Аби Мунце
Ако искаш да ме имаш (5)

V

Първото нещо, което Карол видя на следващата сутрин в кабинета си, бе отрупаното с писма и документи писалище. Имаше толкова много неща, за които трябваше да се погрижи, че вниманието й изцяло бе отклонено от двата невероятни дни със Скот Уайлдър. Тя впрегна всичките си душевни и телесни сили, за да се справи с ежедневните проблеми, които възникваха в процеса на производството, но все пак споменът за могъщия магнетизъм, излъчващ се от Скот, мъждукаше съвсем плитко под повърхността на съзнанието й. Карол хвърляше цялата вина за онова, което се бе случило между тях, изцяло върху себе си, затова толкова по-решително си обеща да го забрави, колкото се може по-скоро. Все пак, не се беше случило нищо повече от едно малко приключение, само дето тя се беше поувлякла за момент по този екстравагантен мъж. Той успешно беше използвал чара си, за да й завърти главата и да я направи по-сговорчива по отношение на плановете си за фирмата. Беше разчитал, че след подобно романтично преживяване ще може по-лесно да постигне намеренията си. Карол сега беше твърдо убедена, че само и единствено това съображение го е подтикнало да предприеме опитите си за сближение — доста сполучливи впрочем — тъй като той си оставаше безскрупулният бизнесмен, за когото всяко средство е добро и позволено, стига да води право към целта.

Карол искаше веднъж завинаги да се избави от мислите си за непреодолимото влияние, което той бе установил над тялото и сетивата й. Но едно плахо, неясно усещане дълбоко в нея не й позволяваше да изтласка от съзнанието си миговете на сладко опиянение. Час по час споменът за тях се връщаше, вълнуваше я, смущаваше я… Като проблем, който няма решение.

Въпросът, който сега я занимаваше, беше откъде Скот бе получавал информацията си за нейната фирма. Клиентите й наистина бяха разпръснати из цялата страна, но той очевидно разполагаше с оперативна вътрешна информация. Възможно беше някои от твърденията му да са чисто и просто сполучливи предположения, но доколкото го беше опознала, той едва ли щеше да прави генерални изводи, ако не визираше точни и конкретни цифри и факти.

Карол отмести стола си назад и разсеяно прокара ръка в косата си. Стана и неспокойно закрачи насам-натам из кабинета. Единствена възможност да разполагат с такива данни имаха тесен кръг от немногобройните й административни служители. Тази мисъл я ужаси. Значи между приближените й имаше предател?

Мислите й безцелно блуждаеха, а трябваше да предприеме нещо. Опита се да състави наум списък на служителите си. Но колкото и да се напрягаше, за никого от тях не можеше да допусне, че би изнесъл поверителни данни. „Господи, между хората ми има шпионин!“ — невярващо поклати глава тя. Не, не биваше да мисли такова нещо. Скот не беше неин враг, следователно за шпионаж не можеше да става дума. Но как трябваше да класифицира такъв човек? Дали пък на някого от подчинените й не му беше хрумнала безумната идея, че единственият изход за фирмата е да бъде продадена на Скот Уайлдър?

От тази гледна точка нещата изглеждаха съвсем другояче. Всеки, който се страхуваше за работата си, би могъл да постъпи по подобен начин — всеки, който смяташе, че фирмата нямаше шансове да оцелее.

Карол се приближи до прозореца и погледна към паркинга. Съвсем не беше невероятно някой, загрижен за бъдещето си, да направи такова нещо. Погледът й попадна на новия камион, който снабдителят Том Брадън току-що си беше купил. Мярна и се фигурата на Джони Тимънс й тя си спомни, че жена му тъкмо бе родила третото им дете. „Да — помисли си — всеки от тях двамата например има основателни причини да извърши такова предателство, пък и може би всеки от останалите. Те всички са загрижени за бъдещето си“.

Карол знаеше, че хората й бяха лоялни към нея, но истината беше, че те можеха да загубят много повече, отколкото тя самата. Самият факт, че е изтекла информация, не бе чак толкова важен: сама по себе си тя не би могла да навреди толкова много на фирмата. Но все пак Карол би искала да знае, кой е способен да я предаде.

