Напълно в стила на Джон. Той дава с едната ръка и взема с другата.

— Ето че най-сетне схвана положението.

— Но не е било необходимо да спи с него!

— Може би е нямало да го направи, ако е мислила трезво. Сега вече наистина мисли така. Но има нужда от опрощение — той си пое дълбоко дъх. — И така. В отговор на въпроса ти дали да й кажеш това, което знаеш, ти отвръщам, че ако не можеш да намериш сили да й простиш, това много ще й попречи да прости на себе си.

Пам го погледна тъжно.

— Това звучи хубаво, благородно и още сума неща.

Боб се усмихна широко.

— Ти си хубава, благородна и още сума неща. Знам, че можеш да го направиш.

Отне й известно време. Първия път, когато Пам видя Патриша, след като научи всичко това, се почувства странно. Беше й донесла кафе и сладки кифлички — леките бухнали кифлички с канела и глазура, които Патриша обичаше, току-що донесени от хлебарницата — и двете седнаха да ядат заедно. Външно нищо не се бе променило. Вътрешно обаче висеше въпросът. Пам поглеждаше към Патриша между глътките кафе и се опитваше да си я представи в леглото с Джон.

„Двама привлекателни млади хора на приблизително еднаква възраст, всеки самотен по свой начин.“

Думите на Боб ехтяха в съзнанието й. Пам ги рецитираше като мълчалива молитва и ги запази в себе си много след като си беше отишла.

Следващия път, когато дойде на свиждане, донесе на Патриша плетен шал от „Бонуит“. Той беше изпъстрен с розови и зелени оттенъци и изглеждаше нежен като самата Патриша. Пам донесе розов лак за нокти в тон с шала и лакира ноктите на майка си. Когато привърши и се отдръпна назад да огледа работата си, Патриша започна да й хвърля бързи плахи погледи. В един миг Пам видя хубавата жена, която толкова страдаше вътрешно.

На третото си посещение Пам донесе малък касетофон и запис на „Лешникотрошачката“ на Чайковски. Някога Патриша я беше водила често на балет. Музиката върна скъпи спомени за едно по-щастливо и простичко време.

Патриша сигурно бе почувствала същото, защото когато музиката свърши и изминаха няколко минути в мълчание, попита тихо, но с доста голямо любопитство:

— Щастлива ли си?

— Щастлива? От живота си ли?

Патриша кимна. Пам обмисли внимателно отговора си.

— Имах късмет. Обичам да създавам бижута. Това ми носи голямо удовлетворение.

— Но щастлива ли си?

За пръв път Патриша настояваше. Пам искаше да вярва, че това е добър знак. Също така й се искаше да отговори честно и се надяваше, че тъкмо това трябва да направи.

— И да, и не. Някои неща вървят страхотно, други — не.

— Обичаш ли Кътър?

Въпросът изненада Пам. Патриша никога не бе реагирала при споменаването на Кътър, въпреки че Пам често говореше за него. Явно обаче я беше слушала.

— Винаги съм обичала Кътър.

Патриша помисли за това, без да издава чувствата си.

— Това зряла любов ли е?

— Да.

— Защо тогава не си с него?

Този път Пам се забави с отговора. Изпита гняв към Патриша, задето питаше, задето през последните години не се беше интересувала, за да знае. След това потисна гнева си, пое си въздух и бавно го издиша.

— Джон не би го позволил — отвърна тя.

Лицето на Патриша остана безизразно, но гласът й прозвуча по-слабо:

— Това не би трябвало да зависи от Джон.

— Защо не му го кажеш? — избухна Пам и веднага съжали за това. Очите на Патриша се наляха със сълзи.

— Не мога — прошепна тя. Продължаваше да гледа към Пам и очите й плуваха в сълзи, които не се изливаха.

В този момент дъщеря й видя всичко — безпомощността, отчаянието, мъката. И ако внезапното им проявяване я порази, още по-поразяваща беше силата им. През последните години Патриша се бе проявявала като пасивна личност, понякога дори изглеждаше безучастна. Пам знаеше, че тя все още имаше чувства — Боб й го беше казал, — но никога не видя никакво доказателство за съществуването им. Потискани с години, сега те бяха излезли на повърхността при възможно най-невинната провокация.

При вида на тази болка Пам почувства нов прилив на гняв.

— Не е честно! Не е честно ти да се наказваш така, докато той си живее чудесно! — по този начин, без напълно да го казва, Пам правеше косвено признание, че знае за някогашната им връзка.

