Патриша Грасо
Неверница в сарая (15)

15

— Събуди се!

Халид се престори, че не е чул резкия глас и се обърна по корем.

— Събуди се, ти казвам! — гласът, който му беше много добре познат, стана по-силен.

В дрямката си, полубуден полузаспал, Халид сънуваше ужасен кошмар. Жена му се бе превърнала в неговата майка. Мекото му легло — в корава скала.

— Хайде, грознико, събуди се! — Миримах риташе с крак полугодия си син.

Халид се изправи като свещ и се озърна. Едва след малко разбра къде е. Изведнъж си спомни миналата нощ. Слава на Алах, жена му никога няма да заприлича на вещицата, която го е родила.

— Защо спиш на пода? — попита Миримах.

— Събуди ме само за да попиташ? — Халид беше бесен, но когато беше възбуден, ядът му се превръщаше в срам. — Какво искаш? — изсумтя той.

— Къде е жена ти? — изсмя се подигравателно Миримах.

Халид зърна високомерния израз на лицето й. Изглежда майка му знае нещо, което още не е стигнало до него.

— По това време на деня не ми се играе на гатанки. Къде е тя?

— Ами жената на Дивия звяр на султана се е качила на главата на мъжа си — изсумтя майка му.

— Нямам настроение да търпя обидите ти — прекъсна я Халид. — Кажи каквото имаш да казваш и се махай.

— Както виждам, непоносимото държане на малката варварка е заразило и теб.

— Майко! — заканата в гласа на Халид беше повече от ясна.

— Твоята жена и сестра ти са тръгнали към конюшните. Опитах се да ги върна…

Халид веднага скочи в панталона и ботушите, нахлузи ризата.

— Ако жена ти беше там, където й е мястото — мърмореше Миримах на две крачки зад него, — сутрешната ти възбуда щеше да се превърне в царски семена.

Халид пламна от гняв и срам.

— Алах да ме пази от глупави стари жени — измърмори той и излезе от стаята.

Миримах продължи да го следва по петите. Не би се лишила за нито секунда от укротяването, което щеше да последва.

— Хедър! — извика Халид, щом влязоха в конюшнята.

Хедър и Тина, спрели пред една преградка, се обърнаха, но усмивката на устните им мигновено угасна. Хедър зърна Халид свекърва си и победоносната й усмивчица направо я вбеси.

— Каквото и да ти е казала, лъжа е — поздрави повече от непохватно мъжа си.

Халид я хвана за ръката и я разтърси.

— Не съм ти позволил да яздиш. Къде искаше да отидеш?

Хедър вдигна хвърлената ръкавица.

— Никъде — каза тя и блъсна ръката му.

— А какво правиш тук?

— Исках да покажа на сестра ти „Лудо удоволствие“ — отговори Хедър.

— Лъжеш!

— Не, истина е — прекъсна го Тина. — Убедих я, че ти няма да й се сърдиш.

Чу се как Миримах преглътна.

— Набий това мъниче! Не понасям непокорство в дома си.

— Не съм искал мнението ти — сопна й се Халид. Той се обърна отново към Хедър. Гласът му звучеше вече по-меко.

— Язденето не е женствено — опита се да обясни държането си.

— Язденето не е нито мъжествено, нито женствено, следователно не е и неженствено — Хедър просто не можеше да повярва какви глупости дърдори иначе умният й съпруг. — Освен това ти каза, че мога да посещавам коня си — добави тя.

— Казах, че можеш да идваш при кобилката с подходящ придружител. Сестра ми не е подходяща компания. На всичкото отгоре лицето ти не е покрито. Колко пъти трябва да ти повтарям, че съпругата на един принц…

Хедър вдигна фереджето, което държеше в ръка.

— Като идвахме насам, бях забулена.

Той я погледна и не можа да сдържи чувствата си към нея. Погали я предпазливо по бузата, за да я успокои.

— Нужна си ми сутрин. Мъчително ми е да се събуждам без теб.

— Защо? — попита невинно Хедър.

— За да задоволи мъжествеността си — отговори Миримах на въпрос, който очевидно не беше отправен към нея.

Хедър се изчерви като рак.

— Какво искаш да кажеш? — попита още по-неосведомената Тина.

— Много си малка за тия работи — сряза я остро Миримах.

— Аз не съм проститутка, която можеш да имаш, когато ти скимне!