Рита влезе в кабинета и прекъсна безрадостните и мисли. Носеше в ръцете си купчина пликове.

— Ето пощата, Карол. Едно от писмата сигурно много ще те заинтересува.

Карол хвърли поглед върху подателя на въпросното писмо и усети как се разтреперва.

— Благодаря, Рита — каза бързо, избягвайки да я поглежда. Изчака, докато Рита затвори вратата след себе си и чак тогава разкъса плика. Отвътре изпадна само една зелена бланка — беше чекът, който бе изпратила на Скот веднага след завръщането си от Кливлънд. В плика нямаше нищо друго — само един прегънат празен лист, в който е бил поставен чекът.

Обхвана я пристъп на горчиво разочарование, но тя бързо се овладя. Какво всъщност бе очаквала? Тя му беше пратила чека по същия начин. Със съвместната им работа бе свършено, така че едва ли би могла да се надява, че той ще поиска да влезе отново във връзка с нея. Нямаше причини да бъде разочарована.

Докато гледаше втренчено празния лист, в главата й бавно узряваше една дръзка мисъл. Нахвърли върху един друг празен лист няколко пробни фрази, след това придърпа към себе си празната бланка с фирмения знак на Скот Уайлдър.

— Рита, ела за малко — извика малко по-късно Карол, опитвайки се да вложи в гласа си радостна възбуда. И, когато секретарката й се появи на прага, тя размаха срещу нея гъсто изписан на ръка лист. — Виж, писмо от Уайлдър. Потвърждава, че иска да купува от нас.

Рита грабна писмото и го прочете надве-натри:

— Но това е чудесно! Значи пътуването ти до Чикаго се увенча с пълен успех! — извика тя и притисна Карол в прегръдките си.

— Да, с пълен успех — повтори думите й Карол.

След като Рита напусна кабинета, тя се втренчи в писмото.

— Окей, Скот Уайлдър, сега ти си на ход — измърмори гласно.

Дните минаваха един след друг, а от Скот нямаше ни вест, ни кост и Карол ставаше все по-нервна. Трепваше всеки път, щом звънваше телефонът и нетърпеливо чакаше ежедневната поща. Все повече усилия й костваше да се съсредоточава върху текущата работа — тя започна да се страхува, че ще занемари задълженията си.

Изминаха повече от три седмици и Карол реши, че осведомителят на Скот във фирмата й не се е свързвал повече с него. Вероятно не считаше за необходимо да го прави, защото мнимото писмо от „Уайлдър“ даваше сигурни гаранции за оцеляването на фирмата. Това трябва да беше обяснението.

Връщайки се вкъщи в мрачния следобед на един от последните ноемврийски дни, тя прехвърляше в ума си равносметката от цялата тази история. Не беше й се отдало да продаде на Скот продукцията си, но пък всичко вече беше минало и те бяха квит. Той не бе имал намерение да установява делово сътрудничество помежду им, така че сега тя можеше да мисли спокойно за прекараното е него време, без да изпитва угризения на съвестта. Не беше загубила битката, защото такава просто нямаше.

Денят й бе преминал отвратително и беше много изморена, но пътуването й към къщи по тихата, осеяна с многобройни дървета улица я успокояваше, правеше до голяма степен проблемите й да изглеждат незначителни. Карол угаси двигателя на колата и слезе.

Хубаво й беше отново да си е у дома. Горещият душ отпусна напрегнатите й нерви, а след като намаза обилно тялото си е благоуханния балсам „Киара“, за пръв път от много дни насам се почувства истински добре. Облече мекия си червен хавлиен пеньоар и се запъти боса към кухнята. Не беше особено гладна, затова след кратко колебание реши да си направи само чай. Сложи чайника на печката, но в този момент звънна телефонът. Тя спря газта и се върна в стаята.

— Ало?

— Карол? Тук е Скот.

Дъхът й секна от изненада и в първия момент не можа да произнесе нито дума.

— Карол, какво става?

Точно такъв си спомняше тя гласа му, топъл и дълбок, създаващ приятно чувство за сигурност… измамна сигурност обаче.

— Нищо… нищо особено не става — Карол прехапа долната си устна като дете, уловено в пакост.

— Знам и тъкмо затова питам: защо?

