Аби Мунце
Ако искаш да ме имаш (2)

II

След като стюардесата им сервира няколко леки закуски, Карол се облегна удобно в мекото кресло. Сега, преодоляла вече страха от излитането, тя беше готова да разисква по работа. Посегна към куфарчето, отвори го и извади необходимите й книжа. Но когато се обърна към Скот Уайлдър, с ужас установи, че той отново бе затворил очи. Карол нервно затрополи с върховете на пръстите си по твърдите папки и го зачака да я погледне. Нищо подобно не се случи. Вгледа се по-отблизо в лицето му и разбра, че той беше заспал.

Карол въздъхна ядосано и отново се замисли, колко важни бяха тези преговори за нея и за фирмата. Как дръзваше Скот Уайлдър така да се отнася с нея? Най-напред беше я принудил да лети с него, а сега изобщо не й обръщаше внимание! Обзе я бясно желание да го хване за реверите и да го разтърси. Вместо това обаче отново се облегна в креслото и се опита да се успокои. Какъв смисъл имаше да се гневи? Трябваше търпеливо да чака. За съжаление, тя беше тази, която се нуждаеше от него, а не обратното.

Карол преценяваше съвсем обективно моментното състояние на предприятието си. През четирите години, откакто го оглавяваше, тя работеше денонощно, влагайки цялата си енергия, за да направи подобрения в него и да модернизира продукцията. Но се нуждаеше от редовни и по-големи поръчки, за да може да реализира замислите си с печалба. Наистина както производството, така и оборотът се бяха увеличили, но инфлацията си казваше думата и изяждаше бързо натрупаните с много труд капитали. Поръчката от Скот Уайлдър й беше жизнено необходима. При мащабите на гигантската му търговска верига можеше да се очаква огромен брой заявени сувенири, което щеше дай позволи не само да запази всичките си работници, но и да реализира значителна печалба.

По времето на баща й фирмата произвеждаше само сравнително ограничен асортимент сувенири от кедрово дърво. Наличието на обширни кедрови гори в тази част на Мисури бе непресъхващ извор за множеството дървени кутийки, фигурки и дърворезби с имената на градовете, в които се продаваха. В последно време обаче пазарът им започна силно да се стеснява, затова Карол разшири производството с резбовани изделия от орехово дърво. Точно тях се надяваше тя да съумее да пласира на Скот Уайлдър. Но ако той все така продължаваше да спи, нямаше да й се удаде да постигне целта си.

Карол отново погледна към него и, като се убеди, че няма никакви изгледи да се събуди, горчиво въздъхна. Ако не я занимаваха толкова грижите около предприятието, положително щеше да се почувства привлечена от неговия мъжки чар. Но сега беше изпълнена само с глуха ярост и не мислеше за нищо друго, освен за това, колко невъзпитано и егоистично се държеше той.

Когато след известно време пак го погледна, видя с облекчение, че бавно отваря очи. За един кратък миг погледите им се срещнаха. В неговите очи проблесна някаква загадъчна светлина, от която на Карол внезапно й се зави свят и й се стори, че потъва в тъмна и дълбока пропаст — безпомощна, неспособна да се задържи на повърхността.

Скот се засмя с дълбок гръден смях.

— Очите ви хвърлят сини пламъци. Нещо не е наред ли? — провлече кадифеният му баритон.

— Скоро ще се приземим — Карол се опитваше да потисне вътрешното си раздразнение. Не биваше да разбере, колко е ядосана.

Скот погледна скъпия си златен ръчен часовник.

— Наистина. Една малка дрямка по време на полет винаги ми се отразява добре — заключи той и се изправи, предоставяйки на Карол гледката на широките си рамене с тесните хълбоци.

Тя смутено наведе глава. Не биваше в никакъв случай да се поддава на чувственото му излъчване. В края на краищата, той се бе отнесъл безкрайно невежливо с нея. Чисто и просто да си спи! Освен това, далеч не беше първият мъж, от когото се бе чувствала привлечена физически, и съвсем сигурно нямаше да бъде последният. Въпреки това, трябваше да признае, че досега не бе срещала толкова атрактивна мъжественост у никого.

— Радвам се, че полетът ви се е сторил толкова кратък — предизвикателно каза тя. — За мен решително беше много по-дълъг.

— Но защо, мис Итън? Струва ми се, че сте сърдита за нещо — очите му бяха самата невинност.

Тя се престори, че не долавя иронията в гласа му.

— Как познахте? Имах чувството, че по време на полета ще говорим по нашата сделка.

— Ах, това ли? Ще имаме достатъчно време, след като кацнем.

