Барбара Делински
Горчив триумф (11)

Единадесета глава

Шпионинът на Джон беше един мъж на име Силвестър Кроузи, когото хората в Тимини Коув познаваха с котешката усмивка и лукавството му. Някога беше работил за Юджийн, но един ден бе хванат да подправя присъствената си карта, и за да запази моралните принципи пред останалите, Юджийн го уволни. Джон го върна на работа като надзирател в една от най-слабопродуктивните мини и му даде заплата, далеч по-голяма от обичайната за тази длъжност. След като Силвестър свикна на стил на живот, от който щеше да му бъде трудно да се откаже, Джон прибави към задълженията му и тези, заради които го беше наел на първо място. Джон искаше не само откъслечна информация за това, което ставаше на мините, но и да чувства пулса на градчето, без да му се налага да прекарва там повече време от обичайното.

Именно Силвестър му каза, че Пам се среща с Кътър.

Когато чу това, Джон изпита смесени чувства. От една страна, беше вбесен, че Кътър и Пам пренебрегваха тъй явно предупрежденията му. От друга страна обаче, това приятелство му даваше възможности. Колкото по-дълго продължаваше и се засилваше то, толкова по-ефикасно оръжие ставаше. Ако Пам направеше нещо, което не се харесваше на Джон, или ако той искаше от нея нещо, което тя не би му дала охотно, той можеше да я заплаши, че няма да я пуска в Мейн. Също така мисълта, че по всяко време можеше да лепне на Кътър обвинение за блудство с малолетна, му доставяше огромно удоволствие.

Сега обаче Джон не размишлява много върху това, защото шест месеца след смъртта на Юджийн цялата му умствена енергия беше съсредоточена в бизнеса. След като завещанието беше подправено и Кътър Рейд вече не фигурираше в него, Джон получи своята част от предприятието, равна на тези на Пам и Патриша. Трошици от тортата бяха оставени за адвоката на Юджийн, дългогодишния му счетоводител и няколко избрани приятели от Тимини Коув, но, общо взето, трите семейни дяла определяха основната структура на властта. Според инструкциите на Юджийн акциите на Пам щяха да бъдат под попечителство, докато тя не станеше на двадесет и пет или не се омъжеше. Дотогава Патриша и Джон щяха да контролират по равно нейния дял в компанията. Но Патриша не беше в състояние да управлява и собствените си акции, камо ли тези на Пам, и Джон лесно убеди съда в това. След като му бяха връчени документите, които му осигуряваха попечителството, той имаше пълен и безусловен контрол над всичко. Предприятието щеше да се развива, както на него му се искаше.

Чувството беше опияняващо. Когато вървеше из офисите в Бостън или мините в Мейн, той усещаше силата на тази власт. Хората го гледаха по различен начин, правеха какво ли не, за да му угодят. Джон не се самозалъгваше, че сега го харесват повече, те просто знаеха, че шефът им планираше промени и си гледаха интересите. Но каквато и да беше причината за тяхната почтителност, това му харесваше. Беше прекрасно да си шеф.

А още по-прекрасно беше да си господар на съдбата си. Детските мечти вече изплуваха пред очите му и с всеки изминал ден изглеждаха все по-достижими. Партито, което даде в градската къща, беше успех, също както и следващите. В замяна започнаха да го канят все по-често навън. Хората бяха започнали да го забелязват.

Това, разбира се, не означаваше, че е постигнал напълно целта си. Не го познаваха извън Бостън, а и със сигурност не беше толкова богат, колкото му се искаше. Когато правеше списъка на специалните гости за партитата си, желаеше да го запълва както трябва не само в Бостън, но и в Ню Йорк, Вашингтон, Палм Бийч и където и на друго място да решеше да отиде.