— Скот, за какво всъщност говорите? — тя стисна толкова силно слушалката, че кокалчетата на пръстите й побеляха. — Отново някой от вашите номера, така ли?

— Никакви номера, Карол. Питам защо още не съм получил мострите за поръчката си.

Тя дълбоко си пое въздух.

— Не сте получил мострите ли? — озадачено повтори. За какво всъщност ставаше дума?

— Точно това казах.

— Но за каква поръчка говорите? Не сте ми възлагал никаква поръчка, поне доколкото си спомням.

— Мострите от ореховата колекция. Отдавна трябваше да са на бюрото ми — гласът му определено звучеше сериозно.

— По дяволите, Скот, много добре знаете, че не е вярно. Нямам никаква поръчка от вас — Карол започваше да се ядосва.

— Но ако вярвам на моя информатор, би трябвало да имате — спокойно каза той.

Карол доби чувството, че се намира върху тънък, пукащ под тежестта й лед.

— Какъв информатор, кой е той? — настръхна вътрешно тя.

— Както разбрах от него, аз съм ви я изпратил още преди три седмици. Стоката вече трябваше да е при мен.

Карол се беше готвила старателно за словесния двубой със Скот, но това беше по-рано. Сега, когато бе решила окончателно да го зачеркне от живота си, той я бе сварил неподготвена. Трескаво запрехвърля наум възможните отговори. После предпазливо попита:

— Имате ли пред вас копие от поръчката? Продиктувайте ми, какво сте поръчал и аз ще се погрижа да ви бъде изпратено.

— Искам мостри от всички артикули — обясни той. — Тъкмо се каня да обиколя някои от магазините си, ще уточня с управителите моделите и количествата.

— Кога искате да получите мострите? — Карол капитулира. Тя добре съзнаваше, че се оставя да бъде въвлечена в една игра, започната от самата нея, но в която вече не тя определяше правилата. Това обаче й се стори по-малкото зло в случая.

— Веднага — избоботи гласът му. — Вземете ги и елате да се срещнем в Канзас Сити. Утре — говореше твърдо и решително, не допускаше и мисъл за възражение.

— Това няма да стане — възпротиви се Карол. — Абсолютно изключено — не беше за вярване — достатъчно бе само едно телефонно обаждане и Скот отново нахлу в живота й, налагайки й заповедите си.

— Разбира се, че ще стане — неумолимо каза той. — Ако действително искате да правим бизнес, ще дойдете.

— Сериозно ли говорите?

— А вие как мислите? — тихият му смях съвсем не спомогна да разсее напрежението у Карол — напротив, още повече я разяри.

— Добре. Ще изпратя някого. Кога й къде да ви търси?

— А, не, така няма да се разберем — късо отсече той. — Вие започнахте сделката и или сама ще донесете мострите, или ще забравите за цялата тази работа.

Карол уморено махна с ръка и се подчини на условията му.

— Чакайте ме в три часа на гишето на вътрешни линии — нареди той с плътния си решителен глас.

— Ще дойда — обеща тя.

Дълго след като бе затворила телефона, Карол не можеше все още да проумее, как се бе случило всичко. Утре щеше да се разбере, поне дали си бе заслужавало.

 

 

Карол нетърпеливо барабанеше с пръсти по пластмасовата чашка за кафе. Самолетът на Скот закъсняваше. Тя погледна отново към информационното табло. Според него закъснението беше от един час. Непрекъснато си повтаряше, че трябва да се държи свободно и хладнокръвно със Скот, но колкото по-дълго чакаше, толкова по-неспокойна и неуверена ставаше.

Най-сетне обявиха пристигането на машината от Чикаго. Карол хвърли поглед върху ръчния си багаж, изправи се и приглади роклята си. Семплата вълнена рокля подчертаваше стройната й фигура, тъмночервеният й цвят добре хармонираше със светлата й кожа и тъмните й коси. Знаеше, че трябва да използва всяка възможност, за да изтъкне своите предимства.

