Дороти Колет
Бъди мой блян (6)

VI

Когато на следващата сутрин Кристи се събуди към девет часа и видя, че Кен още не се бе върнал, тя не се обезпокои. Беше тръгнал доста късно. Вероятно е пренощувал у приятеля си и сега закусва с него.

Стана и отиде в кухнята, за да направи кафе. Щом чу отпред да спира някаква кола, беше сигурна, че това е Кен. Пристъпи до прозореца, но пред входа не бе колата на Кен, а едно такси. Входната врата се отвори и веднага се затвори. После видя Рей, облечен в елегантен костюм, да сяда в таксито.

Кристи размисляше трескаво. Дали напускаше града? Не, нямаше куфар със себе си. Дали пък не отиваше пак в ресторанта, за да се покаже като „големият господар“? Но днес беше понеделник, „Ошънвю“ беше затворен през целия ден, така че нямаше да срещне никого. Може би искаше да остане сам, за да състави списък на промените, които възнамеряваше да направи. Възможно е и да има среща с новия управител, който да заеме мястото на Кен, когато го вкарат в затвора.

Дръпна се от прозореца и нахлузи зеления си домашен халат. Беше твърдо решена да прекара деня в жилището си и да излезе оттам едва когато Рей окончателно отпътува. Реши да убие времето си с четене. Взе книгата, оставена върху нощното й шкафче, и се настани удобно на канапето.

Но не можа да се успокои. Вслушваше се напрегнато във всеки шум… Стъпките на Мати в кухнята, тракането на градинарската ножица, с която Хърман подрязваше живия плет от двете страни на пътеката, мисис Уилкинс, която се движеше из долното жилище… А Кен още не се беше зърнал! Ако е получил парите — а тази нощ беше така уверен, — сигурно веднага е отишъл в банката, за да изплати кредита си. Но колко ли време можеше да отнеме всичко това.

Кристи не изпускаше часовника от очи. Беше малко след един, когато чу скърцане от гуми по чакъла. Изтича до прозореца. Най-сетне! Веднага щеше да разбере всичко и с Кен щяха заедно да помислят какво да направят, за да се върнат отново предишните им отношения.

Надникна от прозореца и видя Рей да слиза от едно такси. Тя притаи дъх и се ослуша как той влиза в къщата и се отправя към стаята си. Дали си приготвяше куфара?

Но къде беше Кен?

Малко преди два часа Кристи чу отново някаква кола да спира пред дома й и пак се втурна към прозореца. Сърцето й спря за няколко секунди, когато видя, че отпред имаше полицейска кола, от която слязоха двама полицаи и се отправиха решително към входната врата. Звънът на камбанката предвещаваше нещо недобро. Мислите на Кристи се объркаха. О, господи, дали Кен не бе успял да получи парите? Ще се изпълни ли заканата на Рей? Дали бяха дошли, за да арестуват Кен?

Чуха се стъпките на Рей в хола, после неясен говор. Малко по-късно вратата се затвори и полицейската кола си отиде. В цялата къща цареше мъртва тишина. Кристи беше застинала на най-горното стъпало, неспособна да си обясни какво се бе случило.

Тя продължаваше да стои неподвижно там, когато Рей малко по-късно тежко се заизкачва. Забеляза, че лицето му беше пепелявосиво. Гласът му прозвуча безкрайно меко, когато каза:

— Трябва да поговоря с теб, Кристи. Нека влезем вътре.

Без да се противи, тя го последва в хола. Изведнъж изпита странно изтощение и бавно се отпусна на канапето.

Рей седна до нея, улови ръцете й и я, погледна с очи, в които се отразяваше собственият й ужас.

— Кен е мъртъв, Кристи — произнесе той с треперещ глас. — Станало е при жестока злополука на шосето за Санта Пола, при един остър завой. Открили са го преди 45 минути. Предполагат, че… е починал на място. Случило се е вероятно тази сутрин около пет часа. Полицията… ще направят аутопсия. Ето личните вещи, които са намерени у него.