Този успех му се виждаше съвсем достижим. Ако изиграеше правилно картите си, можеше да го има целия. Това обаче означаваше да следва внимателно изработения си план. Джон направи няколко незабавни промени в „Сейнт Джордж Майнинг“. Първо премести главния офис на нов и по-престижен адрес, във финансовия квартал на Бостън. Второ, реорганизира персонала си. Повиши интелигентните и предприемчивите и понижи тези, които бяха просто техници, но необходими за функционирането на офиса. Най-накрая уволни тези, които бяха стари, скучни или все още тъгуваха за Юджийн. Трето, нае хора, които подбра заради творческия им дух, смелост и връзки и които трябваше да запълнят новосъздадените длъжности за връзки с обществеността и маркетинга.

След като вече персоналът му работеше задоволително, той официално смени името на предприятието на „Сейнт Джордж Кампъни“ и се зае да я рекламира. Това беше сложен процес и включваше адвокати, банкери, брокери, огромни количества документи и маневриране със законите. Все пак Джон беше анализирал отлично пазара. Скъпоценните и полускъпоценни камъни един, от които беше турмалинът, се считаха за солидна инвестиция. В края на първия ден от продажбите той, Пам и Патриша бяха вече неколкократно милионери.

С приходите от продажбите на акции плюс капитала, който компанията вече имаше на свое разположение, Джон най-сетне можеше да започне работата по онова, което считаше за бъдещето на предприятието. Той нае първокласен магазин на Нюбъри Стрийт близо до „Риц“ и префасонира интериора му според съветите на един от най-вещите дизайнери по вътрешно обзавеждане. Проучи работата на дузина бижутери в Бостън, Ню Йорк и Лос Анджелис. Нае най-младите и талантливи от тях, организира им студио на горния етаж на магазина и им осигури достатъчно турмалин и всички камъни и метали, от които имаха нужда, за да създават модели, каквито той искаше. Много преди първите уникати да бъдат готови за продажба, Джон нае рекламна агенция, която да лансира кампанията за привличане на първокласни клиенти.

„Фасетс“ беше отворен през май 1971-а година, почти осемнадесет месеца след смъртта на Юджийн. Бе даден гала прием с шампанско, който би накарал стария Сейнт Джордж да изскочи на улицата, облян в пот. Джон обаче беше спокоен, хладнокръвен и в пълното си величие. Списъкът на гостите включваше най-изтъкнатите хора в Бостън — от каймака на обществото до водещи фигури в бизнеса, членове на дипломатическия корпус, светила в различни области и филантропи. Шампанското се лееше изобилно, но беше консумирано с онази увереност, която се очакваше от богати и преуспяващи хора.

Всички страшно харесаха магазина. Джон прекара вечерта, като приемаше поздравления и похвали. Дизайнерите му, облечени във фракове и вечерни рокли, през цялото време отговаряха на въпроси дали не можеха да изработят уникат като някой от изложените, но със сапфир тук, малко повече злато там или две диамантени лилии на друго място. Търговските му агенти, избрани заради външния вид и маниерите си, и добре обучени във всяко отношение на търговското изкуство, през цялата вечер сновяха из тълпата, усмихваха се, отговаряха на въпроси и канеха хората да дойдат да огледат някой друг ден на спокойствие.

Всички цъкаха от възхищение. Магазинът беше елегантен, бижутата — изящни, настроението — изключително. Всичко това се харесваше на хората, които бяха свикнали с него, но за да го намерят, трябваше да излязат извън Бостън. Джон бе похвален възторжено от повече от един редовен клиент. По времето, когато приемът завърши, той вече беше сигурен, че начинанието щеше да бъде успешно.

През следващите седмици продажбите бяха добри. Джон държеше работата на дизайнерите да бъде достатъчно традиционна, за да се хареса на върхушката в Бостън, но също така им позволяваше достатъчно свобода да творят уникати за по-ексцентричните клиенти. В някои случаи разликата между стиловете беше едва доловима, в други — по-отчетлива, но нямаше нищо радикално и нищо евтино. „Фасетс“ се гордееше с качеството на продукцията си, с обстановката, обслужването и персонала си. Хората желаеха да заплатят добре за привилегията да занесат у дома си кутийка от пурпурно кадифе с малък златен пръстен с камъни и с емблемата на „Фасетс“, гравирана в горния десен ъгъл.

