Барбара Делински
Горчив триумф (1)

Първа глава

Ню Йорк, март 1990 г.

От всички неща, които й бе сторил в миналото, от всичко, което не й бе сторил, би могъл или трябваше да й стори, това му предателство беше най-жестокото. Хилъри продължаваше да гледа втренчено към празния екран много след като образът на мъжа беше изчезнал оттам. Съзнанието й беше също тъй празно, потресено от неверието и болката.

Тя отмахна дългите кестеняви къдрици от лицето си, обърна се и се втренчи в килима, но не можа да намери никакъв отговор в тъмночервената му повърхност.

Сгоден? Джон беше сгоден?

Хилъри преглътна, изправи се и дистанционното падна от скута й на пода. Тя се заразхожда разсеяно из кабинета. Стаята не беше голяма, както и останалата част от апартамента, но това бе всичко, което Хилъри можеше да си позволи в тази част на Манхатън. Искаше да живее точно тук и именно тук искаше да бъде с Джон. Беше наела това жилище колкото да задоволи собствената си гордост, толкова и да му подхожда. Той беше богат и нямаше да му хареса някой апартамент в по-скромен квартал.

Ако й беше дал пари, тя щеше да е в състояние да си позволи по-голямо жилище, но пък сега щеше да се чувства още по-голяма курва.

Хилъри забави стъпка. Никога не беше се продавала. Чувствата й към Джон винаги бяха дълбоки. Независимо дали го обичаше, мразеше, уважаваше или презираше, тя му бе останала вярна в продължение на много години. Не беше курва. Глупачка — може би, но не и курва.

Отиде до облегалката на тапицирания с басма стол, после до другия и накрая се спря пред масичката от черешово дърво, която използваше за писалище. Пръстите й пробягаха разсеяно по книжата и списанията, разпръснати върху плота. Знаеше съвсем точно какво има там. Джон никога не бе успял да разбере това. За него организацията беше нещо от решаващо значение, а редът — нейна първа предпоставка.

Хилъри спря пред библиотечката, докосна компактдисковото устройство, което Джон й бе подарил миналата Коледа, след това пеещата кукумявка отпреди две Коледи и най-накрая снимката, която му беше направила няколко Коледи преди това. Беше красив, дяволът с тъмни коса и очи, с черти, достатъчно аристократични, за да контрастират с вътрешните му примитивни страсти. Хилъри го беше наблюдавала как узрява през годините, как раменете му се разширяват, как брадата му се сгъстява и накрая как бакенбардите му посребряват. Двадесет и седем години са напълно достатъчни, за да опознаеш един мъж, макар че до този момент не беше ги броила.

Стомахът й се сви на топка.

Не беше възможно той да се е сгодил. Джон не беше бе типа хора, които се женеха. Бе станал на петдесет, без да даде обет на някоя. Бе постигнал невероятен успех, без да се осланя на съпруга. Нямаше причина на света, поради която сега да иска да се жени, а Джон никога не правеше нищо безпричинно.

Дали не беше се влюбил? Не, не и Джон.

Но все пак бе казал, че се е сгодил. Беше обявил по Националната телевизия, че се е сгодил.

Хилъри почувства остра болка под лъжичката, обърна гръб на надменното лице на снимката и продължи да крачи. След няколко минути спря до вратата на спалнята си, облегна се уморено на касата и се втренчи в леглото. То бе внимателно покрито с бяла копринена кувертюра, за разлика от миналия уикенд. Тогава нямаше нужда да го оправя. С Джон почти не станаха от него.

При спомена дишането й се учести. Джон беше невероятен любовник. Изискваше, но и даваше много, и ако понякога бе малко груб, това също и харесваше. Бе нещо съвсем различно от цивилизованата маска, която показваше на света. Хилъри се гордееше, че може да извади на повърхността тази грубост. Това бе доказателство за сила, доказателство, че тя прави за Джон неща, които никоя друга жена не може да направи.

В неделя следобед той беше заминал за Бостън, към седалището на „Фасетс“. Оттогава не бяха се чували, но това бе напълно в стила на Джон. Тъй като не можеше да промени положението, с годините тя се бе примирила. Джон правеше това, което искаше, и не отговаряше пред никого.

