Барбара Делински
Горчив триумф (15)

Петнадесета глава

Кътър се облегна с гръб на вратата на телефонната кабина и приближи ухо до слушалката.

— Памела Сейнт Джордж, моля?

— Една минутка — гласът принадлежеше на една от съученичките на Пам и звучеше дружелюбно. Друг въпрос беше обаче дали момичето щеше да успее да намери Пам. Кътър вече бе опитал два пъти без успех и се безпокоеше. Не бяха се чували с Пам от пет дни. Това не беше нещо необичайно, но тази сутрин тя трябваше да дойде в Тимини Коув, а я нямаше. Кътър провери в голямата тухлена къща, но тя беше здраво заключена. Тогава той не се върна обратно у дома, а позвъни от първата телефонна будка.

— Съжалявам — долетя отново гласът, — но я няма.

— Знаете ли къде е?

— Не.

— Знаете ли кога ще се върне?

— Не.

— Дали се е записала, че ще спи навън?

— Не знам.

— Можете ли да проверите? — попита той нетърпеливо и въздъхна. — Трябваше да се видя с нея тази сутрин и се тревожа.

— Преди малко беше тук. Видях я, изглеждаше добре. Искате ли да й оставите съобщение?

Думите продължаваха да ехтят в съзнанието му. Значи не е болна, нито пък е катастрофирала. Вече й бе оставил две съобщения, които само Пам можеше да разбере.

— Не — промърмори той и затвори телефона.

След това излезе от кабината, качи се в пикапа си и дълго остана неподвижен, вперил празен поглед в предното стъкло. Беше изплашен до смърт. Толкова много обичаше Пам! Беше с него, където и да отидеше, представляваше всичко красиво в иначе обикновения му живот.

Какво ли, по дяволите, беше се случило? Не беше характерно за Пам да не идва или да не се обажда. Особено пък да не отговаря на обажданията му.

Кътър запали двигателя, излезе на заден ход от алеята и се отправи извън града към магистралата. Минути по-късно вече натискаше здраво педала на газта по посока на юг, към Бостън.

Щеше да я намери. Ако трябваше, щеше да чака цяла нощ и цяла неделя пред пансиона, но щеше да я намери. Трябваше да разбере какво се е случило. Тя означаваше твърде много за него, за да не се тревожи, особено след като се бяха любили. Тялото й беше идеално. Свежо и чисто, то си пасваше с неговото, сякаш беше създадено специално за него. Когато я прегърнеше, той се чувстваше обичан и в безопасност.

Разбира се, това беше илюзия. Пам го обичаше, но нямаше нищо сигурно по отношение на дълготрайността на тяхната връзка. Момичето спореше, че двамата имат бъдеще, но той не вярваше. Кътър беше от малък град, а тя — от голям. Той бе роден в калта, а тя — в големите пари. Кътър знаеше, че някой ден трябва да се откаже от нея, но все още не беше готов за това. Не беше я имал достатъчно дълго. Нуждаеше се от още време.

През есента тя щеше да постъпи в колежа и светът щеше да се отвори пред нея. Кътър можеше да я последва, да напусне мините и да си намери работа в същия град, но това само щеше да влоши нещата. Пам щеше да го вижда без средата му от Тимини Коув. В сравнение с останалите момчета от колежа той щеше да й изглежда като смотаняк.

Внезапно в обратното огледало проблеснаха ослепителни светлини. Нямаше нужда да поглежда спидометъра, за да разбере, че кара с голяма скорост. Промърмори някакъв епитет, забави ход и се отмести от платното за изпреварване. Когато колата профуча край него, за да гони следващата мишена, Кътър си остана, където беше. Като че ли беше почувствал леко облекчение. Молеше се да почувства още едно, когато стигне в Бостън, но не му се усмихна щастието. Пам не беше в пансиона. Беше се записала в книгата, че ще бъде в дома на своя приятелка и следователно можеше да бъде къде ли не. Кътър остави още едно закодирано съобщение и отиде да се регистрира в близкия мотел. Пам не се появи. Той остана в стаята до неделя на обяд, втренчен в телефона. След това отиде и се установи на място, откъдето лесно можеше да наблюдава обградената с тухли алея към пансиона. В шест вечерта, когато вече беше станало тъмно и студено, ягуарът й най-сетне сви по пътя. Кътър бързо я последва, паркира зад нея и я хвана тъкмо когато излизаше от колата си.