Арогантността му надминаваше всякакви граници! Наистина ли беше толкова нахален, за да смята, че нейното време няма никаква стойност? Ако бе останал буден, тя веднага след кацането би могла да се погрижи за обратния полет. Сега вече сигурно щеше да стане толкова късно, че нямаше да може да се върне същата вечер вкъщи. И все пак — прекалено голям беше залогът, за да си позволи да му покаже, какво мисли за поведението му.

Само да не й беше толкова необходима тази проклета поръчка! Трябваше точно тази година да направи голям оборот, за да покрие растящите разходи и да спечели време, за да може на спокойствие да внедри новото си производство.

Скот Уайлдър измъкна от джоба си малък, подвързан с кожа бележник. Разлисти го, после погледна към нея:

— Според пресмятанията ми тази вечер в осем часа трябва да има полет за Чикаго. Ако приключа преговорите с моите контрагенти тук за един час, ще ни останат още около два часа. По време на вечерята можем да обсъдим нашата сделка. Имаме достатъчно време, не смятате ли?

Седна отново на мястото си толкова близо до нея, че раменете им се допряха и Карол за момент затаи дъх.

— Щом вие така смятате — късо отвърна най-сетне тя. — Очевидно, животът ви е организиран от този малък черен бележник, мистър Уайлдър.

Той пропусна смисъла на забележката й покрай ушите си.

— Защо не се откажете от това официално „мистър“? Наричайте ме просто Скот. И тъй като ни предстои една дълга съвместна вечер, не би било лошо да разтопим леда помежду ни — в гласа му прозвуча прикрит упрек.

Карол се извърна. С какво удоволствие би му отговорила така, както заслужава. Но тя потисна желанието си, защото инстинктивно усещаше, че е по-добре да не издава чувствата си, тъй като ставаше лесно уязвима. Следващите й думи бяха преднамерено любезни:

— Мистър Уайлдър… Скот… Съжалявам, ако съм се показала раздразнена. Сигурна съм, че на вечерята ще можем да разполагаме с достатъчно време за спокоен разговор.

— Чудесно — той се усмихна и белите му равни зъби блеснаха.

Карол го гледаше и се питаше, защо сегашната му любезност я смущаваше повече от одевешната му безцеремонност.

Скот Уайлдър разсея появилото се у нея напрежение, като натисна копчето за повикване на стюардесата. Преди Карол да може да каже нещо, младата жена вече стоеше до тях.

— С какво мога да ви бъда полезна? — осведоми се тя е очарователна усмивка, предназначена съвсем определено, само за единия от двамата.

Карол ядосано изпухтя, усещайки с недоумение, как у нея се надига раздразнение към стюардесата. „Какво става с мен?“ — запита се тя. През последните минути мислите и трайно се бяха отклонили от проблемите на фирмата й, дори и от важността на преговорите с милионера. Нормално беше в присъствието на този впечатляващ мъж да се почувства привлечена от него, но абсолютно недопустимо беше да изпитва ревност към момичето, което просто любезно му се усмихваше.

— Бихме ли могли да получим още по едно питие преди кацането? — попита Скот, без да остави време на Карол да възрази.

— Мисля, че да. Стига да побързате — отвърна стюардесата и леко му намигна.

— Е, в такъв случай да побързаме — усмихна й се той подканващо.

Стюардесата тъкмо бе прибрала празните чаши, когато по високоговорителите прозвуча гласът на пилота:

— Уважаеми пътници, говори командирът на екипажа. Кацането ни ще се забави поради гъстата мъгла над Кливлънд. Ако имаме късмет, ще се приземим след около четвърт час.

Докато чакаха удобния за кацане момент, Карол стискаше ръцете си в юмруци и се призоваваше към спокойствие. Опитваше се да си внуши, че просто е изморена от дългото пътуване, затова не се чувства добре. Двата полета и предхождащото ги продължително пътуване с кола вероятно бяха причината за нервността й.

— Безпокои ли ви нещо, Карол? — гласът на Скот звучеше загрижено и толкова топло, че сърцето й неволно трепна.

— Не ми пречете, моля ви. Опитвам се да върна този самолет отново на земята.

— Ах, така ли! — ухили се той.

Най-сетне от мъглата наоколо изплуваха очертанията на летищните съоръжения и самолетът плавно се приземи на пистата. След принудителното забавяне сега всички пасажери искаха колкото се може по-бързо да напуснат машината.

— Нека поседим, докато намалее навалицата — предложи Скот. — В края на краищата не можем всички едновременно да излезем през единствената врата.

Няколко минути по-късно те бяха изпратени до изхода от същата стюардеса, която им бе сервирала напитките.

— Надявам се, че отново ще летите с нас.

Карол спокойно можеше да се закълне, че не беше в списъка на поканените. Смръщи нетърпеливо чело и мина покрай нея.