След обаждането на Скот в нея се бореха противоречиви чувства. През време на пътуването й до Канзас Сити при всеки завой на аутобана стомахът й се преобръщаше, а сега беше необичайно нервна — цялото й същество беше нащрек. Какво замисляше той? Сигурно мотивите му не бяха толкова еднозначни, както изглеждаше на пръв поглед. Последните му думи в Кливлънд бяха прозвучали определено заканително. Дали не преследваше предварително начертан план да приспи бдителността й и с хитри ходове да я принуди да му продаде фирмата си? Карол трябваше да продължи играта и да се надява, че ще успее да го надхитри.

Както и предполагаше, Скот слезе последен от самолета и без въобще да се оглежда за нея, тръгна към транспортната лента за багажа си. Тя раздразнено смръщи чело и отново седна на мястото си. В никакъв случай не трябваше първа да тръгне към него. Нека той да я потърси!

Минаха повече от двадесет минути, преди да го забележи да приближава. Карол усети, че вътрешната й съпротива започва да се стопява, но си наложи да остане неподвижна на седалката си и да запази сърдитото изражение на лицето си.

Той погледна в нейната посока и се отправи натам, без да показва с нещо, че я е забелязал. Когато бе само на две-три крачки от него, Карол не издържа и се изправи.

Скот остави куфара си на пода и съвсем неочаквано за нея здраво я стисна в прегръдките си. Учудена, но същевременно и много приятно изненадана, Карол усети как устните му търсят нейните и горещо ги целунаха. Той я пусна и иронично изрече:

— Добре дошъл в Канзас Сити, Скот — после се ухили.

Тя го изгледа за миг мълчаливо, после повтори думите му:

— Да, добре дошъл в Канзас Сити, Скот.

— Изглеждате изненадана. Нима мислехте, че няма да дойда?

В гласа му имаше подигравателна нотка.

— Напротив, уверена бях, че ще дойдете — Карол си пое дълбоко въздух, за да овладее противоречивите си възприятия. „Тази целувка нищо не означава“ — каза си тя. Скот просто искаше да я ядоса. Но в тялото си усети да се разгаря едно познато пламъче и неволно потръпна. Усети аромата на одеколона му и споменът за онази сутрин в хотела в Кливлънд измести всичко друго от съзнанието й.

Най-напред ще си наема кола — каза Скот. — Ще оставя багажа си тук при вас и после ще дойда да ви взема.

— Аз съм с моята кола, мога да ви откарам до хотела ви.

— Няма да отсядам в хотел. Трябва да обиколя днес още два града — обясни той.

Карол отново седна и се загледа след него. Не мина много време и Скот се завърна с ключове за кола в ръка.

— Окей, можем да тръгваме — и той я подхвана за лактите, когато тя се изправи.

— Мога ли да попитам, каква програма сте ми подготвили този път? — хапливо попита Карол, но с ужас установи, че колкото по-безцеремонно Скот се разпореждаше с нея, толкова по-несигурна се чувстваше и неспособна да взема решения.

— Най-напред ще вземем мострите от колата ви, а после с тях ще отидем до Лоурънс.

— А, не. Не „ние“! Аз ще се върна вкъщи, след като ви предам мострите — тя отстъпи встрани и се освободи от ръцете му.

Скот я погледна втренчено.

— Карол, никога няма да разбера, как сключвате сделките си. Вие дойдохте до Чикаго и после до Кливлънд само с плахата надежда, че мога да ви възложа евентуално поръчка, а сега не искате да изминете едва 30 мили, за да се срещнете лично с моя търговски директор, който ще продава продукцията ви. Наистина ли сте сигурна, че искате да търгувате с „Уайлдър“?

— По дяволите, Скот Уайлдър, вие изопачавате думите ми. Аз искам да получа поръчките ви и, щом за целта трябва да изоставя и проваля работния си график и да хукна след вас — добре, така ще направя — тя тръсна ядосано глава.

Скот Уайлдър не беше човек, с когото лесно можеше да се спори. Конфронтацията с него не бе за предпочитане, а близостта му пък не беше безопасна. Карол си даде сметка, че се бе поколебала да пътува с него не за друго, а защото усети да я обхваща силна възбуда при мисълта, че ще бъдат сами през следващите няколко часа. Опитът й да се държи на дистанция бързо се провали. Тази схватка вече бе загубена.

— От там отиваме в Топека. Нямам намерение да се връщам пак тук и да заобикалям толкова много.

