Патриша Грасо
Неверница в сарая (1)

1

Англия, октомври 1566

Ярките слънчеви лъчи танцуваха върху кротките вълни, които потегляха бавно към брега.

Седемнайсетгодишната Хедър Елизабет Деврьо беше застанала до перилата на борда и гледаше смаляващите се силуети на брега. Заобиколена от гвардията на семейство Деврьо, там стоеше вдовицата на граф Базилдън, до нея сър Хенри Багенал — след смъртта на графа преди седем години кралица Елизабет го беше пратила като кралски пълномощник при семейство Деврьо. Много добър човек, сър Хенри беше станал за Хедър същински втори баща и щеше да й липсва не по-малко от нейната майка.

Хедър знаеше, че майка й ще гледа след кораба, докато той изчезне зад хоризонта. Когато кралицата омъжи в чужбина двете й по-големи сестри, тя стоеше до майка си и им махаше за сбогом. А сега беше дошъл ред и на Хедър, най-малката, последната.

Беше й мъчно да напусне Англия и всичко, което обичаше, но Хедър знаеше и дълга си. От обич към майка си, от която не зависеше нищо, се бе преструвала, че се радва. Мислеше си за Катрин и Бриджлт. И те се бяха подчинили със свито сърце на решението на кралицата, но сега и двете живееха щастливо със съпрузите си.

Хедър се съмняваше дали и тя ще има същия късмет. Миниатюрният портрет на графа вече й подсказваше, че той не може да се сравнява с красивите й зетьове. Да си под покровителството на короната, си има наистина и лошите страни.

— Още не е късно.

— За какво?

— Още не е късно да промениш решението си да дойдеш с мен в изгнание — каза Хедър на Ейприл, своята братовчедка и камериерка.

— Да се омъжиш за френски благородник, не означава все пак да отидеш в изгнание — възрази братовчедката. — Нали знаеш, че съм била с теб при всичките ти приключения.

— Ах, братовчедке — каза Хедър с лукава усмивка, — защо мислех, че мразиш приключенията?

— Да живееш във Франция е от приключенията, които обожавам — отвърна Ейприл. — Това е приключение без опасности.

— Предстои ни дълъг път — реши да я подразни Хедър. — Могат да ни се случат и съвсем други приключения. Опасни, шеметни.

— Като например?

— Ами, да речем, пирати.

— Господ да ни закриля! — бързо се прекръсти Ейприл. — Но съм сигурна, че на теб среща с пирати може и да ти хареса.

Англия още се виждаше в далечината, но и двете вече изпитваха носталгия. Застанали до перилата, отправили последен поглед към родината си, и двете, господарка и камериерка, бяха чудно красиви.

Хедър беше дребничка, нежна и закръгленичка, с рядка, спираща дъха хубост, която още не осъзнаваше. На нежното овално лице блестяха огромни смарагдовозелени очи, кожата й беше като коприна с цвета на слонова кост. Разкошна, гъста бакъреночервена коса се спускаше на меки вълни почти до тънкия й кръст. Единственото нещо, накърняващо съвършенството й, беше пръснатият напръстник нахални лунички върху малкото чипо носле.

Ейприл беше малко по-висока от братовчедка си, по-скоро средна на ръст, със сини очи и кестенява коса. Беше миличка, приятна, но от хубостта й никому не спираше дъхът. За непризнат срам на Хедър нито една луничка не загрозяваше нежно изваяното носле на Ейприл. Тя беше копие на майка си, втора братовчедка на покойния граф.

— Госпожице! — извика с неприятно заповеднически тон капитан Арман. Младите дами се обърнаха към него. „Ужасен човек“ — помисли си Хедър. Капитан Арман беше дребен и набит. Черната му немита коса беше лъскаво мазна, а огромните мустаци смешни за толкова ситен мъж.

— Ще ви заведа в кабината — заяви капитан Арман. — Последвайте ме.

Капитан Арман направи кръгом на пети и измърмори нещо за лошото възпитание на тези англичани. Граф дьо Болийо, корав и неотстъпчив мъж, щеше много бързо да научи тази глупачка на добри обноски.

Хедър и Ейприл хвърлиха последен поглед към групичката на брега, започнала да се разотива. Изглежда майка й нямаше да изчака корабът да изчезне зад хоризонта.

— Дали няма да паднем? — попита Хедър. Настроението й винаги се подобряваше, когато можеше да подразни братовчедка си.

— През борда ли? — смаяна попита Ейприл.

— Не, истински да паднем.

— От какво да паднем?

— От края на света — докато отговаряше, Хедър придаде замислено сериозен израз на лицето си. — Можеш ли да плуваш?

— Не, а ти?

Хедър поклати отрицателно глава.

— Е, значи не можем да напуснем кораба, преди да се е сгромолясал от ръба.

Ейприл пребледня, гласът й изтъня от страх.

— Ти, значи, наистина вярваш, че има опасност…

Хедър се изсмя с милия си, мелодичен смях, който привлече тутакси вниманието на френските моряци.

— Не ставай глупава, Ейприл. Земята е кръгла, а не плоска. Освен това нали майка ми е дошла от Франция.

— Графинята е прекосила само Канала, а ние пътуваме по обиколния път, през това море.