Патриша заклати истерично глава:

— Аз заслужавам това наказание!

— Но кога ще свърши, кога ще ти бъде достатъчно?

— Когато умра.

— Не. Ти заслужаваш повече! Татко би искал нещо повече за теб.

— Той ме мразеше.

— Той те обичаше!

— Аз го предадох.

Пам се опита да си спомни нещата, които й беше казал Боб.

— Предала си го, когато си се чувствала слаба и нещастна, но си била подтикната! Не си го направила сама. Ако Джон не те беше примамил, това нямаше да се случи.

Патриша сведе поглед към скута си, където ръцете й лежаха безжизнено. Тя ги гледа дълго време, макар и Пам да се съмняваше, че вижда много. По бузите й се търкаляха сълзи.

— И ти ме мразиш — прошепна накрая Патриша.

— Обичам те!

— Мразиш ме.

— Ако те мразех, щях ли да идвам да те виждам?

— Чувстваш го като свое задължение.

— Аз го искам!

— Но аз нямам какво да ти предложа.

— Ти си ми майка, дала си ми живот. Това не е ли достатъчно?

— Трябваше да ти дам повече.

— Но онези неща са минало! Не можеш да го върнеш назад. Можеш само да продължаваш напред.

— Не мога! — изхлипа Патриша.

Пам се почувства напълно безпомощна. Не знаеше какво да каже или направи. Явно досега не се беше движила в правилната посока. Подтикната от внезапен импулс, тя взе ръката на Патриша и я притисна към бузата си.

— Някой ден — каза тя, като се поспря, за да преглътне буцата в гърлото си, — някой ден ще можеш. Някой ден ще напуснеш това място и ще си дойдеш у дома, където ти е мястото. Ще видиш!

Патриша отново заклати глава като навита пружина. После, сякаш в мозъка й се беше прекъснала някаква електрическа верига, тя се отпусна назад в стола си и млъкна. Пам подържа ръката й още известно време, след което я целуна, постави я обратно в скута й и се изправи.

— Ще дойда пак след няколко дни — каза тихо тя.

Когато стигна до вратата, погледна назад. Порази я видът на крехката, прикована на инвалидна количка жена. От безжизнените нозе, сведената глава и празния поглед се излъчваше мъката на човек, който живее под товара на едно самоналожено наказание.

В този момент Пам започна да разбира колко дълбоко страдаше майка й и в душата й пусна корен опрощението. Всичкият гняв, отправян досега към Патриша, се насочи директно към Джон.

 

 

Седмица по-късно Пам отлетя за Ню Йорк. Официално отиваше там, за да се срещне с един клиент, който искаше да направи поръчка за няколко образци на бижута. Неофициално — и тайно — щеше да се срещне с Кътър. Той разполагаше с една-единствена нощ в Манхатън между десетте дни в Тексас и седмицата в Париж. Макар и Пам да предпочиташе някой не толкова напрегнат момент, това, което искаше да обсъдят, не търпеше отлагане.

Клиентът беше отседнал в хотел „Лауъл“. Кътър беше определил среща в чайния салон в четири часа и Пам бе приела този каприз с удоволствие. Това беше ироничният Кътър, Кътър-миньорът.

Тя приключи рано със срещата си и влезе в чайната доста преди него. Настани се върху едно канапе във френски стил и зачака пристигането му с нарастващо вълнение. Но даже и при това положение не можа да не затаи дъх, когато той се появи. Кътър носеше черна копринена риза, широки сиви панталони, свободно туидено сако и вносни мокасини без чорапи. Безупречно подстриганата му коса беше чувствено разбъркана. Леко небръснатото му лице имаше лек загар. Вървеше с нехайна походка и очите му проблясваха. Изглеждаше страхотно.

— Здравей, скъпа — прошепна той, настани се на канапето с котешка грациозност и я целуна по врата.

— Здрасти — прошепна тя в отговор и погали тънките му устни с върховете на пръстите си. — Да не би да си репетирал това влизане?

— Какво влизане? — попита той, като в същото време я поглъщаше с очи.

— Това, което ти току-що направи.

— Просто минах през вратата — каза той и вирна брадичка.

— Но красиво.

Пам въздъхна пресекливо и поднесе устните си за целувка. Когато целувката свърши, дишането й беше още по-учестено.

— Липсваше ми — прошепна тя.

— И ти на мен — прошепна в отговор Кътър. Беше преметнал ръка през врата й и я галеше с палец по бузата. — Само като те видя, ми става хубаво на душата.

