Аби Мунце
Ако искаш да ме имаш (6)

VI

На следващата сутрин времето сякаш летеше. Хенри разгледа мострите — разлатите блюда и фруктиерите, елегантните свещници, миниатюрните резбовани сандъчета и кутийки от байцвано или полирано орехово дърво. Карол забеляза, че нещата много му харесаха. Веднага след като той направи избора си и Скот отново прибра мострите в сандъчетата, двамата продължиха пътуването си към Топека.

Скот караше уверено, тънките му загорели ръце лежаха здраво върху волана. Той мълчеше, като че ли подреждаше мислите си. Карол унило гледаше през прозореца и се питаше, какво ли място в тях заемаше тя. А дали изобщо мислеше за нея или за своите магазини, или пък — още по-лошо — за Дженис. Тя леко въздъхна и изви глава към него. Скот я погледна за миг с разсеян поглед, после отново се втренчи в пътя.

— Изглежда, ще имаме лошо време — измърмори след малко той.

Карол проследи погледа му, отправен към застрашително натрупващите се огромни мрачни облаци. Идваше буря. „Само това липсваше! — уплашено си каза тя. — Цял ден да пъплим в дъжда към Топека.“

За щастие изпревариха бурята и благополучно се добраха до града. Още на първата отбивка от аутобана Скот зави наляво и се насочи към една тясна уличка, заобиколена от двете страни с огромни, потискащи на вид складови помещения. Карол изненадано го погледна, когато спря пред едно от тях.

— Искам да ви покажа нещо — обясни той, забелязал въпросителния й поглед.

Те пристъпиха в голямата сграда от червени печени тухли. Стъпките им отекваха глухо между високите стени в мрачния, слабо осветен тунел. От една врата излезе и тръгна срещу тях млад симпатичен мъж.

— Добре, че сте тук, Чък — каза Скот. — Съжалявам, че наруших съботната ви следобедна почивка с повикването ви, но имах съвсем особена причина за това.

Чък прекара длан по гъстата си кестенява коса.

— Няма значение, мистър Уайлдър — усмихна се любезно той. — Заповядайте, сега ще запаля осветлението.

Последваха го в едно огромно хале, пълно с машини. Чък дръпна някакъв шалтер и то се обля в ярка луминесцентна светлина.

Скот хвана Карол подръка и я поведе между машините.

— Искам да разгледате тази фабрика, Карол. В нея произвеждаме домакински съдове от пластмаса — чаши, чинии, кошчета за отпадъци и още много други неща.

Преди още Карол да се опомни, двамата мъже вече й обясняваха технологичния процес — от суровината до готовия продукт. Постепенно тя се увлече и задоволявайки любопитството си, закрачи по-бързо от участък в участък, забравяйки дори присъствието на Скот и на Чък. Стигна дотам, че в един момент, застанала пред две машини, тя се замисли дали нямаше да бъде по-добре те да разменят местата си. Гласът на Скот я откъсна от тази оживена умствена деятелност.

— По лицето ви виждам, че имате идея, как може да бъде подобрена производителността в този сектор — очите му подканващо блестяха.

Чак сега внезапно й стана ясно, какво целеше той. Отново я беше надхитрил. Искаше да използва огледа на фабриката като примамка, за да осъществи по-лесно плановете си.

— О, не, Скот Уайлдър, номерът няма да мине. С удоволствие ще ви кажа, какво мисля за фабриката, но за вас няма да работя — тя се обърна и тръгна към изхода.

Докато го чакаше в колата, в нея се надигаше все по-голям гняв. Скот много добре умееше да я подмами да направи това, което той искаше. Излизаше, че я познава по-добре, отколкото тя себе си. Винаги я беше занимавала мисълта, как да подобри производствения процес в предприятието си, но едва сега й ставаше ясно, че би го правила с удоволствие и в други предприятия. А Скот очевидно знаеше това. Не беше се отказал значи от първоначалния си план да купи фирмата й. Колко глупаво от нейна страна бе да се съгласи да пътува с него, той беше човек, на когото не можеш да се довериш.

Когато най-после пристигнаха в магазина му в Топека, Карол настояваше да свършат колкото се може по-бързо, но нито Скот, нито управителят Кен Харис проявяваха желание за по-голяма експедитивност. Надълго и нашироко те обсъждаха избора на изделията, количествата, цените, разпределението им по витрините и щандовете. Струваше й се, че Скот нарочно протака разговора и от нетърпение я заболя глава.

Най-сетне, като че ли двамата стигнаха до единно становище, защото Скот с въздишка затвори папката и се обърна към нея:

— Е, Карол, това беше всичко. Мисля, че уговореното тук може да послужи като база, въз основа на която ще можем да съгласуваме поръчките и за всички останали клонове в страната.

Тя го гледаше мълчаливо, напълно изтощена вече и физически, и психически — чувстваше се леко замаяна. В гласа му се прокрадна загриженост:

— Имате уморен вид. Да хапнем нещо, може би ще ви се отрази добре.

— Бих предпочела да си почина някъде. През миналата нощ не можах да спя добре — почти веднага съжали за думите си, с които признаваше, че близостта му я прави нервна. Трябваше да внимава какво говори. Скот щеше да направи всичко възможно, за да постигне целта си.

— Можем веднага да потърсим хотел, ако желаете — предложи той, но макар че Карол тъкмо това искаше, подигравателно повдигнатите му вежди я вбесиха и тя се нахвърли върху него:

— Прекарах достатъчно нощи с вас заради една нищо й никаква сделка! Искам да се прибера вкъщи!

Изуменото изражение на търговския директор Харис я сепна и тя спря. Отново съжали, че се бе съгласила да тръгне със Скот на тази обиколка. Излезе от магазина и се запъти към колата.