— Искаш да кажеш, Средиземно море — помогна й Хедър. — Повярвай ми, няма никакъв ръб и не можем да паднем.

— Ти пък откъде знаеш? — в гласа на Ейприл прозвуча облекчение, но не и убеденост.

— Учителят на Ричард ни го обясни.

Ейприл се поуспокои, но продължи да настоява:

— Той пък как може да е толкова сигурен?

Преди Хедър да отговори, капитан Арман отново изникна зад тях.

— Настоявам госпожицата веднага да се оттегли в каютата си. Присъствието ви на палубата отвлича моряците от работата им.

— Уважаеми капитан Арман — отвърна с престорено високомерие Хедър. — Аз съм лейди Хедър, а не госпожица. Камериерката ми и аз ще се оттеглим, когато сметнем за добре. Разговаряте с бъдещата графиня Болийо. А вие, ако съм разбрала добре, сте подчинен на обещания ми съпруг, граф дьо Болийо. Та ще трябва да се откажете от подобни заповеди и да разговаряте с друг тон с бъдещата си господарка.

Капитан Арман с мъка овладя внезапното си желание да удари Хедър. Лицето му се смръщи и той се оттегли без нито дума повече. Хедър смигна на Ейприл, която едва не се ухили.

— Моля те, извинявай, че те нарекох своя камериерка — извини се Хедър. — Божичко, колко са ми противни тези французи. С изключение на майка ми, разбира се.

— Но ти не познаваше до днес нито един французин, освен нея — напомни й меко Ейприл.

— Може и така да е — усмихна се Хедър. — Но беше неприязън от пръв поглед.

— Трябва да си учтива с подчинените на бъдещия си съпруг. Защото те скоро ще станат и твои подчинени — каза Ейприл. — Нашата кралица е искала да ти отреди добро бъдеще. Тя можеше да те прати в някоя дива страна, както постъпи със сестрите ти.

Хедър си помисли за Катрин, която живееше в Ирландия и за Бриджит, омъжена в Шотландия. Сви рамене и отговори:

— Моите сестри притежават нещо, което цивилизована Франция не може да ми предложи.

— Какво именно?

— Приключения.

Ейприл вдигна в нямо отчаяние очи към небето.

— Кой е по-подготвен за авантюри от мен? — попита Хедър. — Нали знаеш, че вземах заедно с брат си уроци по фехтовка. Научих се да се бия и да се браня. Но защо ли? Кралицата ме праща в тази скучна Франция, където единствената цел на живота ми ще е да раждам наследници на грозния граф.

— Аз пък съм благодарна, че ще живея в цивилизована страна. Освен това граф дьо Болийо е привлекателен мъж. Я ми покажи още веднъж миниатюрата.

Хедър пъхна ръка под наметалото от тъмен вълнен плат и извади портретчето от джоба на гърдите си. Господарка и камериерка се наведоха над изрисуваното лице на френския благородник.

От портретчето ги гледаше тридесетгодишният Савон Фужер, граф дьо Болийо. Имаше червеникавокафява коса и същия цвят мустаци под тънкия, остър нос. Лицето му беше тясно, почти мършаво, очите тъмни, почти черни. Що се отнася до израза на това лице… Той сякаш изпитваше непоносима болка. Сякаш му бяха забили пика в…

— Графът е несъмнено привлекателен мъж — каза Ейприл, като се опитваше да скрие отвращението си от неговата външност. — Сигурна съм, че художникът не е успял да пресъздаде истинското му лице. Невъзможно е да изобразиш с четка върху платно същността на един човек.

— Фужер прилича на невестулка — беше краткият отговор на Хедър. — И аз никога няма да обикна тези студени, змийски очи. Прилича на човек без чувства и нежност.

— Не съди по външността за характера на един мъж — посъветва я Ейприл.

— Ако не ми хареса, чисто и просто ще му избягам. Като Бриджит.

— Лейди Хедър — настоя капитан Арман. — Като капитан на този кораб ви заявявам, че е крайно време да слезете в каютата.

През ум не му беше минавало, че ще трябва да играе ролята на гувернантка на две английски госпожици. Пък и кой да предположи, че младите дами могат така да му играят по нервите.

Хедър хвърли последен поглед към брега. Англия вече я нямаше. За кратък миг я обзе страх, но после каза спокойно:

— Добре, хайде да се махаме от палубата.

Двете последваха капитана.

— Мислиш ли, че ще видим някога отново Англия? — прошепна Ейприл. В гласа й звучеше надежда.

Хедър погледна бързо братовчедка си с крайчеца на очите. Устните й потрепнаха, предвкусвайки удоволствието.

— О, ако графът не задоволи очакванията ми, с положителност — въздъхна и възкликна театрално: — Боя се все пак, че връщането в Англия пеш ще е продължително и много трудно.

Капитан Арман отвори вратата и ги покани да влязат в каютата.

— За идните две седмици това ще е вашият дом. Новият им дом едва ли беше по-обширен от стойка за кон.

Един-единствен илюминатор пропускаше оскъдна светлина. Под кръглия прозорец имаше сгъваемо легло, срещу него олюляваща се масичка, но нито един стол. Сандъците с багажа им бяха подредени грижливо до една от стените. Вдясно от леглото висеше голямо парче плат, прихванато от двете страни с въжета, заковани за стената.