Сгоден ли? Невъзможно.

Дали?

Тя закрачи с нарастващо вълнение. Нямаше да му обърне внимание, ако го беше прочела в „Нешънъл Инкуайърър“. За Бога, та булевардната преса го беше съобщила много преди това! Но винаги бяха налудничави измислиците да го свързват с жени, които той едва познаваше или би търпял.

Но интервюто на „20/20“ бе нещо различно. Това шоу беше солидно, както и Джанет Къри. Тя беше зряла елегантна жена с постоянно присъствие в бостънското общество, в средата на четиридесетте, наскоро овдовяла и финансово осигурена. Хилъри знаеше, че някога Джон се беше срещал с нея. Самият той й го беше казвал. Само че никога не бе споменавал за годеж — нито когато го бе видяла преди месец и когато бе снимано шоуто, нито миналия уикенд.

Колкото повече осъзнаваше случилото се, толкова повече я болеше. Ако всичко беше вярно, значи Джон се бе любил с нея доста след обвързването си с Джанет, което правеше любовта на Хилъри, а и нея самата, да изглеждат евтини. Още повече, ако той се оженеше, до него и в леглото му щеше да има стабилна жена. Истинска законна съпруга. И това нямаше да бъде Хилъри.

Направи усилие да потисне паниката си, отиде до нощното шкафче, вдигна слушалката и бързо набра номера на Пам. Пам сигурно знаеше истината. Все пак беше сестра на Джон. Той вероятно бе споделил с нея.

А можеше и да не го е направил. Хилъри остави слушалката. Въпреки че Пам беше доста намесена в семейния бизнес, с Джон не бяха близки. И нищо чудно, Джон беше такова копеле!

А кой най-добре можеше да потвърди намеренията му, ако не самото копеле? Хилъри набра номера на къщата на Джон в Бийкън Хил и изчака трите дълги сигнала. Безпокойството й нарастваше с всеки от тях.

— Резиденция „Сейнт Джордж“ — отговори един глас. Наоколо се чуваше шум.

— Кристиян, тук е Хилъри Кокс — опита се да прозвучи колкото може по-властно. Предполагаше, че ако вече беше минало в живота на Джон, прислужникът му щеше да го знае. — Джон там ли е?

В няколкото секунди, които му бяха необходими да отговори, тя различи шума, който се чуваше на фона. Там имаше хора. Гласовете им се сливаха в монотонно бръмчене.

— Той е тук, госпожице Кокс, но в момента е зает — Хилъри чу взрив от смях. — Да му кажа ли, че сте се обаждали?

Завладя я обезпокояващото подозрение, че там има парти.

— Сега — настоя тя. — Кажи му, че съм на телефона и искам да говоря с него сега.

— Може би ще бъде по-добре…

— Моля те, Кристиян! Важно е.

Той като че ли долови част от отчаянието й и след кратка пауза я помоли да почака.

Последвалата тишина беше още по-лоша след гласовете, които беше чула преди това. Те я преследваха, караха я да се чувства изолирана. Много пъти в миналото се беше чувствала по този начин, но сега бе най-трудно. Беше едно нещо да си изключен заедно с всички останали и съвсем друго — да си изключен, когато останалите явно не бяха.

— Хилъри? — долетя гласът на Джон, тих и сдържан, както обикновено. Глъчката от веселбата вече не се чуваше. Тя си го представи в библиотеката, обграден от цели стени с книги, които никога не беше чел. Пръстите му сигурно бяха облегнати върху лъскавото махагоново бюро. Вероятно бе затворил вратата, за да може да разговаря на спокойствие, и в тази му необходимост внезапно се почувства оттенък на вина.

— Ще ми кажеш ли какво става, Джон?

— Как си? — отвърна той, сякаш не бе забелязал напрежението в гласа й.

— Джон…

— Гледа ли шоуто? — говореше бавно и подчертано.

— Разбира се. Точно това…

— И какво мислиш за него?

— Не знам. Затова…

— Не беше лошо — по тона му обаче личеше тъкмо обратното. — Тези шоута могат да бъдат истинска отрова. Този, който интервюира, може да бъде много чаровен като човек, но щом веднъж всичко е заснето и започне монтирането, и най-интелигентният може да изглежда като бавноразвиващ се.