— Но това са почти сто мили! В никакъв случай няма да успеем да се върнем до довечера!

— Не съм и твърдял подобно нещо. Утре ще имаме там много работа — Скот я погледна изпитателно. — Или може би имате други планове за уикенда?

Карол окончателно се предаде. Беше невъзможно да предугади ходовете му.

— Достатъчно ще бъде само да се обадя по телефона. И ако ще трябва да тръгваме, няма какво повече да се мотаем тук — сприхаво каза тя.

— Точно така — доволните пламъчета в очите му й дадоха да разбере, че той съзнава победата си в този първи рунд.

Малко по-късно вече товареха сандъчетата с мострите от колата на Карол в мустанга, който Скот бе наел.

— Има ли още нещо? — попита той, когато и последният сандък бе качен.

— Да, куфарът ми е отпред на седалката, багажникът беше пълен и за него нямаше място там.

— Ще ви го подам — Скот отвори вратата и измъкна пътническия й куфар. Очите му блестяха насмешливо. — Виждам, че този път добре сте се подготвила.

— Заблуждавате се. Имах намерение тази вечер да пренощувам в „Кроун център“ и утре да обиколя магазините, преди да се върна вкъщи.

— Щяхте да прекарате уикенда съвсем сама в чуждия град?

— Защо питате? — изчерви се Карол. Нима той допускаше, че прекарва уикендите си по хотелите с други мъже?

— „Кроун център“ не е хотел, в който човек би искал да е сам — подразни я той.

— Това изобщо не ви засяга! — възмутено избухна тя.

Скот се увери, че е заключил колата й, след което й подаде ключовете.

— Готова ли сте?

Карол кимна и се отправи към мустанга.

Скот подкара колата към аутобана и след двадесетина минути вече пресичаха границата между Мисури и Канзас. Беше късен следобед и небето над тях тъмнееше в толкова типичните за Канзас през ноември оловносиви тонове.

Когато достигнаха първите предградия на Лоурънс, здрачевината бе отстъпила място на плътна тъмнина. Скот спря на паркинга пред един ярко осветен търговски център.

— Влизала ли сте в някой от моите магазини? — попита я той.

— Да, близо до нас има два от тях — кимна Карол. — Тъкмо поради това достигнах до извода, че продукцията на „Итън“ би се вписвала добре в асортимента им.

Скот заобиколи колата, подаде й ръка и я поведе към магазина. Той беше огромен и стоките в него бяха подредени по същия начин, както в магазините, които Карол познаваше. Това беше главната отличителна черта на търговските обекти на Уайлдър, познаваш ли вече един, лесно можеш да се ориентираш във всички останали.

Скот тръгна да търси управителя, а Карол започна да обикаля щандовете, като мислено си представяше своите изделия и търсеше най-подходящите места за тях.

След няколко минути Скот се върна, придружен от един възнисичък възрастен мъж.

— Карол, позволете ми да ви представя Хенри Оливър. Хенри, мис Итън е собственичка на „Сувенири от дърво Итън“ — той й се усмихна многозначително.

— Радвам се да се запозная с вас, мис Итън — Хенри сърдечно стисна ръката й.

— Мис Итън дойде с мен, за да ни посъветва при избора на сувенири от нейната орехова колекция — допълни Скот.

— О, чудесно — лицето на Хенри Оливър засия. — Утре сутринта това ще е първата ни работа.

Скот кимна утвърдително.

— Да, за днес вече е твърде късно. Смятам, че ако през идващата седмица получим поръчката, ще можем преди Коледа да завъртим добра търговия с тези артикули.

— В това ни най-малко не се съмнявам — бързо се съгласи Хенри, после погледна часовника си. — Скот, работното време вече изтича. Милдрид и аз много ще се радваме, ако дойдете на вечеря у нас. Вие също сте добре дошла, мис Итън. Ще дойдат и някои други хора. Да съобщя ли на Милдрид, че приемате поканата ми?

— Разбира се, ще се радваме да дойдем — отвърна Скот.

Карол се опита да запази спокойствие и да не издаде разочарованието си.

— Много мило от ваша страна да поканите и мен — усмихна се чаровно тя на Хенри.