Пам извика от уплаха, а след това изстена:

— Кътър! О, Боже! — тя покри лице с треперещите си ръце, но вместо да се отпусне в прегръдките му, както той беше очаквал, се притисна обратно към колата. — Върви си, Кътър! Бързо!

Това никак не му хареса.

— Какво има?

— Върви си! Моля те, върви си! — свали ръце от лицето си и се огледа наоколо като обезумяла. — Ако ни видят заедно, ще имам големи неприятности — тя сграбчи здраво ръкава на дебелото му яке и даже тъмнината не успя да скрие страха в очите й. — Върви си, преди някой да ни е видял!

Кътър никога не я беше виждал такава и това го изнерви още повече.

— Не преди да разбера какво става. Нали трябваше да дойдеш при мен вчера сутринта?

— Не можах! Той каза, че ще наеме хора да ме следят.

Кътър изстина.

— Джон ли?

— Той знае за нас. Всичко! Ще направи ужасни неща, ако ни хване заедно — Пам погледна разтревожено през рамо.

Кътър я дръпна да седне на прага на пикапа и попита:

— Какви неща?

— Ще те уволни.

— Аз сам ще напусна.

— Не! — тя отново го сграбчи за ръкава. — Той ще уволни и всички останали — Джетро, Хюго, Уол, всички, за които си се борил. Освен това каза, че вече е продал къщата.

— Не съм чул такова нещо. Ако беше така, сигурно щях да разбера. Слуховете при нас се разпространяват много бързо.

— Може би е твърде рано.

— А може би лъже.

— Да можеше да видиш лицето му, Кътър! Беше ужасно! Този човек е луд. Той ще изпълни всичките си заплахи!

Кътър не беше убеден в това, но Пам явно мислеше другояче. Той я притисна здраво до себе си и я задържа дълго така. После я целуна с жар, от която личеше през какъв ад бе преминал през последните два дни. Когато вдигна глава, вече жадуваше да я има.

— Джон приказва глупости.

— Не, той ще го направи. Ще направи всичко!

— Той не е Господ.

— Но е близо до това.

— Не може да ни контролира.

— Но го прави!

— Ще избягаме от него.

— Той се е погрижил за всичко, Кътър! Все мисля и мисля, но не мога да открия никакъв начин да се измъкнем.

— Ще избягаме.

— Той веднага ще тръгне по петите ни.

— Ще се оженим.

— Много съм малка. Ще те осъди.

— Никой съд няма да го слуша, ако заявиш, че ме обичаш.

— Неговият съд ще го послуша. Той познава съдиите.

— Значи ще изчакаме три месеца. Тогава ще бъдеш достатъчно голяма.

— Това няма да помогне — изплака тя. — Той ще те съсипе!

— Ако те изгубя, няма да има какво да съсипва.

Тя изстена, притисна лице до гърдите му, вдигна глава и му поднесе устните си. В целувката й, а може би и в неговата, пролича отчаяние. Всъщност нямаше значение в чия. Важното бе, че в момента са заедно.

Той я вдигна на ръце, отвори вратата на пикапа, вкара я вътре и се вмъкна след нея. След това я притисна здраво към седалката и започна да я гали и целува чак докато декемврийският въздух между тях се нагорещи. Разстроен от чутото и копнеещ за ново потвърждение на любовта й, Кътър започна да сваля ципа на джинсите й.

— Господи, не, Кътър! — извика тя.

— Имам нужда от теб — той отново се нахвърли върху устните й и ги зацелува жадно, докато не почувства нужда от нещо повече. След това застана на колене и свали панталоните й.

— Не тук! — прошепна диво тя. — Не можем!

Той издърпа джинсите надолу по бедрата й.

— Можем, дявол да го вземе! Можем да правим каквото си искаме!

