Дороти Колет
Бъди мой блян (12)

XII

Един час по-късно Кристи беше вече уредила всички формалности в банката и седеше нетърпеливо пред Елсдън Прайс.

— Радвам се да ви видя, мисис Матюс. Какво мога да направя за вас? — той й се усмихна любезно, надигна се тромаво от голямото си кожено кресло и я покани да седне срещу него. — И Рей ли е тук? — попита, като се отпусна отново на мястото си.

Кристи извади документите на колата от чантата си и се помъчи да му отговори любезно.

— Не, предполагам, че е отишъл да посети майка си в Рестхейвън. Аз дойдох, за…

— Как е в „Ошънвю“? — прекъсна я Прайс с лъчезарна усмивка. — Справяте ли се?

— Да, всички са много мили и работата ми беше приятна — отвърна тя сковано. Защо не я оставеше най-сетне да каже всичко? — Дойдох, за да ви съобщя, че тази нощ напускам Сан Диего и „Ошънвю“. Аз…

— Не можете да го сторите — прекъсна я отново адвокатът. Усмивката беше изчезнала от лицето му и той я гледаше загрижено. — Ще изгубите наследството си.

— Знам, но нещата не могат да се променят…

Прайс я изгледа с недоумение и Кристи разбра, че трябваше да излъже, за да прикрие истинските си мотиви.

— Става дума за… един семеен проблем… — добави тя отпаднало.

— Тогава значи ще се върнете?

Кристи поклати отрицателно глава и му подаде плика.

— Това са документите и ключовете от колата на фирмата, която ми беше предоставена. Ще ги предадете ли на Рей? — когато адвокатът дори не се помръдна, за да поеме плика, тя се приведе напред и го постави върху масата. — Ще му предадете ли също така, че колата се намира на паркинга пред кантората ви.

Прайс не обръщаше никакво внимание на плика, втренчил поглед в Кристи.

— Какво мисли Рей във връзка с вашето решение?

Кристи нервно се размърда на стола си. Не се бе подготвила за толкова много въпроси.

— Надявам се, че вие ще го уведомите. Телефонът ми е изключен и не мога да му се обадя — каза тя не много убедително. — Предполагам, че трябва да подпиша някаква декларация за отказ от наследството?

Погледна я безпомощно. Никога досега Кристи не бе виждала някой да е така безпомощен и объркан, както Елсдън Прайс в този момент. За адвокат това беше недопустимо. Тя потисна напушилия я смях, защото се боеше, че после пък нямаше да може да спре сълзите си. Бързо се изправи. Трябваше да се махне оттук, ако имаше да се подписва нещо, нека й го изпрати. Щеше да му съобщи адреса на Трейси.

Втурна се към вратата, отвори я със замах и избяга от кантората. Отдъхна си едва когато се озова на тротоара пред сградата. Тръгна бавно по улицата към хотел „Александра“, сигурна, че там ще хване някое такси.

На път за вкъщи Кристи гледаше с очи, пълни със сълзи, през прозореца на таксито. Гледаше с носталгия улиците на града, чиято красота беше обикнала: стройните палми, цъфналите олеандри, пъстрите мушката… Това разнообразие от цветя щеше болезнено да й липсва в Чикаго.

Когато шофьорът зави и навлезе в магистралата, минаваща по крайбрежната ивица, тя запечата в паметта си картината на океана, на ослепително огрения от слънце плаж и на разпенените вълни.

Кристи си спомни за Рей и за пътуването им до Рестхейвън. Дори и пустинята, която ставаше все по-безлюдна, колкото по се отдалечаваше човек от брега, имаше някаква своеобразна красота.

Почувства някаква носталгия, макар че още не беше напуснала този град. „Не ставай глупава“ — укори тя себе си. Когато предишния път си тръгна от Сан Диего, беше изпитала облекчение.

Прекалено бързо, както й се стори, стигнаха до дома й. Кристи плати разсеяно на шофьора и бавно заизкачва стълбите нагоре. Бореше се със сълзите си и срещата с Фран, която й се изпречи в коридора, не беше средство за повдигане на настроението й.

— Какво правиш по това време вкъщи? — попита я малко грубо Кристи.

Едва сега й направи впечатление, че очите на Фран са зачервени и подпухнали. Косата й не беше сресана и беше по пеньоар и пантофи, въпреки че наближаваше обяд.

— Страшно съм настинала — отвърна Фран пресипнало. — Трябваше да си взема свободен ден — тя се изсекна, изкашля се и продължи с дрезгав глас: — Слязох да взема пощата и се канех после да намина малко при теб, за да ти разкажа за Брайън. Тази неделя ще дойде тук и помоли Дони да организира пак среща с теб. Много си му харесала, Кристи… — разтърси я нов пристъп на кашлица и не можа да се доизкаже.