Тази емблема, резултат от продължителни консултации с експерти по изкуството и рекламата, бе струвала куп пари. Същото се отнасяше и за префасонирането на магазина. И докато Джон имаше сравнително лесен достъп до турмалина, разходите по закупуването на останалите камъни за дизайнерите бяха високи, както и оперативните режийни разходи. Той бе поразен от сумите, които беше похарчил. Много по-скоро, отколкото си бе представял, фондовете, събрани след рекламната кампания, бяха изчерпани. Докато това увеличаваше напрежението му за успеха на „Фасетс“, личните му разходи не намаляха ни най-малко. Според него той беше главната фигура, лицето на компанията, човекът, към когото гледаха клиентите. Затова трябваше да се поддържа някакъв образ. Този образ включваше петзвезден стил на живот — трябваше да носи най-хубавите дрехи, да кара най-новите коли, да се храни в най-модерните ресторанти и да бъде виждана най-помпозните партита.

Сметките пристигаха и напрежението нарастваше, макар никой да не можеше да се досети от спокойното и уверено държане на Джон. Не беше в характера му да проявява тревога. Нито веднъж в разговор той не даде и най-малкия признак, че „Фасетс“ стъпва на несигурна почва. Това си беше само негова работа. И все пак напрежението си оставаше и нарастваше с всеки изминал ден.

Съвсем естествено той започна да изпитва нужда от жена, с която да разсее тревогата си. Въпреки че сексуалните му апетити бяха в застой в месеците след катастрофата, сега се бяха върнали с пълна сила.

Патриша вече беше изгубена за него. Отказваше да го види, макар че й той не искаше да го направи. Тя беше едно петно в живота му, резултат от лошо пресмятане. Всеки път, когато видеше окаяното й състояние, той се сещаше за причината. Разбира се, катастрофата не бе негова грешка. Както любовната му връзка с Патриша, така и катастрофата бяха грешка на Юджийн. Джон не беше карал колата. А и Юджийн ги беше подтикнал да спят заедно.

Сега вече имаше други жени, непознати жени, които Джон водеше в леглото си. Преспиването с различна жена всяка нощ се прибавяше към тайнствеността на Джон Сейнт Джордж. Също така му осигуряваше безопасност. Той не искаше да допусне до себе си никоя жена, която да обърка плановете му за бъдещето. Не искаше да позволи на никоя да му влезе под кожата и да открие нуждите му, както и факта, че и той не бе направен от желязо.

Хилъри вече го знаеше и това бе една от причините, поради които Джон продължаваше да се връща към нея. Тя познаваше миналото му и не беше част от обществото, което той се опитваше да впечатли. Изобщо тя не беше част от никое общество. Въпреки че имаше много приятели, те бяха от различни социални групи. В това отношение бе напълно индивидуална, което отлично пасваше на плановете му.

— Харесвам те, Хилъри — каза й той една нощ. Двамата лежаха между разбърканите чаршафи в леглото й. Току-що бяха свършили да се любят и телата им бяха още влажни. Тя лежеше по корем, с лице на другата страна, но при тази забележка обърна главата си към него.

— Благодаря ти, Джон. Беше много мило от твоя страна.

— Иронизираш ли ме? — попита той. Обикновено усещаше това, но сега гласът й идваше, приглушен от възглавницата.

— Не, говоря сериозно. Наистина беше много мило от твоя страна да го кажеш. Обикновено не го правиш.

Той дръпна силно от цигарата и задържа дълго дима в дробовете си, преди да го изпусне в ленива струйка:

— Това притеснява ли те?

— Когато го кажеш ли? Разбира се, че не.

— Когато не го казвам. Притеснява ли те фактът, че не съм много по сладките приказки?

— Не. Притесняваме, когато не ми се обаждаш със седмици и очакваш да повярвам, че междувременно не си бил с други жени. Аз не съм глупава, Джон. Знам правилата на играта и ги намирам за чудесни. Наистина! Ти имаш право да правиш каквото си искаш. И аз си имам свой собствен живот. Недей да си мислиш, че когато те няма, седя и си гриза ноктите.

