Барбара Делински
Горчив триумф (16)

Шестнадесета глава

Ню Йорк, началото на юни 1990 г.

Хилъри погледна слисано Кътър.

— Не ти вярвам!

Той сви рамене, поднесе чашата с шампанско към устните си и отпи, докато очите му шареха из тълпата. Хилъри не сваляше поглед от лицето му, като се опитваше да открие и най-малкия признак, че я занася.

— Джон не би го направил! — Кътър не каза нищо. След минута отново сви нехайно рамене. — Кажи нещо, Кътър! Кажи ми, че той, разбира се, би го направил, защото си е чудовище по природа!

Той я погледна и на Хилъри й се стори, че в очите му проблесна съжаление. След момент то изчезна и отстъпи мястото си на горчивина, която само потвърждаваше истинността на думите му.

— Не ми е работа да ти казвам какво да мислиш, Хилъри. Ти ме попита защо съм изоставил Пам, след като твърдя, че я обичам чак толкова много, и аз ти отговорих.

— Никога преди не си ми споменавал за това.

— Не си ме питала.

— Но това беше толкова важно нещо! Ако това, което казваш, е истина, значи той те е оставил да умреш!

— Да, но не умрях.

— Но можеше. Можеше да ти изтече кръвта или да премръзнеш до смърт!

— Но не стана така.

— Само защото Земната пчела е била там.

Кътър кимна леко:

— И защото аз реших да не умра — той протегна ръка към мъжа, който се приближи до тях. — Стийв — после представи Хилъри и обясни: — Миналата година със Стийв изгубихме пари при едно неуспешно предприятие в Канзас Сити.

Хилъри си помисли, че ако това бе вярно, то поне представляваше рядък случай за Кътър. С изключение на онези първи месеци, когато беше дошъл в Ню Йорк, той правеше пари със страхотна бързина. Като го гледаше човек сега колко изправено и уверено държи раменете си, колко удобно се чувства във фрака си и как се оправя едновременно с гравираната чаша и бившия си партньор, трудно можеше да повярва, че този човек бе напуснал училище на шестнадесет и бе изкарал осем години в мините на Мейн.

— … да прочета всичко, което е написал — казваше Кътър, когато Хилъри отново върна вниманието си на разговора. В това отношение можеше да му се вярва. Беше си останал все същият ненаситен читател.

Хилъри може и да беше писателка, но на него бяха връчили релефната покана за приема, на който в момента присъстваха. Беше в чест на най-новия трилър на Флетчър Грейди, който, както говореха слуховете, вероятно щеше да превземе първото място в списъка на бестселърите на „Пъблишърс Уикли“. Не че Кътър беше поканен просто защото беше прочел книгата на Флетчър. Двамата бяха и много добри приятели.

Хилъри се възхищаваше от Кътър. Не беше надут и не обичаше шумните компании. Нещо в дискретното му държане издаваше компетентност, достойнство и независимост, които заинтригуваха хората. В него все още личеше хулиганската жилка от детските му години, но сега беше смекчена и работеше само в негова полза. Беше чаровен почти колкото Джон.

— Цифрите са впечатляващи — тъкмо казваше неговият приятел.

— Това е солидна компания, добре организирана и добре управлявана. Чудесно вложение, Стийв.

— На стойност десет бона?

— Повече.

Очите на Стийв се разшириха и Хилъри понечи да попита за какво ставаше дума, като се надяваше да откъсне нещичко и за себе си, щом въпросната компания беше толкова солидна, но точно в този момент Кътър улови погледа й.

— Извинявай, не исках да говоря за бизнес, но понякога така се получава — после каза на Стийв: — Ще си поговорим пак другата седмица.

Мъжът кимна, усмихна се на Хилъри и се отдалечи.

— С какво се занимава той?

— С обзавеждане на търговски обекти. Снабдява някои от най-големите хотелски вериги.

— Откъде го познаваш?

— Преди седем или осем години бях на лов в Палм Спрингс. Той обзавеждаше един нов курорт там. Играехме заедно голф. И сега понякога го правим.

Хилъри се усмихна.

— Голф. Кой би помислил?

Кътър отново сви небрежно рамене. Този път жестът привлече погледа й към рамото му и Хилъри си спомни за наказанието, което бе претърпял. Усмивката й веднага помръкна:

— Наистина ли Джон те е набил?