Хилъри почувства, че губи и последните си остатъци от самообладание.

— Джон, какво беше…

— Все пак мисля, че звучах убедително. Доволен съм.

— Както и много други хора, ако се съди по шума, който чух, когато Кристиян вдигна слушалката — после прибави бързо, преди Джон да я прекъсне: — Какво става?

Той не отговори веднага.

— Няколко приятели се отбиха да го отпразнуваме.

— Улучили са времето съвсем точно. Шоуто свърши преди петнадесет минути — което, разбира се, можеше да означава само едно. — Гледахте го заедно, нали?

— Да, с някои от тях.

— Някои? Трима? Осем? Двадесет души? — Хилъри вече не се опитваше да прикрива обидата си. — Джон, и аз щях да дойда, ако знаех, че организираш парти, но не бях поканена. Не си искал да бъда там. Всъщност рядко го искаш. Както и сега — тя си пое дълбоко дъх. — Истина ли е? Сгоден ли си за Джанет?

Той се поколеба.

— Ще ти се обадя по-късно, Хилъри.

— Не, сега! Сгоден ли си? — той не отговори. — Ще се жениш ли за нея? — пак никакъв отговор. — Кажи ми, Джон!

— Ще го обсъдим по-късно.

— Трябва да знам сега! Достатъчно ми беше, че го чух по телевизията. Как можа да постъпиш така с мен? — извика тя. Болката вече беше започнала да я разкъсва и не можеше да бъде спряна. — Как можа да ми причиниш това? След всичките тези години, след времето, което прекарахме двамата, да науча заедно с милиони други хора? Не си ли помисли, че ще ме нараниш?

— Не сега, Хилъри.

Гласът му звучеше раздразнено, но на Хилъри вече не й пукаше.

— Ти не я обичаш. Познавам те, Джон. Обичаш само себе си и проклетите си магазини. Тогава защо се жениш за нея? Имаш властта, която винаги си искал. Боже мой, след тази вечер журналистите от вестниците и списанията постоянно ще ти досаждат за интервюта! Имаш пари, имаш и слава, тогава защо ти е тя? Не е красива, аз изглеждам по-добре от нея. И не може да ти даде това, от което имаш нужда. Аз съм тази, която го прави. И го правих единствено аз, през всичките тези години!

Гласът му прозвуча по-твърдо:

— Хилъри, сега не е нито времето, нито мястото.

— И ако говорим за време и място, за какво беше миналият уикенд? Ти беше с мен, Джон! Беше с мен цели четиридесет и осем часа и правеше всички малки нещица, които сме правили от години! Ако си бил сгоден за нея, тогава какво, по дяволите, правеше с мен? — тя постави трепереща ръка на стомаха си. — Кажи ми, Джон! За какво беше миналият уикенд?

— Миналият уикенд си беше за нас — отвърна той, очевидно ядосан от това, че го принуждават да говори. — Това е, което винаги сме правили.

— Но ти си сгоден за друга!

— Е, и?

Хилъри зяпна от изненада.

— Значи… Значи й изневеряваш?

— Джанет ще извлече голяма полза от този брак. В него ще намери защитата, която е загубила със смъртта на Търнър. Ще има някой, който да управлява живота й, а тя се нуждае именно от това. Никога не съм й обещавал вярност, нито пък тя е искала подобно нещо.

— Но ако смяташ да продължаваш с мен, защо тогава се жениш за нея?

— Тя няма да има нищо против.

— Е, да, но аз ще имам!

— Не виждам защо — гласът му беше абсолютно сериозен. — С теб сме били заедно и преди, когато съм се виждал с други жени.

— Но никога не си се женил за някоя от тях!

— Откога стана толкова праведна? Хайде стига, Хилъри. Какво ще промени фактът, че съм женен?

— Страшно много неща.

— Не, нищо няма да се промени. Ще се виждаме, както и преди. Отношенията ми с Джанет са на разумна основа. Удобни са. Избавят и двама ни от досадници. Затварят устата на скептиците. Не търся страст в нея, защото я получавам от теб.

— Да, но се жениш за нея!

— И ти отказваш да продължаваш връзката си с женен мъж? Я пак си помисли? — гласът му прозвуча грубо. — Какво искаш? Пари? Бижута? Акции от компанията?