Тонът й не му хареса.

— Срещаш ли се с други мъже?

— Постоянно.

— Искам да кажа, в личните си отношения. Сексуално. Спиш ли с други мъже?

Тя сви нехайно едното си рамо.

— Да, правила съм го.

Той дръпна дълбоко от цигарата си и издиша дима:

— А сега?

— Сега съм с теб.

— Колко? Когато не си с мен, с колко от тях спиш?

— Наведнъж ли? Само с един.

— Знаеш какво имам предвид, Хилъри. Колко други мъже има?

Тя отново сви рамене.

— През последната година двама, може би и трима.

Той се подразни от факта, че това го притесняваше.

— Колкото мен ли са добри?

Тя отново обърна глава настрани, но не толкова бързо, че той да не може да види малкото самодоволно потрепване в ъгълчетата на устните й. Джон загаси цигарата в пепелника на нощното шкафче, изрита настрани усукания чаршаф и легна отгоре й. След това измъкна китките изпод гърдите й и ги прикова встрани.

— Попитах те нещо!

— Тежиш ми, Джон.

— Не ти тежа. Ти си свикнала с тежестта ми. Свикнала ли си и с тежестта на други мъже? Те правят ли ти същите неща като мен?

— Не знам какво имаш предвид — каза строго тя.

— Така ли? — той пусна едната й ръка и плъзна своята под тялото й. Напълни шепата си, с едната й гърда, поигра си със зърното й, след това се плъзна надолу към корема и между краката й. — Палят ли същия огън тук? — промърмори той в ухото й. Гласът му беше станал по-гърлен. Усещаше нарастващата си възбуда до задните й части.

— Огън ли? Ами че трябва да го правят, ако искат да съм влажна, нали?

Галещите му пръсти казваха, че тя беше вече достатъчно влажна за него, но това бе нещо обикновено.

— А свършваш ли?

Тя се забави цяла минута, докато отговори. Гласът й звучеше с един тон по-високо.

— Опитвам се.

Джон бръкна още по-надълбоко в нея.

— Веднъж? Два пъти? Три пъти? — захапа я за ухото и засмука силно.

— Джон — прошепна тя. — Какво правиш?

— Искам да разбера какво ти е с тях. Дали викаш, както когато си с мен. Дали ги молиш да продължават по-силно — той разпери пръсти, но корема й и я принуди да застане на колене.

— Джон, недей — започна тя, но пръстите му продължиха да я галят и следващият й звук бе просто един безпомощен стон.

— Позволяваш ли им да правят това? — Джон я докосна по мястото, където знаеше, че е най-чувствителна, и в същото време се опита да влезе в нея.

— Джон, недей…

Но той вече беше твърд като скала и искаше да я обладае така.

— Не, не им позволяваш — прошепна дрезгаво, като проникваше все по-надълбоко в нея. — Не им позволяваш, защото това е нашият начин.

— Боли ме — изхленчи тя.

— То е, защото се дърпаш. Недей да го правиш. Отпусни се — той се отдръпна назад и влезе в нея с още по-голяма сила. Изпита такова удоволствие, че гласът му заприлича на ръмжене. — Точно така! Точно така! — почувства как тя сложи ръката си върху неговата между бедрата й, натисна я и я потърка и това го възбуди още повече. Когато Хилъри започна да прави насрещни движения, да го притегля още по-дълбоко в себе си и да го задържа, той загуби всякакъв самоконтрол. Виковете й на удоволствие изпълваха въздуха, Джон влизаше в нея отново и отново, все по-силно и по-силно, докато накрая не доби чувството, че ще я разкъса на парчета. Оргазмът му беше дълъг и горещ. Когато най-сетне се отдръпна, тя трепереше.

— Помогни ми — прошепна Хилъри, като се обърна под него и протегна ръка към главата му.

Той се наведе, целуна я диво и се придвижи надолу по тялото й. Все така диво я доведе до един оргазъм, после до още един. По същото време отново се втвърди като камък и проникна в нея, за да я доведе до трети. Когато накрая двамата се отпуснаха върху възглавниците, телата им бяха горещи, хлъзгави и изтощени.