— Ако някой дойде…

— Никой няма да дойде — свали ципа на панталоните си, смъкна ги наполовина и легна отгоре й. — Тъмно е. Никой няма да ни види — след това влезе в нея с един дълбок и силен удар, отдръпна се и го повтори отново и отново. Беше я хванал с две ръце отзад и я повдигаше, за да може да проникне още по-надълбоко в нея. Тя стенеше от удоволствие.

Малко преди върховния момент Пам го сграбчи за ризата, мълвейки: „Обичам те, обичам те!“, и изпадна в оргазъм само след секунди. Но той остана твърд, защото никога не му беше достатъчно да я има само веднъж. Когато дишането й се поуспокои, Кътър започна да се движи отново. Този път влизаше в нея по-надълбоко и по-силно, а тя се надигаше, за да го посрещне. Звукът, който се откъсна от гърлото му във върховния момент, идваше от дълбините на душата му. Той ехтеше в кабината на пикапа много след като страстта им беше стихнала и се бяха облекли.

Мразовитият въздух бързо се промъкна между тях.

— Какво ще правим? — попита Пам, притиснала буза до гърдите му. Беше се свила възможно най-плътно до него на тясната предна седалка и той я държеше здраво.

— Все още не мога да се откажа от теб.

— Той ще направи нещо ужасно.

— Тогава ще се борим.

— Как?

— Не знам, но все трябва да има някакъв начин.

— Може би когато стана на осемнадесет?

— И аз дотогава трябва да стоя далеч от теб ли?

— Ако ни хване, ще си изпатим здравата.

— Не ме е грижа. Ще се боря с него. Може би е време.

— Не сме само ние — настоя тя. Въпреки че не му се искаше, той трябваше да я изслуша. — Има и други, които са замесени в тази история. Невинни хора. Той ще нарани и тях!

— Може и да блъфира.

— Ами ако не блъфира?

— Ще наранява хората, докато един ден техните болки се обърнат срещу него като бумеранг.

— А дотогава?

Кътър си помисли за това, но не видя нищо утешително. Той можеше да напусне мините и Тимини Коув, но това беше неговият дом, единственото място, което познаваше. Ако някъде се чувстваше като у дома си, то бе там, пък и хората сякаш бяха започнали да го уважават. Това уважение беше взаимно. Макар и Кътър да не изпитваше любов към тях, виждаше борбите им и се чувстваше съпричастен. Те бяха зависими от него по неуловим начин. Въпреки че не можеше да ги нарече свои приятели, не можеше и да ги напусне.

Не можеше да напусне и Пам. Тя също зависеше от него. Даже и да не я обичаше толкова, щеше да иска да бъде до нея и да я защитава, както и Юджийн щеше да го прави, ако беше жив.

Отляво се появиха светлини. Пам прошепна уплашено:

— О, Боже! — после продължи, докато се взираше в замъгленото прозорче: — Пазачът! — и се отдръпна от Кътър. — Трябва да вървя! Ако пазачът ме намери тук с теб…

— Твърде късно е — каза Кътър и я хвана за ръката. Когато пазачът се приближи, той свали страничния прозорец. — Добър вечер, господине — после погледна към китката си, където трябваше да бъде часовникът му, ако притежаваше такъв. — Все още имаме малко време, нали?

Пазачът насочи фенерчето си към вътрешността на пикапа. Пам закри очи от ослепителната светлина, но разбра мисълта на Кътър и спокойно се наведе към прозореца:

— Няма да се бавим дълго. Само още пет минути. И без това измръзнахме тук.

Пазачът, който беше твърде стар и набръчкан, за да може да пази буйни млади жени, изръмжа:

— И аз си помислих това, когато спрях тук. Само че никога преди не съм виждал тоя пикап и беше мое задължение да проверя.

— Това е добре — каза Кътър. — Радвам се да разбера, че някой се грижи за нея, когато ме няма.

Пазачът докосна за поздрав челото си с фенерчето, качи се в колата си и потегли бавно.

