Патриша Грасо
Неверница в сарая (20)

20

Хедър сложи внимателно заспалия принц в люлката, която Омар беше внесъл. После погледна Халид:

— А изненадата за мен?

В първия миг Халид не разбра какво го пита.

— Омар, донеси мляко за Кемал — тя вече се държеше и звучеше като опитна майка.

— Ама той хапна само преди три или четири часа — намеси се Халид.

— Нищо чудно, че плачеше. Трябва да е умирал от глад — възрази Хедър. — Ти изобщо нищо не знаеш за малките деца.

— Аз не съм знаел нищичко за малките деца? Ами ти откъде знаеш отведнъж толкова много за тях?

— Ами ние, жените, просто си го знаем. Нали ние раждаме децата — обясни му Хедър. — Бебета имат съвсем малко стомахче. Затова по-често се хранят. Нали трябва и да растат — погледът, който хвърли на съпруга си сякаш питаше дали и Халид е бил някога мъничко пеленаче. — Повтарям — къде ми е изненадата?

— Каква?

— Каза, че си имал за мен изненада, която щяла да ме откаже от мисълта да се върна в Англия… — тя млъкна и се засмя. Вече знаеше каква е била изненадата.

— Хареса ли ти изненадата? — попита предпазливо Халид.

Хедър кимна с усмивка. Но беше все пак и малко разочарована. Съпругът й веднага го забеляза.

— Пожелай си още нещо, Диво цвете. Някакво бижу? Или искаш да пишеш на майка си?

— Това са все чудесни неща, само че… — каза Хедър.

— Само че? Кажи тогава какво искаш?

Хедър мълчеше. Не искаше да рискува при кавгата, която със сигурност щеше да последва, да събуди малкия принц. Държането й обърка Халид.

— Какво искаш, принцесо? Какво би си пожелала?

— Е добре, искам да дойде свещеник.

Лицето на Халид веднага помръкна. Погледна я гневно. Присви устни.

— Няма да идва никакъв свещеник. И не желая повече да слушам за това.

— Но Халид, ако не съм женена, не мога да взема това дете.

— Ти си женена. Имамът ни венча по всички правила.

— Трябва ми свещеник, който да отслужи литургия — Хедър шепнеше, но гласът й звучеше въпреки това много настойчиво. — Ако умра, преди да съм изповядала греховете си, ще отида направо в ада! — само при мисълта за това тя страшно пребледня.

— Ангели като теб не вършат грехове — присмя й се Халид. — Ангелчета като теб отиват направо в рая — той се опита да я целуне, но тя извърна лице.

— Ти все трябва да се наложиш. Всеки път трябва аз да се подчиня на желанията ти — изгледа го тя разгневена. — Все твоята трябва да стане, все както ти си решил. Не можеш ли и ти да се съобразяваш от малко малко с мен? Поне мъничко. Инат си като дърто магаре…

— Хайде, стига! — заповяда Халид. Белегът му потрепваше. — Аз съм твой мъж. И да не съм те чул още веднъж да ми говориш толкова нахално.

Този път Кемал наистина се събуди и се разрева в люлката си с пълен глас.

— Събуди горкото дете — сопна му се Хедър. — Какво ти е виновен Кемал? — тя го вдигна на ръце и го загали по гърба.

— Никакъв свещеник няма да идва. Това е последната ми дума — Халид изхвърча от стаята и тръшна силно вратата подире си.

Кемал се разрева още по-силно.

— Ама че глупаво магаре! — измърмори си Хедър под нос, но сега трябваше да забрави яда си и да успокои детето.

Халид крачеше с широки кънтящи стъпки през коридора и за малко не събори Омар.

— Махай ми се от пътя! — изрева той на слисания евнух, който стоеше, притиснал силно към гърдите си шишето с млякото за Кемал.

Омар поклати тъжно глава. Тези двама влюбени сякаш никога нямаше да се разберат. Само се карат, само се джафкат.

Принцесата е с много силен характер и следователно ще роди куп синове. Но е тъй упорита! Вместо да прелъстява съпруга си, само му се инати… а това едва ли е начинът една жена да забременее. А той, Омар, изглежда никога няма да забогатее.

Поспря, за да помисли по-добре. Ами да! — мина му нещо през ум. Готвачът разбира от подправки с билки и от магически напитки. Не може да не знае средство за възбуждане на плътските желания. Трябва да поприказва с него.

Вече поуспокоен, Омар почука на вратата, влезе с поклон и подаде на Хедър шишето. След което понечи да излезе.

— Остани, Омар — извика му уплашено Хедър. — Трябва да ми помогнеш.

— Евнусите не знаят абсолютно нищо за малки бебета — заяви Омар. — Съжалявам, но не мога да ви помогна.