Бръкна в джоба на сакото си и постави запечатан плик върху масичката.

— Ще дойдеш ли с мен при мама? — попита неуверено. — Трябва да й съобщим…

— Не… — отвърна Кристи шепнешком. — Искам да остана сама.

— Знам, че много го обичаше, Кристи… Нека ти помогна.

— Не сега — тя се изправи, олюлявайки се — Иди си, моля те.

Той също стана.

— Ще бъда тук, Кристи. Можеш само да извикаш, ако има нещо.

Кристи кимна мълчаливо. Когато Рей затвори вратата след себе си, тя отново се отпусна на канапето. Думите му продължаваха да кънтят като обвинение в ушите й: „Знам, че много го обичаше.“

Междувременно Кристи беше разбрала, че никога не бе обичала истински Кен, и това прозрение я потискаше, даваше й усещането, че е мамила по някакъв начин Кен, макар че той никога не го беше подозирал.

Тя потъна в безутешните си мисли и си отправяше горчиви упреци. Доста по-късно се освободи от вцепенението и се запита какво да направи. Кен беше тръгнал малко преди два часа, за да вземе парите, но не беше успял да стигне до банката. Можеше да му направи поне тази последна услуга — да върне заема и да измие петното от името му.

Погледна часовника и установи с изненада, че бяха изминали часове, откакто Рей й беше донесъл ужасната новина. Банките вече бяха затворени. Кристи реши да уреди нещата веднага на следващата сутрин. Не можеше да няма временна отсрочка, а и трагичните обстоятелства сигурно щяха да оправдаят едно просрочване от двадесет и четири часа.

Посегна към плика и го разтвори. С треперещи пръсти извади портфейла на Кен, претърси го и застина на мястото си. Нямаше никакъв чек! Значи се е връщал по обратния път за вкъщи и е знаел, че няма да може да изплати дълговете си…

„Самоубийство“! Грозната дума прониза Кристи с остра болка. Рей беше отказал да помогне на Кен и по този начин го беше тласнал към самоубийство. Беше убил собствения си брат, и то така сигурно, както и ако го беше застрелял най-хладнокръвно.

Беше обхваната от гняв, който засенчи скръбта и ужаса й. Щеше да каже на Рей какво е извършил и той щеше да живее с тази вина. Но в този момент си спомни как Кен я умоляваше да не го лишава от последната му капка гордост. Беше му обещала да не говори с Рей по този въпрос. Тя не беше се оказала в състояние да даде на Кен онази обич, в която му се беше заклела пред Бога, но можеше, трябваше да удържи обещанието си, което му бе дала през нощта, в която той беше подирил смъртта. Щом бе предпочел да умре, вместо да продължи да живее унизително в сянката на Рей, то отчаяното му решение не биваше да отиде напразно.

Късно вечерта Кристи слезе долу при Майра, прегърна старата жена и се опита да я утеши. И най-сетне тя можа да заплаче със сълзи, които не измиват мъката, но поне могат да я облекчат.

Майра също заплака.

— Ти си най-доброто, което бедният ми Кен някога е имал, Кристи — произнесе тя, хълцайки. — Преди да се влюби в теб, никога не е бил истински щастлив.

„Но и тогава не беше — помисли си горчиво Кристи. — Беше нещастен, защото брат му непрекъснато го командваше, непрекъснато го превъзхождаше, непрекъснато го унижаваше.“ Тя също не бе успяла да заздрави самочувствието на Кен, но не беше възможно да признае това на Майра, която не беше усетила напрежението вътре в семейството им.

Когато Кристи излезе от стаята на Майра, Рей вече я чакаше в коридора. Заведе я в кабинета си и я информира за подробностите по погребението, което щяло да се състои в сряда.