— Той също ми хареса — рече Кристи. И това не беше лъжа. Брайън беше мил, но за съжаление нищо повече. — Но аз няма да съм тук. Още тази нощ напускам Сан Диего… завинаги. По семейни причини. Спешен случай — добави тя, за да изпревари неприятни въпроси. „Това също не е лъжа“ — каза си. Рей и тя бяха всъщност от едно семейство и наистина ставаше дума за нещо спешно. — Аз действително нямам повече време — заяви Кристи и тръгна към стълбите. — Трябва да си приготвя багажа.

— Всичкия ли? — попита Фран недоверчиво. — Надявам се, че имаш достатъчно кашони. По дяволите, ако не се чувствах така зле, щях да ти помогна. Но ти сигурно си се свързала с някоя агенция по пренасянето?

Кристи спря и я загледа безпомощно и ужасено. Беше имала предвид само дрехите й личните си вещи. Какво да прави с кухненските принадлежности? Мислеше трескаво. Нямаше нито един кашон. Не беше се свързвала с никаква агенция по пренасянето, която да опакова нещата й и да ги транспортира до Чикаго. Внезапно осъзна, че всъщност и не иска да запази нищо от тези вещи. Трябваше окончателно да приключи с историята „Сан Диего“.

— Не би ли желала да вземеш някои от нещата, Фран? — попита тя с надежда. — Ще ти оставя ключа и ти просто ще си избереш каквото ти хареса. Когато дойде наемодателят, би могъл да задържи останалото или да го подари на някоя социална организация.

— Нищо не мога да взема, Кристи! — отказа Фран, поклащайки глава. — Жилището ми и без това е претъпкано.

— Впрочем нямам скъпи вещи — Кристи си спомни за малкото неща, които беше купила набързо и безразборно в някакъв универсален магазин. — Ще ги подаря на Армията на спасението.

— А къде отиваш? — попита любопитно Фран.

— В Чикаго — Кристи отново се запъти към стълбите. — Ще ти се обадя, щом се установя на някакъв адрес там.

Когато най-сетне влезе в жилището си, тръгна от стая в стая, като се оглеждаше. Не, не искаше нищо, което да й напомня за Рей, и реши да вземе със себе си само малкия си преносим телевизор. Щеше да се побере в някоя пътна чанта, така че проблемът с транспорта беше решен. Останалото й имущество, дрехите и козметиката можеха да се сместят в двата й големи куфара.

Кристи погледна часовника и реши, че е вече късно да се обажда на Армията на спасението. После се сети, че телефонът й и бездруго е изключен. „Няма значение“ — помисли си тя, свивайки рамене. Щеше да остави бележка на наемодателя. Той щеше да се погрижи за всичко. После надникна в хладилника. За първи път беше доволна от обстоятелството, че много рядко си бе давала труда да го пълни, така че почти нямаше нищо за изхвърляне. За щастие като човек, обичащ реда, жилището й беше чисто и не се нуждаеше от основно почистване.

В спалнята Кристи заизважда една по една роклите си и ги нареждаше грижливо сгънати в куфарите, разтворени върху леглото. Когато взе тъмносинята копринена рокля, спря и не можа да удържи сълзите си. С тази рокля беше облечена, когато откара Рей и се бяха любили в жилището му… — няколко часа, преди сама да превърне любовта му в презрение.

Някой почука на вратата. Тя се сепна и избърса сълзите. Навярно беше Фран, която се е почувствала по-добре и идваше да й помогне. Зарадва се от възможността да се поразсее, отиде да отвори и… застина на мястото си.

Пред нея стоеше Рей с разкривено от ярост лице. Той я бутна настрани и затвори вратата подире си.

Спря за момент по средата на стаята и се обърна към Кристи със свити в юмрук ръце.

— Прайс ми позвъни в санаториума, за да ми съобщи за твоето посещение в кантората му.

Кристи се отпусна на канапето. Трепереше с цялото си тяло и не беше в състояние да произнесе нито звук.

— Няма да те задържам, ако искаш да си заминеш! — Рей кипеше от гняв. — Но въобще не е необходимо да си отиваш само за да ме избегнеш. Можеш да си абсолютно сигурна, че никога повече няма да те безпокоя.

— Знам… — рече тя толкова тихо, че той не можа да я чуе.