С няколко крачки Скот я настигна и я хвана под ръка. От докосването му дъхът й секна, Карол потрепери и обърка крачките си, при което куфарчето й го удари по крака.

— Моля за извинение — бързо измърмори тя и виновно го погледна.

— Няма нищо. Вървете по-нататък — отвърна той и я поведе към едно кресло в чакалнята. — Изчакайте ме тук, докато взема багажа си — помоли Скот.

Карол седна. Топлината я правеше сънлива и за момент затвори очи. Не след дълго я сепна мекият му глас, тя погледна нагоре към него. Колко хубав й се стори изведнъж!

— Всичко наред ли е? — попита Скот и й подаде ръка, за да й помогне да стане. — Уговорих среща с моите партньори в дипломатическата приемна. Няма да трае много дълго — обясни той и я поведе към една тежка дъбова врата, спря пред нея и натисна звънеца.

Миг по-късно вратата се отвори и те влязоха вътре.

Карол се огледа изумено наоколо. Помещението тънеше в разкош. Главното, което се набиваше в очи, бяха разположените на групи тежки виненочервени и светлосини кожени кресла и канапета. От невидими тонколони се лееше тиха музика.

При тяхната поява двама мъже, на вид сериозни бизнесмени, се изправиха и приятелски им се усмихнаха.

— Как си, Джордж? Отдавна ли чакате? — Скот подаде ръка на по-възрастния от двамата господа.

— Всъщност да, но като виждам, кого ни водиш със себе си, трябва да призная, че чакането си е заслужавало — Джорд разглеждаше Карол с любопитство и възхищение. — Няма ли да ни представиш? — нетърпеливо попита той, без да откъсва очи от нея.

Карол се смути от неприкритото му възхищение, докато Скот ги представяше. Той беше достатъчно възрастен, за да й бъде баща, а я гледаше така, като че ли тя беше някакво особено пикантно предястие.

Скот я погледна и каза с извинителен тон:

— Надявам се, че няма да ви карам дълго да ме чакате.

— О, по дяволите, Скот! — прекъсна го Джордж. — Мислех, че младата дама ще седне при нас. Но ти искаш да я задържиш само за себе си, нали? Е, добре, Карол, няма значение. След като свършим тук, ще отидем да вечеряме заедно, тогава ще се опознаем по-добре.

— Карол трябва да хване самолета си за Чикаго — рязко се извърна Скот към него.

— Но тя няма…

— Точно така, тя няма време — бързо го прекъсна Скот.

Джордж захапа полуизгасналата си пура и озадачено изгледа Скот, но не каза нищо повече.

— Запазил съм там отзад една маса за нас. Ако сте готови, можем да започваме — Скот посочи към една голяма, ниска кръгла маса, заобиколена с мека мебел. — Карол, защо не седнете ей там отсреща. Ще поръчам да ви донесат кафе.

С леко кимване Карол се сбогува с двамата мъже и се настани в едно кресло между някакви огромни екзотични цветя. Секунди по-късно келнерката й донесе кафе.

— Желаете ли нещо друго? — любезно запита тя. — Може би парче сладкиш или малко сирене с бисквити?

Карол отрицателно поклати глава. Посегна към едно ярко илюстровано списание, но почти веднага го върна на мястото му. Загледа се през прозореца. Навън се стелеше гъста мъгла, на две крачки нищо не се виждаше и тя се унесе в собствените си мисли, усещайки как постепенно се отпускат изпънатите й нерви. Бавно-бавно от разпокъсаните мръсносиви валма на мъглата пред нея изплува лицето на Скот.

Славата му на преуспяващ бизнесмен бе широко, известна, но мислите й кръжаха около личния му живот. Дали беше сгоден? Реши да не мисли за такива неща, но тази мисъл човъркаше съзнанието й. Напразно си повтаряше, че по-скоро трябва да помисли, как да го убеди да купи продукцията й, отколкото да гадае за интимния му живот. Тя се взираше в неясните очертания на лицето му върху тъмното стъкло на прозореца, докато внезапно осъзна, че образът му ставаше все по-ясен и по-близък и погледите им се срещнаха. Карол подскочи от изненада и едва тогава разбра, че вижда истинското му отражение. Извърна се бързо към него.

— Разговорът продължи по-малко, отколкото очаквах — усмихна й се той. — Да отиваме да вечеряме.

Докато прекосяваха просторната зала, Карол каза:

— Трябва да видя кога имам полет обратно.

— Вече го направих — веднага отговори Скот. — Имате достатъчно време.

Излязоха навън и тя усети, как от леденостудения въздух дъхът й пресекна.

— Ако знаех, че ще идвам дотук, щях да си облека палто — зъзнейки, каза Карол. — Вкъщи беше още топло.