— Лъжеш! Цяла седмица си гледал разни страхотни модели.

— Шестфутови амазонки. Аз обичам миньоните, жените, които мога да гледам от горе на долу.

— Каква антифеминистка забележка!

— Аз съм си поначало против еманципацията. Противно на тенденцията. Вярвам в разликите между нас — погледът му се насочи към гърдите й и едновременно с това той плъзна длан по хълбока й. След това приближи устни до нейните и попита: — Искаш ли да се променя?

— За нищо на света!

— Да поръчам ли чай?

— Само ако ти се пие.

— А на теб?

Тя се наведе напред с един сантиметър, достатъчно, за да слее устните си с неговите в страстна целувка. Когато свърши, Кътър изглеждаше много по-видимо разтърсен от нея. Гласът му прозвуча тихо:

— Да отидем някъде, Пам.

— У дома или у вас?

— У вас е по-хубаво, но сме по-близо до дома.

— Тогава у вас. Имам чувството, че цяла вечност съм чакала да те видя.

В действителност едва ли имаше и месец, но докато вървяха към апартамента на Кътър, тя изпитваше страхотно нетърпение. Кътър я водеше, като я държеше за ръка и постепенно усилваше походката си. Пам полувървеше, полуподтичваше. Когато от време на време светофарите ги принуждаваха да спрат, тя се притискаше плътно към него.

Щом влязоха в сградата, Кътър я набута бързо в асансьора. Вратата още не се беше затворила, когато той я притисна с тяло до гладката стена и започна да се движи. Не спря, докато не стигнаха апартамента му. Там се съблякоха и правиха любов.

Накрая Пам изстена високо, докато лежеше по гръб до Кътър:

— Трябваше да се досетя, че ще стане именно така! Един поглед към теб и вече не ме бива за нищо.

— Напротив, за много неща те бива — възрази той, но устните му едва се движеха. Беше полузаспал.

— Искам да ме бива за повече неща — каза тя и се привдигна на лакът. — Ожени се за мен, Кътър!

Очите му останаха затворени. Тялото му не се помръдна.

— Ммм.

— Искам да се оженим. Сега!

— Не съм облечен.

Тя го хвана за рамото и го разтърси.

— Кътър, не се шегувам! Искам да се оженим.

— Не мога да говоря за това сега. Ти направо ме изцеди.

— Но аз дойдох именно заради това! Искам да го обсъдим.

— Тогава не трябваше да ми позволяваш първо да се любя с теб.

— Не можах да се сдържа.

Той протегна ръка и притисна Пам към себе си.

— Нека първо те прегърна за малко и после ще поговорим.

И я прегърна. Пам вдигна глава и се загледа в лицето му. Напълно отпуснато, то изглеждаше младо и уязвимо. Не че тридесет години бяха много, но Кътър не бе изглеждал уязвим от дълго време. Беше силен и независим, имаше пари и приятели. Тя беше уязвимата. Неговият свят се беше разширил. Можеше да го загуби страшно лесно.

През нея премина лека тръпка. Ръцете му се стегнаха, но това беше инстинктивно. Равното му дишане подсказваше, че е задрямал. Тя опря буза върху нежния къдрав мъх на гърдите му, вдъхна топлата мъжка миризма на кожата му и се съсредоточи върху блаженството да бъде с него.

Това й подейства успокоително и тя също задряма. Когато се събуди, Кътър се беше облегнал на лакът и я гледаше възхитено.

— Когато спиш, приличаш на ангелче.

— Не спях — възрази тя, протегна се, усети как кожата й се потърка в неговата и се сгуши още по-близо. След това си спомни за целта на посещението си и постави длан върху гърдите му.

Кътър хвана ръката й и я задвижи по вече втвърденото си зърно. Дълбоко от гърлото му се изтръгна нисък стон.

— О, не, само това не! — тя издърпа ръката си и седна. След това отмахна падналите върху лицето й кичури и се намести с кръстосани по турски крака. — Наистина съм решила сериозно онова нещо за жененето!

Очите му бяха приковани в мястото, където се съединяваха бедрата й.

— Кътър?

Той вдигна бързо поглед.

— А?

— Хайде да се оженим.

— Когато му дойде времето, и това ще стане.

— Хайде да го направим сега. Омръзна ми да чакам! — сега вече напълно беше привлякла вниманието му. Той я наблюдаваше изпитателно. — Завърших и печеля добри пари. Ти печелиш още повече. Само не ми казвай, че ще си премина ей така покрай живота ти, защото ти смяташ другояче. Искам да се оженим!