— Имам още нещо да ти казвам — очите му имаха някакъв странен студен израз, когато продължи. — Преди да си идеш, трябва да узнаеш, че аз измислих цялата тази история с клаузата и уговорих Прайс да се включи в нея. Факт е, че никой съд в целия щат не би признал подобно допълнение, дори и Кен да беше съставил такова глупаво завещание — той стисна за момент устните си. — Сега виждам колко глупаво е било от моя страна да вярвам, че ако имах поне една година време… Мислех, че наистина може би не съм ти безразличен. Не знаех, че ме мразиш — Рей се засмя с горчивина. — Както и да е. В действителност на теб ти се полага една трета от фирмата и аз ще се погрижа да получиш своята част: Прайс ще се свърже с някой адвокат в Чикаго и ще уреди проблема с него. Ще получиш акции или пари в брой, както предпочиташ. Сбогом, Кристи.

„Даже и отзад му личи колко е ядосан“ — помисли си Кристи, когато той се обърна и тръгна към вратата.

— Почакай… — повика го тя тихо. — Аз също трябва да ти кажа нещо.

Рей спря. Обърна се бавно и я погледна в очакване. Кристи събра целия си кураж — куража на отчаянието.

— Нищо от това, което ти казах в понеделник по телефона, не е истина. Аз исках… — тя замълча, като осъзна, че трябва да почне по-отдалеч, за да го накара да разбере думите, които го бяха наранили.

— Ти искаше да те оставя на мира — довърши той вместо нея изречението. Погледна часовника, но продължи да стои до вратата. — Е, добре, аз си научих урока. И по-нататък? Ще останеш ли в такъв случай?

— Остави ме да ти обясня — помоли Кристи и почувства, че очите й се пълнят със сълзи. — Мислех, че навремето не си помогнал на Кен. Бях убедена, че си отговорен за самоубийството му.

Рей я гледаше с недоумение.

— Но… но това е глупост… — каза на пресекулки. — Обещах на Кен, че ще му помогна.

— Сега и аз го разбрах — отвърна тя тихо.

Рей бавно се приближи, гневният израз беше изчезнал, чертите на лицето му издаваха само изненада и надежда. Седна на дивана до нея, стисна я за раменете и леко я разтърси.

— Как, по дяволите, си стигнала до тази абсурдна мисъл?

Кристи се бореше със сълзите си и се опитваше трескаво да преглътне буцата, заседнала в гърлото й.

— Кен така ми каза — прошепна задавено. Мъчеше се да си припомни всички подробности от онази нощ. Кен й беше наговорил, че помолил Рей за помощ, а той направо го бил отрязал.

— Накара ме да му обещая да не ти казвам, че знам за това. Познавал, някого, който щял да му заеме парите, и замина още същата нощ. Когато ти ми донесе личните му вещи, след като полицаите си бяха заминали, аз бях сигурна, че ще намеря някакъв чек. Исках да го занеса в банката, за да не разбере никой какво е направил Кен. Освен теб… — останала без дъх, Кристи замълча.

— Продължавай — подкани я спокойно Рей.

— Чекът го нямаше. Помислих си, че приятелят на Кен не му е дал парите. Сметнах, че това е причината да се самоубие, защото не е понесъл мисълта, че ще трябва да иде в затвора, мисълта за твоя триумф… — наложи се да си поеме дъх, преди да продължи. — Аз обвиних теб и не можех да ти кажа защо. Бях му обещала. Аз те… мразех.

— Затова значи изчезна така прибързано — отвърна той беззвучно и сякаш на себе си.

— Когато се върнах тук, повярвах в историята на Прайс, че ще трябва да работя една година с теб, а и бях без пари. Мислех си, че все някак ще издържа — гласът й отново секна.

Рей я прегърна през рамото.

— Направих живота ти толкова труден, че ти не можа да издържиш — той изстена.

Кристи поклати глава.

— Ти нямаше ни най-малка представа как стоят нещата. А и аз… до миналата събота не бях разбрала, че Кен ме е лъгал. Сам ми спомена за връзката на Кен с Бевърли Блайстоун…

Кристи колебливо му разказа за посещението си при Бевърли — как тя й призна всичко и й съобщи, че Кен е бил при нея онази нощ. И че от Бевърли е узнала за готовността на Рей да измъкне Кен въпреки всичко от бедата.

— Но аз трябваше да се убедя — продължи разказа си тя. — Затова отидох тайно в кабинета ти.

На Кристи й беше потребно известно време, за да подреди мислите си. Рей чакаше търпеливо, без да задава въпроси. Тя накъсано довърши останалата част от историята: как е прегледала предишната нощ документите му и окончателно се убедила на каква заблуда е станала жертва.

