Патриша Грасо
Неверница в сарая (11)

11

Къде, по дяволите, се намирам?

Това беше първата мисъл на Хедър, когато се събуди. Отвори очи и веднага ги затвори. Стаята, в която лежеше, беше почти тъмна. Една-единствена свещ трептеше неспокойно.

Изведнъж чу ужасен шум, нещо като грухтене на прасе. Скочи решително от леглото и се опита да тръгне в посока на шума. Но се спъна в Омар. Облегнал глава на възглавница, той хъркаше ужасно. Новият й собственик е купил очевидно и Омар.

Как да избяга с пазач като него? Впрочем при Халид Омар не се беше отличил особено като пазач на пленници. На Хедър й хрумна изведнъж нещо.

Почти гола, тя се разтича из стаята. Най-сетне откри каквото търсеше — сандък с дрехи.

За нейно облекчение вътре имаше мъжки дрехи. Извади черен панталон, риза, плат за чалма и четири шала. С единия върза глезените на Омар. После се пъхна бързо в леглото.

— Омар! — извика от там.

В отговор чу грухтящо хъркане. Хедър повтори вече по-високо.

— Омар! — пак нищо.

— Омар, помогни ми — извика Хедър.

Омар се събуди неохотно от приказния си сън. Беше станал богат, защото принцът и неговата робиня…

— Омар! — този път евнухът се събуди. Бързо скочи на крака.

— Имам чудесни новини. Принцът е…

Омар се претърколи със страшен шум презглава. Няколко секунди остана да лежи неподвижен, после изстена.

Хедър вече беше до него и върза ръцете му на гърба. После извърна лицето на Омар към себе си. Носът му кървеше.

— Ужасно съжалявам, Омар. Нямах друг избор.

Омар понечи да съобщи на Хедър чудесните новини, но тя му запуши устата.

Хедър намъкна панталона и ризата, върза си последния шал като пояс през кръста, сплете гривата си на плитка, напъха я в ризата, сложи на глава кефието. От пръв поглед никой нямаше да я вземе нито за чужденка, нито за жена.

Върна се бързо при Омар.

— Трябват ми ботушите ти — прошепна тя.

Омар се опита, въпреки кърпата в устата, да й каже нещо.

— Не ги крада, вземам ги на заем — подчерта Хедър, която не беше забравила какво е наказанието за кражба. После му събу ботушите и ги намъкна.

Накъде да поеме, за да излезе навън? Една врата водеше към градината. Ще мине през нея.

— Признателна съм ти за помощта — благодари Хедър най-учтиво на Омар. — И Господ да те пази.

После бързо се измъкна в градината. Сега трябва да открие и конюшнята, за да загърби завинаги ужасния си затвор.

Изведнъж чу гласове, които се приближаваха. Хедър се шмугна в един храст.

— Синът ми е страхливец и глупак — казваше жена с рязък глас.

— Майко, това не е вярно — протестира очевидно по-млад също женски глас.

— Вашият син е най-храбрият и най-умният мъж, когото съм срещала — каза убедено мъжки глас.

— Казваш го, защото си негов приятел — гласът на по-възрастната жена не позволи да му надделеят. — Да допусне врагът на семейството ни да…

— Майко, още не сме предложили нищо на Малик. Сигурно би пийнал нещо, докато чака Халид. А може и да е гладен.

Малик? Приятел на семейството? Хедър се ужаси. По всяка вероятност я е купила майката на чудовището. Сега вече трябва всичко да заложи, но да избяга. Робиня на жената, дала живот на такъв изрод, не, никога!

Но защо дори собствената му майка не го обича? Това е противоестествено и тъжно.

„Не ти е работа да решаваш чужди проблеми — възпря се Хедър. Ако тази майка мрази сина си, това е проблем на Халид, не неин.“

Хедър изчака още малко, докато се увери, че тримата няма да я чуят. После тръгна в противоположната посока и наистина намери конюшнята.

Влезе предпазливо, като се притискаше към стените. В първата преградка стоеше великолепният жребец на Халид. Хедър би взела с най-голямо удоволствие тъкмо това животно, за да раздразни принца. Но Халид явно се придържа много строго към законите и като наказание за такава кражба сигурно ще й отреже, без да му мигне окото, един или два пръста. Нали вече я продаде на търг като някое животно.

Хедър надникна в следващата преградка. И видя коня. Чудесна кафява кобила с бяло петно между очите. Бяха предназначени една за друга.

Посегна към юздата, окачена, както му е ред, на една кука. Изобщо не забеляза, че е с монограма на принца. Приближи се съвсем спокойно към кобилката.