— В четвъртък — завърши той — ще дойде Прайс, за да ни запознае с юридическите проблеми, но за момента…

Тя престана да го слуша, страхът стегна гърлото й. Дали се опитваше внимателно да й каже, че се очакват неприятности? За нея? Сигурно щеше да стане дума за този проклет кредит. Но юридически погледнато Кристи нямаше нищо общо с „Ошънвю“. Беше само една обикновена служителка — как биха могли в такъв случай да я държат отговорна за дълговете? Или пък Рей искаше да я подготви, че ще издаде брат си? Боже Господи, естествено, че щеше да го нарани. Той сигурно си мислеше, че тя не знае нищо за последния му разговор с Кен. Искаше да я накара да повярва, че е било нещастен случай. Кристи се помъчи да внесе яснота в мислите си и да проумее как беше възможно да прояви такова бездушие — да не пощади Кен дори и след смъртта му.

Понечи да се обърне и да си тръгне, но Рей я улови за ръката и я задържа.

— Сподели болката си с мен, Кристи — помоли я тихо. — Той ми беше брат. Знам…

— Не! — нахвърли се тя бурно срещу него. — Ти съвсем нищо не знаеш… — изтръгна се и избяга от стаята.

Прекара целия вторник на горния етаж, потънала в размисъл. Поглеждаше от време на време от прозореца и се вслушваше в шумовете, които стигаха до нея. Идваха от полицията, журналисти, д-р Шелдън, който преглеждаше Майра, куриери, които носеха нови венци.

В сряда сутринта Кристи тръгна за погребението в една внушителна лимузина заедно с Рей, Мати и Хърман. То щеше да стане в най-тесен кръг. Мисис Уилкинс беше останала с Майра, вкъщи, но присъстваха почти всички служители от ресторанта, освен това — адвокатът, мистър Прайс, д-р Шелдън, в чиито ръце се беше родил Кен, както и някои други, които тя не познаваше.

 

 

Траурната церемония най-сетне свърши и колата откара Кристи у дома. Рей улови ръката й, когато влязоха заедно в коридора.

— Трябва да поговорим, Кристи — каза той спокойно. — Нещо за пиене сигурно ще ни се отрази добре.

Тя издърпа ръката си и за момент й се стори, че вижда сянка да пробягва по лицето на Рей. Чувстваше ли се виновен? Отправяше ли си упреци? Трагичен нещастен случай. Думите на свещеника още я дълбаеха отвътре.

— Нямам желание за разговори — заяви му с леден глас. — А също така не искам да пия нищо — и в този момент от нея се отприщиха всички думи на потиснато отчаяние и гняв. — Не беше трагичен нещастен случай. Знаеш много добре, че той се самоуби!

Рей трепна забележимо.

— Не — противопостави се той с дрезгав глас. — Заблуждаваш се, Кристи! Кен нямаше изобщо никаква причина да се самоубива — прокашля се и я изгледа с тъга. — Имаше твърде много неща, заради които си струваше да се живее.

Второто обвинение беше на езика й, но тя не каза нищо повече — обърна се и побягна нагоре по стълбите.

В стаята си Кристи най-сетне се реши да размисли трезво за брака си, без повече да се самозалъгва. Никога не бе влюбена истински в Кен, както и той не бе влюбен в нея. Това, което я бе тласнало към Кен, беше приятелството, усещането, че е свързана с някого, нещо, което толкова дълго и толкова болезнено й беше липсвало. Харесваше го, искаше да го направи щастлив, разбирайки какво го е измъчвало толкова време. Но какъв съмнителен заместител на любовта се оказа все пак съчувствието! Кен от своя страна се беше стремил единствено да впечатли брат си. Беше видял у Кристи жената, за която Рей да му завижда. Но обстоятелството, че никога не се бяха обичали истински, не правеше смъртта му по-малко ужасна! Напротив.

Това, че не можеше искрено да скърби за един „безкрайно обичан съпруг“, оставяше у нея само горчивото усещане за неуспех, срам и разкаяние.