— Но…

Омар вече се беше изпарил от стаята. Току-виж го помолила и да повие това наакано малко същество! Беше направо ужасен.

Хедър гледаше подире му с отворена уста. Омар никога не се беше осмелявал да се противопостави на нейна заповед. Но гладът на Кемал вече не можеше да се засити с галене и люлеене. Значи трябва да се опита сама. Седна на крайчеца на леглото и понечи да пъхне внимателно биберона в устата му. Но Кемал посегна жадно сам и почна да пие.

— Хм! — каза си Хедър. — Някои мъже лесно се задоволяват.

 

 

Защо не е в природата на жената да се задоволява с онова, което има? Защо всички жени са толкова упорити и недоволни? Халид беше наистина ужасно ядосан. С тъй наречената си логика жените посягат към неща, които не могат да имат, но въпреки това опитват всичко, за да ги получат.

Защо?

Тази неверница е по-лоша и от жените в харема на неговия чичо. Затрупа я с подаръци. Дари й свободата. Заложи честта и дори живота си, за да я спаси. Заради нея отложи войната си с Фужер.

И да рече човек, че зеленооката вещица е доволна? Не! Тя иска невъзможни неща. Настоява за свещеник. Изведнъж всичко, което бе сторил за нея нямаше никаква цена. Нали разбира, че ако изпълни и този неин каприз, тя ще продължи в същия дух и ще измисля все нови и нови неща, само и само да му ходи по нервите.

Халид беше толкова разстроен, че изобщо не забелязваше накъде върви. Изведнъж се озова на крепостната стена на двореца и стресна двамата стражи, които извикаха и измъкнаха в миг сабите си.

— Сега страхливци ли пазят владенията ми? — изръмжа Халид.

— Простете ни, господарю — каза един от стражите. — Взехме ви за призрака.

— За християнската принцеса, която се появявала нощем тук — обясни другият.

— Врагове от плът и кръв не ни плашат, господарю! — увери го първият.

— Но как да се справим с дух? — попита вторият. — Нали е вече мъртъв. Как можем да го убием още веднъж?

— Чуйте ме, мъже, няма никакви духове — отсече строго Халид.

— Щом вие казвате!

— Както винаги имате право, господарю — побърза да се съгласи вторият.

— А сега ме оставете сам! — заповяда Халид. — Чакайте ме долу в преддверието.

Стражите се поклониха зарадвани на господаря си и тутакси изчезнаха.

В сумрака на падащата нощ Палатът на девственицата сякаш наистина бе създаден, за да приютява духове. Високите зъбери на крепостните стени се изрязваха на фона на небето, което се багреше в синьо и лавандулово. Едва по-късно на небосклона щяха да се появят луната и звездите.

Халид стоеше там съвсем сам, загледан в морето. Към замъка бавно пълзеше мъгла.

— Вещице проклета! — прошепна той.

Тя го бе омагьосала. А той нямате сили да се съпротивлява.

Той я обича, а тя използва безсрамно това положение и се осмелява да се налага и в отношенията им. Тя също го обича, знае го. Въпреки това си позволява да го отблъсква и да го докарва до полуда от незадоволена страст. Всеки път, когато вярва, че е надделял, тя почва да настоява за свещеник.

По този въпрос няма да й отстъпи. Та ако ще това да ги погуби и двамата.

Нещата тръгнаха толкова зле, че изведнъж взе да се чувства неуютно в собствения си дом. Неговата градина, в която често седеше, потънал в мисли, цели нощи, сега беше затворена за него, защото тя сигурно ще го причаква там и отново и отново ще го притеснява с искането си. Заслужава ли тя всичко това? Болката, тревогата, непрекъснатите изпитания на съвестта?

— Да — отвръщаше му вътрешен глас.

Беше хубава, умна, безстрашна и с добро сърце. Неговото Диво цвете беше единствено сред всички жени в царството на Алах.

Халид присви очи. Наистина ли вижда кораб? Далеч на хоризонта един кораб сякаш се беше устремил през морето към двореца. Но кой би посмял да навлезе без разрешение в тези води? Да накърниш недостъпността им, означаваше за всеки нарушител вярна смърт.

Но ето че мъглата изведнъж погълна кораба.

Халид поклати глава. Просто е преуморен. Не може да е било кораб.

Остана още малко на крепостната стена и вече се канеше да тръгва, когато нещо сякаш лекичко го докосна.

Тръпка премина по гърба му и той изпита ужас. Заобръща се мълниеносно на всички страни. Но сред настъпващата все повече мъгла не можа нищо да види. Сигурно е било въздушно течение.

Но изведнъж чу стон. Плачеше жена. О, сигурно е Хедър, седнала е долу в градината и оплаква неговата неотстъпчивост. Погледна натам, но мъглата отдавна беше обвила градината. Едва можеше да отгатне силуетите на дърветата и храстите.

