Патриша Грасо
Неверница в сарая (3)

3

Когато отвори очи, в първия миг Хедър не знаеше къде е. После си спомни униженията от изтеклата нощ и изпита облекчение, че е сама.

Навън лагерът се събуждаше за живот.

Това беше най-подходящият момент за бягство. Трябва да излезе от лагера и да намери пътя към Ейприл. Дали е още на кораба? Или онзи пират я е отвлякъл? Ще я потърси най-напред на кораба. Но как да го направи? Хедър се замисли за миг. Не, за това ще мисли по-късно. Сега й трябват дрехи и нещо за ядене.

На масата беше сложена апетитна закуска от хрупкави рогчета, мед, мармалад, плодове, овче сирене и маслини.

Едва след като погълна, почти на един залък, половин рогче с мед, Хедър разбра колко е гладна. Хапна от плодовете, опита овчето сирене, изяде още едно рогче. Не докосна само маслините.

После претърси шатрата за подходящи дрехи. Изведнъж чу отвън гласове, които се приближаваха към шатрата. Скочи бързо на дивана и се престори на заспала.

Когато погледна предпазливо, видя двама слуги, които отнесоха остатъците от закуската и изобщо не я удостоиха с поглед.

Хедър изчака няколко минути, преди отново да стане. Отвори съвсем леко очи и го видя да пристъпва към нея. С разтуптяно сърце се опита да диша спокойно и равномерно.

Халид спря пред леглото и се загледа в девойчето. Изглежда хората му не са я събудили. Жалко. Вече почти се радваше на поредната битка. Беше сигурен, че този път той ще победи…

Излезе тихо от шатрата.

Хедър събра всичкия си кураж. Сега не биваше вече да губи време. Намери дрехите, които Халид носеше предишната вечер, облече презглава бялата му риза и се напъха в прекалено широкия панталон. Пристегна го на кръста с кожен колан, нави дългите крачоли и понечи да ги напъха в кожените ботуши. Но те бяха почти два пъти по-големи от краката й. Значи ще върви боса.

Ослуша се, долепена до задната стена на шатрата, после вдигна предпазливо платното. Изглежда вече нямаше стража. Като пълзеше по корем, Хедър се измъкна от шатрата навън, на свобода.

Пред нея се простираше имението на Малик, зад него центърът на Халидовия лагер, а на брега беше корабът, на който предполагаше да намери братовчедка си. Планът на Хедър беше да заобиколи лагера и да се приближи отстрани към брега. Прескачаше предпазливо от шатра на шатра и успя да се измъкне незабелязана.

 

 

Халид стоеше пред входа на разкошната си шатра и очакваше там приятеля си Малик. Усмихна се и вдигна ръка за поздрав.

— Кавгите ви се чуваха чак до терасата ми — каза Малик и посочи с брадичка шатрата. — Как е тя?

— Добре е. Още е жива, ако това те интересува, а сега спи. Преди малко трябваше да се скарам на двама от слугите, задето са влезли без мое разрешение в шатрата.

— Е, и? — ухили се язвително Малик. — Получи ли си въпреки всичко удоволствието тази нощ?

В отговор Халид сви рамене.

— Аз ще задържа братовчедката.

— Каква братовчедка? — попита Халид.

— Твоята пленница беше придружена от братовчедка си — обясни Малик. — Бих искал да я задържа за себе си.

— Нямам нищо против.

Малик посочи отново шатрата.

— Какво ще правиш сега с нея?

— Ще стане моя робиня.

— А Фужер?

— Ще му пратим вест по граф дьо Сасари и бея на Алжир — каза Халид. — Като разбере какво искам да правя с нея, Фужер ще напусне скривалището си, за да си я върне и да ми отмъсти. Въпрос на чест.

— … Каквато Невестулката не притежава — отвърна Малик.

— Фужер ще се появи — не отстъпи Халид. — И тогава ние ще ударим.

В същия миг Абдул и Рашид се приближиха към тях. Абдул носеше поднос с рогчета за закуската на Хедър, Рашид — сандъка й от кораба.

— Реших, че на робинята ти могат да й потрябват личните й вещи — каза Малик.

Халид кимна в знак на съгласие.