— Той видя пикапа ти! — каза задъхано Пам веднага щом стъклото се вдигна. — Сигурно го е запомнил. О, Боже, знаех си, че така ще стане!

Кътър преплете пръстите си с нейните.

— Нищо не се е случило — каза той колкото се може по-спокойно, макар че и неговото сърце се блъскаше бясно в гърдите. — Няма от какво да се страхуваме. Старикът сигурно вече е забравил, че ни е видял.

— Ако беше дошъл само пет минути по-рано, знаеш ли какво щеше да види?

Кътър се засмя.

— Ти се смееш! — извика Пам. — Ако ни бяха хванали така, Джон щеше да те обеси с краката нагоре!

— Всичко е наред, скъпа. Не ни хванаха — но усмивката му беше помръкнала. Предишните проблеми се бяха върнали в ума му. Той запали двигателя.

— Какво ще правим сега? — попита отново Пам, докато той караше по късата алея към пансиона.

Кътър си задаваше същия въпрос. Макар отговорът да му убягваше, все пак знаеше едно нещо.

— Няма да се откажа от теб, Пам. Не и защото Джон е наредил това. Ако си намериш някой друг и ми кажеш, че вече не ме обичаш, тогава ще е различно.

— Винаги ще те обичам!

— Някой ден може да престанеш.

— Не. Винаги!

Той спря да спори, тъй като изпитваше огромна нужда да чува отново и отново тези думи.

— Тогава ще трябва да намерим начин пак да се виждаме — Кътър я притегли към себе си, целуна я и прошепна: — Ти си моят живот.

Тя прокара пръсти през челото, бузата и устните му, като проследяваше с очи движението си. Това го накара да почувства безпокойство.

— Недей да си въобразяваш разни неща, Пам. Другия уикенд пак ще бъдем заедно — но тя продължаваше да го гледа така, че просто късаше сърцето му. — Пам?

— Трябва да вървя — думите й не бяха нищо повече от накъсано дихание, но дълго останаха да висят във въздуха. След това се надигна към устните му. Целувката й беше нежна, жадна и отчаяна. Неговото собствено състояние го накара да й отвърне по същия начин, но когато езикът му изпълни устата й, Пам се отскубна. Секунди по-късно вече беше излязла от пикапа и тичаше към пансиона.

Той понечи да тръгне след нея, но се спря и стисна здраво кормилото. Пам беше разстроена, беше вече късно, а и сигурно ги наблюдаваха. Ако я последваше, можеше да привлече нежелано любопитство. Кътър смяташе да й се обади по-късно, за да се убеди, че е добре. Стига дотогава да не беше изпаднал в нервна криза.

По пътя към къщи не се случи нищо, освен че заваля сняг. Той падаше леко, отразяваше се в светлините на фаровете и правеше нощта да изглежда по-ярка. За нещастие тази яркост не достигна до съзнанието му. Когато най-сетне спря пред дома си и загаси двигателя, Кътър се чувстваше измръзнал и мрачен. Запъти се с наведена глава към вратата. Внезапно почувства как някой го бутна в гърба и се закова на място.

Стъпките около къщата в снега не бяха само неговите.

Вдигна глава и различи с мъка фигурата, която стоеше в сянката до вратата. Преди да успее да я разпознае, от едната му страна застана някой друг и стовари юмрук в стомаха му. Силата на удара го накара да изгуби равновесие. Едва бе паднал на снега, когато трети мъж го вдигна грубо. Ударът беше в ребрата. Кътър се препъна от болка и се опита да избегне следващия, но той попадна право под брадичката му. Кътър направи несъзнателно движение с ръка, за да предпази корема си, но отново беше халосан по брадичката и падна назад.

От болката в очите му сякаш избухнаха искри. Той отново се опита да се изправи на крака, но ударите заваляха и от двете му страни. Кътър се опита да се отбранява, но с всеки опит боят ставаше все по-ожесточен. Падна на едната си страна и покри главата си с ръце, за да я запази. Ритниците се сипеха отвсякъде.

