Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Facets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 42гласа)

Информация

Сканиране
bridget(2011)
Разпознаване и корекция
sonnni(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Барбара Делински. Горчив триумф

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-238-5

История

  1. —Добавяне

Трета глава

Тимини Коув, 1964 г.

Пам се научи да блъфира на осем години, когато играеше на покер в задната стая на смесения магазин на Лерой Робишод. Отначало не го правеше нарочно. Беше наивна й ентусиазирана, затова се осмеляваше да рискува центовете за карти, за които никой друг не би рискувал. Тя не знаеше какво е да броиш стотинките, за да оцелееш.

Но другите мъже знаеха. Руфъс Хакет и Дуейн Уордуел все още го правеха, макар и не толкова, колкото преди откриването на турмалиновото находище. Юджийн пък, е, Юджийн поне си спомняше. Той често разказваше на Пам за времето, когато бе живял ден за ден. Тя слушаше тези истории с разширени детски очи, но й се струваха нереални. Нейният живот ни най-малко не наподобяваше на онези трудни времена през 20-те и 30-те. През 40-те Юджийн беше превърнал турмалиновите мини в доходоносно предприятие, а през 50-те, когато се роди Пам, той вече притежаваше градска къща на Бийкън Хил в Бостън, солидния тухлен дом в Тимини Коув и кадилака. Но тя слушаше тези истории с часове, защото й ги разправяше баща й и защото го обожаваше.

— Хайде да те видим, малка госпожичке — каза Дуейн и хвърли два цента в купчинката залози, след като огледа мрачно картите в ръката си.

Пам огледа своите. Не беше особено добра ръка, нямаше от картите с картинки, които тя толкова харесваше, но все пак имаше чифт четворки. Един чифт все пак бе по-добре от нищо.

— Влизам — реши тя, бутна един цент към средата на масата и се усмихна на Дуейн.

— Трябваше да си траеш като татко ти и Руфъс — осведоми я той.

Когато Юджийн се наведе по-близо да погледне картите й, Пам ги дръпна и прилепи към предницата на гащеризона си.

— Мога да го направя, татко — прошепна тя.

— Знаеш ли как? — отвърна той също така шепнешком.

— Да — тя извади двойка спатия и тройка каро от ръката си, постави ги внимателно на масата и взе двете карти, които Юджийн й подаде. Бяха деветка купа и тройка спатия, не й помагаха въобще. Все пак тя разшири очи, сякаш беше развълнувана. След това се престорите се овладява и погледна спокойно към Дуейн.

Той я наблюдаваше изпитателно, а Пам искаше точно това. Познаваше го добре. Той можеше да бъде измамен най-лесно от тримата, просто защото нямаше свои деца, които да види как хитруват. Знаеше само, че децата обичат сладки неща, и затова винаги носеше бонбони в джоба на избелялата си фланелена риза и ги даваше на Пам на сбогуване.

Докато той изучаваше картите в ръцете си, Руфъс се наклони към нея:

— Ще ти разкажа един много смешен виц, Пам, за пътуващия търговец.

— Добре — каза Пам. Понякога Руфъс се опитваше да отвлече вниманието й с вицове, но тъй като сега Дуейн беше този, който се съсредоточаваше върху картите, прииска й се да чуе. — Разкажи ми го.

— Ами имало едно време един пътуващ търговец, той си имал кон. Двамата били в Рамфорд, когато старият кон взел, че умрял.

— Шшт — промърмори Дуейн. — Не мога да мисля.

Руфъс сниши глас:

— Старият кон умрял на улица „Пискатауоуг“. Събрала се цяла тълпа и не щеш ли, дошъл един полицай да напише рапорт за случилото се. Тогава попитал как се пише „Пискатауоуг“ и всички наоколо взели да се ослушват. Разбираш ли, никой не знаел как се пише!

— Руфъс! — рече недоволно Дуейн.

— И тъй като не знаел как се пише „Пискатауоуг“, полицаят затворил бележника си и казал на тълпата: „Добре, момчета, хайде да ми помогнете да пренесем този кон на съседната улица.“

Пам замълча за момент и погледна първо към баща си, а после и към Дуейн за помощ. Дуейн долепи картите към гърдите си и промърмори:

— Не, не, не! Не го каза както трябва! Трябваше да кажеш: „Добре, момчета, хайде да ми помогнете да пренесем този кон на главната улица.“

Едва тогава Пам се разсмя, защото даже и тя знаеше как се пише „главна“, а и защото Юджийн се разсмя, което винаги й доставяше удоволствие.