Джон остави пулса си да се успокои, докато слушаше със затворени очи накъсаното дишане на Хилъри. Въздишките й се смесваха с кратки стонове на удоволствие. Той обичаше тези звуци. Те бяха едно от нещата, които я различаваха от другите жени. Хилъри не се срамуваше да си доставя удоволствие, не се опитваше да го крие. Позволяваше на Джон да прави каквото си иска и изпитваше наслада от това. Не всички жени бяха такива.

— Е? — рече Джон. — Пак те питам. Колкото мен ли са добри?

Отне й цяла минута, докато успокои дишането си и му отговори. Тя вдигна поглед към него — тъмната коса обрамчваше екзотично лицето й — и прошепна:

— Никой не може да се мери с теб, Джон. Бъди сигурен, че ако намеря някой такъв, повече няма да стоя и да те чакам.

И той отново видя онова потрепване в ъгълчетата на устните й.

— Кучка.

— Днес си пълен с комплименти. И така, кое те накара да изречеш първия? Кое те накара да кажеш, че ме харесваш?

Репликата беше майсторски поднесена точно след опустошителната страст, когато защитните му сили бяха отслабнали. Хилъри се явяваше като отдушник на напрежението, което се бе трупало в него от дълго време. Сега Джон почувства облекчение. Той се надигна, облегна се на таблата на леглото и посегна да си запали друга цигара.

— Просто го осъзнах и си помислих, че ще бъде добре да ти го кажа — Джон щракна със сребърната запалка, която Хилъри държеше наблизо, за да му бъде на разположение, и заговори с цигара в уста: — На човек му е лесно с теб. Не си взискателна и това ми харесва — той дръпна силно веднъж и едва тогава взе цигарата в ръка.

— Продължавай.

Джон се чувстваше достатъчно омекнал и затова благоволи да й отговори:

— Не си някоя лепка. След като правим любов, не лягаш отгоре ми, сякаш те е страх, че мога да избягам.

Тя се засмя гърлено.

— Ако искаше да избягаш, аз нямаше да мога да те спра. Освен това съм потна и ми е горещо. Последното нещо, което искам в момента, е да легна отгоре ти — тя прокара ръка по гърдите си, за да обере влагата. — Продължавай. Кажи ми какво друго ти харесва.

— Ти си независима. Имаш свой собствен живот. Работиш.

— Е, това не е нищо особено. Не съм прокопсала кой знае колко.

Джон не очакваше това да стане. Журналисти, които работеха към някой вестник, се срещаха под път и над път. Тези, които успяваха да се издигнат, бяха агресивни до безскрупулност. Притежаваха воля и кураж. Хилъри може и да бе независима, но не чак толкова нахакана. Не че Джон имаше нещо против това. Той не искаше името й да попада под светлината на прожекторите. По-добре да си останеше никоя. Така не представляваше заплаха.

Но Джон знаеше, че тя няма да може да разбере посоката на мислите му и каза, за да я утеши:

— Все пак не си се занимавала с това достатъчно дълго време.

— От три години. Мисля, че вече станах стереотипна. Задачите, които ми възлагат, са истински боклук. Имам нужда от промяна.

— В някой друг отдел?

— В друг вестник.

— Но ти си в най-добрия в Бостън.

— В Ню Йорк има още по-добри.

— Ню Йорк? — изръмжа той. — Не започвай пак! — после, раздразнен, Джон отново дръпна от цигарата.

— Това е само една идея.

Джон обаче се тревожеше да не би това да стане нещо повече от идея.

— Не особено добра. Животът в Ню Йорк не е като тук, Хилъри. Ще трябва да печелиш двойно повече, за да можеш да поддържаш същия стандарт на живот.

— Не ми пука как ще живея. Това, което искам, е професионална възможност. Искам да съм там, където ще бъда забелязана.