Боят спря след някакъв тих звук, който Кътър не можа да различи сред болката. Опита се да си поеме въздух, неспособен да отвори очи, неспособен да се обърне. Помогна му да го направи същият крак в ботуш, който преди малко му беше причинил толкова поражения. Рязкото движение накара Кътър да извика от болка. Някъде в ъгълчето на съзнанието му проблесна мисълта да огледа нападателите си, но бе твърде замаян, за да го стори. Почувства паника, когато грубо разкъсаха и свалиха якето и ризата му, а след това, гол до кръста, го повлякоха в декемврийския сняг нагоре по стълбите.

— Сега ще взема колана — долетя нечий глас иззад него. — Вие го дръжте здраво.

Кътър събра последните си остатъци от сила, отскубна се и се изтърколи надолу по стълбите, но веднага го хванаха и го довлякоха обратно. Този път два чифта ботуши приковаха раменете и ръцете му към покрития със сняг ръб на верандата. Кътър се опита да стъпи на най-долното стъпало, но не успя заради разраненото си тяло и хлъзгавия сняг. Усещаше движенията на мъжа от дясната страна — гиганта, чиито юмруци му бяха нанесли толкова рани, но всичко, което можеше да види, бе огромна черна сянка.

В този безкраен и ужасен момент времето сякаш спря. Кътър се опита да се събуди от кошмара, но не успя. Дълбоко в него, примесен с болката, в стомаха му вреше страх, докато чакаше в тихата снежна нощ наказанието, което не бе заслужил. След това коланът го удари и гърбът на Кътър бе пронизан от болка. Той изохка, обля го студена пот и преди да успее да се стегне, последва втори удар. Болката беше изключителна, напълно сковаваща, едновременно замъгляваше съзнанието му и го караше да онемее. През мъглата от писъци в главата си Кътър чу нечий глас близо до ухото си.

— В случай че се чудиш — процеди този някой, — коланът е покрит с метални шипове в редици по пет. Ще оставят много интересни следи по гърба ти. Исках да ти го кажа сега, защото може и да припаднеш, преди да съм свършил. Тъй като няма да има никакво доказателство за нашето посещение, не исках после да се чудиш.

— Ти си луд — успя да прошепне Кътър, макар че това му струваше доста усилия.

— А пък ти си свършен човек — отвърна гласът, вече с по-малко самообладание. — Вън от играта. От понеделник напускаш работата си в мините. Няма да казваш на никого защо и няма да предявяваш никакви обвинения. Телефонът ти вече е прекъснат. Взимаш мизерните си спестявания, събираш си партакешите и напускаш Тимини Коув. И ако си знаеш интереса, никога няма да се върнеш.

— Върви по дяволите! — изхриптя Кътър.

След краткото време, нужно на колана да изсвисти във въздуха, петте редици метални шипове направиха нови бразди по гърба му. Кътър издаде гърлен звук и пак се опита да се отскубне от тези, които го държаха, но те не поддадоха. Коланът заплющя по гърба му отново и отново, като при всеки удар притискаше здраво тялото му в заледените ръбове на стъпалата. И всеки удар бе последван от грухтене, което в замъгленото съзнание на Кътър звучеше гадно и извратено, почти сексуално.

Гърбът му гореше. Кътър се тресеше целият. Бореше се да остане в съзнание, което идваше и си отиваше сред проблясъците от пронизваща болка, гадене и ужас. Накрая, когато не искаше нищо друго, освен да избяга, той позволи на тъмнината да го обхване.

Но самото бягство нямаше да бъде лесно. Шепата сняг, която натикаха в лицето му, го върна обратно към действителността с неизразима болка. Пред него се чу гласът на Джон, изпълнен с гняв, който, веднъж освободен, не можеше да бъде обуздан.

— Това е, задето си шибал сестра ми, проклет кучи сине! — той дръпна Кътър за косата. През мъглата на едното си почти затворено око Кътър видя острието на нож. — А това ще използвам, ако пак припариш до нея. Ще направя така, че повече никога да не можеш да докоснеш жена.

— Аз викам сега да свършим тая работа, а, шефе? — каза един от мъжете.