Тогава Дуейн започна. Той хвърли три карти, обърнати с лице към масата, взе други три от Юджийн и ги подреди в ръката си. Изражението му веднага стана мрачно. После погледна отвратено към Руфъс, събра картите си и ги хвърли на масата. Бяха чифт седмици, дама купа, поп пика и асо каро.

Пам разпери картите си до неговите и позволи на останалите да видят нейния чифт четворки, докато прибираше центовете с малките си ръчички.

Този път Юджийн се разсмя още по-сърдечно.

— Ти си истинско чудо, Пами, моето момиче! — каза той, събра колодата, разбърка я и раздаде отново.

Пам грейна. Тя обичаше баща си. Той беше човек, на когото трябваше да се угажда. Гласът му можеше да гърми из цялата къща, когато нещо не беше наред, но никога не викаше на нея. Можеше да вика дори на майка й и често го правеше на Джон, но никога на нея. Казваше й, че тя е неговият най-скъп камък, и въпреки че вече беше твърде голяма, за да я носи на раменете си, както когато я водеше с него да види мините, той все още го повтаряше. Веднъж преди време той взе в ръка едно изцапано с пръст парче турмалин, полюбува му се за момент и каза:

— Ти обаче си моята най-голяма скъпоценност, Пами, моето момиче!

А през очите на майка си Пам го виждаше като мъж.

— Баща ти е най-красивият мъж на света — каза веднъж Патриша, когато Пам беше на три или четири годинки. — Никога няма да забравя първия път, когато влезе в банката и го видях. Беше толкова широкоплещест и уверен, че направо ми спря дъха!

— По това време майка ти нямаше и деветнадесет — подразни я Юджийн. — Тогава почти всичко беше в състояние да й спре дъха. Но беше голяма хубавица и все още е, пък и изглеждаше много красива с онези нейни розови бузи.

— А ти на колко години беше, татко?

— Аз бях просто един старец.

— Не беше — възрази Патриша, приемайки обидата като лична. — Беше на четиридесет и седем и много по-млад по тяло и душа от много двадесет и пет годишни мъже. Когато влезе в банката, знаех, че той е това, което искам, въпреки че не бях и сънувала, че ще мога да се добера до него.

— Тя се влюби в къщата ми — вметна Юджийн с немирен блясък в очите. Патриша побърза да отговори, че не било само заради това, въпреки че Пам знаеше колко майка и обожаваше Бийкън Хил. Удоволствието на Патриша беше очевидно, когато се връщаше у дома си и изкачваше каменните стъпала под завистливите погледи на минувачите.

За Пам това беше живот, като в приказка, особено когато родителите й се обличаха за излизане. Майка й беше толкова красива, колкото казваше и баща й, дребна и грациозна, с нежни черти и разкошна дълга руса коса, също толкова права, както на Пам, само дето Пам беше тъмнокоса. Може би заради тази разлика в цвета, момиченцето никога не правеше сравнения между себе си и майка си. Просто приемаше, че двете бяха различни, но еднакво хубави. Баща й казваше така и тя винаги му вярваше.

Баща й беше нейният герой. Беше по-висок от повечето й познати мъже, а и имаше повече коса от тях — гъста сребърна коса — и по-червени бузи. Майка й често го наричаше червендалест и здрав, докато той се оглеждаше в огледалото на вратата на гардероба. А когато връзката му биваше завързана и смокингът прилепнеше идеално по раменете му, Пам и сама можеше да види това. Изглеждаше величествен като бащата на Уенди Дарлинг в „Питър Пан“.

Пам знаеше, че майка й го харесва най-много, когато биваше нагласен и двамата излизаха.

— Да видим света и светът да ни види — обичаше да казва Патриша. — Това е много важно. Името на баща ти едва сега става известно. Един ден той ще бъде много важен човек в този град.

— Какво искаш да кажеш? — питаше Пам с малко несигурен глас, защото по очите на майка си познаваше, че нещата можеха да се променят, а момиченцето не искаше това. Тя харесваше живота си такъв, какъвто беше. Не можеше да си представи как така нещата щяха да станат по-добри.

— На първо място ще бъде богат.

— А сега не е ли?

— Сега просто сме добре.

— Но нали имаме две къщи? Мелиса Джентайъл казва, че това ни прави богати. Тя няма две къщи.

— Но има една, която е по-хубава от нашата.

— Аз си харесвам нашата.

— Тази на Мелиса е по-голяма. Тяхното е имение, с много земя.

— И ние имаме много земя в Тимини Коув, а нашата къща там е най-хубавата в цялото градче.