— Какво е това тук? — попита Хедър и скочи непринудено вътре. За нейно учудване устройството се залюля напред-назад.

Лицето на капитан Арман се проясни, можеше почти да се каже, че се усмихва.

— Това е хамак. Вашата камериерка може да спи в него.

— О, мисля, че аз ще го използвам — отвърна Хедър, зърнала ужасеното лице на братовчедка си. — Изглежда ми по-удобен от това разтегателно легло.

— По време на пътуването можете да излизате с камериерката си на палубата между два и четири часа след обед — осведоми ги кратко капитан Арман. — Каютите на мъжете са по-долу. Строго ви е забранено да отивате там. Ще ви сервират храната тук. Още въпроси?

— А къде ще ядем? — попита Хедър. Очите, присвити до малки процепи, хвърляха мълнии. Гледаше французина с безкрайно презрение. — Не виждам тук столове.

— Масата може да се дръпне до леглото — капитан Арман бе решил да придаде възможно най-строг израз на лицето си с надеждата, че така ще успее да укроти бунтарския дух на девойката. — Неспазване на заповедите ми ще е равно на бунт.

— Ние гости ли сме на графа или негови пленници? — убоде го Хедър.

— Лейди Хедър, тези правила са заради личната ви безопасност — след този лаконичен отговор капитанът понечи да излезе от кабината, без да се сбогува.

— Капитан Арман! — не се предаваше Хедър. А когато той се обърна към нея, му отправи най-очарователната си усмивка. — Болийо е в Средиземно море, а там времето е хубаво през цялата година. Но това е, за съжаление, всичко, което зная за новата си родина. Не бихте ли ми разказали малко повече?

— Имам работа на палубата. Нямам време за разкази — отвърна Арман, вече до вратата.

— Защо графът не дойде лично в Англия да отведе бъдещата си съпруга?

Капитан Арман се обърна за последен път.

— Графът ми дава заръки и заповеди. Той не споделя с мен мислите, нито подбудите си. Пък и за толкова могъщ човек пътуването по море можеше да е опасно. Неговите врагове горят от желание да му сложат капан.

— Фужер е страхливец? — изтърси Хедър.

Ейприл затаи дъх от ужас. Капитан Арман напусна каютата без нито дума повече. Вратата се затръшна шумно след него.

— Как можа да ти мине толкова отвратителна мисъл през ума, как можа да я изговориш? — укори предпазливата Ейприл братовчедка си.

Хедър погледна Ейприл, която беше явно съвсем объркана.

— Човек, който прилича на невестулка и се държи като невестулка, не е нищо друго, освен невестулка.

Благоприятен вятър отведе бързо „Хубавицата Болийо“ към Дувър и пролива. Бяха вече в открито море. Но сега корабът налетя на силна буря. Въпреки това Хедър скочи радостно от хамака си — беше време да се качат на палубата.

— Ела да вземем малко въздух — подкани тя братовчедка си.

— На палубата ли? — попита уплашено Ейприл. Тя надникна през илюминатора. — Небето е съвсем тъмно.

— Малко вода още никому не е навредила — Хедър вече си слагаше вълнената пелерина. — Хайде, идваш ли?

Ейприл посегна неуверено към наметалото си.

— Върнете се в каютата — извика капитан Арман, още щом стъпиха на палубата.

Хедър се обърна бавно към това чудовище.

— Според вашите разпореждания можем всеки следобед между два и четири да сме на палубата.

— Времето е много лошо — извика капитанът. Вятърът шибаше капките срещу перилата.

— Дано идеш в ада, дано — изруга Хедър и изтича след братовчедка си в каютата.

На другата заран я събудиха слънчевите лъчи, нахлули през малкото прозорче. Лошо време нямаше да развали днешната им разходка.

Точно в два Хедър и Ейприл се появиха на палубата. Но вместо да се стоплят на хубавото слънце, Хедър измарширува като нападащ войник срещу клетия капитан.

— Да се къпеш с морска вода е отвратително и непоносимо. Желая на мен и на камериерката ми да бъдат осигурени по-приятни условия.

Капитан Арман не обърна внимание на оплакванията и просто се махна.

И на третия ден от пътуването времето беше благосклонно към тях. Хедър отново се оплака:

— За да обядвам, трябва да се свия в хамака с тази люлееща се маса пред мен. От това ми изчезва апетитът.

И този път капитанът просто не й обърна внимание.

Два дена по-късно „Хубавицата Болийо“ прекоси пролива Гибралтар. Пред тях се бе ширнало Средиземно море. Отначало плуваха известно време на юг, после смениха курса на североизток към бреговете на Южна Франция. Топъл въздух облъхваше Хедър и Ейприл, нежен като милувките на опитен любовник. Слънцето грееше в лицата им, танцуваше над морето и багреше вълните във всички оттенъци на зелено и синьо.

— Кой знае, може пък да е весел човек — каза Ейприл. Двете с Хедър отново се бяха загледали замислено в портрета на графа.