Кътър замълча толкова дълго, че тя се почуди дали нямаше да си вземе думите назад. Но тъкмо у нея се прокрадна някаква надежда, той каза тихо и натъртено:

— Първо накара да ме набият, а после ми накъса гърба с колана на един свой приятел-рокер.

— Джон няма приятели-рокери.

— Можеш да смениш думата „приятел“ с „лакей“. Сигурен съм, че е бил нает, а после му е било платено добре, за да забрави какво е видял и направил. Също и за колана си.

Хилъри все още не можеше да повярва на ушите си.

— Тимини Коув с малко градче. Все някой е трябвало да забележи.

— Посред зима? Снегът валя без прекъсване три дни. Мина доста време, докато някой изобщо можа да се помръдне от града, а и мините бяха затворени. Тогава само пресяваха, сортираха и подбираха камъните. Работата беше периодична.

— Но никой ли не се обади? — всичко изглеждаше твърде странно. — Никой ли не дойде да те потърси?

— Телефонната линия беше прекъсната. По времето, когато някой е дошъл да ме види — ако изобщо някой го е направил, в което дълбоко се съмнявам, тъй като не бях в такива отношения с момчетата, мен вече ме е нямало.

— Две седмици след побоя ли? — попита тя скептично.

— Точно така.

— Но ти цъфна на вратата ми здрав и читав.

— Наистина ли изглеждах така?

Е, беше й се сторил някак разстроен. Тогава тя бе решила, че е развълнуван от Ню Йорк.

— Стоеше напълно изправен.

— Бях схванат. Ребрата все още ме боляха, а и гърбът ми беше покрит с корички.

Хилъри почувства леко гадене и вдигна чашата към устните си с далеч по-малко финес от Кътър.

— Ти остана у дома цяла седмица — каза тя. — Ако те с боляло, щях да разбера.

— Как?

— Щеше да се движиш странно.

— Аз не се движех много. Нали спях почти през цялото време.

Хилъри трябваше да признае, че Кътър беше прав, но все пак настоя:

— Е, трябваше да разбера по някакъв начин.

— Показах ли ти гърба си?

— Не.

— А имах ли навика да се разхождам гол до кръста?

— Не — каза тя и млъкна. — Мислех, че се стесняваш — след това я порази една мисъл: — Ако гърбът ти е бил изранен и съсипан, как тогава си вършеше служебните задължения?

— Имах лицето, което им беше необходимо. Външността — наведе се към нея толкова близо, че раменете им се допряха, и каза още по-тихо: — Пипни ме по гърба.

Тя го погледна въпросително.

— Хайде де — подкани я Кътър. — Прокарай длан — почака, докато тя вдигна ръка. — Не, не върху сакото. Под него. Точно така. А сега си движи ръката. Още. Какво чувстваш?

Тя преглътна мъчително.

— Някаква тъкан — но това не беше ризата му, тя беше от фина коприна. Кожата под нея бе набраздена като земята на Тимини Коув в края на дъждовния сезон.

Неспособна да отрече очевидното, тя сграбчи Кътър за закопчалката на пояса му и прошепна ужасена:

— Защо не ми каза?

— Имаше ли смисъл? Ти си падаше по Джон. Това, което той направи с гърба ми, е само между мен и него.

— Но ти дойде у дома. Много добре знаеше, че си падам по Джон, но дойде у дома. Ако не е било за отмъщение, тогава за какво?

— Имах нужда от подслон — каза простичко Кътър. — Исках да добия пари и власт. В Ню Йорк имаше достатъчно и от двете — повече от който и да било друг град. Ти беше единственият човек, когото познавах там. Така че дойдох у вас. Защото сме от един и същи град, а не за да отмъстя на Джон чрез теб.

Но донякъде го беше направил, като бе дал доказателство за жестокостта на Джон. Хилъри отново почувства гадене.

 

 

Седмица по-късно тя се срещна с Арлън на Площада на Обединените нации. Надяваше се да се посъживи от яркото юнско слънце и делегатите в национални носии, но малко от тях се виждаха наоколо.

Арлън, който пиеше кола от огромна пластмасова чаша, пусна сламката от устните си.

— Всичко върви добре, Хили. Беше права. Наистина си хванала чудесна историйка!

Тя не каза нищо. Арлън я побутна с лакът:

— Не си ли доволна?

— Доволна съм.

Той се спря:

— Не ти личи.

Хилъри направи още няколко крачки, спря се пред една огромна геометрична скулптура и приседна на бетонната й основа.