Патриша изсумтя презрително:

— В Тимини Коув е мръсно, опърпано и бедно!

— Аз обичам Тимини Коув — възрази Пам, въпреки че от най-ранна възраст беше научила, че няма начин да промени мнението на майка си за Тимини Коув. — И какво друго ще прави татко?

— Освен много пари ли? Ще има по-хубав офис от сега. Даже може да притежава цялата сграда, ако не нея, то поне много други. Недвижимите имоти са добра инвестиция и добър начин да се правят пари.

— Но той има много пари, защо са му още?

— Нужна му е сигурност — каза Патриша с тон, който не оставяше съмнение във важността на проблема. — Ти си дете с късмет, Памела! Не знаеш какво е да нямаш. Аз обаче знам. Спомням си как трябваше да нося един и същи чифт обувки по три години, макар че ми ставаха малки още на първата. Спомням си как майка ми ме изпращаше при месаря за парченце месо, като знаеше, че нямахме достатъчно пари, но се надяваше той да се съжали и да ни даде малко повече. Спомням си…

Когато това „спомням си“ идваше от баща й, историята винаги беше изпълнена с топлота и смях. Въпреки трудностите, които описваше, в гласа му се чувстваше привързаност към времето, когато бе направил възможно най-доброто със слабите карти, които му бе дала съдбата. Когато Патриша говореше за миналото, в гласа й нямаше топлота и смях. Тонът й ставаше твърд. Всичко в нея ставаше твърдо. Когато говореше за миналите времена и ако тогава Пам се беше облегнала на нея, веднага се отдръпваше и отиваше да седне на пода или се разхождаше из стаята. Майка й не беше щастлива, когато говореше за миналото. Понякога не беше щастлива и когато говореше за настоящето:

— Никога не съм имала сигурност, преди да срещна баща ти. Сега имаме някаква, но не е достатъчна. Бъдещето е в недвижимата собственост. Ще накарам баща ти да говори в четвъртък вечерта с Франклин Дауд на концерта, Франклин натрупа доста пари през последните години.

Пам беше твърде малка, за да знае кой е Франклин Дауд, защо бъдещето беше в недвижимата собственост и каква е ползата да се трупат богатства. Но беше чувствителна към простичките чувства, изразявани по лицата и в тона на гласа. Точно поради това разбираше, че майка й се вълнува, когато говори с баща й за бизнес, също така разбираше, че баща й остава абсолютно спокоен. Той беше съгласен с Пам. Животът му бе просто чудесен. Обичаше нещата, които можеха да се купят с пари, и се възползваше от тях както намереше за добре, но беше най-щастлив и се усмихваше най-много, когато беше в Мейн, носеше гащеризон, следеше работата на мините или посещаваше приятелите си — хората, които бе познавал през целия си живот.

Пам също ги познаваше. Когато отидеше в Мейн, Юджийн я водеше навсякъде със себе си, перчеше се с дъщеричката си и я учеше да обича мъжете, мините и чистия свеж въздух на нощите там. Някои от нещата, които двамата правеха заедно, като например да се измъкват посред нощ, за да поплуват в потока, бяха тайна, защото Патриша нямаше да ги разбере. Други, например да обядват заедно с управителя на мината, също бяха тайна, защото Джон нямаше да ги разбере.

Изобщо Джон не разбираше много неща, поне що се отнасяше до Пам. Той беше с шестнадесет години по-голям от нея, рожба както от първия брак на Юджийн, така и на съвсем друг свят. Може и някога да е бил дете, но Пам не виждаше никакви признаци за това. Той не си играеше на нищо, не разказваше вицове, не гледаше телевизия. Още повече не обичаше турмалина, нито Тимини Коув, Юджийн, Патриша или Пам. „Той ревнува“, казваше понякога баща й, когато Джон биваше най-лош с Пам. Тя разбираше това по свой наивен начин. Топлотата, която момиченцето споделяше с баща си, липсваше между него и сина му. Когато Юджийн и Джон застанеха един срещу друг, никога не се докосваха. Когато говореха, рядко се усмихваха. И двамата често избухваха, но и Пам го правеше, макар и след време да се научи да се контролира. Но на осемгодишна възраст, когато играеше покер, все още не можеше.

Играта беше продължила почти час, когато Джон връхлетя в задната стая.

— Имаме проблем — съобщи той без никакво предисловие. — Твоят управител краде от камъните.

Юджийн отправи мрачен поглед към сина си, след това бавно сведе поглед към Руфъс и Дуейн.

— Това е доста сериозно обвинение — каза той, присви устни и отново се втренчи в картите си.