Думите му я зашлевиха като шамар. Джон беше толкова далеч от целта, толкова малко я разбираше, дори и след всичките години, в които се бяха познавали! Докато беше любовница на мъж, който отбягваше брака, тя можеше да се примири с жените, които идваха и си отиваха от неговия живот. Все пак тя беше тази, която оставаше. Джон винаги се връщаше при нея и това й беше като компенсация за всичко друго, което не получаваше от него. А сега той даваше името си на друга жена, поставяше я на пиедестал, който преди това беше празен. Тук вече нещата опираха до самоуважението.

Хилъри бе твърде горда, за да позволи връзката й да бъде нарочно и окончателно сведена до най-ниския общ знаменател.

Внезапно присъствието му на другия край на жицата започна да я дразни. Като се имаше предвид колко наранена се чувстваше, това вече беше твърде много.

— Върви по дяволите! — промърмори тя и затвори. След това се втренчи в телефона, като се молеше да звънне, Джон да й се обади отново.

Но знаеше, че той няма да го направи. Нямаше да й даде и най-малкия знак, че го е грижа. За Хилъри беше истинско мъчение да си го представи в гостната, пълна с хора, един, от които със сигурност беше годеницата му, и всички несъмнено бяха изпълнени със страхопочитание към него заради страхотния му рекламен удар по националната телевизия. Хилъри обгърна с две ръце раменете си и както беше седнала на ръба на леглото, се залюля напред-назад, но това не можа да й помогне да се почувства по-малко окаяна. Не успя да го направи и безцелното й бродене из апартамента. Чувстваше се самотна, толкова празна, че чак стомахът й се свиваше, и все пак пълна с чувства, които не я оставяха на мира: мъка, болка, гняв, самота, страх — просто не знаеше към кое да се обърне първо.

Тя навлече дългото си палто и потърси убежище в мартенската нощ. Въздухът навън беше хладен, но приятен. Хилъри се загърна по-добре и закрачи бързо по тротоара покрай фасадите от кафяв камък, витрините и множеството хора, които също като нея се разхождаха в полунощ. Тъкмо сега страшно я радваше фактът, че Ню Йорк никога не заспива. Като виждаше, че толкова други хора бяха самотни, тя се чувстваше някак по-добре.

И все пак винаги се беше гордяла, че тази градска изолация не я засяга. Независимо колко време прекарваше сама, а като писателка то беше доста — винаги знаеше, че има Джон. Дори и през месеците между неговите посещения тя знаеше, че го има. Не говореха по телефона, не си пишеха писма, но знаеше, че когато той бъде готов, ще дойде при нея.

Сега с това беше свършено.

Хилъри продължаваше да крачи. Накрая, измръзнала въпреки усилието, тръгна обратно към апартамента си. В телефонния й секретар имаше едно-единствено съобщение. Мислейки си, че сигурно е от Джон, тя почувства прилив на дива радост и включи апарата.

„Здравей, Хилъри — сърцето й изстина. — Тук е Пам. Много искам да говоря с теб, но не съм у дома, така че не можеш да ми се обадиш. Ще се опитам да ти звънна утре сутринта.“

Апаратът изпиука. Ако беше Джон, Хилъри сигурно щеше да запази съобщението, за да може да слуша отново и отново гласа му. Вместо това, се почувства вцепенена от разочарованието. Обичаше Пам, но в момента копнееше тъкмо за гласа на Джон.

Искаше да говори с някого, да покрещи и поплаче на нечие приятелско рамо, но Пам не си беше вкъщи, а толкова късно не можеше да безпокои приятелите си.

Всъщност, с изключение на Пам, Хилъри не би посмяла да се обади на никой от тях. Джон беше щекотлив въпрос, който тя отдавна се бе научила да отбягва. Малко от приятелите й го познаваха лично. Някои от тях дори не знаеха името му, а само, че Хилъри има любовник от много години. Никой от тях не можеше да разбере как успява да се примирява с него. Смятаха я за луда, задето изчакваше покорно мълчанието между посещенията и му позволяваше да идва и си отива без каквото и да било официално обвързване. Заявяваха, че всяка жена има право да защитава интересите си, и макар тя винаги да твърдеше, че е достатъчно самостоятелна, за да има нужда от това, може би щяха да се окажат прави по отношение на Джон. Ако сега се обадеше и им се оплачеше, щеше да се натъкне на отговори от рода на: „Нали ти казвах!“ Нямаше да може да го понесе.