— Мислех си, че съм хванала чудесна историйка, но не предполагах, че ще изникнат такива неща.

— Но те правят книгата още по-силна — той стъпи с крак върху бетона. — Колко добре си познавала Кътър в Тимини Коув?

— Не много. Той беше с три години по-назад от мен в училище, когато изобщо ходеше там.

— Спомняш ли си го като хулиган?

— Спомням си, че хората от града го мислеха за такъв. Винаги съм го съжалявала. Той беше различен, като мен.

— И като Джон?

— Аха.

— Значи просто един ден Кътър цъфна на вратата ти? И как ти обясни напускането си на Тимини Коув?

— Каза ми, че бил уморен да бъде никой и че искал да направи нещо голямо, което било невъзможно в Тимини Коув. Можех да го разбера много добре.

— Знаеше ли, че той е искал да си върне на Джон?

— Отначало не. Кътър казваше, че искал да постигне нещо в живота, за да можел да има Пам. Желаеше по някакъв начин да се добере до върха на „Сейнт Джордж Майнинг“. Усетих, че мисли по този начин да си отмъсти едва когато си поговорихме повече. Не след дълго гневът му пролича. И нищо чудно. Беше натрупал толкова много.

Арлън отново лапна сламката и каза през зъби:

— Изненадан съм, че не е отишъл в полицията.

— Къде? — погледна го насмешливо тя. — В Тимини Коув ли? Мислиш ли, че Върн щеше да направи нещо?

— Тогава можеше да отиде в Портланд. Джон е извършил нападение и побой.

— За което Кътър не е имал никакво доказателство.

— А гърбът му?

— Не е имал доказателство, че именно Джон го е направил. Освен това е искал да постави известно разстояние между себе си и Тимини Коув. Повярвал е на заплахите на Джон. Беше сигурен, че ако направи нещо, хората от мините ще пострадат.

— Значи е бил алтруист?

— Не, просто егоист. Не е искал да поема отговорността за това.

— Дали Джон е щял да изпълни заплахите си?

Тя зарея поглед по Ийст Ривър към мястото, където трамваят отнасяше хората от Рузвелт Айлънд към Манхатън. Въздушната кабина беше на половината път. Хилъри се почувства така, сякаш самата тя висеше във въздуха.

— Може би.

— Не вярваш ли?

— Не искам. Всъщност, като си помисля, не исках да повярвам и на Кътър, че Джон го е бил, но това беше истина. Пам също го потвърди, а тя е виждала гърба на Кътър. Даже и Земната пчела го потвърди.

Арлън вдигна изненадано поглед.

— Ти си говорила с нея?

— Ходих там миналата седмица, един ден след приема.

— Тя трябва да е на повече от сто години — каза любопитно Арлън.

Хилъри се усмихна, като си спомни приведената съсухрена жена.

— Не е толкова стара, колкото си мислят хората. Може би на седемдесет и пет.

— И това ако не е малко! — каза провлечено той.

— Но ние си мислехме, че е на два пъти повече още преди двадесет години!

Той я погледна с огромно възхищение:

— И значи ти отиде в дупката на плъха?

Хилъри се усмихна лукаво. Арлън реагираше точно така, както биха реагирали и хората от Тимини Коув, ако разберяха, че е посетила Земната пчела.

— Дупката на плъха — осветли го тя — е всъщност малка къщичка на отсрещния край на гората, в която се намира тази на Кътър. И не бих я нарекла точно дупка. Доста модерно е обзаведена.

— Искаш да кажеш, че има тефлонови съдове?

— Искам да кажа, че има модерна печка и хладилник, микровълнова фурна, телевизор с малък приемник за сателитни програми, видео и значителна колекция от филми. Явно е пристрастена към комедиите. Има страхотна сбирка от тях: „Трима са много“, „Кой е шефът“, „Наздравици“ — изобщо която се сетиш.

— Откъде ли ги има?

— От Кътър. Той й е изпращал тези неща в продължение на години.

— И микровълновата фурна с печката ли? — Хилъри кимна. — От благодарност, задето се е грижила за него ли?

Тя отново кимна и обърна лице към ветреца. Той повдигаше косата от врата й и я караше да чувства приятно облекчение от топлината на слънцето и напрежението в мислите й.

— А ти? Наистина ли прие Кътър само заради добрите стари времена?