— Ако продължи да се разхожда гола из шатрата ми, сигурно ще привлича твърде много вниманието на пълчищата войни, които сноват кажи-речи непрекъснато в нея.

Той пое подноса от Абдул и му заповяда да внесе сандъка. Вътре се озърна смаян.

— Но къде е тя? — попита Малик.

— Изчезнала е.

— Гола?

— Взела е, изглежда, моите дрехи — каза Халид. — Куражлийка е, трябва да призная. Слава на Алах, че взех тази заран кинжала си. Ятаганът е прекалено тежък за нея.

— Ятаганът ли?

— Снощи се опита да ме разпори с него.

Малик се разсмя.

За разлика от него Абдул поклати неодобрително глава.

— Нали ви посъветвах да я напердашите! Да заповядам ли да свирят тревога?

— Не. Още не може да е далеч — отвърна Халид.

— Ще ти помогна — предложи Халид. — Но къде да я търсим? Абдул, вие ще претърсите с Рашид дома на Малик. Може да се надява да намери там братовчедка си. Но ако я намерите, не желая косъм да падне от главата й.

— А ние ще обиколим брега — обърна се той към Малик. — Може би се надява да си спечели с плуване свободата.

 

 

В това време Хедър лежеше по корем на едно обрасло с трева хълмче, за да наблюдава незабелязана движението по брега. Няколко лодки лежаха там неохранявани, а по-навътре в залива беше хвърлил котва пиратският кораб. Съжаляваше само, че не успя да открадне нож.

После пред вътрешния й поглед възникна лицето на принца. Какво ли прави сега? Какво ще предприеме, когато разбере, че е избягала? И още по-важно, как ще постъпи, ако успее отново да я хване?

Едно, две, три преброи Хедър. Искаше вече да скочи, но страхът й от водата надделя. Как да стигне с една от тези малки лодки до кораба?

Успокой се. От какво се боиш? В най-лошия случай ще се удавиш в морето. Но после Хедър си помисли за Ейприл. Какво ли й се е случило, откакто е в ръцете на онзи пират? Може да е ранена или…

Хедър скочи и се втурна по хълма надолу към брега. Бутна една лодка във водата, покатери се в нея и почна да гребе.

— Ей, ти там! — извика нечий глас от брега.

Хедър усети, че губи кураж. Видя Халид и Малик да тичат към нея. Халид спря и си събу ботушите. После скочи във водата и заплува след нея.

Значи този дявол знаел и да плува! Хедър загреба по-бързо. Но той я настигна и се прекачи през борда. Хедър вдигна едно от веслата, за да го удари. Но Халид посегна към него и я дръпна заедно с веслото във водата.

— Помощ! — изкрещя Хедър и взе да потъва.

Халид се гмурна и я издърпа за косата на повърхността. После я прегърна с едната ръка и заплува с другата към брега.

Няколко минути Хедър лежа замаяна на пясъка. После изпълзя встрани, за да повърне огромното количество морска вода заедно със закуската.

— Реших, че искаш да ме удавиш — измърмори тя.

— Спасих безполезния ти живот — опита се да й отвърне грубо Халид.

Очите й плувнаха в сълзи.

— Животът ми не беше безполезен. Стана такъв чак след като те срещнах.

— Въпросът е спорен — върна й го Халид. — Наказанието за постъпката ти ще е строго.

— Ще ме убиеш ли? — дръпна се Хедър.

— Може би. А може и да е нещо още по-лошо — Халид я изгледа продължително. — Но аз никога не действам необмислено. Първо мисля, после действам. Нещо за теб, изглежда, напълно непознато.

— Аз отговарям за братовчедка си. Къде е тя? Искам да я видя.

Халид свъси предупреждаващо вежди.

— Урок пети: робът нищо не изисква.

— Това е четвърти урок — избухна Хедър. — Винаги използвам пръстите си, когато имам мъчнотии със смятането. И не правя грешки.

Халид трябваше да се сдържи, за да не се засмее.

— Урок номер четири е, че робът спи на пода, а не в леглото на господаря — Хедър го погледна недоумяващо. — Успя да избягаш, преди да ти го преподам — каза Халид.

Хедър погледна крадешком Малик, комуто двубоят им явно доставяше удоволствие.

— Ейприл добре ли е? — попита го тя. А погледът й се зарея над водата към пиратския кораб.