— Прегледах счетоводните книги — продължи Джон, без да си даде труд да погледне към Руфъс и Дуейн. Според Пам така беше най-добре. Погледите, които обикновено им отправяше, не бяха от най-любезните. — Там цари страхотна бъркотия. Кога си ги преглеждал за последен път?

Юджийн хвърли цент в купчинката, за да изравни залога си с този на Дуейн.

— Няма нужда да преглеждам книгите. Имам си счетоводител за тази работа.

— Тогава твоят счетоводител е също толкова нечестен, колкото и Блейз — бе краткото заключение на Джон. — До складовете стига по-малко от това, което изваждаме от земята.

— Друг път, Джон. Хайде да раздадем пак.

— Саймън знае, че е бил открит.

Юджийн вдигна поглед.

— Ти ли си му казал?

— Беше там. Не видях никакъв смисъл да го усуквам.

— Уволни ли го?

— Не, помислих си, че може би ти ще искаш да направиш това.

— Е, аз пък не искам. Саймън Блейз работи за мен от двадесет години, което прави много повече от теб, дявол да го вземе! Кое ти дава правото да влизаш просто ей така и да тормозиш хората ми?

Джон хвърли бегъл поглед към останалите в стаята, явно ядосан, задето го унижаваха в тяхно присъствие. Но Пам изобщо не се притесняваше от това. Джон беше започнал пръв и сам си бе виновен.

Очевидно Джон беше разбрал, че няма връщане назад и затова се нахвърли срещу баща си:

— Ти сам ме искаше тук, когато на мен ми се оставаше в Бостън. Там имаше достатъчно неща, с които можех да си запълвам времето, но ти ме довлече тук, за да можеш да се измъкваш и да си прекарваш времето с нея — хвърли злобен поглед към Пам. — Аз имам интереси в тази компания и именно ти си този, който постоянно ми го напомня. Затова поисках отчет от един нечестен служител. Блейз краде!

— Според теб. Правим пари с бясна скорост, а според теб някой краде от камъните. Държавата ни дава награда за коректност, а ти казваш, че в книгите ни цари абсолютна бъркотия. Е, аз пък казвам, че Саймън Блейз е добър човек.

Дори да беше глуха, Пам щеше да разбере, че баща й беше ядосан по здраво стиснатата му челюст. Затова се ядоса, на свой ред. Това беше нейното време с баща й и не искаше Джон да й го разваля.

Но Джон изглеждаше решен да направи тъкмо това.

— Той ни чака. Казах му, че ще се върнем. Ако се забавим още малко, ще офейка от града.

Четиримата около масата все още държаха картите си, но вече никой не обръщаше внимание на играта. В момента, в който Юджийн остави своите и се изправи, Пам застана на колене върху стола и запротестира:

— Но ние играем, татко!

— Това е по-важно от покера — каза й Джон.

— Само защото ти го представяш по този начин — рече Юджийн. Изправен, той беше с няколко сантиметра по-висок от Джон, но все пак приликата си личеше. Огнените очи, здраво стиснатата челюст, войнствената стойка — двамата мъже определено бяха син и баща. — Не трябваше да казваш нищо на Саймън, Джон. Нямам навика да хвърлям празни обвинения, особено когато става дума за моите хора. Ако става нещо странно, то значи има причина за това.

— Алчността не ти ли се вижда достатъчна причина?

— Някак си не се връзва със Саймън. Би трябвало да знаеш това, Джон. Работиш в тази компания на пълен работен ден от две години, а през лятото — и повече от това. Досега би трябвало да си разбрал на кого можеш да имаш доверие и на кого не — след това се обърна към останалите и каза: — Трябва да поговоря със Саймън и да го убедя да не напуска. Пами, Руфъс ще те изпрати до вкъщи.

— Но ние току-що започнахме! Искам да играем още!

— Скоро ще стане време за лягане — каза Джон.

Пам не му обърна внимание.

— Татко, а защо не те изчакам тук и като свършиш, да се върнеш?

— Защото не знам кога ще свърша, благодарение на брат ти. И тъй като така и така вечерта ми е развалена, по-добре да взема да прегледам тези книги — той се наведе и я прегърна. — Утре пак ще играем. Нали така, Руфъс?

— Уха!

Дуейн прибави своето „уха“ и извади бонбончето от джоба си, но Пам вече не го искаше. Взе го само за да не го обиди, но го държа здраво в ръка през целия път до дома, без да го развие.

Когато стигнаха там, Пам изтича вътре, но не откри Марси, при която щеше да намери съчувствие. Вместо нея там беше Хилъри Кокс.

