Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (14)

14

В четвъртък следобед в болницата имахме много работа. Бях много уморена и забързах към къщи, за да взема душ и да се преоблека преди посещението си при Рут.

Последното ми отне доста време, защото нищо не ми харесваше достатъчно. Най-сетне се спрях на една тясна рокля, която отлично подчертаваше фигурата ми. След кратко колебание извадих от шкафа и черните обувки с висок ток.

— Да видим, дали ще успея поне малко да объркам Люк — мърморех си аз и същевременно мъничко се срамувах, но не толкова, че да се преоблека.

Когато позвъних, ми отвори Рут.

— Влизайте, Мати отиде на пазар — сякаш се извиняваше, че сама бе отворила.

Заведе ме в големия хол и се отпусна на старинното канапе. На мен ми посочи едно високо кресло.

— Сядайте — подкани ме тя. — Искате ли да пийнете нещо или пък кафе? — запита като кръстоса крака. Носеше тесни панталони, които добре подчертаваха стройната й фигура. Бледорозовата копринена блуза контрастираше ефектно със загорялата й кожа и дамаската на канапето.

— Кафето ще ми бъде добре дошло.

По отношение на облеклото тя наистина ме засенчваше.

Днес Рут излъчваше някакво особено очарование. Не гледаше мрачно, а очите й блестяха, макар че дори не се беше гримирала. После се досетих защо, Рут не пиеше и не изглеждаше да бе пила преди.

— Добре — рече тя. — Аз също ще пия кафе. Мати скоро ще се върне и ще ни го приготви.

Запали цигара.

— Имате ли някаква представа кой може да е сторил това на нашата Елен?

Стана ми неприятно от равнодушните фрази, които тя изстреля, заедно с няколко облачета дим.

— Ами, сигурно е някой, който не я е обичал — отвърнах сдържано.

— Но откъде искате да започнем? Знаете ли, че в този списък ще се окажат доста хора?

— Не, не знаех. Тя не бе особено любезна в болницата, просто си гледаше работата. Едва ли там е имало някой, който да я познава така добре, че чак да я мрази. И то дотам, че да я убие.

— Значи, със сигурност може да се предположи, че нашата тъй скромна Елен съвсем не се е разбирала с някого — установи Рут почти самодоволно.

Погледнах я и разбрах, че имах право. Несигурността, предизвикана от алкохола, беше изчезнала. Тя излъчваше увереност. Всичко съвпадаше съвсем точно. Изчезнала бе и нейната унесеност… а също и съперничката й.

Звънецът прозвуча мелодично и Рут се надигна с въздишка.

— Мати още я няма, но ще й дам да разбере. Мисли, че може всичко да си позволява.

Излезе, а думите й някак увиснаха във въздуха. Продължавах да ги чувам, съпроводени от някакво тягостно чувство.

Чух тихия глас на Люк в предверието. Ако съдех по стъпките, тя го водеше към хола.

Рут искаше да ни запознае, но Люк и обясни, че се познаваме от нощта, когато бе открит трупът на Елен. Не споменахме, че се познаваме от много по-рано. Въпреки това Рут изглеждаше изненадана. Забелязах, че тя сякаш не знаеше какво общо имах аз със случая. Пит очевидно не й беше разказал всичко.

— Ще доведа Лий лейтенант, тя учи в стаята си. Бихте ли повярвала на това, Ейми? — усмихна се тя почти цинично.

Люк стоеше с непроницаем поглед върху ориенталския килим. Вслушвахме се в отдалечаващите се стъпки на Рут.

— Не знаех, че си станал лейтенант — рекох усмихнато. — Честито.

— Благодаря.

Запали цигара, като ме гледаше втренчено.

— Боже мой, изглеждаш страхотно. И толкова различно от друг път.

Засмях се и отново усетих познатото привличане. Сивият костюм подхождаше удивително на тъмната му коса и загорелия тен. Когато се усмихваше, около очите му се образуваха малки бръчици. Сигурно съвсем съзнателно избираше този цвят.

— Харесвам сивия ти костюм — рекох аз полу на шега, за да видя какво ще отговори.

— Така ли? — огледа се и прекара ръката с цигарата по сакото, без да забележи опасно хвърчащите искри. — Купувам си облекло от магазина в Грийнвил. Последният път, когато бях там — преди около година — имаха само сиви костюми.

Чухме Рут и Лий да слизат по стълбата.

— Това е дъщеря ми Лий, лейтенант — каза Рут. — Лий, лейтенант Къмингс иска да говори с теб. Трябва да призная, че не знам защо.

— Благодаря, госпожо Маркхам — рече Люк. — Може ли да разговаряме някъде насаме?

— Насаме — извика Рут. — Но защо? Но да, разбира се. Ейми, ще ни извините ли за момент?

— Не — Люк вдигна ръка, когато понечих да се надигна. — Не, ако нямате нищо против, бих предпочел да разговарям само с госпожица Маркхам.

— Не ви разбирам, лейтенант — рече остро Рут. — Не съм сигурна дали съпругът ми би одобрил това.

— Обичайната процедура, госпожо Маркхам, уверявам ви — рече Люк успокояващо. — В никой случай не бих искал, а и не мога, да разговарям с нея без ваше разрешение. Но се опитвам да узная нещо повече за госпожица Хауърд от хората, които са я познавали. Установили сме, че приятелите и познатите си спомнят повече подробности, ако говорим с тях насаме.

— Добре тогава — отстъпи Рут и се извърна, сякаш изведнъж бе загубила всякакъв интерес. — Няма нищо нередно, Лий, щом трябва, заведи господин Къмингс в библиотеката.

След като те излязоха, Рут започна нервно да барабани с пръсти по облегалката на стола.

— Е, защо смятате, че той иска да говори с нея? — запита тя.

— Вероятно именно поради причината, която изтъкна. Те разпитват и в болницата всеки, който я е познавал.

— Наистина ли? — запита тя облекчено.

— Нима има нещо, което ви тревожи, Рут?

— Разбира се, че не — тя потърси цигарите си. — Само че… е, по-добре да не си въобразявам. От значение е само кой я е познавал най-добре. Кой е бил най-близък с нея? И върху кого пада най-голямото подозрение?

Погледнах я внимателно и разбрах, че е премислила всичко. Проследила бе нещата и бе стигнала до същия резултат, както и аз.

— Вижте какво, Рут, това, че Пит може да бъде заподозрян, съвсем не означава, че той наистина го е извършил.

— Дявол да го вземе! — извика невъздържано тя. — Стотици пъти съм го молила да се раздели с нея. Мислите ли, че не се досещах за някои неща? — гласът й премина в болезнен шепот.

— Аз не я обичах — тя се облегна назад и втренчено загледа тавана. — Молех Пит да си намери друга помощничка, но той не се съгласи. А сега е свързан с нея повече от всякога.

Кимнах. Не бих могла да го кажа по-добре.