У Кристи все по-ясно се оформяше прозрението: невъзможно беше да остава повече в Сан Диего. Трябваше да започне някъде съвсем отначало, дори и това да се изтълкува като бягство от трудностите.

Тайно в себе си кроеше вече планове. В миналото Трейси винаги й беше опора, щеше да й помогне и сега. Това означаваше, че Кристи трябва да замине за Чикаго. Устоя на изкушението още в този момент да позвъни на сестра си, като си каза, че има да й съобщава повече неща, отколкото позволява телефонният разговор. Но как да стигне при сестра си? Нито можеше да си позволи да лети със самолет, нито имаше пари за дългия път с автобус. Какво да прави? Да поиска от Рей? Не, това беше невъзможно. Първо, не заслужаваше помощта му — все пак не беше съвсем невинна за фалита на „Ошънвю“ — и второ, той едва ли би помогнал на снаха си, след като беше изоставил в беда собствения си брат.

Имаше само един изход. Просто трябваше да се моли старият й фолксваген да издържи на дългото пътуване. Слава богу, резервоарът му бе пълен.

Кристи пресметна набързо с колко пари разполага и изчисли, че с малко късмет и пестеливост би могла да стигне до Денвър. После щеше да си заложи пръстена. Тя го свали с тъга от пръста си. Колко щастлива беше, когато Кен й го беше поставил! Но сега знаеше, че никога вече нямаше да може да го носи. Спомените, които свързваше с него, бяха прекалено болезнени. Но поне щеше да й помогне да сложи едно ново начало в живота си.

Остави по-голямата част от вещите си и взе само това, което можеше да събере единственият й куфар. Върху къс хартия надраска набързо бележка за Майра и я остави върху скрина:

„Моля те да разбереш, че трябва да се махна оттук. Никога няма да те забравя.

Кристи.“

Щеше да бъде вече доста далеч, когато някой откриеше бележката й. Кристи не искаше да се измъква тихомълком, но нямаше друг избор. Не би издържала, ако се наложеше да аргументира решението си. Самото заминаване оттук й костваше прекалено много сили.

В четвъртък сутринта тя напусна незабелязано къщата още преди разсъмване. Надяваше се да стигне в Чикаго най-късно в понеделник.

Кристи действително успя, но не така, както си го беше представяла. В едно малко градче някъде из Юта двигателят на стария й фолксваген капитулира и тя остана без кола и почти без пари. Но все пак имаше късмет в нещастието. Намери купувач за автомобила си и продължи пътуването с автобус.

Пристигна в Чикаго рано сутринта в понеделник, напълно омаломощена, но с олекнало сърце. Тъй като имаше още малко пари, реши да си вземе стая в хотел и да отдъхне, преди да посети Трейси.

Остана повечко време под душа и си изми косата. Облече си чисто бельо, почака, докато косата й изсъхне, а после започна да я четка, докато доби блясък. Най-сетне доволна от външния си вид, тя излезе от хотела и отиде с такси на адреса на Трейси в „Норд Евънстън“. Тъй като и трите деца на Трейси бяха в предучилищна възраст, Кристи беше сигурна, че ще намери някого вкъщи.

Изненада се, когато шофьорът спря пред някаква невзрачна тухлена сграда в един най-обикновен жилищен квартал. През последната година Грег беше получил няколко повишения и тя беше очаквала нещо по-елегантно. Но сега си спомни колко струва издръжката на три малки деца, сети се и за скъпоструващата операция на Трейси през изминалата зима. Каза си засрамено, че стандартът, при който живееха богатите Матюс, не бе аршин, с който да се мери семейството на сестра й.

За момент се почувства по-добре, когато Трейси й отвори вратата. Кристи се хвърли със смях на врата й, но когато се дръпна от нея, смехът й внезапно замря. Трейси беше неузнаваема. Беше в изпонакапана домашна дреха и косата й още не бе сресана. Изглеждаше уморена до смърт, но й се усмихваше топло.

— Кен… Кен е мъртъв… — произнесе Кристи на пресекулки и за пръв път през последните четири дни сълзите й отново си пробиха път. — Аз съм отново тук… завинаги.