— Джон го няма! — викна момиченцето и ритна яростно стълбите. — В момента създава проблеми на татко!

— Къде е Марси? — попита Руфъс.

— Отби се да види майка си. Няма да се бави много. Казах й, че ще наглеждам тук, докато се върне.

Пам се сви в ъгълчето от долната страна на стълбището и не пожела да каже довиждане на Руфъс. Когато той тръгна по градинската пътечка, въпреки че бе сдържала гнева си доста дълго, Пам извика:

— Мразя го! Мразя го!

— Руфъс ли? — попита Хилъри.

— Джон! Той е плъх! Разваля всичко и аз го мразя! — подчерта думите си с още няколко гневни ритника по стъпалото. — Трябваше да си остане в Бостън. Не обичам, когато е тук! Всичко разваля!

Хилъри напусна мястото си до свода на гостната и седна на стъпалото над Пам.

— Какво е направил?

— Ядоса татко. Винаги прави така! — тя обърна блесналите си очи към Хилъри. — Знаеш ли какво си мисля? Той е една грешка!

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че са го сбъркали в родилния дом. Той не е син на татко.

— Такива неща не се случват.

— Случват се. Приятелката ми Шарън ми каза за едно такова бебе и звучеше правдоподобно. Джон и татко не се разбират. Винаги се карат.

— Но си приличат като две капки вода.

— Не е вярно. Татко се усмихва.

— Но това е външно, както дрехите. Тези на баща ти са по-стари и износени, защото ги е носил дълго време. Джон е по-млад, затова неговите са по-нови и твърди. В града той носи костюм. Но ако погледнеш стойката и чертите им, те определено са син и баща.

— Горкият татко — каза Пам и когато Хилъри понечи да защити Джон, побърза да продължи: — Ти го харесваш, защото си мислиш, че е красив! Дошла си да го видиш, нали така?

— Знаеш ли кога ще се върне?

— Не и не ме е грижа! Той е плъх!

— Не знам дали е така.

— Ти негова приятелка ли си?

— Не знам.

— А аз знам! — извика Пам. — Той мрази да идва тук! Ако си негова приятелка, и ти няма да останеш дълго, защото той си отива.

— Е, значи и аз ще направя същото — отвърна веднага Хилъри.

Това отвлече вниманието на Пам за малко, макар че не беше изненадана. Всички знаеха, че Хилъри Кокс се различава от останалите хора в Тимини Коув. Най-напред изглеждаше различна и екзотична с тъмната си къдрава коса и светла кожа. От друга страна, беше много сдържана. Цялото й семейство бяха такива. Пам отдавна беше решила, че са странни, защото никак не можеше да разбере как така едно семейство от Тимини Коув няма да отиде на пролетния пикник. Баща й казваше, че Кокс били изключителни хора, но това все още не обясняваше на Пам защо бяха толкова затворени.

— Къде отиваш? — попита тя.

— В колежа в Бостън. Може би тогава ще те виждам по-често.

Ако не изключителна, Пам поне беше хитра:

— И ще бъдеш по-близо до Джон.

— Отивам да уча.

— Каква глупост! Джон е плъх! Той разваля всичко, до което се доближи, и ако ти се доближиш до него, ще развали и теб!

— Надявам се да стане така — усмихна се Хилъри.

Пам не беше достатъчно голяма, за да разбере усмивката на Хилъри. Освен това, когато спомена Джон, тя се сети, че искаше да играе на покер с баща си, че играта беше развалена, и то защо!

— Е, щом си толкова глупава, че сама да си търсиш неприятностите, взимай си го! Защото Джон е един плъх и аз го мразя. Това е той! Мразя го и в червата!

След това метна бонбончето на Дуейн към отсрещната стена, скочи и хукна нагоре по стълбите към стаята си да се наплаче.

На другата сутрин сълзите на Пам отдавна бяха пресъхнали. Беше ритала яростно по леглото си и сега беше изтощена. Джон се беше върнал в Бостън и, въпреки че заради това Юджийн нямаше чак толкова много свободно време, спокойствието в Тимини Коув и в живота на Пам се възстанови. Когато ваканцията свърши и тя се върна в Бостън, мирът в душата й не се изгуби. Радваше се да види майка си и с лекота се плъзна плавно в другия живот, който Патриша налагаше.

Пам харесваше и този живот — училището, приятелките, пазаруването с майка й, яденето навън, партитата. Животът в Бостън беше изпълнен до последната минута, в прекрасен противовес с разхвърляната спонтанност на Тимини Коув.