Хедър беше вбесена. Как тъй ще обсъжда темата в присъствието на майка си?

— Къде е всъщност Омар? — Халид беше не по-малко вбесен от жена си, но по други причини. Защо тъкмо майка му трябваше да стане свидетелка на това, колко нахално и безсрамно се държи с него жена му. — Ако онова некадърно човече си гледаше задълженията, нямаше да се озовем в такова положение.

— Омар няма нищо общо — каза Хедър.

Безсмислено беше да спори с нея. От това ще извлече полза само майка му, защото на нея явно й харесва да вижда сина си унизен. По-късно, като останат насаме, той ще й обясни правилата на играта. За пореден път.

— Хайде да си вървим. Искам да закуся — каза примирително Халид. — После ще си поговорим пак по въпроса.

— Аз вече хапнах — отговори капризно Хедър и си забули лицето.

— В такъв случай ще ми правиш компания — отсече Халид.

Хедър мразеше да получава заповеди от Халид в присъствието на майка му. И щеше съвсем ясно да му го обясни. Тя ще му обясни правилата на играта. За пореден път.

С вирната глава измарширува покрай него, като въртеше гневно и предизвикателно задника си. Халид гледаше подире й. Всяко нейно движение го привличаше неудържимо, дори това яростно мятане на бедрата. Майка му беше наблюдавала израза на лицето му. Тя се изсмя високо и обидно.

— Майко, моля те — каза тихо Тина.

— Да не си посмяла да заповядваш на майка си! Тази жена ужасно лошо ти влияе — добави тя високо.

Бяха вече почти стигнали къщата, когато една слугиня се приближи към Хедър.

— Омар моли да го освободите днес от задълженията му. Той е на смъртно легло.

Без дума да каже, Хедър изтича в стаята на евнуха. Халид, Миримах и Тина я последваха.

Омар лежеше в леглото си и стенеше от болки. Клепачите му бяха подути, плътни червени петна покриваха лицето му, ръцете и шията.

— Чума! — изкрещя Миримах и привлече дъщеря си към себе си.

Хедър се приближи безстрашно към леглото на болния. Не го докосна, но разгледа добре петната по кожата му. После каза:

— Омар има само копривна треска. Не е нито заразително, нито смъртоносно.

— Откъде знаеш?

— Брат ми я получава всеки път, когато яде ягоди — отговори Хедър.

Халид не беше убеден.

— Яде ли ягоди?

Омар изстена.

— Белтък — с мъка изрече той.

Халид се обърна към жена си, изгледа я гневно.

— Не знаех, кълна се…

— Предупредих те — да не си посмяла още веднъж да пилееш даровете на Алах! — Халид беше наистина бесен.

Хедър се превърна изведнъж в малко момиченце. Гледаше ядосаното му лице, но не смееше нещо да каже. Изкикоти се глупаво и изтича навън.

— Ще стоиш тук! — извика подире й Халид.

Тя не спря и той хукна след нея.

Сякаш загубила ума си, Хедър препускаше по коридорите и на един ъгъл се сблъска с Абдул. Халид я настигна.

— Удари ли се?

Тя поклати засрамено глава. Защо трябва този великан да изниква всеки път тъкмо където не му е мястото?

Халид погледна Абдул. Придружаваше го вестоносец на султана, който държеше в ръка писмо с неговия печат. Халид протегна ръка, счупи печата и прочете вестта.

— Имало е още един атентат срещу Мурад — каза той потиснато.

Миримах бе успяла да чуе.

— Ако беше потърсил убийците, вместо да се заравяш между бедрата на жена си, братовчед ти нямаше да е пак в смъртна опасност.

Халид знаеше, че е права. Погледна безпомощно Хедър. Мястото му е в двореца Топкапъ. Но изглежда просто не можеше да остави Хедър сама. Може би няма пак да бяга, но с този темперамент сигурно ще си докара куп неприятности. А Омар е твърде болен, за да…

— Защо си се втренчил така в мен? — възкликна, отчаяна, Хедър. — Не съм го сторила аз, нали?

— Остави я тук при мен, сине — каза Миримах. — Двете с Тина ще я заведем на пазар. Няма да ни създава главоболия.

— Да ви създавам главоболия? — възкликна Хедър.

Халид кимна на майка си. В момента нямаше нито време, нито търпение за големи свади.

— Хедър, ще слушаш майка ми. Така трябва. Разбра ли ме?

Хедър веднага кимна.