— Може ли весел или добродушен човек да изглежда така? — Хедър вдигна мъдро извита в съвършена дъга медночервена вежда. Погледна предупреждаващо братовчедка си. — Ако Бог във великодушието си иска да стори нещо за мен, трябва незабавно да се намеси.

— Но ти все още изобщо не го познаваш — възрази Ейприл. — Трябва да дадеш на бъдещия си съпруг поне един шанс, Хедър.

Хедър изпъшка, сякаш изведнъж нещо я беше заболяло.

— Зле ли ти е? — попита загрижено Ейприл.

— Да се омъжа за графа, означава също да лежа всяка нощ до него и да се покорявам на желанията му. Тази мисъл ми вдъхва отвращение. Защо кралицата не ми заповяда да се омъжа за хубав мъж?

— О, Хедър! За това изобщо вече не мислех — каза с гримаса Ейприл.

Но Хедър отново се усмихваше предизвикателно.

— Преди да сме стигнали в това Болийо, все ще измисля нещо. Дали не мога да направя така, че графът да ме намери непривлекателна? Може пък да реши, че луничките ми са отвратителни.

Ейприл погледна изпитателно братовчедка си. И с луничките Хедър беше красавица. Графът щеше да е направо заслепен. Хедър трябваше да се примири с това. Освен ако…

— Може Господ да си има нещо на ум — каза Ейприл. — Може графът да предпочита компанията на мъже.

— Какво искаш да кажеш?

— Някои мъже ценят по-високо мъжката компания. Чувала съм го. Личният гвардеец на вашия брат…

Хедър избухна в луд смях.

На другата заран тя изпълзя нацупена от хамака си. Дори слънцето не можа да й оправи настроението.

— В това дяволско нещо е невъзможно да се спи. Хамакът непрекъснато се люлее — думите й, обърнати към капитана, не дадоха никакъв резултат. Както винаги Арман просто не й обръщаше внимание.

На другия ден Хедър се озова, следвана от Ейприл, точно в два часа на палубата. Това вече е прекалено! — беше изписано на челото й. Потърси с очи капитан Арман по цялата палуба. Не желаеше да приеме дори само още един ден при тези условия. Може би малко сълзи ще смекчат сърцето на французина.

Но капитанът никакъв не се виждаше. Хедър заговори на френски един моряк, после втори. Но освен смръщване на челото и повдигане на рамене не можа да изтръгне нищо от екипажа.

Когато два часа по-късно, се вирнаха в каютата, Ейприл откри капитана в трюма, но не го каза на Хедър. По всяка вероятност оплакванията и капризите на братовчедка й бяха додеяли на Арман и той бе решил да ги избягва.

За разлика от него Хедър се чувствуваше като малтретирана пленница. Мислите за бъдещия й съпруг не бяха нежни, още по-малко любвеобилни. Господин Савон Фужер ще трябва да изслуша някои неща, когато се озоват най-сетне в Болийо.

На осмия ден от пътуването и пленничеството търпението на Хедър беше изчерпано. Та тя е бъдещата графиня дьо Болийо! Следователно може да ходи, където и когато си пожелае.

Надигна се от хамака, в който се беше оттеглила с мърморене веднага след закуска. Сега на лицето й беше изписана решителност. Тръгна право към вратата.

— Къде отиваш? — Ейприл вдигна глава от бродерията си.

— На палубата!

— Хедър, капитанът ни забрани. Пък и още не е следобед. Хедър хвърли към братовчедка си решителен поглед.

— Така ли? Е, сега ще видиш какво ми е забранено и какво не — и с тези думи посегна към дръжката.

— Ох!

Нещо се бе ударило така силно в кораба, че Хедър се озова запокитена от яростния сблъсък през цялата кабина чак до леглото. Извика високо, защото почти беше затиснала братовчедка си под себе си.

Но Хедър бързо се овладя. Сложи ръка на устата на Ейприл и прошепна само:

— Нищо ли не чуваш?

Горе на палубата камбаната биеше тревога. Чуваха се крясъци и ругатни, свистене на саби, звън от сблъсъка на блестящи остриета.

— Какво е това? — попита разтреперана Ейприл.

— Ейприл — обяви сияеща Хедър — това е нашето приключение.

— К-какво искаш да кажеш? — сега в гласа на Ейприл прозвуча страх.

— Ама ти заекваш! Мисля, че са ни нападнали — отвърна Хедър. — Но съм сигурна, че няма защо да се тревожим.

— Нападнали? — възкликна паникьосана Ейприл.

— Шшът.

Хедър сложи пръст на устните й, даде на Ейприл знак да стои мирно. После скочи от хамака и затършува в сандъците в ъгъла. След малко извади разкошен, обсипан със скъпоценни камъни кинжал, прощалния подарък на брат й. Ох, защо майка й забрани да вземе и камата!

— Къде отиваш? — попита я уплашено, но и предупреждаващо Ейприл.

— Горе. Искам да видя какво става там.

— Хедър, моля те! Моля те, не ме оставяй тук сама. Умирам от страх!

— Добре де, можеш да дойдеш и ти. Но каквото и да се случи, дръж се за ръката ми. Разбра ли?

Ейприл кимна, разтреперана.