Това, което момиченцето си пожелаваше при първата звезда всяка нощ, беше Юджийн да се върне скоро. Страшно й липсваше, когато ходеше в Мейн, а с течение на времето той го правеше все по-често и по-често. Идваше си вкъщи за всички важни дати — Деня на благодарността, Коледа, Великден — и тя отиваше на север всяка ваканция, но все пак все по-рядко правеха разни неща като семейство — само тя, Патриша и Юджийн. Това бяха най-щастливите моменти за Пам. Именно по тази причина обичаше и рождените си дни. Когато навърши девет, Юджийн се върна у дома и ги заведе заедно с Патриша на специална вечеря в „Риц“. Когато стана на десет, дойде и ги заведе в Ню Йорк. Обикновено Джон успяваше да е навън, когато Юджийн идваше, което беше просто чудесно. Пам реши да го удари с ръжена от камината, ако се опиташе да развали рождения й ден.

За щастие той не го направи, а и през повечето време я избягваше. Имаше си свои собствени приятели. Работеше в главния офис на „Сейнт Джордж Майнинг“ в Бостън, но през уикендите ходеше на места като Лонг Айлънд, Нюпорт и Бар Харбър със синовете на съдии, адвокати и банкери. Патриша го окуражаваше да прави това, а Пам нямаше нищо против отсъствията му, защото винаги когато си беше у дома и й казваше нещо, то обикновено беше жестоко.

Дали защото Патриша харесваше Джон, или заради вътрешния си глас, Пам никога не обсъждаше това с майка си. В подобни случаи отиваше при Марси.

Марси Уилоу беше тънка като тръстика и бледичка, но въпреки боязливия си външен вид, като че ли знаеше всичко за живота. Когато веднъж Пам попита Юджийн как така някой може да знае толкова много само на шестнадесет, той й обясни, че Марси беше видяла живота от най-лошата му страна, без финтифлюшките и възглавничките, които Пам бе имала.

Но даже и без този зов за състрадание, Пам пак щеше да харесва Марси. Първо, защото Марси беше от Тимини Коув и въпреки че домът й там представляваше просто една колиба от катранена хартия, малкото момиченце обожаваше всичко, свързано с това място. Второ, Марси беше стеснителна, непретенциозна и невзискателна, което правеше даването на малки подаръчета и воденето на разни места истинско удоволствие за Пам. Въпреки че беше дошла да работи в дома на семейство Сейнт Джордж като прислужница, за момиченцето тя беше като по-голяма сестра. Именно пред нея Пам можеше да излее сърцето си, ако се чувстваше склонна за това в момента, и тя й помагаше да разбере подмятанията на Джон.

— Какво искаше да каже с това? — попита Пам. С Марси седяха на ръба на жабешкото езерце в Бостънския парк. Връщаха се от пазаруване на Чарлз Стрийт и ядяха шоколадов сладолед, който Пам беше купила от един продавач наблизо. — „Петмесечно бебе“. И преди го е казвал. Какво означава?

Марси не бързаше да отговори, което беше част от нейния чар в очите на Пам. Притежаваше същия флегматичен маниер на хората от Мейн, които винаги мълчаливо размишляваха над отговора, преди да го дадат.

— Майка ти говорила ли ти е за това?

— Тя изобщо не говори за бебета, освен когато казва, че няма да си има второ. Това означава ли, че не може да си има?

Марси близна бавно сладоледа си.

— Може би. А може и да означава, че не иска второ, защото знае, че то никога няма да бъде толкова добро като теб.

— Аз не съм добра, поне невинаги. И какво е „петмесечно бебе“?

Марси се наведе над циментовия парапет до езерцето и се загледа в минувачите.

— Майка ти разправяла ли ти е как се правят бебетата?

— Не, но аз знам.

— Откъде знаеш?

— Говорихме с Мелиса за това. Тя има една книга, която прочетохме — Пам се приближи още повече до Марси и снижи глас: — Има и друга, за месечния цикъл. Джанис Брукс вече има. Помислихме си, че трябва да знаем и за това.

— Джанис Брукс е на дванадесет, а ти си само на десет.

— Това няма значение. В книгата се казваше, че едно момиче може понякога да го има на десет или единадесет години.

— Невинаги. Може също така да бъде и на шестнадесет. Има доста да чакаш.

— А ти имаш ли?

Марси помисли малко и после кимна.

— Значи ако искаш, можеш да си имаш бебе?

Марси отново кимна.

— И ще му трябват девет месеца, за да порасне. Но в книгата не се казваше нищо за петмесечни бебета. Джон изглеждаше отвратен, когато ме нарече така. Кажи ми какво означава това?