— Хубавицата ми, доброто ми конче — изпя Хедър. Кобилата беше много плашлива, но Хедър успя да я успокои, и както я галеше по шията, успя да й сложи юздата. После чула. Оставаше седлото. Хедър се сви.

Стъпки.

Стъпки в конюшнята.

Стъпки, които все повече приближаваха.

Истински исполин мина край Хедър и спря при отсрещната преградка. Хедър се приближи на пръсти към него. Докосна го леко по рамото, а когато той се обърна, го удари с все сили по лицето със седлото.

Той се строполи като дърво на пода и повече не помръдна.

Хедър се наведе към него. Беше първият офицер на Малик, Рашид.

— Аха, да си огромен още не е всичко — каза си предоволна. Но вече нямаше време за губене. Хедър остави седлото до Рашид, изведе кобилата от преградката и от конюшнята. После скочи на гърба й и по неин знак кобилата препусна в нощта.

Хедър чу зад себе си крясъци и викове. Твърде късно. Бягството й сполучи.

 

 

— Халид, не, престани да ме целуваш — Хедър извърна сънена, лице.

Някой я хапеше нежно по бузата.

— Не, Халид.

Хедър отвори очи, готова да протестира. Но беше само нежната кобила, която искаше да си поиграят.

— Добро утро, прекрасно създание — усмихна се Хедър. После стана и отупа прахта от дрехите си. Всяко мускулче я болеше, а червата й куркаха.

Дали Халид ще я търси? И какво ще е наказанието, ако я намери?

Ще ме убие или още по-лошо. Можеш да удариш принц само ако животът вече не ти е мил.

Но по-добре мъртва, отколкото да трепери от недостойната му майка. Мисълта й даваше сили, въпреки че се боеше да пътува сама.

Ако чувствата на Халид към нея се бяха променили, както нейните към него, всичко можеше да е съвсем различно.

Но така вдървените крака, скованата шия и куркащите черва бяха цената, която плащаше с удоволствие за свободата си.

Хедър бе успяла някак да си проправи път през кривите сокаци на Истанбул. Остатъкът от нощта прекара под закрилата на дърветата и храстите край един път за кервани, от страх да не би все пак да я хванат.

Откъм пътя долитаха цвилене и гласове. Погледна през клоните и видя, че край нея минава голям караван. Понеже тя самата нямаше определена цел, можеше да се присъедини към него. Може би ще намери там и нещо за ядене.

Искаше да се престори, че е от кервана, но реши за по-сигурно да язди в самия му край. В най-близкото село ще помоли за подслон, ще разпита за пътя към дома на Малик и поне ще се види с братовчедка си.

Въпреки че беше преоблечена като млад мъж, истинският й пол можеше, разбира се, лесно да бъде разпознат. Хедър пропъди всяка мисъл за възможните последици от такова разпознаване и се опита да се присъедини колкото може по-незабелязано към каравана.

Така мина час. После втори.

Хедър тъкмо се почувства по-уверено, когато й дойде гост. Един от предводителите на кервана яздеше към нея. Сега беше благодарна на Омар за уроците по турски, на които беше наблегнал особено през последните седмици. Може би ще успее да измами мъжа.

Но желанието й не се изпълни.

Младият мъж се приближи към нея и доста време язди мълчаливо. Непрекъснато наблюдаваше Хедър и кобилата й. После показа ред белоснежни дълги зъби и препусна към началото на каравана.

Няколко минути по-късно Хедър пак имаше гост. По-възрастен мъж, изглежда предводителят на кервана, я заговори на турски:

— Може ли да поприказваме?

Хедър кимна, но мълчаливо и продължи да гледа право напред.

Твърде, ниска е за мъж и прекалено нежна за младеж, реши чужденецът. Един поглед към ръцете й потвърди наблюденията му. Бяха меки и добре гледани женски ръце.

Освен това юздата на коня беше с монограма на принц Халид, страховития Меч на Алах. Тази наложница сигурно е откраднала коня на принца и е избягала. Принцът сигурно много ще се радва, ако му върнат собствеността.

— Името ми е Коко Касабян. Аз съм старшината на рода Касабян — представи се Коко. — Търговци сме на килими.

Той изчака отговора й.

Хедър го погледна крадешком. Беше нисичък, набит и с тъмна кожа. Черната му коса беше почнала да побелява на слепоочията.

— А вашето име? — настоя той.

— Малик, Пустинната лисица — Хедър се опитваше гласът й да звучи плътно.

По-скоро Пустинно цвете, помисли си Коко. С голяма мъка скри усмивката си.