— Разкажи ми всичко, скъпа — каза Трейси успокоително и я поведе към стаята. — Ей сега ще направя по едно кафе.

Кристи тръгна подире й към кухнята и видя, че навсякъде цари пълен безпорядък. Бебето хленчеше в кошарката си, наоколо бяха разхвърляни играчки, подът беше покрит с вестници, а прахосмукачката се намираше в трапезарията. Бък и Сузи седяха на масата и рисуваха в кухнята. Върху масата имаше камари рисувателни блокчета. В мивката бяха струпани неизмити съдове от закуската, в единия ъгъл имаше кош с мръсно детско бельо, пералнята бръмчеше. Трейси изгони двете деца да поиграят навън, пъхна биберон в устата на бебето и почисти масата. Най-сетне двете сестри седнаха една срещу друга, ароматът на прясно кафе изпълваше кухнята и Кристи разказа цялата си тъжна история.

— Но трябва да видиш и положителните страни, скъпа, — каза й меко Трейси, когато тя завърши разказа си. — Сега си съвсем друг човек. Ти си една елегантна млада дама и можеш да правиш каквото си поискаш — тя сви рамене. — Погледни ме… нямам никакво време за себе си. Пени ме заля с портокалов сок — Трейси напразно се мъчеше да изтърка петната от пеньоара си. — Изглеждам ужасно, а ти си направо фантастична, Кристи.

Кристи гледаше напрегнато сестра си, изненадана колко странно бяха разменени ролите им.

— Но затова пък притежаваш всичко, за което мечтае една жена. Имаш си съпруг, който обичаш, деца…

— И при теб тези неща няма да закъснеят мила — отвърна й Трейси. Пресегна се през масата и стисна ръката й. — Но ако се огледаш, ще видиш, че невинаги е фантастично да имаш семейство. Едно обаче не бива да се забравя: а именно, че нощта е най-черна точно преди разсъмване.

Бебето заплака и прекъсна взаимните им изповеди.

— Ще останеш тук, разбира се — рече Трейси, докато го вземаше на ръце. — Детето ще спи при мен и Грег. В гаража има една стара кушетка — тапицерията й не е от най-красивите, но все ще се получи прилично легло.

— Приемам поканата с удоволствие, но само за ден или два — съгласи се Кристи и си помисли с меланхолия за венчалната си халка.

Още в сряда Кристи намери работа като асистентка по въпросите на диетичното хранене в една от големите болници и можеше да започне още в понеделник. В четвъртък обходи трима солидни бижутери, но и тримата й дадоха един и същ непонятен отговор: диамантът, който уж беше два карата, нямал никаква стойност, истинска била само златната му обковка. Това, което й предложиха за нея, беше много под очакванията й — нямаше да получи й хиляда долара за пръстена.

Кристи се съгласи, потисна гнева си към Кен и го насочи отново към Рей. Това пак си беше негова вина. Спомни си маниакалните комплекси за малоценност на Кен спрямо Рей и затова, колко много той страдаше, че брат му го превъзхожда. Рей сигурно щеше да подари на годеницата си скъпоценен диамантен пръстен и Кен бе решил да постъпи като него. Кристи бе предложила на Кен да заложат пръстена. Тогава изтълкува погрешно отказа му. Но тя също го бе заблуждавала — така че и двамата в еднаква степен бяха лицемери.

В петък Кристи си нае жилище, което се намираше на удобно място и тя имаше възможност да използва обществения транспорт, за да ходи на работа. По този начин можеше да спести пари за кола.