— По-добре попитай майка си.

— Не мисля, че ще ми отговори.

— Защо не?

— Не знам. Просто мисля, че няма да ми отговори. Сигурно ще ми се смее. Тя не смята, че Джон е чак толкова ужасен. Затова питам теб, Марси. Хайде, ти си най-добрата ми приятелка и знаеш много неща! Какво означава „петмесечно бебе“?

Марси близна отново сладоледа си и чак след това извърна слабичкото си тяло към Пам.

— Петмесечно бебе е бебе, което се е родило само пет месеца след като родителите му са се оженили.

На Пам не й отне много време да схване за какво ставаше дума. Беше добра по математика.

— Значи Джон казва — започна бавно тя, — че моите родители са ме направили, преди да се оженят.

— Може и така да е.

— И че са се оженили, защото са щели да имат мен?

— Най-важното е — каза Марси, — че когато си се родила, вече са били женени.

— Да не би да са го направили само заради мен?

— Не.

Убеждението в гласа беше някаква утеха, но Пам искаше да задава още въпроси:

— Откъде знаеш?

— Защото те обичат и се обичат един друг. Хората, които се обичат като тях, се женят, независимо дали има бебе или не — и тъй като Пам продължаваше да гледа скептично, тя прибави: — Знаеш, че се обичат.

— Но понякога си мисля, че не се обичат. Татко прекарва толкова много време в Мейн!

— Това е заради мините. Той трябва да бъде там.

— Не — каза Пам, но вече не толкова убедено.

— Да, разбира се, че да. Ако той не прекарваше толкова време в Мейн, ти нямаше да имаш толкова много хубави неща. Твоят татко е чудесен човек, най-чудесният, когото някога съм виждала. Сигурна съм, че ако имаше някакъв начин, той щеше да прекарва цялото си време тук с теб. И с майка ти.

Пам не възрази повече, макар и да й се струваше, че това последното, „майка ти“, да бе добавено, след като Марси си помисли малко. Момиченцето не можеше да разбере защо приятелката й толкова държеше да подчертае, че Патриша и Юджийн все още се обичат силно. Родителите на Марси имаха доста непостоянна връзка, ако можеше да се съди по крясъците, които бе чула, когато веднъж й отиде на гости. В сравнение с нейното, всичко друго изглеждаше по-добро.

Обаче моделът за сравнение на Пам беше различен, друг. Тя все по-често се връщаше към ранните си спомени, и въпреки че вземаше предвид наивността си от онези години, все пак можеше да види промяната в отношенията на родителите си. Хубавите моменти бяха все по-малко и по-редки. Ако Патриша и Юджийн се обичаха, то във всеки случай не беше така, както преди.

Пам бе убедена, че нещо не е наред и случилото се през последните месеци не опровергаваше това й впечатление. Юджийн беше почти постоянно в Мейн, което толкова дразнеше Патриша, че тя самата предприе няколко пътувания дотам.

— Можеш ли да ми се сърдиш, че ми е чудно? — попита тя кисело една петъчна вечер. Беше взела Пам направо от училище и предприе тричасовото пътуване, без да предупреди Юджийн.

Според дванадесетгодишното дете той ги посрещна с неподправена радост, точно както й се искаше. Тримата излязоха да вечерят в най-хубавия ресторант на двадесет мили от Коув и когато се върнаха, седнаха в кабинета и всеки заразправя какво му се беше случило от последния път, когато бяха заедно. След като разговорът се насочи към бизнеса, Пам тихичко се измъкна, но гласовете на родителите й се чуваха съвсем ясно на стълбите, които водеха към хола. Тя се облегна на щампованите с цветя тапети и се заслуша.

— Да, сърдя ти се — възрази Юджийн. — Когато ти казвам, че съм тук, защото така се налага, това трябва да ти е достатъчно. Няма нужда да се бъхтиш дотук само за да се увериш, че наистина работя.

— Дойдох, защото ми липсваше. Станаха вече три седмици!

— Не е за пръв път.

— Но не трябва да бъде така! Не трябва! Имам нужда от теб там!

— Ти ме дърпаш натам. Постоянно ме караш да се обличам и да излизаме всяка вечер на някое парти, бал или изложба.

— Те са важни.

— Те са скучни, Патриша!

— Тези партита, балове и изложби са местата, където правиш своите контакти, за да разшириш дейността си. Именно това трябва да сториш.

Бащата на Пам отговори и в гласа му се чувстваше напрежение:

— Моята работа е да вадя турмалин от земята и да го продавам, и правя това доста добре.