— Да, разбрах. Не се тревожи за мен.

— Донеси ми кесия жълтици — заповяда Халид на Абдул. — Без пари обикалянето на пазара си е чиста загуба на време.

Хедър просия. Въпреки че непрекъснато се караха, принцът държи, изглежда, все пак на нея.

— Дай ми парите — настоя Миримах, когато Абдул се върна с кожената кесия. — Тя само ще ги загуби.

— Жена ми няма да загуби златото, което й подарявам. И може да си купи с него каквото си пожелае — след това ясно обяснение Халид остави трите жени.

 

 

Няколко часа по-късно три носилки със спуснати пердета спряха в странична уличка близо до пазара. Осем телохранители придружаваха малката процесия. Миримах и Тина слязоха от носилките. Носеха тънки була и копринени наметала, украсени по краищата с ресни.

Хедър слезе от третата носилка, загърната от глава до пети с фереджето, от което не се виждаха даже очите й. Носеше в ръка кесията с жълтици, сякаш бяха скъпоценни камъни от короната на нейната кралица.

Заповедта на свекървата да сложи фереджето беше последвана от ожесточена свада, но Миримах успя да се наложи. Ще е неприлично мъж да може да погледне в очите съпругата на нейния син. Но още по-неприлично е държането на това малко английско змийче, което си въобразява, че може да наднича в очите на всеки мъж. А така грубото нарушаване на придворния етикет поне няма да бъде забелязано.

— Сякаш нося саван — мърмореше сърдито Хедър под наметалото. — Просто не разбирам как…

— Обичаят повелява да се носи фередже — отговори невъзмутимо Миримах. Ще й трябва много търпение с тази неверница.

— Обичаите ви са глупави — измърмори Хедър.

— Твоето мнение не интересува никого — гласът на Миримах прозвуча много натъртено.

Хедър се обърна с царствено движение към свекърва си. Тя пък вдигна заканително вежди, а Тина се изкикоти от страх. Невидими за двете, устните на Хедър се извиха в лека усмивка. Свадата наистина не можеше да се нарече сърдечна, но беше може би все пак някакво начало.

— И защо носите тези… тези?

— Фереджета — помогна й Тина.

— Защо носите тези фе…

— Ще пазаруваме или ще продължим да се караме? — прекъсна я Миримах.

— Ще пазаруваме — отстъпи Хедър.

Миримах поведе малката, пазена от телохранители, групичка. Тръгнаха към Бедестан, дюкяните на покрития пазар.

Хедър беше възхитена от гледката. Стотици хора, събрани сякаш от целия свят, изпълваха, бъбрейки, тесните улички. Хедър беше израснала зад високите елени на Базилдън и още не беше виждала хора с друг цвят на кожата. Мисълта, че трябва да се смеси с тази човешка гмеж я изнервяше. Но изпитваше и радостна възбуда.

Миримах долови внезапната й несигурност и направи знак на Тина да върви до Хедър. Въпреки че му беше майка, Халид никога нямаше да й прости, ако загуби тази чужденка сред заплетените сокачета на пазара.

Хората им правеха път, защото всички веднага разпознаваха монограма на принца. Зяпаха ги съвсем неприкрито.

Изглеждаше също, че всеки знае коя е крехката личност с дългото до земята фередже. Значи така изглежда дивата и хитра тигрица, която се е съешила с Дивия звяр на султана. Хедър благодареше тихомълком на свекърва си, че може да се предпази с фереджето от любопитните погледи.

— Защо ни зяпат така? — прошепна тя на Миримах.

— Любопитни са.

— Заради мен ли? Та те изобщо не ме познават.

— Ти май наистина си наивна — прошепна й в отговор Миримах. Но не прозвуча като упрек.

— Но кажи ми защо — помоли Хедър.

— Ти си чужденка и жена на принца, един от най-могъщите и вдъхващи силен страх мъже в цялото царство. У вас хората не зяпват ли, като видят принцове и принцеси?

— Навярно — отговори Хедър. — Всъщност не зная.

— Как тъй не знаеш?

— Никога не съм била в Лондон — трябваше да признае Хедър. — А там е дворецът на нашата кралица.

— Но нали си дъщеря на благородник? — попита Миримах.

— Да, но никога не съм напускала имението на родителите си.

— Умно решение на майка ти. С поведението си щеше само да изложиш всички — Миримах изобщо не си правеше труд да бъде учтива.