Нощта изглеждаше безкрайна. Хилъри беше твърде наранена, за да спи, твърде наранена дори и да остане неподвижна за известно време. Нищо не помагаше. Пусна си тиха музика, изпи чаша отлежало вино, кисна се във ваната, което би трябвало да я поотпусне, но през цялото време си мислеше за Джон и болката в гърдите й не стихваше.

Малко преди зазоряване Хилъри вече представляваше кълбо от нерви. Видя как първите лъчи пробиват бетонните каньони на нейната улица, как камионът докара вестниците. Слезе да вземе своя, качи се горе, отвори на светската страница и сякаш отново умря. Статията не беше голяма, все пак Джон все още не бе кралска особа, но въпреки това го споменаваха — цели четири пасажа относно предстоящия брак на един от ергените, представляващи най-добра партия в Ийст Коуст. С пръсти, разтреперани от отчаяние, Хилъри скри вестника под вчерашния брой на плота в кухнята. След това си взе горещ душ, облече се и погледна часовника си. Беше едва седем и половина. Пам сигурно вече се беше събудила, но Хилъри не искаше да й се обажда. Беше твърде разстроена, за да разговаря. Отиде до бюрото си, решена да работи, но умът й не можа да роди и един пасаж.

Имаше нужда от чист въздух. Грабна палтото си от мястото, където го беше захвърлила през нощта, и отново излезе на разходка. Дишаше дълбоко, поглеждаше бегло малкото ранни съботни пешеходци и ги подминаваше, държейки главата си гордо изправена. Въпреки това на всеки ъгъл, на всеки павилион вниманието й биваше привличано от вестниците. Накрая, неспособна да се сдържи, тя си купи един от тези, които не получаваше, пъхна го под мишница и се върна у дома.

И там имаше статия за годежа на Джон.

Отвратена, тя го бутна настрана, взе куфарчето си и излезе отново. Този път отиде в библиотеката. Остана там през по-голямата част от деня, не защото щеше да свърши кой знае колко работа, а защото не можеше да понесе мисълта да остане сама вкъщи с горчиво-сладките спомени и самотата.

Когато най-сетне се върна, в секретаря имаше още едно съобщение от Пам. Този път беше по-настойчиво:

„Здравей, Хилъри, пак съм аз. Слушай, трябва да се видим! В сряда ще летя за Ню Йорк, имам среща с клиент. Хайде да обядваме заедно. В един часа, в «Четирите годишни времена». Ако няма да можеш да дойдеш, обади ми се. В противен случай ще се видим там.“

Съобщението беше точно в стила на Пам — кратко и сбито. Тя винаги знаеше какво трябва да се направи и го правеше. Зад тази сбитост се усещаше настойчивост, но тя бе породена не от нахалство, колкото от страстно убеждение. Това беше една от разликите между Пам и брат й — Пам беше същество, способно да изпитва чувствата обич и болка.

Точно като Хилъри.

И за разлика от Джон.

Тази мисъл, повече от която и да било друга, продължи да се връща и да я терзае в дългите самотни часове на уикенда. Чувствата й се мятаха между неверие и обида, объркване и отчаяние. Опитваше се да си представи бъдещето, но сивотата му я караше да извръща поглед. Не беше честно. Толкова много години беше прекарала в сянка и нагаждаше живота си към този на Джон! Все пак не трябваше да ругае толкова ядно само него, а и себе си. Той я беше използвал, защото тя му бе позволила.

В края на уикенда от гнева й се роди идея. Нямаше защо повече да се тормози с Джон. Животът продължаваше, а заедно с него — и възможностите й за израстване. Не й пукаше, че гневът й беше послужил като катализатор, нито пък — че Джон щеше да е бесен от това, което беше намислила. Хилъри нямаше какво повече да губи.

Беше време да направи нещо голямо в живота си и използването на Джон за тази цел щеше да бъде като справедливо възмездие.