Любопитството му се превърна в учудване:

— Просто така? Като двама души, които са се срещнали миналата година и са се влюбили един в друг? Сякаш не сме искали да се оженим от седемнадесетгодишната ти възраст?

— Просто така.

Учудването му стана още по-силно:

— Но, Пам, нищо не се е променило! Джон все още е тук и все още ни заплашва.

— Ние сме се променили — възрази тя. — Пораснали сме, станали сме по-силни. Писна ми да живея живота си според правилата на Джон!

Кътър прокара ръка през очите си и я остави да лежи там. След това погледна изпод нея към Пам и каза уморено:

— Мисля, че вече сме обсъждали този въпрос.

— На теб ти е писнало не по-малко от мен. Трябва да направим нещо. Хайде да се оженим!

— Не.

— Защо не?

— Защото сега не му е времето.

— И преди си го казвал, но аз мисля, че точно сега му е времето. Джон няма просто да остарее и да си отиде, а ако си мислиш, че скоро ще омекне, жестоко се лъжеш. Той винаги ще ти има зъб, Кътър. По-скоро ще ми пререже гърлото, отколкото да ми позволи да се омъжа за теб.

— Именно затова тази работа трябва да стане, когато му е времето.

— Но аз искам да се омъжа сега!

— Защо?

— Защото те обичам.

— Нищо ново не ми казваш.

Пам усети горчивината в гласа му и сърцето й се сви. Знаеше, че той няма да бъде особено ентусиазиран от тази идея, тъй като и преди го бяха обсъждали. И все пак й се искаше да бе показал поне малко въодушевление.

— Защо именно сега? — продължи Кътър. — И без това няма да можем да прекарваме много време заедно. Ти имаш кариерата си, аз имам своята. И двамата сме страшно заети. Аз рядко се връщам у дома. Няма вечно да бъде така, но сега е, а един брак не бива да се започва по този начин.

— Искам да се оженим! — повтори тя.

Той свали ръка от очите си.

— Кажи ми защо, Пам? Защо е това бързане.

Тя го погледна право в очите и заговори със стиснати зъби. Не й беше никак трудно да го направи, след като образът на Джон витаеше в съзнанието й.

— Защото искам контрол над моите и на майка ми акции. Не желая да чакам още две години, докато стана на двадесет и пет. Искам да ги контролирам сега!

Кътър се надигна на лакът.

— Джон да не би да е направил нещо ново?

— Нищо пряко. И нищо ново — тя си пое дълбоко въздух и му разказа за връзката на Джон с Патриша. — Знаеше ли?

— Откъде можех да зная? Та аз бях в Мейн!

— Значи не е имало слухове?

— Никакви — отвърна той и изсъска гневно: — Боже мой, този човек е бил във всички възможни легла!

— Не и в моето! — каза рязко Пам.

— Но не по липса на желание. Знаеш това, нали?

Да, Пам го знаеше твърде добре, но в момента главната й грижа беше Патриша.

— Нервният срив на майка ми е бил заради Джон. Той е причината тя да не може да мисли, действа или даже говори. Той е причината да не може да се изправи лице в лице с живота. Трябва да бъде спрян, Кътър! Ако успея да получа контрол над нейните и моите акции, ние двете ще имаме много повече гласове от неговите. Този контрол ми е необходим, именно затова искам да се оженим.

Но Кътър поклати глава:

— Ако бракът можеше да реши проблема, щяхме да се оженим преди години. Мислиш, че не съм го искал ли? Само че нищо не се е променило. Нашият брак няма да бъде в състояние да спре Джон. Може и да получиш контрол над твоите акции, но не и над тези на Патриша. Наистина ли си мислиш, че Джон ще се откаже лесно от тях?

— Ще получа съдебно решение.

— Въз основа на какво? Ти си художничка, не се занимаваш с бизнес.

— Какво общо има това с останалото?

Той седна с лице към нея.

— Джон е бизнесмен. Може и да го мразим и в червата, но трябва да му го признаем. Той е добър бизнесмен. Създал е компания, която има солидни позиции.

— Беше солидна и по време на баща ми.

— Но по-малка. Джон направи нещо различно и голямо. Акционерите му го уважават. Като се имат предвид твоята неопитност и неговият богат опит, никой съд не би променил контрола над акциите.

— Но аз съм нейна дъщеря!

— А той й е заварен син.