Хедър открехна леко вратата и огледа коридора. Нямаше жива душа. Като се притискаха към стената, двете се промъкнаха бавно до стълбата към палубата. Изведнъж горе се чу пронизващ вик. После настана тишина.

Ейприл изпъшка.

— Шшт!

Хедър изкачи първа стълбата, Ейприл я следваше колебливо. Вече горе, двете застанаха като вкаменени.

Същински исполин им препречваше пътя. Двете никога не бяха виждали по-страховит човек. Носеше широки черни гащи, напъхани в черни кожени ботуши. Тъмната му рошава коса се спускаше, несресана, по гърба и голите му гърди. В огромното си ръчище държеше крива сабя, оръжие, което Хедър не бе виждала през никои от многобройните часове по фехтовка.

— Стой на място! — предупреди Хедър пирата, размахвайки пред лицето му смешно малкия си елегантен кинжал. — Ако ти е мил животът, да не си посмял да ни приближиш.

Исполинът се ухили и вдигна ръка, сякаш искаше да се предаде. После се поизвърна встрани и извика през рамо:

— Капитане!

Хедър се опита да обхване с бърз поглед ситуацията на кораба. По цялата палуба лежаха вече мъртви или умиращи френски моряци. Двама навъсени пирати пазеха капитан Арман. Той стоеше малко встрани, принуден да гледа как товарят стоката му на вражеския кораб.

Тъмнокосият гигант реши да използва разсеяността на Хедър и се приближи към тях. Но тя вече настъпваше колкото може по-убедително, насочила кинжала към врата му.

— Капитане! — извика той повторно. И престана да се хили. На младия предводител на пиратите крехкото създание, което се опитваше да заплашва първия му офицер, му се стори почти смешно. Той трябва да беше някъде към двайсет и петте, висок, строен, широкоплещест мъж, с почерняло от слънцето лице.

— Та кои сме ние, значи? — попита той на френски. Хубавото му лице и блестящите черни очи издаваха смайване от такъв неочакван обрат на пиратското им нападение.

— Гледай си работата — изруга Хедър, също на френски.

— Французойка ли сте? — полюбопитства капитанът.

— Не съм — обясни обезоръжена Хедър.

— Ами каква?

— Не е твоя работа — сряза го момичето.

Той се засмя, смаян от дивата й, необуздана хубост, от невероятната й храброст. Огнената коса на тази жена отговаряше на пламенната й същност и на смелостта й. Каква чудесна и рядка придобивка за неговия харем!

— Аз съм Малик. Враговете ме наричат Яйце на акула. Внук съм на прочутия Хайредин, наричан още Барбароса.

— Барба кой? — на Хедър името явно не й беше направило никакво впечатление.

Капитанът и първият му офицер си размениха многозначителни погледи. Тази размяна на реплики очевидно ги забавляваше.

— А с кого имам честта?

Хедър се изпъчи, въпреки че гигантът беше с цяла глава по-висок от нея. Отговори му на английски:

— Аз съм Хедър Елизабет Деврьо, братовчедка на Елизабет, кралицата на Англия.

— При това красиво и рядко цвете, което трябва да бъде откъснато — изрече Малик, за учудване на Хедър, на английски. Той й подаде ръка: — Елате с мен. Ще ви заведа под личната си защита на моя кораб.

— Цвете ли? Аз съм английска роза. А розите имат бодли — Хедър отново размаха кинжала. — Стой на място!

— Хедър, не прекалявай! Не го ядосвай. На тези турци им се носи славата, че са много опасни — прошепна Ейприл зад гърба й.

— Кой се крие зад вас? — попита Малик.

— Братовчедка ми Ейприл.

— Добър ден, как сте? — чу се малко плахото гласче на Ейприл. За по-сигурно тя продължаваше да се крие зад смелата си братовчедка. — Много се радвам да се запозная с вас. — Още малко и щеше да направи церемониален поклон.

— Ейприл, този господин не ни прави посещение на учтивост.

Не една, ами цели две истински хубавици за моя харем, каза си Малик и мислено вече потри от радост ръце. После пристъпи крачка напред.

— Стой! — извика Хедър и насочи този път кинжала си право срещу пирата. — Научена съм да боравя с оръ…

С мълниеносно движение Малик й изби оръжието от ръката.

— А сега, мое прекрасно създание? — той се приближи още повече. — Та какво ще правите сега?

— Този кораб принадлежи на моя бъдещ съпруг — отвърна гордо Хедър. — Отмъщението на граф дьо Болийо ще е ужасно.

Усмивката изчезна от лицето на Малик. Беше ред на Хедър да се усмихва и тихичко да тържествува.

— Рашид! — Малик кимна на гиганта. Той издърпа Ейприл пред Хедър и я сграбчи в стоманените си ръце.

Малик разглеждаше бавно от всички страни темпераментната си малка пленница. Хедър се усети изведнъж като кон, изложен за наддаване. На Малик гледката много му хареса. За съжаление идентичността на тази неверница проваляше плановете му. Защото имаше друг човек, заинтересуван още повече от нея. Но Малик бързо се утеши. Тази братовчедка беше прелестно сладко птиче.

— Наистина ли сте наречена на Невестулката? — Малик допускаше, че просто не е чул добре.

— Граф дьо Болийо не е невестулка — възрази ужасена Хедър.