— Какво искаш да кажеш? — попита предизвикателно Хедър.

Миримах не желаеше да подхваща насред улицата и пред толкова свидетели шумна кавга със снаха си.

— Какво искаш да купиш най-напред? — попита тя, за да отклони Хедър.

— Пазарска чанта.

Миримах се усмихна скрито.

— По-умна си, отколкото мислех.

— Как смееш…

— Не тук, пред хората!

Хедър се озърна и трябваше да признае, че нито едно тяхно движение не е убегнало на хората наоколо. Кимна, че е съгласна и реши да отложи кавгата за по-късно.

Спряха пред голяма сергия с чанти. Имаше чанти с всяка големина и от всевъзможен материал — от кожа, коприна, килим или платно.

Хедър посочи малка чанта от черна кожа и търговецът я свали с дълъг прът от стената, та да я разгледа по-отблизо. Видя й се подходяща за нейните нужди и както нямаше никаква представа, подаде няколко жълтици, за да си плати.

Търговецът вече беше посегнал алчно да ги вземе, но Миримах се намеси решително.

— Това парче кравешка кожа не струва повече от две жълтици — заяви тя с тон, който не търпеше възражения.

— Две жълтици! — възкликна ужасен продавачът. — Я вижте каква чудесна обработка, пипнете, вижте колко е мека кожата. Съжалявам, но не мога да дам чантата за по-малко от десет жълтици.

— Десет жълтици ли? Безмилостен главорез!

— Десет жълтици! И пак ще е почти подарена!

— Не ме карайте да се смея! — Миримах се обърна към Хедър и каза високо: — Прибери си жълтиците в кесията, мила щерко. На този пазар има много по-добри и по-евтини кожени изделия.

— Ама почакайте, ваше височество и простете — извика търговецът.

Миримах спря, обърна се бавно и хвърли на продавача леден поглед.

— Мога ли да си позволя да предложа на семейството на принц Халид извънредна цена? — попита покорно търговецът.

Любопитството на Миримах вече беше събудено. С Хедър и Тина като внимателна публика, тя подхвана пазарлъка, възприет от търговеца също тъй сериозно, както и от нея.

След няколко минути чантата смени срещу четири жълтици собственика си. А Хедър промени мнението си за своята свекърва. Изглежда има какво да научи от нея.

След като спряха на няколко сергии, сухият горещ въздух ги подкани да помислят за нещо освежително.

— Искам розов шербет — каза Тина.

— А ти? — попита Миримах снаха си.

— Не, благодаря, нищо — отвърна Хедър.

— Не си ли жадна?

— Всеки път, когато пия розова вода трябва после да установявам, че в нея е имало дрога.

Миримах се засмя зад булото си.

— Продавачът е честен човек. Можеш спокойно да ми се довериш.

— Ама и не ми е вкусна.

— Тогава ще ти поръчам лимонов сок с лед.

Хедър долови изведнъж една възможност.

— Как да пия с това фередже? Може ли да си сваля поне кърпата от главата?

— Ще го вдигнеш само от едната страна и ще поднесеш под булото чашата към устата — остана неумолима Миримах.

Продавачът не посмя да поиска от високите си гости пари за напитките.

На малка сергия Хедър зърна възрастна жена, седнала сама сред безброй кутийки и гърненца.

— Какво продаваш?

— Неща за магии — отговори жената. — Ако дадете на мъжа си от този мехлем, атрибутът му никога няма да заспива.

— Какъв атрибут? — попита Хедър с почти смешна наивност.

— Ядис, моят син няма нужда от мехлем за мъжка сила — обясни възмутена Миримах на старата жена. И дръпна Хедър и Тина да продължат.

— Какво значи ядис? — поиска да разбере Хедър.

— Значи вещица — отговори й Тина вместо майка си.

Хедър се осмели да хвърли поглед назад към старицата и припряно се прекръсти.

Заради този жест Миримах веднага и плесна по ръката.

— Да не си посмяла да се кръстиш на публично място.

Но беше вече твърде късно. Мнозина от любопитните, които все още ги заобикаляха, бяха забелязали жеста на Хедър. Чуха се мърморене, кикот и възмутени възклицания. Бързо се разпространи новината, че страховитият принц Халид се е влюбил в неверница.

След това групичката спря пред сергия със сладкиши и тестени изделия. Тина и Хедър опитаха от толкова много и най-различни вкусотии, сред които и „устни на хубостта“, че Миримах се засити само като ги гледаше.