— Я виж само какво е сторил с нея!

— Съдът няма да го види, освен ако ти не го извадиш на показ.

Пам вирна предизвикателно брадичка.

— Ако се наложи, ще го направя.

— Не, няма, защото това ще те нарани, ще нарани и Патриша. Казвам ти, Пам, нямаш никакъв шанс да се добереш до онези акции! Затова прибързаният брак е чиста лудост.

— Нямаше да говориш така, ако ме обичаше.

Той извърна очи към тавана.

— Обичам те, но не е там въпросът. Въпросът е дали ще позволим на Джон да диктува живота ни. Искам да се оженя за теб, Пам! Знаеш, че го искам от години. Но сега не е моментът. На път съм към целта си, но още не съм я постигнал.

— Ти имаш толкова много!

— Всичко е относително. Спечелих много и направих добри вложения. Малко по малко купувам акции от Сейнт Джордж, но все още не мога да представлявам никаква заплаха за Джон. Докато това стане, няма да имам властта да го спра да не изпълни заплахите си. Можеш да бъдеш напълно сигурна, че ако се оженим, той ще се нахвърли на всички и всичко. Не мога да поема този риск.

— Риск? Нима да се ожениш за мен е риск? Ако ме обичаше, ако наистина ме обичаше, щеше да го направиш!

Кътър я хвана за раменете и за момент тя си помисли, че щеше да я разтърси. Изглеждаше вбесен. Засега обаче само я държеше здраво.

— Обичам те, наистина те обичам! Преди години ти казах, че ти си единствената жена, за която бих помислил да се оженя, и това не се е променило, но няма да го направя сега! Не още.

— Защо?

Тогава той наистина я разтърси.

— Защото имам гордост, дявол да го вземе! Женитбата с теб ще бъде най-важното събитие в живота ми, но ще го направя, както аз искам! Ще го направя, когато съм стигнал достатъчно далеч, за да мога да уредя всичко. Не съм го постигнал, но някой ден и това ще стане.

— Ами ако аз нямам намерение да чакам? — Пам беше достатъчно наранена, за да зададе този въпрос.

Той я погледа известно време, после отпусна ръце и се отдръпна от нея.

— Ако не искаш, губиш.

— Ах, ти, надут задник такъв! — викна Пам, скочи от леглото и посегна за дрехите си. — Загубата ще бъде и твоя, само че ти си прекалено твърдоглав, за да го видиш!

— Къде отиваш?

— Връщам се в Бостън. Явно имаш нужда от малко време да помислиш мен ли искаш или властта.

— Не би трябвало да има „или-или“.

— Е, да, но има!

— Не прави това — предупреди я тихо той и ръката й се поколеба върху едно от копчетата.

— Кое? — попита Пам и отново продължи да се закопчава.

— Да ми поставяш ултиматуми. Или ще се оженя за теб сега, или ме напускаш. Именно така действа и Джон.

Тя започна да обува чорапите си, закачи ги, изруга и почувства, че очите й се наливат със сълзи, и това нямаше нищо общо е бримката.

— Не, просто действам така, както би постъпил всеки на мое място! Трябваше да го направя още преди известно време. Ако ти ме обичаше, щеше да се ожениш за мен! Толкова е просто!

— Не е просто. Никога нищо не е било просто, щом е свързано с теб и мен.

Тя се изправи и напъха блузата в полата си.

— Е, това би трябвало да ти говори нещо.

Без да обръща внимание на голотата си, Кътър стана от леглото и се изправи срещу Пам.

— В момента приличаш на разглезено дете.

— Аз съм на двадесет и три, достатъчно голяма, за да се омъжа, и повече от достатъчно голяма, за да имам деца — с пуловера в ръка, тя посегна да вземе чантата си. — Иска ми се да бях родила твоето, Кътър. Нашето! Сега то щеше да бъде на пет годинки, само че не можа да се появи на бял свят, защото Джон накара да го убият.

Кътър остана като закован.

— Какво?

— Не знаеше ли? — попита тя на половината път към вратата. Гласът й трепереше. Цялата бе започнала да трепери. — Хилъри не ти ли е казала?

Той тръгна бавно към нея.

— За какво говориш?

Пам забърза крачка.

— За аборта.

— Какъв аборт?

— Този, който Джон накара да направят, докато бях упоена — Пам стигна входната врата и се извърна. — Той уби твоето дете, Кътър! Само че ти никога не си знаел за съществуването му, никога не си го обичал, затова не тъгуваш като мен. Ти имаш кариерата си. Имаш парите си. Имаш властта си — тя отвори вратата. — Е, ами хубаво! Задръж си ги. Надявам се да те направят щастлив!