— Но можеш да го правиш още по-добре. Не виждаш ли? Не разработваш всичките си активи. Продаваш камъните, плащаш на работниците си, от време на време купуваш ново оборудване и слагаш останалите пари в банката. Джийн, те се трупат там, когато би трябвало да печелят двойно повече в някое друго предприятие.

— Това ми звучи познато. Да не би да си говорила с Джон?

Пам облегна гръб на стената. Знаеше отговора на този въпрос. Беше забелязала как напоследък Патриша бе започнала да очаква Джон да се върне от работа. Бе чувала разговорите им, които често водеха по време на аперитива преди вечеря.

— А с кого да говоря? — изстреля в отговор Патриша. — Теб никога те няма!

— Защо трябва да говориш с когото и да било? Не можеш ли просто да ми имаш доверие?

— Имам ти доверие, но се изнервям. Всичките ни яйца са в една кошница. Ами ако тук се случи нещо? Ами ако мината хлътне или стане наводнение, или пък извадиш и последното парче турмалин от земята и не можеш да намериш повече? Какво ще правим тогава?

— Ако това се случи — каза Юджийн, вече възстановил търпеливия си тон, — което няма да стане, но ако стане, ще знам, че имам всичките онези пари в банката и ще мога да ги използвам, за да не гладуваме.

Пам си представи ясно широката му уверена усмивка. Тя се облегна на стената и също се усмихна, но скоро лицето й помръкна, защото Патриша не можеше да бъде убедена толкова лесно.

— А защо да не вложим някъде парите и да печелим още повече? Защо не влагаме в различни предприятия? Ако навлезеш в ново поприще, ще бъдеш нещо повече в Бостън. Имам нужда от теб там, Джийн. Когато съм сама, какво ли не ми идва в главата! Изнервям се! — сега говореше още по-бързо, но даже и от това разстояние Пам чуваше потреперването на гласа й.

Юджийн, изглежда, също го беше усетил, защото се трогна:

— Хайде, хайде, Патси…

Той продължаваше да говори, но гласът му се сниши до нежно мърморене и Пам не можеше да го чуе от стълбището.

Тя си каза, че положението беше овладяно сега, когато баща й знаеше за страховете на майка й, и отиде да си легне. Не чу повече гласове и ако родителите й си бяха легнали заедно в голямата спалня, Пам беше заспала, преди те да се качат по стълбите.

Двете с Патриша останаха през уикенда и по времето, когато вече трябваше да си тръгват, Пам беше изпълнена с оптимизъм, че различията между родителите й са изгладени.

— Ще дойдеш ли да ни видиш скоро? — попита тя Юджийн, след като го беше прегърнала и целунала за довиждане.

— Скоро, Пами, мойто момиче, съвсем скоро!

И удържа на думата си. Следващата седмица се върна в Бостън, но само за една нощ. След това си отиде. Този път Патриша бе повече разочарована от обикновено и следователно още по-нервна. Това засилваше разочарованието на Пам, защото когато Патриша беше нервна, се обръщаше към Джон.

За Пам той беше един от най-студените хора, които познаваше. Косата му беше винаги сресана, вратовръзката — безупречна, както впрочем и стойката му, с едната ръка в джоба, за да може да изглежда небрежен дори когато бе напрегнат.

Пам си мислеше, че можеше да му се прости това, но не можеше да му прости, че той сякаш винаги знае как да успокоява Патриша, а това изобщо не беше правилно, защото си беше работа на Юджийн. Но Юджийн го нямаше и колкото повече Джон запълваше празнината, толкова повече Патриша го търсеше.

Пам не знаеше какво да прави. Всеки път, когато говореше с баща си, го умоляваше да се върне вкъщи, но той винаги си намираше извинение. След това дойде ваканцията и тя отиде в Тимини Коув. Патриша дойде при тях за няколко дни и докара Джон, когото Юджийн беше повикал. Но когато Джон се върна в Бостън, Патриша замина заедно с него.

Докато ги гледаше как си отиват, Пам почувства празнота. Вече не беше близка с майка си, както преди. Не си говореха много. Не се смееха, не мечтаеха, не прекарваха дните си заедно, само те двете, както правеха някога. Патриша изглеждаше много далечна даже и когато бяха в една и съща стая. Пам виждаше как майка й се отдръпва и разбираше, че връзката им се бе променила.

Неспособна да обвинява Юджийн, когото обожаваше, или Патриша, която изглеждаше толкова отвлечена, Пам стовари цялата отговорност върху Джон.