— И заради Пам. Знаех, че тя го харесваше. Освен това… — поколеба се, изпитвайки чувство на вина.

— Освен това какво?

Тя въздъхна:

— Изпитвах достатъчно смесени чувства към Джон и приех Кътър от чисто предизвикателство. Знаех, че Джон му е причинявал неприятности през годините. Някак си изглеждаше справедливо аз да му дам старт в големия град. Не че съм вярвала, че наистина може да направи нещо. Изглеждаше абсолютно безобиден. Знаех, че е бил добър работник в мините, но между минното дело и Ню Йорк нямаше нищо общо. Никога не ми беше хрумвало, че той може да представлява някаква заплаха за Джон.

— А сега? Да не би да не съм разбрал нещо?

Хилъри не беше сигурна. Откакто беше видяла Кътър миналата седмица, понякога се чудеше какво да мисли.

— Той стана някой, да. Миналата седмица на приема познаваше най-важните хора, а и те също го познаваха.

— Това превръща ли го в заплаха за Джон?

— Само по себе си не — Хилъри се опитваше да определи откъде идва безпокойството й. — Но някога той беше натрупал страшно много гняв. Казваше, че е напуснал Тимини Коув заради две неща — да получи Пам и да си върне на Джон. До този момент не е постигнал нито едното от двете, но не мога да повярвам, че се е отказал. Особено след като знам… това.

Тя почувства, че Арлън я наблюдава изпитателно, затова се надигна и закрачи отново. Само след секунди Арлън се изравни с нея.

— Това те тревожи, нали?

— Разбира се, че ме тревожи! Мразя насилието.

— Но то е страхотно за книгата.

Това беше истина. Но дали беше страхотно за душевното й спокойствие — бе друг въпрос.

— Хилъри? — тя продължи да крачи. — Кажи ми нещо, Хилъри.

— Какво?

— Да не си се подплашила? Няма да се откажеш, нали?

— Няма — отвърна Хилъри, макар да знаеше, че звучи неубедително. Само че ако не дадеше някакво обяснение, Арлън нямаше да я остави на мира. — Не очаквах да изникнат такива невероятни изненади, като например това за побоя.

— И завещанието. Не забравяй дарението, което никога не е било направено — не можеше. Това просто я ядеше. — Доста добро отваряне на очите — отбеляза Арлън, докато дъвчеше сламката си. — Този човек е истинско копеле.

— Но има и своите добри страни.

— Които обаче няма да бъдат важна част от твоята книга.

— Знам — каза тихо тя.

Арлън се изпречи на пътя й и я принуди да спре:

— Договорът сега се разглежда, Хили. Вече изработихме условията. Редът ти ще дойде следващия юли. Да не вземеш да ме изпързаляш сега?

— Няма. Ще напиша книгата.

— Заедно с пикантните места ли?

— Разбира се.

— Въпреки че го обичаш?

— Аз не го обичам — промърмори тя и отмести поглед. — Той ще се жени другия месец.

Арлън се наведе по-близо към нея.

— Но той не я обича.

Хилъри го погледна бързо.

— Има ли значение? Откога хората се женят по любов? Откога любовта е достатъчна, за да поддържа една връзка? Нещата не стават така, Арлън. Любовта е нещо страшно лекомислено! Тя е нещо, с което се забавляваш, когато си твърде млад, за да имаш понятие от нещо друго. Но в живота не играе никаква роля.

— Кътър дали би се съгласил с това?

— Вероятно.

— Той престанал ли е да обича Пам?

— Не, но тя се омъжи за друг, а Кътър остана сам.

— Но отказал ли се е от нея? Тя е била второто нещо, за което се е кълнял, че напуска Тимини Коув. Оттогава са изминали седемнадесет години. Дали не се е признал за победен?

„Разбира се, че не“, помисли си Хилъри, но не го каза гласно. Не можеше да повярва, че Кътър би се признал за победен, поне що се отнасяше до Пам. Още по-малко можеше да повярва, че би се отказал да отмъсти на Джон. А може би просто не искаше да го повярва. Може би една старомодна част от нея все още се надяваше любовта да победи и справедливостта да възтържествува.

Кътър изглеждаше доволен от живота. Но дали това задоволство не идваше от съзнанието за скорошно удовлетворение?

Кътър наистина имаше вид на човек, който очаква скоро да си отмъсти.

Или може би Хилъри просто си въобразяваше? Трябваше да попита Пам.