След това затръшна вратата на апартамента и се втурна към асансьора. Беше твърде обидена, за да плаче, твърде сърдита, за да се обърне и да види дали той не я следваше. На улицата скочи в едно такси и замина право за летището. Преди полунощ си беше в Бостън. Не че имаше защо да бърза. Доколкото виждаше, каляската се беше превърнала в тиква много преди това.

Пам чака с дни Кътър да й се обади, да й каже колко е разстроен, колко я обича и колко много иска да се ожени за нея. Когато това не стана, тя се опита да се свърже с него, но й отговори телефонният му секретар. Пам не знаеше дали Кътър не беше в града, или просто не искаше да говори с нея. Чакаше и чакаше, но той не й се обади.

Убедена, че той я обвинява за аборта, тя беше съсипана от мъка. Също така беше разгневена на Кътър, че бе тъй твърдоглав, разгневена на Джон, задето беше толкова зъл. По въпроса с Кътър не можеше да направи нищо друго, освен да тъгува. Джон беше нещо друго.

Искаше да се освободи от него. Ако желаеше изобщо да помогне на майка си, трябваше да получи контрол над онези акции. С всеки изминал ден все повече се убеждаваше, че е единствената, която може да го направи. Патриша не можеше да си отмъсти на Джон по никакъв друг начин.

Бракът беше единственото решение. Пам беше точно на възраст за това, повечето от приятелките й бяха омъжени. Брендън Макграт й бе предлагал брак неведнъж и бе много мил човек.

И така, Пам се омъжи за него — заради себе си, майка си и даже заради Кътър. Сватбената церемония беше тиха. Ръководеше я мировият съдия в дневната стая в просторния Брендънов дом в Милтън. Единствените свидетели бяха двамата пораснали синове на Брендън.

Брендън беше банкер, два пъти по-стар от Пам, по-уважаван във финансовите среди от Джон. Първият му брак се беше оказал щастлив. Съпругата му била най-добрият му приятел до деня преди пет години, когато починала. Пам се беше запознала с Брендън малко след това и също бе намерила в негово лице приятел. Той беше мил и скромен, интересуваше се от работата й, уважаваше постиженията й. Беше силен мъж, уверен, но не егоист. На петдесетгодишна възраст, когато синовете му вече си имаха собствени домове, тъй търсеше повече компания, отколкото страст.

Това бе идеалното решение за Пам. Той й предлагаше името, дома си, привързаността си и не искаше нищо друго, освен да бъде с него през уикендите. В някои отношения тя намираше в негово лице бащата, който й бе липсвал, и макар това да й се струваше странно, все пак си мислеше, че можеше да бъде и по-лошо. Брендън Макграт беше добър човек.

Може би затова се съкруши толкова много, когато разбра каква огромна грешка беше направила. В първата брачна нощ, когато Брендън за пръв път прави с нея нежна, почти срамежлива любов, Кътър бе в ума й през цялото време. Той не я бе обичал достатъчно, за да се ожени за нея, но сега бе още по-недостижим от всякога, и то по нейна вина. Беше действала прибързано. В стремежа си да въстане срещу Джон не бе премислила действията си. Можеше да обвинява брат си, но само донякъде. Тя самата трябваше да прояви повече разум, повече разбиране.

Кътър сигурно беше бесен, бе сигурна, че повече от гордост, отколкото от каквото и да било друго. Тази мисъл й причиняваше болка. Каквито и чувства да бе изпитвал към нея до този момент, вече се бяха изпарили. Това също й причиняваше болка. Но не по-малко я болеше, когато си помислеше за Брендън. Той беше една невинна пионка в игра, чиито правила малко познаваше. Пам го бе използвала и поради това не беше кой знае колко по-добра от Джон.

Тази мисъл, както и някои други, я караха да се държи кротко и смирено през седемте дни, които тя и Брендън прекараха на Кий Уест. Понякога беше спокойна и доволна, понякога отчаяна, а друг път направо се разтреперваше от това, което беше направила. Но когато се върнаха у дома, в нея заговори гордостта. Знаеше, че беше постъпила с Брендън страхотно несправедливо и трябваше или да се стопи от мъка, или да се примири с обстоятелствата. Реши да направи второто. Независимо от това колко страшно й липсваше Кътър, Пам се закле да направи Брендън щастлив.