— Значи още не сте се запознали с него — отговори ухилен Малик. И добави вече по-високо: — Хедър Елизабет Деврьо, с настоящето ви обявявам за собственост на Халид бей, османски принц от царско потекло.

— Хората не могат да бъдат собственост на други хора — възрази хладно Хедър.

— Разбира се, че могат. Нали господарите притежават робите си, или?

Хедър вирна гордо малкото си чипо носле.

— Не и в Англия. Нашите слуги не са крепостни, а свободни хора.

— Но вие вече не сте в Англия, мое малко момиченце — отговори също тъй хладно Малик. И без да дочака отговора й викна на хората си: — Продължавайте да разтоварвате! — после се обърна отново към Хедър и даде кратката заповед: — Ще дойдете с мен!

— Не!

— Съдбата на тези варвари не е приятна гледка за нежна лейди като вас — при общуване с жени Малик винаги предпочиташе да прилага разум, а не груба сила. — Ще заповядам да отведат вас и братовчедка ви на моя кораб. Там ще сте на сигурно място.

— Не — Хедър продължаваше да се противи, защото не знаеше какво й предстои да види след миг.

— Искате значи да станете свидетелка на присъди на царската ни флота? — попита Малик.

— Ха! Царски разбойници май по- ви подхожда — изтърси Хедър.

Малик сви рамене. Екзекуцията на един-единствен неверник щеше да е достатъчна, за да укроти тази дивачка. Той се обърна към мъжете, които пазеха френския капитан.

Единият отстъпи няколко крачки, другият замахна с кривата си сабя. С едно-единствено бързо движение той отдели главата на капитана от тялото.

В първия миг Хедър изпита само ужас. После се втренчи в отрязаната глава.

— Татко — прошепна тя тихо и припадна. Малик беше очаквал такава реакция и веднага вдигна девойката.

Ейприл се пъхна без предупреждение между краката на пазача си и се изплъзна от лапите му, когато исполинът се преви от болки. Тя изтича при братовчедка си, която беше изгубила съзнание.

Цялата й ярост се насочи срещу капитана на пиратите.

— Това постигнахте. Сега кошмарите й пак ще ме държат будна седмици наред.

Малик хвърли на Рашид предупреждаващ поглед.

— Престани да се хилиш, Рашид. Аз ще взема младата лейди, ти ще носиш ей това пиленце.

Малик вдигна внимателно Хедър. Заслиза бавно по стълбата с плячката си на гръб. Рашид награби Ейприл, хвърли я грубо на рамо и последва своя капитан.

Когато дойде на себе си, Хедър се огледа в загрижените очи на Ейприл.

— Как се чувстваш? — попита Ейприл.

— Положително по-добре от капитан Арман.

Ейприл се усмихна облекчена. Щом Хедър е вече в състояние да проявява черния си хумор, значи наистина е по-добре.

Без да помръдва, Хедър оглеждаше новото обкръжение. Кабината тънеше в меката светлина на лампи и на два големи прозореца. Беше достатъчно просторна за истинско и удобно легло и здрава маса с два красиви резбовани стола. Меки възглавници в скъпи калъфки бяха пръснати в единия ъгъл на каютата. Хедър не можеше да види повече, без да помръдне.

— Като пленник на турците се живее по-разкошно, отколкото като гост на Фужер.

Ейприл кимна и посочи сандъците в ъгъла.

— Я виж. Донесли са даже личните ни вещи.

— Не ставай глупава. Те вече не са наши. Тези алчни разбойници няма да ни оставят и най-малкото парцалче.

Изведнъж вратата се отвори. Малик застана за миг на прага, после влезе с подчертана небрежност.

— Както виждам, вече сте добре — каза той на френски език, на който се оправяше явно много по-добре, отколкото на английски.

— Каква е съдбата на кораба и неговия екипаж?

— Насилието ви разстройва. А пък аз никога не повтарям същата грешка. Тъй че хайде да говорим за нещо друго. За приятни неща, понеже да имаме хубавица като вас…

— Нали ви казах вече, не съм ви ваша хубавица!

— А пък аз вече ви обясних, че сте моя. Моя собственост. Защото ви завоювах.

Хедър изсумтя пренебрежително.

— Моят годеник ще плати голяма сума, ако мога да го уверя…

— Той няма да даде откуп — отсече Малик.

— Но…

— Колкото и да предложи за вас, то никога няма да отговаря на истинската ви цена.

— Какво значи това? — избухна Хедър.

— Мълчете! Стига толкова! — Малик вече губеше самообладание. Това нежно създание е много привлекателно, но може и да накара човек направо да полудее. Ако Халид не я убие веднага, тя ще го улучи в сърцето.

— Вие сте в моята каюта. Оставям ви я на разположение за останалата част от пътя. Не се опитвайте да избягате. Ще сложа стражи на вратата.

— Не разбирам защо — Хедър замърка изведнъж като мило котенце. — Не може и през ум да ни мине да направим с бягството си още по-непоносим гадния и окаян живот, който водиш.

Малик разбра каква игра играе малката англичанка. Беше пленена и знаеше, че изход няма. Какво друго й остава, освен да го наранява с острия си език. Той се засмя.