— Майко, хайде да идем сега при златарите — помоли Тина и облиза полепналите си от захар малки пръстчета. — Толкова искам да покажа на Хедър чудесните им украшения.

— О, да, с удоволствие ще ги видя — каза Хедър.

— Още ли не сте уморени? — попита Миримах.

Но за съжаление и двете отговориха в един глас:

— Не.

Сега телохранителите обкръжиха по-плътно трите жени, защото уличките станаха по-тесни и вече не толкова многолюдни. Хедър огледа любопитно много магазини, но не откри нищо, което наистина да й хареса.

Но малко по-късно, в друг магазин, видя наистина рядък накит. На тежък златен синджир висеше приказно златно същество, цялото обсипано със скъпоценни камъни. Беше прекрасно.

— Какво представлява? — попита Хедър продавача.

— Това е митично същество, наполовина орел, наполовина лъв. Погледнете — главата, гърдите и ноктите са орлови, останалата част от тялото е лъвска.

Хедър не беше виждала толкова необичайно украшение. Диамантите и сапфирите блестяха, златото беше леко червеникаво и с тъмно сияние.

— Приказно същество?

— Да, от древните предания, митично и тайнствено — отговори гордо търговецът. — Чудесен единствен екземпляр.

Митично и тайнствено, мислеше си Хедър. Също като Халид. Погали предпазливо с пръсти животното.

— Бих искала да го купя.

— Много е тежко за теб. Повече подхожда за мъж — каза Миримах.

— Не го искам за мен.

— А за кого? — попита любопитно Миримах.

— Сватбен подарък за съпруга ми.

Реакцията не беше очакваната от Хедър. Тина се закиска. Търговецът я изгледа, сякаш и тя самата се бе превърнала изведнъж в приказно същество, а Миримах се изсмя презрително. Не, снаха й наистина е невинна и неопитна.

— Съпругът купува на жена си подаръци, за да му служи — обясни й тя. — Но съпругата не купува на мъжа си никакви…

— Това митично същество е като мъжа ми. Искам да му го подаря, пък и Халид каза, че мога да си купя с парите каквото си пожелая.

— Добре — каза Миримах. Предпочете да отстъпи, вместо да предизвика нов скандал.

Само че украшението сигурно щеше да струва повече, отколкото бе останало в кесията на Хедър. Но услужливият търговец беше подушил възможността да се представи добре пред семейството на султана. Той изпразни кесията й, а после сложи с драматичен жест две монети в ръката на Хедър.

Зад тъмното фередже Хедър сияеше от щастие. Тя пъхна гордо тежката огърлица в чантата си.

— На вашите услуги, принцесо — търговецът се поклони дълбоко на височайшите си купувачи.

Миримах знаеше, че украшението струва много повече, но си сдържа езика зад зъбите. Щом търговецът желае да се измами сам, е, тя няма да му пречи.

— А сега можем ли да се прибираме? — попита явно възбудена Хедър. — Искам да дам час по-скоро подаръка на Халид.

— Останаха ти още две жълтици — възрази Миримах. — Не искаш ли да купиш нещо за себе си, може би парче плат?

— Не, предпочитам да спестя останалото.

— Че за какво — засмя се Тина.

— Просто така — отговори Хедър. — Досега не съм имала свои пари, искам да си ги запазя за спомен.

— Парите не са спомен — каза Миримах. — Само онова, което може да се купи с тях.

Но решението на Хедър беше непоколебимо.

Миримах поклати неодобрително глава. Дори тази млада булка да похарчи всичките си пари, веднага ще дойдат нови. Така върви светът. Тази Хедър имаше още много да учи. Миримах се надяваше само, че със странните си западни представи тя няма да повлияе зле на Тина.

Групичката тръгна и скоро се озова отново на по-оживените тесни улички. Изведнъж някакъв маскиран конник се устреми през тълпата към тях. Телохранителите се опитаха да препречат пътя на галопиращия кон. Друга маскирана фигура реши да използва момента, за да се нахвърли от един безистен с изваден кинжал върху Миримах. Хедър зърна само с крайчеца на окото тъмната фигура да се приближава към нея. Тя дръпна, без да размисля, Миримах зад собственото си крехко тяло и вдигна ръка, за да я предпази от удара. За щастие успя.