Така за Кристи започна нов живот. Работеше много и пестеше с желязна дисциплина — твърдо решена да не изпада в същото отчаяно положение, както по времето, когато напусна Сан Диего. Бързо си намери приятели — канеха я често и тя излизаше понякога със симпатични мъже, за които нейните колежки искрено й завиждаха. Всичко сякаш беше наред, с изключение на едно…

Споменът за Кен избледня, но Кристи не можеше да забрави Рей и всеки път, когато мислеше за него, у нея се появяваше горчиво-сладък копнеж. Напразно се бореше със своите чувства, винаги и неизменно сравняваше кавалерите си с Рей. Според Кристи нито един от обожателите й не можеше да се мери с него. „Дали причината е в това — питаше се тя, — че се възхищавам от неговата праволинейност?“ И у нея ли имаше нещо порочно, та се чувстваше така привлечена от този мъж?

Кристи отчаяно се вкопчи в изпитаната максима на Трейси: „За всеки проблем си има решение“ и си припомняше всички трудности, с които се беше справяла в миналото. „Рано или късно ще намеря решение и за този проблем“ — мъчеше се тя да убеди самата себе си.

Изминаха единадесет месеца. Кристи си бе купила един стар шевролет, за да улесни ежеседмичните си посещения при Трейси. Беше подредила уютно малкото си жилище и би трябвало да е доволна от новия си живот. Но споменът за Рей не й даваше мира. „Дали вече не се е оженил? Дали все още не съжаляваше за начина, по който се беше отнесъл към Кен? Знаеше ли, че би могъл да предотврати самоубийството на брат си? Мислеше ли понякога за нея? Господи, та всичко това изобщо не е важно — сърдеше се тя сама на себе си. — Хората могат понякога да стават съвсем различни в спомените ни, човек е склонен да ги идеализира — повтаряше си непрекъснато. Не искам да мисли за мен, а и аз също не желая да се занимавам повече с него. Ако го видя отново, сигурно ще ми стане пак така неприятен, както в момента, когато Кен ми каза, че не искал да му помогне.“ Но за да разбере това, Кристи трябваше да се върне в Сан Диего.

Шанс за това й се предостави, когато един понеделник в началото на април получи писмо от някой си мистър Прайс от Сан Диего. Адвокатът молеше Кристи да го посети, за да й разясни някои подробности около правата й по наследството, които тя можеше да предяви в качеството си на вдовица на Кен.

— Би било лудост да се откажеш от наследството — уговаряше я Трейси, а Грег кимаше одобрително. — Да, наистина би било лудост. Имаш право на една трета от предприятието, което е принадлежало на съпруга ти.

Кристи обмисляше. Нямаше да й се наложи да ходи до ресторанта, а и Рей сигурно беше в Сан Франциско. Щом като уредеше всичко, парите щяха най-сетне да внесат малко сигурност в живота й и да й обезпечат едно наистина ново начало.

 

 

„И ето ме сега тук“ — помисли си Кристи с горчивина, свита на кълбо в някакво чуждо легло в един хотел на Сан Диего, търсеща си отново жилище. Имаше усещането, че е хваната натясно и предадена безпомощна в ръцете на Рей, когото презираше и редом, с когото трябваше да работи в продължение на една година.

Гледай положителните страни, я предупреждаваше Трейси, когато Кристи се бе появила при нея след трагичния край на нещастния й брак. Добре! Положителните страни, значи! Да познаваш някого — означава да знаеш всичките му слабости. Не можеше да си спомни от кого беше чула тази житейска мъдрост, но ако имаше и зрънце истина в нея, сега Кристи получаваше възможността веднъж завинаги да се освободи от Рей Матюс. С положителност той имаше доста слабости и когато опознаеше всичките, нямаше да й бъде трудно да го презира.

Кристи стана решително, за да хвърли вестника, оправи възглавниците и угаси нощната лампа. „Няколко часа сън и ще съм готова за утрешния вълнуващ лов за подходящо жилище.“ Освен това, имаше три свободни дни пред себе си, през които не беше нужно дори да мисли за Рей.

Въпреки утешителната перспектива тя спа неспокойно тази нощ. В съня й непрекъснато се появяваше един атлетично сложен мъже гъста черна коса, тъмни очи и трапчинка на волевата брадичка.