— Мислиш, че ще бъдеш забелязана в Ню Йорк ли? Я пак си помисли! Ню Йорк е голяма работа. Там всеки ден на летището слизат стотици хора, които искат да бъдат забелязани. Ти ще бъдеш най-дребната рибка в най-огромното езеро на света.

— Но аз съм добра писателка. Всичко, от което имам нужда, е шанс да покажа това на света.

— Така казват всички.

Тя се облегна на лакът с лице към него:

— Не ти ли е приятно, че искам да си създам име?

— Разбира се, че не. Но ако отидеш в Ню Йорк, си обречена на провал. Познавам този град, Хилъри. Той не приема момичета от Тимини Коув с отворени обятия.

Тя стисна здраво устни.

— Сега съм от Бостън и ако си забелязал, съм жена.

— Та нали аз те направих такава. Как бих могъл да не забележа? Освен това току-що ти казах, че те харесвам. Защо тогава искаш да променяш нещата?

— Защото искам да бъда някой. Ти най-добре можеш да разбереш това. От години работиш, за да си изградиш име и образ. Какво толкова лошо има, че и аз искам същото?

Той остави цигарата в пепелника и притегли Хилъри към себе си.

— Искам да си останеш такава, каквато си. Именно такава ми харесваш. Защо, мислиш, продължавам да се връщам към теб?

— Защото никоя друга не би те търпяла.

— Другите ужасно биха искали да ме търпят, стига да им позволявах, но аз нямам такова намерение. Никога не съм имал с друга жена връзката, която имам с теб.

— Даже и с Патриша ли?

Джон остана като закован. Разбира се, тя знаеше. Бе идвала достатъчно пъти в къщата и не бе нито сляпа, нито глупава. Само че преди не го беше споменавала. Ако възнамеряваше да го спипа натясно, щеше да остане разочарована. Джон нямаше намерение нито да отрича връзката си с Патриша, нито да се извинява за това.

— Даже и с Патриша — той й обърна гръб, слезе от леглото и отиде до прозореца. Отдръпна прозрачната завеса само колкото да надникне на улицата. Гледката беше мрачна, странно съвместима с чувствата му в момента. Спомените му нахлуваха обратно.

— Патриша беше слаба. Искаше да бъде пазена от всеки свой страх. Искаше да знае всичко за бизнеса, но не можеше да разбере и половината от него.

— А ти обсъждаш ли бизнеса си с други жени?

Той пусна завесата и се обърна:

— Не. Това няма нищо общо с тях.

— Но няма нищо общо и с мен.

Хилъри лежеше, облегната на таблата на леглото, точно както бе застанал преди малко и той и изглеждаше ленива и преситена, фактът, че не бързаше да стане, бе друго от нещата, които Джон харесваше в нея. Тя не скачаше да си реши косата, да си оправя грима или да взима душ. Беше абсолютно доволна да остане още малко със следите и мириса на любовната им игра около себе си и по тялото си.

Докато я гледаше, раздразнението му от мисълта за Патриша започна да утихва.

— Разказвам ти за бизнеса, защото ти имам доверие. Имам ти доверие, защото няма да обърнеш думите ми срещу мен.

— Никога не бих го направила!

— Точно това казах и аз — той се върна до леглото и посегна за още една цигара, но Хилъри грабна пакетчето от нощното шкафче.

— Много пушиш.

— Това ме отпуска.

— Защо си толкова напрегнат?

Той я погледна отвисоко и й подаде ръка. Когато тя сложи в нея кутията с цигари, Джон я тръсна, извади една, запали я и седна на леглото с гръб към Хилъри.

— Аз също съм човек и си имам проблеми като всеки друг. Точно сега те са доста тежки.

— Проблеми с „Фасетс“?

— Нищо, което няма да отмине с времето.

— Какво имаш предвид?

Отне му цяла минута, докато отговори. Не изпитваше кой знае какво желание да даде израз на тревогата си, но накрая се примири, тъй като имаше нужда някой да го окуражи.

— Похарчихме много пари, за да започнем. Ще мине време, докато стигнем печалбите, които аз искам.

— Но ти знаеше, че това ще се случи.