Плачът се засили. Погледна вдясно и се вкамени. Там стоеше незабулена жена, само на няколко метра от него и гледаше носталгично към морската шир.

— Коя си ти? — попита Халид.

Когато чу гласа му, жената се обърна към него. Усмивка озари лицето й, но тя остана безмълвна. Бавно се плъзна към него. Халид стоеше като вцепенен.

Жената се беше приближила и протягаше към него ръка. Изглежда искаше да докосне лицето му, но изведнъж разбра, че Халид е чужд човек. Усмивката й угасна. Отстъпи крачка назад.

Халид понечи да посегне към нея, но тя беше изчезнала.

— Къде си? — извика той високо и посегна към нея. Но отговор не дойде. Беше съвсем тихо. — Къде си? — този път почти изкрещя въпроса си. От нищото изникнаха само стражите.

— Повикахте ли ни, господарю?

— Тя беше тук — каза тихо Халид и усети как го обзема безкрайна тъга. — Аз я видях.

— Кого? — попитаха двамата от едно гърло.

— Принцесата от Запада.

Двамата стражи докоснаха синьо-белите броеници, които трябваше да ги пазят от уроки.

— Свободни сте. Смяната ви свърши — заповяда той на войниците. Гласът му звучеше хрипкаво. — Свалете стражата от зъберите. Нека уважим спокойствието на мъртвите.

Стражите се поклониха и побързаха да се махнат, преди господарят им да е променил решението си. Не се страхуваха от земен враг, но се бояха от призраци.

Преди да си тръгне, Халид хвърли последен поглед към морето. Дали възлюбеният на принцесата е бил на кораба? Той, мюсюлманинът, влюбен в християнска принцеса и дошъл може би да я освободи.

 

 

След известно време, през което бебето сигурно е било нахранено и преповито, Омар се върна при господарката си. Хедър седеше нацупена на дивана. Малкият Кемал вече лежеше в люлката и изглежда беше дълбоко заспал.

Омар й подаде чашата с вълшебното питие, което беше разтворил в лимонада.

— Не, не обичам тези напитки — каза тя и поклати глава.

— Готвачът го приготви специално за вас — опита се той да я придума. — Ако откажете, сигурно много ще се обиди.

— Въпреки това не искам.

— Не ви ли стига, че вече разгневихте вашия съпруг? — сопна й се Омар. — Сега пък искате да пренебрегнете изкуството на готвача, така ли? Отпийте глътка, а после ще видя превръзката ви.

— Добре, Омар, сложи я тук, на масата. По-късно ще я изпия — каза Хедър, отстъпвайки на увещанията му. Протегна му ранената си ръка. — Много ме сърби и ужасно ме изнервя — каза тя и извърна глава.

Омар свали превръзката. Извади от джоба си малка ножичка и пинцета. Разряза внимателно шевовете, с които опитният доктор беше зашил отворените рани. При всяко щракване на ножицата Хедър правеше болезнена гримаса, но не смееше да погледне ръката си. После Омар измъкна с пинцетата нарязаните конци от раната, обърна ръката и повтори процедурата откъм вътрешната страна.

— Готово, вече можете да погледнете — каза той най-сетне.

Хедър обърна ръка. Очите й не срещнаха нищо хубаво. Вярно, раните бяха зараснали, но белезите бяха все още тъмно розови и леко сбръчкани.

— Каква красота! — каза тя капризно.

— Чернокожият ни увери, че белезите ще станат почти невидими — каза Омар.

— Щом той го е казал, едва ли трябва да му противореча — отговори все така капризно Хедър. После отпи от лимонадата, за да успокои Омар.

— Момчето вече дълбоко спи. Трябва да го пренесем в друга стая, преди принцът да се е върнал.

— Но Халид и аз сме вече негови родители. Кемал ще остане — възрази Хедър.

— Ако принцът се върне в същото настроение, в което си тръгна, пак много трудно ще успокоите детето — напомни й Омар.

— Е да, ще трябва пак да го нося на ръце — съгласи се Хедър. — Имаш право, Омар.

— Нали знаете, принцесо, раят лежи в нозете на майките.

Хедър му хвърли предупреждаващ поглед.

Омар се усмихваше тайничко, докато вдигаше люлката на Кемал, за да я изнесе от стаята.

— Лана ще се погрижи за него — прошепна той на господарката си. — Ей сега ще ви донеса вечерята.

Хедър стана и излезе навън, в градината. Вдиша жадно аромата на цветя и треви, но мъглата беше скрила почти цялата градина и беше приглушила екзотичните миризми и шумове на падащата вечер.

Къде ли е Халид? Сигурно крачи, задавен от гняв, из двореца си! Защо не желае просто да разбере, че на нея й трябва свещеник, за да се чувства законно омъжена.