— Знаят ли английските дами да играят шах? — попита той. — Бихме могли да изиграем довечера една партия.

— Ах, уважаеми господин капитан! — подхвана Хедър. Беше бясна, че обидата й сякаш изобщо не го засегна. — Благодаря ви за толкова любезната покана. Но щеше да ми е по-приятно да играя с отровна змия.

— Халид ще ви научи на обноски — каза Малик и тръгна към вратата.

— Кой е Халид?

Малик спря и се обърна към Хедър. Сега гласът му прозвуча различно, беше дълбок, заплашителен, сериозен.

— Халид е Меча на Алах — каза той и затвори вратата.

— О, Господи! — простена тихо Ейприл. — Какво, в името господне, може да значи Меча на Алах.

— Не се замисляй сега над това, Ейприл — Хедър се опитваше да прикрие вълнението и страха си. — По-добре да помислим за бягството си.

— За нашето бягство ли? — възкликна Ейприл. — Намираме се на турски кораб, пазени от пирати. Ние сме в Средиземно море. Насред морето. Не можем да избягаме.

— Чуй ме, Ейприл. Ти обикновено не си толкова неовладяна. Освен това една камериерка не навиква господарката си.

— Освен в случай на нужда — Ейприл също беше учудена от избухването си. — Ти все си играеш с огъня.

Хедър не беше виждала братовчедка си в такова състояние. Но изглежда… и Ейприл може да си покаже ноктите.

— Всичкото е по твоя вина — добави тя с укор.

— По моя вина?

— Нали ти си пожела приключение. Не аз. През целия път мечтаеше за това, докато желанието ти не се изпълни.

— Ейприл, успокой се. Щом стъпим на сушата, където и да ни откара този човек, ще избягаме. И ти обещавам, че непременно ще те върна у дома.

— У дома ли? Искаш да кажеш в Англия?

— Да, току-що реших да не се омъжвам за онази невестулка.

— Но какво ще каже кралицата?

— Ох, Ейприл! В момента наистина не мисля за кралицата.

— Хедър, ти май бълнуваш — каза Ейприл и седна до нея на леглото. — Та ние просто не можем да избягаме. Как можеш в такова положение да оставаш толкова спокойна?

— Не съм спокойна, а облекчена, че няма да се отдам на подобна невестулка.

— Хедър, в живота има и по-лоши неща от омъжването за грозник.

— Значи признаваш, че графът е невестулка? — погледна братовчедка си Хедър.

— Да приемеш грозен мъж за съпруг е все по-добре, отколкото да станеш робиня на неверник, негова малка играчка от Запада. Ние никога няма да видим Англия — заключи Ейприл и в гласа й прозвуча вече не само страх, но и тъга.

Хедър се престори, че е заета със сандъка си. Няколко минути рови сред скъпите платове и дрехи, най-сетне измъкна един кинжал и го скри под възглавницата си.

— Само почакай. Ще вземем следващия турчин, пристъпил прага ни, за заложник. Но трябва да имаме търпение.

С тези думи Хедър се изтегна върху леглото, за да обмисли положението. Изпитваше несигурност и страх, но и облекчение. Не може да няма изход. За разлика от нея. Ейприл не можеше да затвори очи от ужас.

Загледа се задълго през прозорчето. Наоколо й имаше само вода. Загубени бяха.

— Татко — измърмори Хедър в съня си. Ейприл веднага изтича тихичко при нея. — Татко — все още дълбоко заспала, Хедър се сви и заплака.

Ейприл я разтърси леко.

— Хедър, събуди се, пак си сънувала лош сън.

Хедър отвори очи, но още не беше се събудила напълно.

— Баща ми е мъртъв. Вината е само моя — прошепна тя.

— Ах, Хедър! — Ейприл страдаше не по-малко от неутешимата мъка на Хедър. Погали я нежно по бакъреночервената коса. — Нали знаеш, че не е така.

— Ако този ден не бях…

— Беше толкова отдавна, пък и не можеш нищо да върнеш — прекъсна Ейприл мрачните спомени. — По-добре ще е да помислиш как да се измъкнем от ръцете на тези диваци.

Хедър кимна. Но не беше в състояние да отхвърли и мисълта за случилото се отдавна. За онзи ужасен ден. Убийството, кръвта на баща й, трупът му на земята… Тя затова реши да взима уроци по фехтовка, научи се да върти кинжал и да устоява в двубои. Не бива да допусне ужасът да се повтори.

— Идва някой — прошепна Ейприл.

Хедър грабна кинжала и се притисна силно към стената. Вратата се отвори и един турски моряк влезе с поднос, на който беше сложен обяд. Безшумно като котка Хедър го последва до средата на каютата и опря кинжала в гърба му.

— Дай подноса на братовчедка ми — заповяда му Хедър. — После се обърни спокойно и съвсем бавно. Искам да говоря с твоя капитан.

— На вашите заповеди, милейди — Малик стоеше, опрян нехайно на рамката на вратата. Заедно с първия си офицер, исполина, който смъкна Ейприл като чувал брашно от борда, той наблюдаваше с удоволствие цялата сцена. Впрочем кинжалът му беше насочен към Хедър.