Само това й липсваше, да прекара цялата вечер с непознати хора в непозната обстановка! Вместо да вземе горещ душ и да се пъхне в леглото с някое модно списание в ръка. „Лъжкиня — разобличи се тутакси мислено тя — ти се надяваше да вечеряш насаме със Скот в някое уютно, закътано от любопитни погледи сепаре, а що се отнася до леглото…“

— Добре, тогава ще ви очакваме към осем часа — Хенри облекчено премести поглед от Карол към Скот.

— А ние през това време ще вземем стая в някой хотел — обясни Скот. — Е, до скоро — хвана Карол под ръка и я поведе към изхода.

Естествено тя знаеше, че рано или късно ще се появи въпросът, къде й как ще пренощуват, но когато този момент настъпи, сърцето й ускорено затуптя. Значително по-лесно беше да устои на чара му в стерилната атмосфера на летището и на търговския център, но в интимната обстановка на хотела това щеше да бъде много трудно. Още отсега започна да усеща странно чувство в стомаха си.

Скот паркира пред малък двуетажен мотел.

— Няма да се бавя много — обърна се той към нея.

— Идвам с вас — Карол бързо отвори вратата. — Мога и сама да си резервирам стая.

Скот я изгледа замислено, след това сви рамене. Двамата се приближиха до рецепцията.

— Стая за една нощ? — Администраторът тикна към тях формуляра и веднага подаде на Скот ключ с месингова плочка. — Стая 116, господине.

Скот прибра ключа в джоба си.

— Ако обичате, за мен също една стая за една нощ обади се Карол.

— Извинете, моля, мислех, че сте заедно — засуети се мъжът.

— Бих искала стая на втория етаж — нуждаеше се от по-голямо разстояние между тях, за да бъде сигурна, че няма да прекара безсънна нощ.

Скот не се обади, докато не се върнаха при колата.

— Това наистина не беше нужно. Няма защо да се страхувате от мен — гласът му издаваше горчивина. — Можехте спокойно да вземете стая до моята, така поне щяхте да ми спестите носенето на куфара ви до втория етаж.

Вместо отговор Карол само упорито вирна глава.

— Надявам се, че поне ще ми разрешите да занеса багажа ви горе — иронично продължи той. — Или се страхувате, че ще вляза с взлом в стаята ви?

— Ще съм ви много благодарна, ако ми помогнете за куфара — престори се Карол, че не схваща подигравателния му намек.

На вратата на стаята си тя се обърна, за да вземе куфара от ръката му, но Скот я отмести встрани и влезе вътре.

— Не ставайте смешна, дявол да го вземе — той прекоси стаята и остави куфара върху ниската масичка в ъгъла. — Ако мога да ви бъда полезен с още нещо — усмивката му стана по-широка и подчертано иронична — знаете номера на стаята ми.

Малко след осем двамата стояха пред една хубава двуетажна къща, разположена на известно разстояние от улицата в средата на грижливо поддържана градинка. Когато влязоха вътре, партито вече беше в разгара си. Домакинът се втурна да ги приветства й побърза да ги представи на останалите гости.

— Какво да ви предложа за пиене? — осведоми се той.

— За мен нищо, благодаря — побърза да каже Карол. Точно тази вечер не искаше да замъглява с алкохол разсъдъка си.

— Скот, обслужете се сам по ваш избор — каза Хенри. — Барът е точно срещу вас.

Скот се отдалечи и когато се върна, носеше две чаши в ръцете си.

— Казах, че не искам да пия — извърна глава Карол от чашата с кехлибареножълтата течност, която той й подаваше.

— Пийнете малко, ще ви помогне да се отпуснете — настоя любезно Скот.

Сърдито поглеждайки го, тя взе чашата. Без да обръща внимание повече на киселото й изражение, той започна разговор с един от близкостоящите гости.

Карол се почувства като дете, което са наказали за нещо нередно. Седна наедно кресло, където не след дълго я намери Милдрид, домакинята на вечерта.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте — каза тя. — Ние винаги много се радваме да се запознаем с приятелите на Скот.