Той последва погледа й.

— Ейприл свиква по-бързо от тебе с новия си дом и новия си живот. Ще я задържа при себе си.

Хедър загуби дар слово от възмущение и гняв.

— Сега не искам да чувам нищо повече — с тези думи Халид стана и я метна като убито животно през рамото си.

Тя се съпротивляваше, той я плесна с длан по дупето. За известно време се оказа сякаш достатъчно.

Завръщането на Хедър в лагера беше позорно. Висеше с главата надолу на рамото на Халид и чуваше как мъжете й се присмиват. Едно-единствено движение с главата на Халид, и войниците му се пръснаха. С тях остана само Абдул.

— Озаптете я. В случая само това може да помогне — измърмори Абдул.

При тези думи Хедър изкрещя от яд. Халид я шляпна още веднъж, после я пусна. По негов знак Абдул изля без предупреждение кофа леденостудена вода отгоре й.

— Ох! — изпищя Хедър.

Абдул вече изливаше следващата кофа над главата й.

— Олеле! — крещеше вече тя.

— Беше оваляна в пясък — каза Халид. — Не искам да ми изцапаш скъпия килим.

Абдул пак беше напълнил кофата.

— Стой, чакай! — извика Хедър.

— По носа ти има още пясък — каза Халид.

— Не е пясък. Това са лунички.

Халид я хвана за брадичката и я притегли към себе си. Потърка леко с пръсти носа й.

— Вярно, не ме излъга. А сега влез в шатрата. Там ще дочакаш наказанието си.

Хедър трябваше да се покори, защото Халид можеше да й забрани да види братовчедка си.

Халид гледаше замислен подире й. Дали ще почне някога да го слуша? Не искаше да прилага насилие, защото вече беше причинил зло на прекалено много хора. Но как може да се укроти това същество?

— Доведи я следобед в дома ми — предложи му Малик. — Там ще може да се изкъпе и да види братовчедка си.

— Моята робиня не е заслужила такова благоволение — отвърна Халид.

— Тя не, но нейната братовчедка да — засмя се Малик.

— Да не искаш и да я възнаградя за лошото й поведение! — остана твърд Халид. — Като замина, може да се сбогува с нея, от мен да мине.

Малик кимна.

— Трябва ми сръчен златар.

— Да, добре — кимна пак Малик.

 

 

Халид се готвеше мислено за ново спречкване с непокорната робиня. Хедър не го беше усетила да влиза. Седеше на дивана. Мократа и риза очертаваше контурите на цялото й тяло. Халид се порадва на гледката, но трябваше да прояви строгост.

— Та какво беше това? Къде искаше да отидеш?

— У дома — изхълца Хедър.

— Тук е твоят дом.

— Не! Моят дом е в Англия.

— Ти наистина ли си въобрази, че с тази орехова черупка ще стигнеш до Англия?

— Щях да плувам покрай брега.

— Не си по-интелигентна от една стрида. Само при мен си на сигурно място. Навън те очакват опасности, за които и представа нямаш.

А кои ще ме пази от теб? Но това Хедър не посмя да го изрече гласно.

— Всички пленници искат да избягат.

— Ти не си пленница.

— А какво? — попита, смаяна, Хедър.

— Ти си моя робиня.

Преди Хедър да отговори, в шатрата влезе Абдул с пешкир в ръка.

— Да я държа ли, докато й отсичате пръстите? — попита той господаря си.

— Да ми отсечеш пръстите? — изкрещя Хедър.

— Такова е нашето наказание за кражба. Ти отмъкна дрехите ми — обясни невъзмутимо Халид.

— Аз само взех на заем панталона и ризата ти — излъга Хедър. — Щях да ти ги върна.

— Взела си нещо на заем и просто си забравила да искаш разрешение?

Хедър кимна бързо.

— Добре, както виждаш, Абдул, тя нищо не е откраднала, само го е взела на заем. Остави ни, моля те, сами.

— Въпреки това трябва да я напердашите — измърмори Абдул, докато излизаше от шатрата.

— Избърши си косата — заповяда Халид и й хвърли пешкира в лицето. — Прекарала си много напрегната сутрин и сега имаш нужда от почивка. Искаш ли първо нещо да хапнеш?