Толкова добре, че кинжалът прободе нейната ръка. Нападателят се обърна и понечи да избяга, но един телохранител го прониза с меча си.

— Идиот! — изкрещя Миримах. — Мъртвите не могат да говорят. Как ще разберем сега кой го е пратил?

После погледът й падна на Хедър, от чиято ръка капеше кръв.

— Ранена ли си? — извика тя ужасена.

Хедър кимна.

Тина видя кръвта по земята, обърна очи и припадна. Миримах изтича при нея, вдигна й фереджето.

— Не гледай! — прошепна й успокояващо. Но при вида на прободената ръка и тя самата се олюля.

— Не искам да умра — простена, ужасно уплашена, Хедър.

— Няма да умреш — тя превърза с булото си ранената ръка. — Не я гледай и остави всичко на мен. И не се бой. Ще те отведа вкъщи и ще си на сигурно място.

Слугите вече бяха донесли носилките. Тина все още беше в безсъзнание и те я вдигнаха внимателно в една от носилките.

Миримах придържаше нежно Хедър, пребледняла като платно. Слугите вдигнаха и нея в една от носилките, но Миримах не искаше да я оставя сама. По пътя към дома, който им се стори изведнъж безкраен, тя я прегръщаше, успокояваше я, люлееше я като малко, беззащитно дете.

Когато влязоха в двора на палата на Миримах, Халид и Абдул тъкмо бяха пристигнали с конете. Уплашен от неистовите викове на слугите, Халид бързо се спеши и изтича до носилките.

Като зърна пребледнялото лице на Хедър, усети, че е готов да умре от страх и болка.

— Какво стана?

— Успокой се, сине. Няма опасност за живота й. Но трябва веднага да извикаме лекар.

Той вдигна жена си от носилката и я понесе към къщата, сякаш беше от порцелан.

Когато легна най-сетне на своя диван, Хедър се осмели да отвори очи. Видя изкривеното от страх лице на Халид, а после и кинжал, забит в нечия ръка. Нейната ръка. И припадна.

— Слава на Алах — измърмори Халид. — Тя припадна. Но къде се бави този лекар?

Халид изтегли кинжала от ръката й, майка му помогна да спрат кръвта, която бликна сега на силна струя от отворената рана.

— Този кинжал беше предназначен за мен — каза тихо Миримах. — Тя ми спаси живота — сега, когато непосредствената опасност беше отминала, тя се разтрепери от страх.

Халид остана безмълвен. В себе си кипеше от гняв. Как можа да е така безгранично глупав? Докато този Фужер е жив, никой от семейството му не е в безопасност. Не биваше за нищо на света да позволи това ходене на пазар. За малко да загуби онова, което му беше най-скъпо на света.

Вратата се отвори и влезе докторът, един чернокож. Той прегледа превързаната на първо време рана, почисти я и я заши с няколко бода.

— Раната на принцесата не е толкова опасна, колкото изглежда — успокои той съвсем разстроения Халид. — Ще й останат само два малки белега.

Малик кимна с облекчение и излезе веднага от стаята. Трябваше да се разпитат час по-скоро свидетелите на нападението.

Още преди той да излезе, негърът сложи някакво пакетче в ръката на Миримах.

— Дайте й този лек веднага щом се събуди.

Миримах прекара цялата нощ сама до леглото на снаха си. Тази малка неверница беше рискувала собствения си живот, за да спаси нейния. И обичаше единствения син, който й беше останал. Сега се срамуваше, че така ужасно се бе излъгала в Хедър.

— Ще оживея ли? — прошепна Хедър, когато дойде най-сетне на себе си.

— Докторът заши раната и ти превърза ръката. Ще ти останат само два малки белега.

Пробождащата болка в ръката я събуди окончателно. Миримах видя разкривеното й от страданието лице и нареди веднага й дадат лекарството.

— Къде е Халид? — попита Хедър.

— На пазара. Опитва се да открие следи, да разбере кой е дърпал конците на атентата.

Хедър кимна слабо.

— Искам да ти благодаря. Със смелостта и хладнокръвието си ти ми спаси живота — каза Миримах и я погледна продължително в очите.

— Тъкмо на тебе, дето така ме мразиш.

— Не е вярно.

— Ако знаех, че ударът е предназначен за теб, нямаше да го спра.

— Хедър, добре знаеш, че лъжеш. А пък аз искам още веднъж да ти благодаря.