Карол тъкмо се канеше да обясни, че не е приятелка на Скот, а само делови партньор, когато видя да се задава самият той. В следващия момент вече бе седнал на страничната облегалка на креслото и небрежно прехвърляйки ръка през раменете й, въпросително изви очи към Милдрид. Дори само допирът на ръкава на якето му върху голата й кожа я накара да потръпне и да притвори за миг очи. Близостта му я възбуждаше и я правеше несигурна, трябваше да се насили, за да продължи разговора с мисис Оливър.

— Тъкмо казвах на Карол, че винаги с удоволствие приемаме вашите приятели — обърна се домакинята към него.

— О, но тя ми е много повече от приятел, Мили — усмихнато заяви Скот. — Нали, Карол?

— И така може да се каже — слисана окончателно, Карол почти не се чуваше какво говори.

Мили радостно се засмя.

— Хей, я чуйте всички! Скот иска да ни каже нещо! — високо извика тя и хвърли бърз поглед към ръката на Карол. — Струва ми се, той намеква, че двамата са се сгодили!

Гореща руменина плисна по бузите на Карол и тя смутено сведе поглед към ръцете си, които несъзнателно въртяха чашата.

Какво беше намислил Скот? Трябваше да направи нещо, да осуети замислената от него игра. Затова побърза да вземе инициативата и го изпревари, хвърляйки съзаклятнически поглед към Милдрид:

— Още не, госпожо, но скоро може и да стане! — облегна се на рамото му, погледна го с премрежен поглед и гальовно промълви — Дайте ми още малко време, скъпи!

Скот нежно я погали по рамото, извърна се към нея и я привлече към себе си. Тя усети твърдото му жилаво тяло и във вътрешността й се разля сладка, благодатна топлина. Отчаяно се опита да й се противопостави, но безуспешно.

Дали Скот знаеше, как реагира тялото й на неговите докосвания? И дали можеше да предположи, каква е силата и дълбочината на чувството й?

Карол се огледа над рамото му в помещението и погледът й се спря на една висока, приятна на вид блондинка, която го измерваше с толкова леденостуден поглед, че Карол се почувства, сякаш някой бе излял ведро студена вода върху нея. Изражението на тази жена ясно показваше, че Скот й принадлежи и, че Карол е навлязла в непозволена територия.

Мили наруши неловкото мълчание:

— Идвайте, яденето е готово.

Карол изобщо не забелязваше какво яде. Пъхаше храна в устата си, дъвчеше и преглъщаше, но мислите й бяха заети с отношенията между Скот и мистериозната блондинка. Името й беше Дженис. Беше й се отдало да седне на масата до него и сега упорито се стремеше да ангажира изцяло вниманието му.

— Защо не ми телефонира, че ще идваш насам? — чу я Карол да казва.

Мигновено я прониза толкова остър пристъп на ревност, че тя чак се изплаши.

Най-сетне вечерята свърши и двамата решиха единодушно, че е време да се сбогуват с любезните си домакини.

— Но вие не можете точно сега да си тръгнете! — умолително ги разубеждаваше Милдрид. — Вечерта едва сега започва. Надявах се, че ще изиграем една партия бридж.

— Съжалявам, Мили — прекъсна я Скот, — утре ми предстои много тежък ден.

Карол благодари за любезното гостоприемство и с въздишка на облекчение излезе в студения нощен въздух. Радваше се, че бе съумяла да издържи вечерта без особено големи неприятности.

— Бяхте много мълчалива тази вечер — подразни я Скот, когато седнаха в колата.

— Вината за това е ваша! Какво трябваше да говоря след тази мила малка сценка, която разиграхте? Или на вас ви доставя удоволствие да ме поставяте в неудобно положение, или искахте да ме използвате, за да се предпазите от хубавата Дженис.

— Тя наистина е хубава — с многозначителен тон установи той.

— Никак не обичам да се чувствам използвана! — рязко каза Карол.

— Че кой обича това? — загадъчно отвърна Скот. — Мислех си за повода, който ни доведе дотук.

Карол виновно млъкна. Той просто беше неуязвим.

През останалата част от пътя към мотела и двамата не проговориха повече. Още на входната врата Скот учтиво, но сухо й пожела лека нощ и те се разделиха. Кой знае защо, Карол внезапно се почувства потисната.