— Да очакваш, е едно, а съвсем друго — да го преживееш. Откакто поех бизнеса, направих доста за него, но не ми е лесно. Винаги има риск от нещо непредвидено. А аз нося цялата отговорност и залагам бъдещето си, ако се случи нещо.

Гласът на Хилъри прозвуча отблизо. Някак нелепо му носеше утеха, която не можеха да му донесат нито банкерът му, нито адвокатът му, въпреки всичката им информация и знания:

— „Фасетс“ е страхотна идея и ще бъде огромен успех. Ти я направи точно както трябва, Джон. Не бива да се притесняваш.

— Може би — каза той. Усети върху рамото си ръката й, която сякаш издърпваше напрежението от мускулите му. Не би позволил на друга жена да прави това, но Хилъри знаеше как да го докосва.

— Ще видиш — продължи тя със същия нежен окуражителен глас, — съвсем скоро печалбите ще започнат да валят, а след това ще можеш да помислиш да отвориш още един магазин. Ню Йорк ли е следващият в списъка?

Джон напоследък беше толкова погълнат от откриването на елитния магазин в Бостън, че от месеци не бе мислил за по-далечното бъдеще. Но наистина Ню Йорк беше наред.

— Ако всичко върви добре…

— Ето какво. Ти ще отвориш магазина в Ню Йорк, а аз ще си намеря работа в някой от тамошните вестници и ще можем да се виждаме, както преди.

Той сграбчи Хилъри за ръката, издърпа я покрай тялото си и я намести в скута си:

— Дявол да те вземе, ти си планирала целия този разговор!

— Не съм.

— Защо тогава нещата застанаха толкова удобно в твоя полза?

— Защото това е логично. Не е ли?

Той не отговори. Голото задниче върху слабините му действаше възбуждащо, както и топлината на тялото й, нежната й кожа и мускусният аромат, който витаеше около двамата. Джон я целуна силно, за да я накаже за здравия й разум, после още по-силно, за да покаже, че съзнава нейната сексапилност, а третия път, когато я целуна силно, бе, за да изрази необузданото желание, което тя запалваше у него. Последната му мисъл, преди двамата да се строполят на пода, беше, че му се иска да я зароби и задържи в Бостън, докато стане готов да я пусне да отиде в Ню Йорк.

 

 

Четири месеца по-късно, когато плановете за магазина в Ню Йорк се намираха все още в областта на мечтите, Хилъри замина. Джон предполагаше, че трябва да бъде по-внимателен с нея през тези четири месеца, но бе зает с поредица от обществени ангажименти. Не бе имал време за нея. Седмиците бяха изминали, а той беше погълнат от това, което ставаше във „Фасетс“, и изобщо не помисли за нея. После, както обикновено, когато напрежението започна да се натрупва у него, когато усети нужда да поговори с някого, когато започна да изпитва глад за огъня, който само тя притежаваше, й се обади.

Тя не се оплака. Не започна да му натяква, не захленчи, нито пък попита защо не й се беше обадил по-рано. В онзи уикенд, който той прекара в апартамента й, му даде всичко от себе си. Три седмици по-късно се премести в Ню Йорк.

Джон знаеше, че по този начин иска да му отмъсти и беше бесен. Пам беше тази — и какво удоволствие изпита тя от това, — която му връчи новия адрес. Хилъри даже не бе имала смелостта да му каже сама.

Той отвърна на огъня с огън. Не се обади, не се опита да се срещне с нея, макар и често да ходеше до Ню Йорк да купува скъпоценни камъни. Изминаха два месеца, после три, четири… Джон се опита да запълни празнотата с други жени, но никоя не можеше да го развълнува за повече от една вечер. Нямаше ги дългите оргии, които правеха с Хилъри, нямаше ги дивите, импулсивни съвкупления, в които той се отпускаше и изливаше всичко в необуздан секс. Това не беше част от неговия образ. Не беше редно и да дава израз на тревогите си. Хилъри му липсваше и заради това. Когато тя живееше в Бостън, беше винаги на негово разположение. Когато имаше настроение, той можеше да бъде в апартамента й за час. Сега обаче това му бе невъзможно. Ако искаше да я види, трябваше да го обмисли предварително, а това бе дразнещо и досадно.