Но повече от свещеник й липсваше Халид, нейният съпруг. Искаше да усеща любовта му, искаше да е близо до нея, да лежи в прегръдката му, да се чувства закриляна.

Искаше той да я желае, както го желаеше тя.

Затвори решително зад себе си вратата към градината и забърза към сандъка с дрехите, които и подари Халид. Измъкна кафтан от кремавобяла коприна от Бурса и бързо го облече. Закрачи нервно из стаята. Пред вътрешния й поглед застана Халид, той я привлече към себе си и…

Вратата се отвори. Но беше само Омар с вечерята.

Той усети нервността на господарката си и хвърли поглед към чашата с лимонада, все още почти непокътната. Изглежда тези невернички нямаха нужда от любовни напитки. Омар сложи подноса на масата.

— Искам принца, повикай го! — прекъсна Хедър мислите му. Омар я изгледа слисано. Подобна заповед не беше получавал през целия си живот.

Даже за един евнух неприкритото страстно желание на неговата господарка беше нещо необичайно.

Погледна я, видя решителния израз на лицето й, тръгна към вратата и вече искаше да отиде да извика господаря си, когато Халид застана на прага, сякаш чул думите на Хедър.

Един дълъг миг Халид не знаеше дали прелъстителният силует там, до градинския прозорец, е митичната принцеса или неговата съпруга. Гледаше я втренчено, сякаш никога не я беше виждал.

— Вечерята е сложена — каза бързо Омар и тутакси изчезна от стаята. Вън, в тъмния коридор, отправи благодарствена молитва на Алах. Неговата господарка и нейният принц ще си родят куп здрави синове.

Едва забележима усмивка се появи на лицето на Хедър. Тя пристъпи няколко крачки към Халид. После разкопча сребърните катарами на кафтана. Скъпата материя се свлече на пода. Сега стоеше съвсем гола пред него и с мека усмивка се приближаваше все повече.

Беше покана, която той не можеше да откаже.

Халид пристъпи към нея и я погледна в очите. Устните им най-сетне се сляха. Хедър се вкопчи здраво в него, сякаш без него щеше да умре. Халид искаше да я занесе до дивана, но тя се противопостави.

— Не — простена тя тихо. — Тук.

Сега тя смъкна ризата и се притисна към гърдите му, за да усети топлината на кожата му. Той посегна към дясната й ръка, но тя я скри от него.

— Не, Халид, белезите са грозни.

Той хвана въпреки това ръката й.

— Не са грозни, неповторими са като теб.

Тя се вкопчи още по-здраво в него и покри лицето му с диви, страстни целувки. После езикът й слезе надолу, обходи шията му, широките му рамене. Огърлицата, която му подари, висеше на врата му. Скъпоценните камъни, които представляваха очите, устата, езика и ноктите на митичното приказно животно, сияеха на лунната светлина, която се изливаше отвън в тъмната стая.

Тя галеше Халид, а езикът й слезе толкова ниско, че той простена от удоволствие. Тя коленичи пред него, обладана сега единствено от желанието за наслада. С движение на ръката събори чиниите и чашите от масата до тях и го привлече надолу, към себе си.

Нейната страст и диво желание го накараха да потрепери. Никога жена не му беше показвала така явно копнежа си. Тя изу ботушите му и заплъзга възбуждащо бавно дланите си по бедрата му и все по-нагоре, до кръста. Там разкопча панталона му и го събу.

Плъзна език по мъжкия член, който се втвърди под нежните й ласки. Меки пръсти го разтриваха надлъж, а езикът навлажняваше и целуваше главичката. Халид беше толкова възбуден, че краката му се подкосяваха.

Той я привлече към себе си и страстно я целуна.

— Докосвай ме — стенеше Хедър.

Той галеше всяко сантиметърче на пламтящата й кожа, овлажняла от възбудата и горещината. После притегли Хедър на пода и я сложи на скута си. Докато устните му си играеха с пъпките на гърдите й, ръцете му раздалечиха горещите й бедра, защото пръстите му желаеха да ги галят.

Тя простена името му и понечи да седне върху него, но Халид не й даде. Вдигна я високо, сложи я на килима и проникна диво в нея. Тласъците му ставаха все по-силни, той влизаше все по-дълбоко и на всеки неин вик на удоволствие отвръщаше с още по-силен тласък.

— Излей се в мен — шепнеше и стенеше Хедър в ухото му. В следващия миг двамата се сляха един с друг и се превърнаха в неделимо цяло.

После Хедър лежеше на рамото му и плачеше от изтощение и щастие. Той я галеше по косата и поглеждаше навън, към градината. Мъглата скоро щеше да се вдигне.

— Обичам те — шепнеше той нежно.