— Пусни веднага оръжието! — заповяда му Хедър. — В противен случай този човек е мъртъв.

— Разполагам с толкова много мъже на борда, че лесно мога да понеса загубата на един — отговори пренебрежително Малик.

— Хедър, за Бога, въздържай се! Не бива да ядосваме този турчин. Иначе сигурно ще ни убие.

Хедър последва съвета. Малик каза нещо на турски и исполинът прерови без успех сандъците, търсейки още оръжие.

— Bon apetit, mademoiselles! — капитанът не можа да скрие усмивката си, но след като излезе, заключи все пак грижливо вратата. Една чаша за вино едва не го улучи.

— Жалко животно! — изсъска подире му Хедър.

— Ами сега? — изпъшка Ейприл.

— Толкова лесно губиш кураж, Ейприл. Ами просто ще измислим нещо друго.

„Садам“ плуваше с попътен вятър през Дарданелите към Галиполи. Там беше домът на капитана. През цялото пътуване Хедър и Ейприл не биваше да излизат от каютата, единствените им посетители бяха Малик и първият му офицер Рашид. На него се беше паднало унизителното задължение да носи яденето на две невернички и да се грижи за дребните им нужди. Беше толкова огромен, че и без кривата сабя на хълбока му Хедър и Ейприл се видяха принудени да се превърнат за няколко дена в кротки овчици.

— Я погледни! — извика Хедър откъм прозореца. Ейприл се беше задълбочила в бродерията си, за да мисли за друго. Стана и отиде и тя до прозореца.

— Суша! — възкликна радостно.

В далечината, над ослепително светъл бряг се издигаше хълмиста земя. Брегът беше осеян с бели шатри. На един от хълмовете се виждаше разкошно имение.

— Къде сме сега? — попита Ейприл.

— Хм, и аз бих искала да зная — Хедър заблъска по вратата. Заключена. — Ех, скоро ще разберем.

— Може би е по-добре да не знаем — Ейприл се опита да се съсредоточи отново над везмото си.

Този път в обичайния час от Рашид нямаше и следа и никой не им донесе обяд. Бяха почнали да разтоварват кораба. Обзе ги мъчителна тревога. Изведнъж някой отключи вратата.

Малик влезе усмихнат с поднос в ръка. Това, че лично капитанът се бе заел да ги обслужва, само увеличи тревогата им.

— Искаш да ни оставиш да умрем от глад, така ли? — изфуча ядосано Хедър.

— Не, разбира се, че не — посочи подноса Малик. На него бяха сложени две скъпи кристални чаши, едната с прозрачно, другата с розово питие. — Тази освежаваща напитка се нарича шербет. Прави се от плодов сок и лед.

Малик подаде на Хедър чашата с шербет от розови листца.

— Изпий сега това. Щом слезем на сушата, ще ви донесат вечеря.

Хедър отпи от другата чаша и направи гримаса.

— Ужасно е кисело!

— Не сте ли вкусвали лимони? — Малик погледна през прозореца към брега.

Хедър върна изпразнената с усилие чаша на подноса и застана на прозорчето до него.

— Какво ще стане с нас сега?

— Вилата, която виждате ей там е моя. Шатрите по-долу са на Халид. Харесва му да живее от време на време като своите прадеди.

— В такъв случай адът щеше да е по-подходящ — измърмори нахално Хедър.

Малик я изгледа презрително.

— Глупаво мъниче! Никога не си срещала мъж като Халид.

— А какво общо има този Халид с мен и с Ейприл? — въпреки неуважителните думи, Хедър не можа да сподави и една въздишка.

— С Ейприл нищо. Но с вас много неща — Малик наблюдаваше Хедър. Тя се протегна сладко, после тръгна с несигурна стъпка към леглото.

Изведнъж се усети великолепно. Отпусната, успокоена, малко сънлива. Контурите на предметите в каютата леко се размиваха. Не виждаше вече ясно и лицата на Малик и Ейприл.

— Та какво общо имам аз с този Халид?

— Аз ще ви подаря на Халид — каза Малик. — Ейприл ще задържа за себе си.

— О! — на по-силно излияние на чувствата Хедър беше вече неспособна. Вместо това се отпусна с удоволствие на леглото.

— Хедър, чу ли го? Той иска да ни раздели. Не, не, не бива, не можете да го сторите.

Ейприл беше извън себе си и гледаше укоризнено Малик.

Когато Хедър реагира на изблика й само с равнодушно свиване на раменете, Ейприл разбра, че с нея нещо не е наред. Какво става тук? В безпомощния си ужас тя изтича до леглото и разтърси Хедър, опита се да я събуди.

— Не разбра ли какво каза? Те ще ни разделят!

— Ах, успокой се, моля те. И не викай така. Не съм глуха — с тези думи Хедър отново задряма като малко котенце.

— Спокойно. Дадох на господарката ти нещо, което приспива — ухили се Малик.

Ейприл се нахвърли върху пирата и за малко не го разтърси за раменете.

— Какво сте направил! — изкрещя тя.

— Бъди спокойна. Можеш само да ми благодариш, че толкова улесних господарката ти. Следващите няколко часа тя ще спи и ще се събуди чак когато бъдеш вече в дома ми.

След този кратък отговор той ги остави сами.