— А защо следваш моя керван?

— Не ви следвам. Просто пътят ни е същият — отвърна Хедър.

— Не носиш храна. Как ще пътуваш така, Малик? Или предпочиташ да те наричам Пустинна лисица?

— Наричай ме Малик. Целта и поводът за пътуването ми са секретни.

— Куриер си на принц Халид?

Хедър се сви.

— Помислих си го заради монограма на принца върху юздата — посочи Коко. — Но как тъй яздиш без седло?

— Трябва да предам бързо съобщение. Нямах време да оседлая коня — отвърна Хедър.

— Но яздите доста бавно — учуди се Коко.

— Работите на принца не те засягат.

„Не е глупава, реши Коко.“

Няколко минути яздиха мълчаливо редом. После Коко извади от дисагите си сребърна манерка и предложи на Хедър една глътка.

Тя смъкна припряно кефието и отпи дълга глътка. Чужденецът ще й предложи може би и нещо за ядене? Младият мъж се появи пак и двамата с Коко Касабян си казаха нещо с жестове. После младият обърна коня и препусна напред.

— Това е първородният ми син, Петри — каза Коко.

— Какво изръкомахахте преди малко? — попита Хедър.

— Разговаряхме.

— Нямаше ли да е по-просто, ако си приказвахте?

— За мен да — усмихна се Коко, — но Петри няма език.

— Какъв ужас! — Хедър не беше чувала човек да се е родил без език.

— Той е добър син. Но не се придържа много-много към истината. Налетя на човек, комуто това не хареса. За наказание си загуби езика.

Хедър го зяпаше недоумяващо.

— Нима наказанието за лъжа е… — не беше в състояние да изрече мисълта си.

— Ти си на служба при принц Халид и не познаваш нашите закони? — Хедър не отговори. Ядосваше се на собствената си глупост. — Пътят е доста безлюден и опасен — каза Коко. — Искаш ли да пътуваш и да се храниш с нас?

Хедър се поколеба. Никак не държеше да бъде разкрита. Но от друга страна, и тя, и конят се нуждаеха от закрила и храна.

— Ще е чест за нас — продължи Коко. — Семейство Касабян ще уважава, разбира се, личните ти работи и твоята тайна мисия.

Хедър прие с кимване поканата, защото възможността за компания и някое и друго ядене беше наистина твърде примамлива.

Два часа по-късно керванът спря, за да напоят и нахранят животните. По нареждане на Коко един слуга се погрижи за коня на Хедър.

Хедър седна малко по-далеч от кервана под сянката на едно дърво, за да не я въвлекат в разговор, който може да я издаде. Поне жените от рода я вземаха за мъж и се държаха на разстояние.

Хедър беше уморена и гладна, освен това изпитваше и носталгия.

Как ли е посрещнал Халид бягството й? Дали са наказали Омар? В това не се съмняваше.

Хедър го виждаше пред себе си, проснат беззащитен и бездиханен на пода. Може да е и мъртъв, както почина по нейна вина и баща й.

Халид сигурно е побеснял. Тя се натъжи.

Плахо „хей!“ я откъсна от мислите й. Пред нея стоеше малко момиченце и й се усмихваше.

Хедър придърпа чалмата до очи и също му се усмихна.

— Какво криеш под чалмата? — попита направо момиченцето.

— Това е най-малката ми дъщеря, Криста — дойде й на помощ Коко, който носеше на Хедър питие да се поосвежи. — Хайде, върви сега при майка си.

Но Криста упорито не помръдна.

— Излагаш ме пред госта — каза строго Коко. — Хайде, върви.

Малката си тръгна нацупена.

— Единствената ми дъщеря — засмя се Коко. — Майка й много я глези. Ама хапни де. Защо не си свалиш чалмата?

— Храня се винаги сам, защото не искам никого да отблъсквам с дълбоките белези по лицето си — излъга нагло Хедър, но веднага прехапа език. Дано не бъде принудена да изрече още лъжи — държеше твърде много на езика си.

— О, така ли? — на Коко много му харесваше тази игра на котка и мишка. — Ех, ние, арменците, сме много калени. Няма защо да се боиш, че като те видя, ще премалея.

— Предпочитам все пак да се храня сам.

— Както обичаш — и Коко се накани с учтив поклон да си тръгне. — След около час ще потеглим.

Хедър изпи жадно козето мляко, донесено от Коко, после захапа триъгълната баничка. Избърса си, доволна, устата с кърпата за глава. „Лапаш като прасе в кочина“ — беше й се скарал Халид. Защо трябва непрекъснато да мисли за него? Нали се отърва от това чудовище, нали е свободна. Но въпреки това се чувстваше нещастна.