— Вече ядох — прошепна Хедър. — Когато се събудих, на масата беше сложена закуска.

— Изяла си моята закуска?

— Да.

— Личните ти вещи са в ей онзи сандък — каза Халид и я перна лекичко по чипото носле. — Съблечи мократа риза и хайде в леглото.

— Трябва първо да излезеш от шатрата.

Халид вдигна вежда и остана, където си беше.

— Или поне да се обърнеш — каза Хедър и добави „ако обичаш“.

— Щом ме молят толкова учтиво… — Халид се изсмя подигравателно и се обърна.

Само след миг Хедър вече беше смъкнала мократа риза от тялото си и се беше пъхнала под одеялото на дивана.

Халид се обърна към нея. Подчертано бавно прекоси шатрата до сандъка с нейните вещи.

— Предупреждавам те. Да не си опитала втори път да бягаш. Няма да надхитриш още веднъж пазачите ми — той вдигна тежкия капак и измъкна сред дрехите й почти прозрачна копринена риза с дантели.

Разгледа я внимателно. После отиде при Хедър и заповяда:

— Вдигни ръце!

— Но защо?

— За това.

После й навлече ризата през главата и я побутна нежно да легне пак върху възглавниците.

Страст и желание проблеснаха изведнъж в очите му. Но Хедър беше твърде неопитна, за да разбере израза им.

— Не ми прави удоволствие да те наказвам. Но ти никога вече няма да видиш братовчедка си — с тези думи излезе от шатрата.

Хедър подскочи ужасена, вперила поглед подире му, и колкото по-дълго седеше така на дивана, толкова повече се вбесяваше.

Изведнъж скочи и прекоси тичешком шатрата. Но малко пред платното на изхода спря. Нямаше смисъл да бяга.

— О, моля, върнете се, ваша светлост — извика тя след Халид. — Трябва да говоря с вас за гостуването при братовчедка ми.

Но никой не й отговори.

— Чувате ли ме, Ваше величество? — извика по-високо Хедър. — Искам аудиенция.

И пак никакъв отговор.

Как смее да не й обръща внимание! На нея, дъщерята на високопоставен приближен на английската кралица!

— Ах ти, невернико проклети, кучи сине! — изкрещя Хедър на английски език, който принцът не разбираше.

За миг си помисли дали да не извика „пожар!“, но после се отказа. Върна се обезсърчена в шатрата и седна на дивана.

Усещаше как нещо я души. Сълзи на безпомощност и гняв се стичаха по бузите й. Плака, плака и най-сетне заспа.

 

 

— Събуди се — каза Халид вече за трети път. Стоеше ядосан до дивана. Когато Хедър пак не му обърна внимание, той я разтърси, а после отметна решително одеялото.

— Боже милостиви! — Хедър отхвърли с въздишка няколко медни кичура от лицето си.

— Ще проспиш май целия ден — каза Халид. — Слънцето е вече високо. Сега ще се изкъпеш и ще хапнеш. След това ще започне новият ти живот.

Хедър хвърли поглед към ваната, сложена в средата на шатрата. От нея се вдигаше гореща, парфюмирана пара.

— Но аз не искам да се къпя.

— Смърдиш на гнила морска вода.

— И ти не миришеш по-хубаво.

— Не лъжи — Халид посегна към ръката й, смъкна я от дивана.

— Как да се изкъпя без камериерката си? — едва не изхълца Хедър.

— Какво значи камериерка?

— Слугиня.

— Робините нямат слугини — отсече Халид.

— Значи животът на една робиня трябва да е много труден. Но понеже аз не съм роби…

— Твоето държане достатъчно добре ме убеждава, че не си благородна госпожица.

Хедър изведнъж се събуди.

— Не желая да слушам повече подобни обиди — тя му обърна гръб, сякаш за да му каже, че с това разговорът е приключил.

Халид я притегли бесен към себе си. Но този път Хедър издържа погледа му.

— Ти наистина ли не се боиш гнева на Дивия звяр на султана?

— Понякога се боя — трябваше да признае Хедър.

— Сега ще се изкъпеш. В противен случай ще те изкъпя аз.

— Добре, ще се изкъпя — Хедър реши да опита друга тактика. — Но те моля за благоволението да позволиш да се изкъпя сама.