— Няма начин — процеди Джон и дръпна косата на жертвата си така, че Кътър сигурно щеше да изпита болка, ако не беше толкова вцепенен. — Ако го направя сега, той няма да я иска повече. А така ще му е твърд като скала всяка нощ за нея, но няма да я има, защото ще знае, че ще направя това, което казах — стисна още по-здраво косата на Кътър. — Повърти се още малко около семейство Сейнт Джордж и аз ще затворя мините, ще отменя наследството на Пам и ще ти отрежа топките. Разбра ли, копеле?

И той блъсна силно главата на Кътър. Последното нещо, което Кътър чу, преди да изгуби съзнание, беше толкова гадно, че запомни само думите. Значението им бе съхранено за друг път.

Кътър се събуди в опустошителна болка и се опита да се стегне, за да се предпази поне малко от нова серия удари. Когато такава не дойде, остана да лежи неподвижен. Съзнанието му потъна в тъмнина, но той го върна насила обратно към действителността. Без да помръдне нито един мускул, Кътър се ослуша за човешки звук, но нищо не нарушаваше шепота на снега, който се стелеше около него.

Съзнанието му отново заплува. Тялото му, подгизнало от сняг, пот и кръв, бе тъй съсипано от болката, че просто не можеше да се съвземе. Действителността нямаше значение.

След време почувства студа. Заедно с болката започна да го тресе. Гърдите му се изпълниха с дълбока, мрачна самота, а после е гняв. Това му върна желанието да оцелее. Кътър събра последните си останки от сила, изправи се на колене и запълзя с мъка нагоре по стъпалата. Строполи се на най-горното, но споменът за случилото се го изправи отново. Той запълзя към вратата, като се бореше с гаденето, стискайки здраво зъби, и падна отгоре й. Когато най-сетне я отвори, се строполи вътре по очи.

Съзнанието му идваше и си отиваше. Той успя да затвори вратата след себе си и припадна. После се свести, за да се довлече до леглото. Изобщо не си помисли за печката, за топлина или за кръвта, която покриваше гърба му. Всичко, което искаше, беше да се зарови под пухения юрган и да си почине.

Кътър лежеше на пода по корем и се опитваше да събере достатъчно сили, за да се надигне и да легне на дюшека, когато някой го докосна по рамото.

Той си помисли, че все пак Джон беше останал, махна яростно с ръка и се опита да се претърколи встрани, но движението му струваше твърде много. Кътър нададе изтерзан вик и избухна в кашлица, която му причиняваше ужасни болки. Вече започваше да си мисли, че може би смъртта нямаше да бъде чак толкова лошо нещо, когато осъзна, че мърморенето над него идваше от Земната пчела.

Кътър се отпусна, доколкото позволяваше измръзналото му схванато тяло. Земната пчела беше тук. Когато бе малко момче, самотно и гладно, тя понякога изминаваше и му носеше храна. Сигурно сега знаеше какво трябва да се направи.

Следващите часове бяха мъчителни. Болката не го оставяше, най-жестока беше, когато Земната пчела почисти раните му, обърна го и намаза гърба му с мехлем. Съзнанието му идваше и си отиваше от реалния свят, дишаше учестено, преглъщаше стенанията, които продължаваха да идват и да идват, но я остави да прави каквото си иска. Не чувстваше нито гордост, нито свян. Енергията му във всеки момент беше съсредоточена в целта да оцелее до следващия.

Наистина оцеля в тази безкрайна нощ, както и в двата следващи дни, когато го обливаха последователно студени и горещи вълни. На третия ден треската премина и той заспа. На четвъртия вече се мъчеше да става от леглото. На петия бе започнал да разбира случилото се и какво означаваше то за живота му.

Едно нещо беше ясно. Трябваше да напусне Тимини Коув. Пам се бе оказала права — Джон беше достатъчно извратен, за да изпълни всяка от заплахите си. Докато лежеше в леглото си през тези часове, безпомощен и изтерзан, Кътър стигна до извода, че има две неща, които иска повече от всичко друго в живота.

Едното беше Пам.

Другото беше Джон.

Имаше намерение да получи и двете.