— Това значи ли, че вече ме обичаш? — погледна я колебливо Хедър.

— Значи, че те обичам повече от преди — Миримах не беше склонна към излияния.

— Как е Омар?

— Вече е по-добре — отговори Миримах. — Докторът прегледа и него и потвърди предположението ти. Утре ще може да стане.

Влезе млада слугиня с поднос, на който имаше чаша шербет и шишенце с някакъв прах. Миримах пое подноса, разбърка малко от праха в напитката и я подаде на Хедър. Но тя поклати глава.

— Изпий го — каза меко Миримах. — Имай ми доверие. Ще успокои болката и ще можеш спокойно да спиш.

— Аз имам кошмари, когато спя. Не искам да спя.

— Какво сънуваш?

— Не е твоя работа! — въпреки болките в ръката, Хедър не беше загубила войнствения си дух. Освен това имаше чувството, че Миримах я подпитва. — Защо ти не ми разкажеш по каква причина толкова презираш единствения си син?

Миримах я погледна изненадана.

— Той си има недостатъците като всеки човек. Но аз не го мразя.

— Лъжеш.

— Защо мислиш, че го мразя?

— С ушите си го чух и от твоята уста. Ти смяташ, че е виновен за смъртта на другите ти две деца.

— Кога съм казвала подобно нещо? — благодарността на Миримах отдавна се беше изпарила.

— Няма никакво значение, но бях там и го чух със собствените си уши.

— Случва се горчилката ми да надделее — каза Миримах бавно. — Тогава усещам така дълбоко загубата на децата и на съпруга си, че болката ми отнема разсъдъка.

— Но…

— Халид е единственият син, който ми остана, а и неговата съдба не е лека. Хората и най-вече жените винаги ще го избягват заради недъга му. Искам да го подготвя за това.

— Какъв недъг?

— Белегът.

— Това не е недъг — Хедър беше толкова възмутена, че забрави даже болките си.

В погледа на Миримах се четеше предупреждение.

— Халид е боец. Спечелил си е белега с храбростта и силата си. Той му придава характер — Господи, как мрази тази жена! Такова същество не е бивало да става майка.

— Чудесно, радвам се да го чуя — отвърна кратко Миримах. — Може Алах наистина да ви е създал един за друг. Но защо е трябвало тъкмо на нас да прати една варварка?

— Варварка ли? — веднага се изправи Хедър, но тутакси й се зави свят, та й се наложи, пряко воля, да се отпусне отново върху възглавниците. От гняв и болка очите й плувнаха в сълзи.

В същия миг вратата се отвори и влезе Халид. Той хвърли на майка си негодуващ поглед. Миримах посрещна бясна от гняв този ужасен син.

— Опитвам се да я успокоя — увери го тя.

— Ти си неспособна да успокоиш, когото и да било — отсече Халид.

Миримах стана и тръгна към вратата. Бяха я обидили дълбоко.

— Ако това глупаво момиче вземе лекарството, което му предписа докторът, ръката ще спре да го боли.

— Толкова си подла! — извика подире й Хедър.

— Утре пак ще те посетя — отвърна с най-сладката си усмивка Миримах.

— За да се убедиш, че не съм по-добре, нали? — не остана по-долу и Хедър.

— Точно така.

Миримах беше престъпила прага, но тихо „чакай“ я задържа.

— Можеш ли да ме научиш как се мамят търговците?

Миримах беше направо слисана, не само от внезапната промяна на настроението, но и от въпроса, който не разбра.

— Какво искаш да кажеш?

— Как мамеше търговците на пазара…

— Как се пазаря ли?

— Пазарене и измама не са едно и също — ухили се Халид.

— Продавачите го очакват от теб — добави Миримах.

— Можеш ли да ме научиш как става? — повтори въпроса си Хедър.

— Само ако си вземеш лекарството.

Хедър трябваше да се подчини и Миримах остави най-сетне двамата сами.

— Толкова ми е мъчно — каза Халид и седна съвсем близо до нея. — Аз съм виновен за болките ти. За нищо на света не биваше да ти позволявам да напускаш къщата, докато Фужер е все още в Истанбул.

— Какво общо има Невестулката с всичко това?

— Мисля, че той е подготвил този атентат.

— Но кинжалът не беше предназначен за мен. Нападателят искаше да убие майка ти — напомни му Хедър.

— Толкова важно ли е това?