Ресторантът беше тих и приятен и Карол облекчено се отпусна на мекия стол. Келнерката се приближи с листа за менюто и им сервира горещо кафе. Докато Скот поръчваше, тя мълчаливо отпиваше от ободряващата напитка. Точно от това имаше нужда, за да се поотпуснат обтегнатите й нерви. След първата чашка се почувства значително по-добре, но пронизващата черепа й болка все още оставаше.

Докато чакаха вечерята, Скот се извини и тръгна към телефона. Карол отпусна уморено глава със затворени очи назад на стола. Отвори ги едва когато го чу да се връща.

— Починете си, денят наистина беше напрегнат — каза той с мек глас.

Лесно беше да се каже. Тя отново възнегодува:

— Причината не е в напрегнатия ден, не работата ме изморява — сама се учуди, колко остро звучеше гласът й. — Вие сте причината да се чувствам така отвратително.

Скот настоятелно я загледа.

— Смущава ли ви моето присъствие?

— Да! — разгорещи се Карол. — Дори глава ме заболя.

— Знам едно отлично средство против главобол.

Преди Карол да разбере какво става, той се приближи до нея, притегли главата й към тялото си и започна леко да приглажда с две ръце челото и скулите й. Пръстите му с вещина масажираха слепоочията й, плъзнаха се зад ушите, по тила, спуснаха се надолу по шията, отново се върнаха на челото й.

Карол се остави на внимателните му ръце, затвори очи и усети, как напрегнатите й мускули и нерви се отпускат, нервността й постепенно се уталожи, благодатна топлина се разля по тялото й. Като че ли онова, което й бе липсвало и което несъзнателно бе чакала през целия ден, бяха именно докосванията на Скот.

Шумът на тракащи чинии я върна в действителността. Отваряйки очи, тя видя келнерката, която им сервираше яденето. Скот седна на близкия стол и тя все още усещаше излъчващата се от него топлина, която я и успокояваше, и възбуждаше едновременно. С пълното съзнание, че не бива в никакъв случай да се поддава на мъжкия му чар, Карол безуспешно се опита да потуши появилото се внезапно в нея желание.

Привършиха вечерята, Скот поръча кафе и се обърна към нея:

— Разкажете ми за себе си — тихо помоли той.

— Какво искате да знаете? — тя избягваше погледа му, вглеждайки се в копринената му вратовръзка. Страхуваше се, че очите й ще издадат от чувствата й повече, отколкото би й се искало.

— Например за семейството ви. Знам само, че баща ви е починал. А майка ви? — гласът му беше топъл и приятелски, изглеждаше наистина заинтересуван.

— Моята майка е напуснала баща ми и мен, когато съм била на две годинки. Тя мразела простия живот на село, искала е да постигне нещо много повече в живота си — Карол говореше съвсем тихо. — Никога след това не съм я виждала — всъщност, аз изобщо не съм я запомнила. Малко след като ни напуснала, загинала при автомобилна злополука.

— Наистина съжалявам, Карол. Не съм искал да ровя в мъчителните ви спомени — Скот взе ръката й в своята и я погали леко, но с отсъстващо изражение. Мислите му явно не бяха тук.

— Няма значение, Скот. Не може да ти липсва нещо, което никога не си имал. Аз дори не си спомням за нея. Баща ми беше за мен всичко — и баща, и майка, всичко, от което имах нужда. Имах щастливо детство и не съжалявам за нищо.

— Но все пак в живота на едно малко момиченце настъпват моменти, когато то неизбежно се нуждае от майка — предпазливо промълви Скот.

— Бързо се научих да не си губя времето с напразни мечти и желания — гласът й стана по-категоричен, като че ли искаше да отблъсне мисълта за онова време.

— Значи така се справяте с проблемите си — като просто не мислите за тях?

С бързо движение Карол измъкна, ръката си от неговата.

— На мен това ми се удава лесно — натърти тя върху думата „мен“.

— Човек обикновено е преследван от проблемите, които не е успял да разреши — продължи упорито той.

— Съмнявам се, че има нещо, което е в състояние да наруши съня ви — опита се Карол да измести от себе си темата на разговора.

— Ще бъдете много учудена, ако ви назова причините, които биха могли да отнемат съня ми — отвърна с равен глас Скот и продължи — Ако сте изпила кафето си, можем да продължим пътуването.

Карол кимна и взе чантата си. Когато излязоха от ресторанта, в лицата им плисна леденият дъжд. Тя зиморничаво вдигна яката на палтото си и с приведени рамене изтича след Скот през поривите на студения вятър до колата.

— Ще се наложи да пътуваме много бавно — каза той, но нито в гласа му, нито в погледа му личеше да има нещо против.

— Като че ли това ви радва.

— Знам, че звучи странно, но за мен в дъжда има нещо вълнуващо. Той ме възбужда и ме оживява, сигурно защото е пълен е тайнственост и загадъчност.

Сега беше неин ред да се засмее. В приятната топлина на купето и близо до него тя се чувстваше сигурна и защитена.

— Намирате казаното от мен за смешно? — той й хвърли бърз страничен поглед.

— Не, не се смея на думите ви. Само ми се стори, че за пръв път мненията ни по нещо съвпадат.

Скот протегна ръка и я хвана под брадичката. При допира му в миг всичките й добри намерения, да го държи на разстояние от себе си, се срутиха в нея като картонена къщичка.

— Има още много неща, които бих искал да науча за вас. Може би тогава ще открием още доста сходства помежду ни — той зашепна. — В момента дори ми хрумва едно от тях…

У Карол вече нямаше и следа от желанието да му се противи…