След като доста дълго време се ядосва на това ново бреме, накрая той капитулира и й се обади и това го подразни още повече. В резултат при първата им среща в Ню Йорк Джон бе събрал огромно количество гняв и яд, които изля върху нея. Получи се горещ, здрав и силен секс.

Хилъри не възрази. И тя беше изгладняла колкото Джон, което идваше да му каже, че все още не бе срещнала някой, който да го замести. Въодушевен от тази мисъл и от факта, че тя го бе посрещнала с отворени обятия въпреки дългото му мълчание, той се върна в Бостън с чувство на задоволство. В крайна сметка тя се беше оказала права. Нямаше никакво значение къде живее. Винаги можеха да се виждат.

В някои отношения за него беше много по-удобно Хилъри да е прикътана в Ню Йорк. Това означаваше, че Джон може да се движи свободно из обществото в Бостън, без да се тревожи, че могат по някакъв начин да го свържат с нея. Независимо от това колко изискана бе станала, тя все още си беше от Тимини Коув. Не беше част от примамливостта на „Фасетс“. Не притежаваше чистия блясък на неговото бъдеще.

Въпреки това успяваше да засити глада му. Тъй като задоволяваше най-дивите му сексуални нужди, той се владееше с другите жени. Можеше да играе ролята на всеотдайния любовник, да бъде нежен и внимателен, да поставя задоволяването на партньорката си над своето. Можеше да подхранва джентълменския си образ, без да се страхува, че най-земните му нужди щяха да бъдат изложени на показ.

За нещастие този секс не беше вълнуващ, така че в един момент Джон усети, че се отдръпва. Все още имаше няколко жени — нямаше намерение никоя от тях да го помисли за странен, а пък апетитът му ни най-малко не беше отслабнал, — но партньорките му бяха подбрани повече заради положението им в обществото, отколкото заради физическото удоволствие, което можеха да донесат.

Тактиката му се оказа успешна. Започнаха да го смятат за леко високомерен, леко тайнствен, но силно привлекателен и една от най-добрите партии. Този образ му харесваше. Той имаше привкус на висшето общество — чист, със самообладание, достойнство и финес. Колкото до високомерието, предпочиташе да го нарича индивидуалност. Не обичаше да се събира с много хора. Смесваше се с каймака на обществото, но само когато това му харесваше. Не се страхуваше да налага своя стил и да накара хората да разберат, че го прави. Това прибавяше към неговата тайнственост. Също така и компенсираше факта, че въпреки връзките и каналите, които си беше създал, все още оставаше настрани от върхушката. Ходеше в домовете им, забавляваше ги в своя, но никога не бе приет изцяло. Независимо от това колко елегантен бе външният му вид, колко интелигентно говореше и колко безупречно се държеше, той пак си оставаше чужденец за тези среди.

Казваше си, че е различен, изключителен, по-висш, но никой от тези аргументи нямаше достатъчно тежест във вечерите, когато оставаше сам вкъщи и чувстваше безпокойство. Понякога си намираше партньор за късна игра на скуош или се обаждаше да покани някоя жена на вечеря. Най-често обаче си оставаше у дома, бродеше из библиотеката, мислеше си за „Фасетс“ и планираше следващата си стъпка по пътя към върха.

Но безпокойството си оставаше. Джон не можеше да разбере защо. Беше на тридесет и две години и светът бе в краката му. Авторитетът му нарастваше с всеки изминал ден. Бе станал покровител на Института за съвременно изкуство, името му присъстваше във всички списъци на благотворителни мероприятия на Дружеството за борба с рака. Оперното общество и клиниката „Лейн“ за годината, „Фасетс“ вървеше добре, „Сейнт Джордж Кампъни“ — също. Журналистите познаваха името и лицето му. За какво повече можеше да мечтае?

Не беше сигурен. Но безпокойството му се засилваше всеки път, когато погледнеше към Пам.