Хедър си закри пак лицето и се върна, замислена, при кобилата. Изведнъж Коко сякаш изникна до нея.

— Искам да те поканя да предвождаш заедно с мен кервана.

— Ако нямаш нищо против, Коко, предпочитам да яздя най-отзад — отговори Хедър.

— В такъв случай ще остана до тебе в ариергарда — заяви преспокойно Коко.

Хедър сви рамене и се престори, че това няма да й пречи. Всъщност искаше да остане насаме с мислите си… за Халид, за нейното бягство, за бъдещия й живот. Освен това всяко изречение можеше да я издаде, защото само фигурата и гласът и едва ли я представяха добре като мъж. Това, че Коко още не бе разкрил тайната й, граничеше с чудо. Но да отклони компанията му, означаваше да събуди подозрения.

Изпърво Коко я обсипа с въпроси, но после се отказа, защото отговорите ставаха все по-едносрични. Хедър имаше чувството, че той се опитва да й сложи капан.

Когато слънцето залезе на запад, керванът стигна мястото, където щеше да пренощува, и спря пред един хан, изграден около вътрешен двор. Такива кервансараи имаше в цялата Османска империя. Отдалечени бяха по на двайсет и пет километра — колкото изминаваше кон за един ден — така можеха да подслоняват и пътуващите бавно големи кервани. На пътниците те предлагаха сигурно убежище за хора и животни, топла храна. Никого не отпращаха, дори да имал малко пари.

Хедър слезе от коня. Мъж от рода веднага отиде при нея, даде й да разбере, че ще се погрижи за кобилата. Очевидно Коко беше наредил на хората си да се отнасят с Хедър като с важен гост. Но Хедър искаше да се погрижи сама за животното си, защото мъжете правеха точно така.

Коко и Петри стояха на няколко крачки от нея, задълбочени в безмълвния си разговор с ръце.

Коко я погледна и се ухили. Когато двамата приключиха мълчаливия си разговор, Хедър изпита лошото чувство, че са обсъждали нея.

Тази вечер родът Касабян беше единственият гост на кервансарая. Хедър влезе с Коко в просторния вътрешен двор и седна на земята до една стена.

Само след няколко минути умората й надви и тя заспа. Леко побутване по ботуша я събуди. Пред нея стоеше Коко с чиния в ръка.

— Сигурно си гладен — каза той и й подаде чинията, в която имаше месо с подправки и пресни зеленчуци.

— Какво е това? — попита Хедър. Всъщност беше толкова гладна, че би яла всичко.

— Агнешко.

— Изглежда сурово — забеляза Хедър.

— Наистина е сурово — отвърна Коко.

Хедър остави ужасена чинията.

— Прекалено съм уморен, за да ям. Пък и трябва да се погрижа за коня си.

— Скоро ли ще се върнеш? — попита нахално Коко.

— Да.

В конюшнята Хедър се увери, че на смелия кон беглец не му липсва нищо и се върна в хана. Петри я пресрещна, усмихна й се с дългите си зъби. Стана й някак неуютно.

Хедър се събуди още преди зазоряване. Беше спала неспокойно, беше сънувала отсечени пръсти и отрязани езици. Червата й куркаха от глад. Коко й поднесе за закуска една баничка, а тя само дето не му я издърпа от ръката и тутакси я излапа.

Коко и Хедър образуваха ариергарда на кервана, който се отправи сега бавно на изток. Начело яздеше непознат млад мъж.

— Кой е този отпред? — попита тя Коко.

— Това е Деметри, вторият ми син — отвърна гордо Коко.

— Къде е Петри?

— Дадох му задача.

Няколко часа по-късно, беше вече преди обед, силен вик наруши тишината. Коко веднага препусна напред, да разбере какво става.

Хедър все повече съжаляваше, че е срещнала рода Касабян. Халид положително й е вече по петите, а сама можеше да язди много по-бързо. Добавяше се и непрекъснатата грижа да не се издаде с някоя непредпазлива приказка.

— Някакви трудности? — попита Хедър, когато Коко се върна.

— Глупава работа — забравил съм нещо — отговори той с притеснен смях. — Трябва да се върнем в кервансарая.

— Какво?

— Казах, че…

— Нищо не може да е толкова важно или скъпо, та да се пожертва за него цял ден — каза яростно Хедър.

— На мен щеше да ми е все едно — сякаш се извиняваше Коко. — Но жена ми е направо побесняла и настоява да идем да вземем Криста. Пък и тя ми е единствената дъщеря.