— Аз не проявявам благоволение. Но ще ти позволя все пак да се изкъпеш сама. Като се върна, искам да те сваря във ваната. Разбрано?

Хедър кимна.

— И ще се къпеш без нощница.

Хедър пак кимна. Беше готова да се съгласи на всичко, само и само този мъж да се махне.

— Е, и?

— Какво е, и?

— Няма ли да ми благодариш?

— Благодаря.

Халид й хвърли предупреждаващ поглед.

— Благодаря, господарю — Хедър с мъка произнесе думата. Гневът, изписан на лицето й казваше достатъчно ясно на Халид какво всъщност си мисли.

— Добре, робиньо — и Халид я остави сама. Вече вън поръча на своя втори военачалник Абдул да прати вестоносец при Миримах.

— При майка ви? — беше смаян Абдул.

— Нека й каже да купи на пазара евнух, който говори английски и френски. Искам при завръщането си да го намеря у дома.

— Евнух ли? Но защо?

Халид погледна към шатрата си.

— Тя има нужда от някой, който да се грижи за нея.

— Робиня ще бъде обслужвана от роб? — този път Абдул беше извън себе си. — Или забравихте какво ви стори Невестулката? Какво стори на вашата сестра? Или сте си изгубил…

Халид пристъпи напред, сграбчи Абдул за яката и го вдигна във въздуха, като да беше котенце.

— Нашето приятелство в никакъв случай не ти дава правото да бъдеш толкова невъздържан. Да не си посмял да се държиш още веднъж с мен без дължимото уважение — от яд дълбокият белег на бузата му беше побелял.

— Моля, простете ми, господарю. Ей сега ще заповядам да тръгне пратеник — веднага се извини Абдул.

Халид го пусна и докосна за миг в знак на помирение рамото му.

— Никога няма да забравя какво ми е сторил Фужер. И няма да намеря покой, докато не отмъстя за смъртта на сестра си и брат си.

Когато Халид се върна в шатрата, Хедър се плъзна по-дълбоко във ваната, но той не я удостои дори с поглед. Вместо това прегледа дрехите й, приготви й пола и блуза, за да ги облече.

— За начало стават. По-късно ще получиш по-подходящи дрехи.

— Дрехите ми са чудесни — отвърна, малко докачена, Хедър. — Ушити са от най-фини платове.

— Ти вече нямаш дрехи. Те са мои, както и всичко, което ти е принадлежало преди — докато го казваше, Халид се опитваше да оправи гънките на полата. Нещо падна от джоба й. Халид го вдигна и белегът му отново побеля. Сигурен признак, че почва да се гневи. Халид зърна лицето на най-заклетия си враг, на Савон Фужер.

Няколко секунди държа миниатюрата в ръка, после погледна Хедър. Необичайната й хубост и пламенният й темперамент почти го бяха накарали да забрави, че е годеница на Невестулката.

От страх Хедър потъна още по-дълбоко във ваната, но не можеше да откъсне от него очи. Принц Халид се беше превърнал изведнъж в опасно, диво животно.

Както я гледаше, Халид натроши с голи ръце миниатюрата. После излезе безмълвно от шатрата.

Хедър използва мига, за да се измъкне от ваната, да се избърше и да облече дрехите, които Халид й беше избрал. После засъбира парчетата от миниатюрата и ги скри след известно колебание в… османското нощно гърне.

Не знаеше какво да прави сега, затова седна пак на дивана и се опита да поразсъждава.

Защо мрази този турчин така силно Фужер? Какво е сторил бъдещият й съпруг на Халид? Принцът е изключително красив, но и безкрайно опасен мъж. В бъдеще тя трябва да се пази още повече от него.

Тя чакаше. Откакто Абдул и четирима слуги отнесоха ваната, сякаш минаха часове. Слугите не й обърнаха внимание, но Абдул й хвърли поглед, изпълнен с дълбоко презрение.

Хедър кипна от яд. Как си позволява този мъж, който изобщо не я познава, така нагло да я предизвиква!

Абдул се върна в шатрата, последван от слуга, който носеше поднос с ядене.

— Сега ще се нахраните — отсече Абдул и по негова заповед слугата подреди блюдата върху малката масичка.