— Фужер няма причини да убива майка ти. Не съм сигурна, че той стои зад атентата.

— Но тогава кой друг? — попита Халид.

— Какво би спечелил Фужер, ако убие братовчед ти?

— Той се бои, и то с основание от цялото ми семейство.

— И все пак това не е причина — Хедър сподави един стон. — Тези неща ги вършат най-често хора, за които изобщо не се подозира, че са способни на подобно нещо. Може би е жена.

Халид й се усмихна малко снизходително.

— Много си миличка, когато се опитваш да използваш ума си.

— Да не бях толкова уморена… — закани му се Хедър. — Ние, жените, можем всичко, каквото и вие. Само че по-добре.

— Жена никога не би убила някого.

— Ако жената може да спаси живот, като мен днес, тя може и да убие.

— Жена би убила само ако собственото й дете… — Халид млъкна. Поклати глава, погледна въпросително Хедър, отново поклати глава и вдигна очи към тавана, сякаш отговорът беше изписан там. — Не е невъзможно — каза тихо. — Кое?

Той я целуна нежно.

— Благодаря ти за насочването, мъничката ми.

— Моля те, кажи ми в кого се съмняваш.

— Има наистина една жена, за чието дете Мурад представлява заплаха. Но подобен план тя не би могла да изпълни сама.

— Грешиш като подценяваш жените — укори го Хедър.

Той й се усмихна.

— Ти си всъщност прекалено умна за жена.

Хедър отново простена. Беше за съжаление твърде уморена, за да избие веднага подобни глупави мисли от главата на съпруга си.

— Подай ми, моля те, бързо чантата — помоли го тя.

— Сега трябва да заспиш.

— Само за миг. Пък и ръката вече изобщо не ме боли.

Халид измърмори нещо за глупостта на жените, но въпреки това стана и й донесе чантата.

Хедър бръкна в нея и зашумоли с хартията, в която беше увита огърлицата.

Тя сложи подаръка в ръката му.

— Прекрасна е — каза Халид, — но мисля, че е малко голяма за теб. Украшението е всъщност за мъже…

— И аз съм го купила за мъж. За теб е.

В погледа, който й отправи Халид имаше толкова любов, беззащитност и радост, че очите й отново се изпълниха със сълзи. Никога жена не му беше правила подарък, дори майка му. Най-сетне той се усмихна плахо като малко момченце, което още не може да повярва докрай в щастието си.

— Не зная какво да кажа.

— Сложи си я.

Халид сложи огърлицата на шията си. Тя блестеше върху белия плат на ризата му.

— А сега кажи просто „благодаря“ — усмихна се Хедър.

— Ще я нося всякога близо до сърцето си — каза Халид. Гласът му беше дрезгав от вълнение.

— Украшението ми напомни за теб.

— Така ли изглеждам? — попита с престорен ужас Халид.

— И ти, и животното сте тайнствени митични същества.

Халид би искал повече от всичко страстно да я прегърне, но превързаната й ръка го възпря. Погали я нежно по косата, после каза:

— Сигурно си пръснала по мен всичкото си злато, та сега имаш нужда от още.

— Не, останаха ми още две… — Хедър изпъшка силно. С големи усилия държеше очите си отворени.

— Значи останали са ти цели две жълтици? — подигра й се той.

— И ще си ги запазя.

— Но защо?

— Просто искам да притежавам малко злато.

Халид се усмихна. Той бавно се съблече и се мушна до Хедър, която го гледаше със сияещи очи, но отвърна на страстната му целувка само с поредното изпъшкване. След което очите й се затвориха.

— Държиш се невъзпитано.

— Ти ме накара да изпия лекарството. Мъжете трябва да слушат жените си.

— Хайде тихо — той я целуна целомъдрено по чипото носле и я прегърна внимателно с едната ръка.

Хедър се гушна в него и се усети в пълна сигурност. Дали да не опита още веднъж.

— Ръката продължава да ме боли.

— Спи сега. Утре болките ще са вече много по-слаби.

— Ако дойде свещеник…

— Не желая да слушам повече за това.

— Но с един свещеник ръката ми щеше…

— Няма ли да млъкнеш най-сетне?

Страната, в която се озова, беше наистина невероятна. Странни хора, странни обичаи, други нрави. Въпреки това в близост до Халид тя чувстваше същата сигурност, както някога при баща си. Заспа успокоена.

Но Халид дълго не можа да заспи.