— От първия ден, в който се запознах с Кен, вършех всичко наопаки. Не съм заслужила наследството, така че…

— Глупости — Рей я стисна още по-здраво. — Намирам, че през последните седмици свърши доста добра работа — той я застави да го погледне в очите. — Не си длъжна да оставаш тук, Кристи, ако не искаш, но не би ли могла да си помислиш още веднъж?

В очите на Кристи блесна искрица надежда. Наистина ли Рей не й се сърдеше за това, което му беше сторила?

— Защо ми прощаваш, че…

— Защото те обичам — той хвана лицето й с длани и я целуна нежно. — Моля те, не си отивай, имам нужда от теб!

Мина време, докато тези думи проникнаха в съзнанието на Кристи.

— Аз… аз се влюбих в теб още в първия миг — произнесе тя, усмихвайки се през сълзи. — Беше ми така трудно… О, Рей, обичам те!

— Кристи! — той я прегърна и двамата останаха дълго така — мълчаливи и все още неспособни да проумеят изцяло чудото на сбъднатата им любов.

Рей беше този, който пръв наруши мълчанието.

— Още утре ще подготвя необходимите документи. Ще са нужни сигурно още няколко дни, докато ги получим, но смятам, че ще можем да се оженим, преди да се преместим в Сиатъл.

— Сиатъл? — Кристи опря ръце на гърдите му. После се отдръпна назад. — Значи ти…

— Сключих добра сделка — Рей отново я привлече към себе си. — Но ще трябва още много работа, преди от този ресторант да се получи втори „Ошънвю“ — гласът му издаваше, че предизвикателството го привлича. — Имам само една седмица, за да намеря нов управител, ако Сам откаже предложението. Но не искам да мисля сега за това — той я целуна нежно. — Първото нещо, което ти трябва да сториш като следваща стъпка, е да освободиш жилището, скъпа.

— Вече съм го направила — прошепна Кристи и му обясни, че е извършила всичко необходимо във връзка с отпътуването си. — Ще се изнеса още днес, мога да нощувам в хотела, докато се… оженим — тя се сепна, когато се сети за нещо. — Господи! Имам резервация за Чикаго за тази нощ, в единадесет часа. И не мога да я отменя, тъй като телефонът ми е изключен.

— Няма проблеми — Рей я пусна от прегръдката си и погледна часовника. — Кажи коя е компанията и номера на полета. Ще откажа резервацията от телефона в колата ми, има достатъчно време за това — той стана, след като тя му даде необходимата информация. На вратата отново се обърна. — И забрави за хотела! За една седмица моето жилище ще стигне за двама — после излезе, без да изчака отговора й.

Когато Рей се върна, Кристи продължаваше да седи на дивана. Не можеше да проумее щастието си и се беше ощипала няколко пъти по ръката, за да се увери, че не сънува.

Погледна усмихнато Рей, който се приближи до нея и й подаде плика с документите на колата.

— Беше мило от твоя страна, но ще трябва да я задържиш.

Тя го погледна неразбиращо, после смръщи вежди.

— Значи, не е било политика на фирмата да предоставя коли на разположение на ръководните си служители.

Рей се усмихна дяволито.

— Да ти кажа ли истината? И хайде вече без тайни и трикове!

— Обещавам.

Той я прегърна нежно и призна, че е искал да й достави радост.

— А сега нека съберем нещата ти и да изчезваме оттук.

Докато приготвяха багажа, Рей отново стана делови бизнесмен.

— Ще имаме доста проблеми за решаване — предупреди я той. — В Сиатъл ще трябва да намерим подходящ санаториум за мама. А дотогава ще се наложи да идваме веднъж седмично в Сан Диего.

Кристи се усмихна, когато Рей я погледна въпросително.

— Ще се справим. Веднъж някой ми беше казал, че за всеки проблем си има решение.

Свършиха с прибирането на багажа и затвориха куфарите. След кратък оглед напуснаха жилището.

Рей постави куфарите в багажника и помогна на Кристи да влезе в колата си.

— Добре е, че още преди сватбата ще живееш при мен. Така ще можем да порепетираме няколко пъти първата си брачна нощ, та да не могат да се появят усложнения.

Кристи се изчерви.

Рей се засмя, приведе се и я целуна, преди тя да успее да протестира. Тананикайки си някаква весела мелодийка, той се отправи към своята кола.

Кристи гледаше с усмивка подире му. Беше толкова щастлива, че й се искаше да прегърне целия свят.

Когато скоро след това потегли подир елегантния мерцедес, в който пътуваше единственият мъж, когото беше обичала и щеше завинаги да обича тя си припомни думите на Трейси:

„Не забравяй никога, че и след най-тъмната нощ идва утро.“