— Твоето държане ме обижда и няма нищо да ям — отвърна гневно Хедър.

Абдул не реагира на отговора й и тогава Хедър изби подноса от ръцете на слугата. Обедът й се озова върху скъпия килим.

Абдул й хвърли изпълнен с омраза поглед и излезе без дума повече от шатрата.

Хедър тутакси съжали за постъпката си. Полудяла ли е? Та тя зависи от благоволението на тези мъже и не бива да ги предизвиква.

Когато вдигна очи, видя Халид, застанал безмълвно на входа на шатрата.

— Веднага ще изчистиш това — заповяда той.

— Той го изтърва — излъга Хедър.

— Подлагаш търпението ми на тежко изпитание. Не прекалявай! Бих предпочел още на часа да сложа край на недостойния ти живот.

Хедър скочи чевръсто и взе да чисти килима. Събираше внимателно на подноса рогчета от хилядолистно тесто, грозде, кисели краставички и пържени гълъби.

— Сложи го на масата — заповяда Халид. — А сега яж.

— Какво?

— Да не си оглушала изведнъж? Казах да ядеш!

— Не ям нищо падало на пода.

— Да се пилеят даровете на Алах, е грях — с тези думи Халид се надвеси над нея с изваден кинжал. — Ти си хвърлила храната на пода! А сега ще я изядеш до последния залък.

Хедър отхапваше нацупено от гълъбовото бутче. След втората хапка вдигна към него очи.

— Доволен ли си?

— В Англия всички ли имат обноски на свине? По време на ядене не се приказва. Освен това от сега нататък ще говориш с мен само когато ти заповядам.

Хедър с голяма мъка потисна желанието да му запокити пържения гълъб в лицето.

Сякаш можеше да чете мислите й, Халид я предупреди:

— Да не си посмяла!

— Налага ми се да ям с ръце.

— Само луд би дал нож на побъркана жена — Халид наряза с кинжала си месото на хапки.

— Какво е това? — попита Хедър, сочейки краставиците.

— Кисели краставички.

— А това?

— Това е баклава. Плънката е от орехи.

Хедър опита предпазливо едно късче, после взе веднага и по-голямо парче.

— Наистина е много вкусна.

— Олекна ми, че ти е харесала — отвърна сухо Халид.

Под строгия поглед на Халид Хедър обра и последната трохичка от подноса. После Халид извика клетия слуга, на когото беше избила таблата от ръцете. Той й поднесе тасче с топла вода.

— Продължавай! — заповяда Халид.

Хедър усети, че не е в състояние да преглътне повече нито хапка, но въпреки това надигна послушно тасчето към устата си, готова да пие.

— Не!

Тя го изгледа смаяна.

— Уф, водата е да си измиеш ръцете, варварко такава!

Хедър силно се изчерви. Потъваше от срам, че тъкмо този изрод има основание да критикува маниерите на една братовчедка на английската кралица.

— Ако те прихване пак някой от детските ти пристъпи на гняв, така ще те напердаша, че няма да си познаеш лицето — закани й се Халид. — Разбра ли ме?

Хедър кимна.

— Ще си отваряш устата само когато те заговоря, о, робиньо — отсече Халид.

— Да, разбрах — измърмори Хедър.

— Моля?

Високомерието му така я ядосваше, че забрави всяка предпазливост. Тя коленичи пред него, наведе глава така, че челото й да докосва ботушите му и изпя:

— Господарю и повелителю мой, ще ви слушам всякога и завинаги. Защото вашето желание е заповед за мен.

Халид я погали снизходително по главата.

— Така е вече много по-добре, робиньо. Започваш май да се учиш. Радвам се — и с тези думи излезе от шатрата.

Хедър го изпрати с поглед и с удоволствие би хвърлила нещо по него. Но не й стигна кураж. Изтича към вътрешността на шатрата и вдигна предпазливо платното. Видя само ботуши, цяла армия идеално лъснати ботуши.

Обезкуражена пусна платното. Принцът беше изпратил изглежда всички войници, с които разполагаше, да я пазят.

Мисълта, че цялата османска султанска армия има задължението да охранява едно малко глупаво същество, я накара отново да се засмее. Изтегна се на дивана в очакване на онова, което тепърва щеше да се случи.