Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (7)

7

Напуснах къщата рано сутринта, докато всички още спяха.

Пътувах към жилището си в Комптън армс и се опитвах да отърся от себе си неприятните преживявания от нощта. Не помогнах да се поправят нещата и по всяка вероятност ги обърках още повече.

Имам лошия навик да се опитвам да помагам на хората. Зная, разбира се, че това не се смята за нещо лошо. Вероятно само начинът, по който го правя, ми създава толкова много проблеми.

Заповядах си да забравя грижите на семейство Маркхам и се похвалих, че съм искала да им помогна. Ако тази помощ бе влошила нещата, не бях аз виновна. Пит бе изтълкувал действията ми съвсем погрешно, но това си беше негов проблем.

Отворих вратата на удобно обзаведеното си жилище и отново изпитах благодарност, че то принадлежи единствено само на мен.

През лятото собственикът се беше съгласил да смени мокета, а аз сама бях боядисала стените. Поръчах пердета за големия прозорец и си позволих една голяма покупка, която и досега предизвикваше у мене радост и гордост — легло от антикварния магазин на „Кинг стрийт“. Поставих го до стената и наредих на него цяла дузина възглавнички. През деня го покривах с кувертюра в цвета на завесите, така че едновременно ми служеше и за канапе.

Обадих се в отделението, за да се уверя, че там има достатъчно хора на разположение. Дона изглежда се справяше добре в мое отсъствие, което много ме зарадва. Колкото по-бързо бе готова да ме смени, толкова по-скоро щях да се върна в „Бърза помощ“.

Сложих кафе и взех един душ. След нощното фиаско се чувствах уморена и измъчена и исках малко да си почина. Дългогодишните нощни дежурства ми бяха създали навика да спя по малко през деня. И тъй като наоколо нямаше никой, който да се дразни от това, спях, когато си исках. Бившият ми съпруг смяташе едва ли не за грях спането през деня и ми даваше за пример майка си. Наистина много се смях, когато години по-късно установих, че тя всеки следобед си подремваше.

Седнах на масата и запалих с кафето първата за деня цигара. Щеше ми се да зная къде е в този момент Лий Маркхам или по-точно, къде е прекарала последните двадесет и четири часа. Беше реагирала доста странно, когато я попитах.

Опитах се да се поставя на нейно място и се изплаших. Веригите, които я свързваха с баща й, бяха по-здрави от стомана. „О, боже, мислех си, а тя съвсем не е така неуязвима, както изглежда.“ Вероятно трябваше да реагира така, за да се превърне във възрастен човек.

Надявах се, че няма да й се случи нищо непоправимо. Сложих чашата на мивката и си легнах. Може би изобщо не бях навредила на Лий, може би само й бях помогнала.

След като дремнах около час, се отказах и станах. Съзнанието ми се беше прояснило, но имах тягостното чувство, че все още не познавам докрай проблемите на семейство Маркхам.

Питах се доколко тази история ще повлияе на отношенията ни в операционната. Най-добре би било да се държа с него хладно и съвсем служебно. По принцип никога не издавам предпочитанията си към хирурзите, макар че естествено с едни работя с по-голямо удоволствие, отколкото с други.

За да убия времето, извадих политурата за мебели „Джонсън“ и полирах хубавото си легло. Трябваше да правя нещо. Нямах друг избор, освен да продължа да работя с Пит Маркхам, и от мен зависеше да извлека най-доброто от тази ситуация. Колкото и мъчително да беше, зарекох се да не се отчайвам. Той трябваше да се примири с мен, както и аз с него.