Улиците бяха тъмни, плътната мъгла заличаваше всички контури. Обхвана я особено чувство за нереалност и тя потръпна.

— Студено ли ви е? — Скот сложи ръка на рамото й и я притисна към себе си. Топлината на тялото му проникна през роклята й и опари кожата й. Карол отново потрепери, този път не от студ.

— Не, не, няма нужда — възпротиви се тя и се отдръпна. — От мъглата е. Всичко изглежда толкова призрачно.

Скот тихо се разсмя и махна на едно такси. Пътуването до хотел „Летище Карингтън“ трая само няколко минути.

В ресторанта на хотела ги отведоха на една ъглова маса. Карол се огледа в комфортно обзаведеното помещение. Стените бяха драпирани в тъмнозлатиста коприна, имаше безброй огледала и хвърляните от тях отблясъци се смесваха с тези от скъпия кристал на чашите.

Когато Скот поръча шампанско, цялата вечер придоби за Карол някак си тържествена окраска. Но след това си каза, че вероятно шампанското е ежедневие за мъж като него.

По време на вечерята Скот поддържаше непрекъснато разговора. Той се оказа много забавен и духовит събеседник, скачаше от тема на тема, но упорито избягваше да говори за работа или за лични неща. Дълбокият му кадифен глас я обгръщаше и я омагьосваше, тя почти не говореше, наслаждавайки се на спокойствието и уюта. Чувстваше се като Пепеляшка на бала на принца, докато най-сетне един поглед върху часовника не й подсказа, че наближава времето, когато златната й каляска ще се превърне отново в обикновена тиква.

Като че ли отгатнал мислите й, внезапно Скот се изправи, извини се и напусна салона. Не след дълго се върна и я попита:

— Искате ли едно питие с кафето?

Карол за миг се поколеба, после поклати глава.

— Ние все още не сме стигнали до същинската част на нашия разговор — напомни му тя. — Струва ми се, че не ми остава много време, за да ви убедя да приемете предложението ми. Не знам колко дълго ще трябва да ви увещавам.

— Това и аз не мога да кажа — отговори той със загадъчно изражение. Погледите им се срещнаха. — Много зависи от начина, по който ще ме увещавате.

Карол бързо сведе поглед и се запита, какво всъщност искаше да каже той. След това взе куфарчето си, което бе оставила на съседния празен стол. Винаги бе смятала, че притежава достатъчно самообладание и хладнокръвие, за да се справя с всякакви ситуации. Не се страхуваше от нищо и от никого още от малка и притежаваше необходимата самоувереност, за да преодолява всевъзможни изненади.

— Скот, аз разполагам тук с илюстровани брошури, от които можете да се запознаете с нашия асортимент, а като видите и ценоразписите, ще се убедите, че продуктите ни са конкурентоспособни и само биха обогатили пълноценно списъка на предлаганите от вашите магазини стоки.

Тя отмести встрани чашите за шампанско и кафе, за да направи място за документите, които изваждаше от куфарчето си.

Топлата му едра длан легна върху ръката й и с лек натиск я принуди да спре.

— По-късно, Карол — тихо каза Скот.

— И кога ще дойде това „по-късно“, с което все ме утешавате? Минава седем часа. Ако искам да хвана самолета в осем, вече е късно — погледна ръката му, която здраво стискаше китката й. — Или вие умишлено искате да отложите този разговор? — обезпокоено попита тя. — Тогава защо ме доведохте чак дотук?

— Карол, мен определено ме интересуват сувенирите на „Итън“, но няма смисъл да разваляме хубавата вечер, като разговаряме за сделки. Всички полети са отменени поради мъглата и се боя, че тази вечер няма да можете да се върнете вкъщи.

— О! — беше всичко, което можа да каже, поемайки си дълбоко дъх. Изобщо не беше предвиждала подобна възможност.

— Така че, нека да се отпуснем и да се наслаждаваме на вечерта.

На Карол й се стори, че вижда в очите му весели искрици на задоволство. Скот небрежно облегна лакти на масата.

Най-неочаквано за себе си Карол изведнъж се почувства облекчена и освободена. Отпадаше необходимостта от досадното уточняване на подробностите и безпокойството от някои неудобни въпроси. Сега можеше изцяло да се отдаде на прекрасното усещане, че прекарва вечерта в компанията на този очарователен мъж.

— В такъв случай, въпросът засега е приключен — тя напъха отново папките в куфарчето.

— Елате, ще отидем в панорамния ресторант. Оттам при хубаво време се разкрива неповторима гледка към целия град, но за съжаление, сега няма да можем да видим нищо в мъглата.

— Въпреки това, идеята ми харесва — радостно се засмя Карол.

Скот хвана ръката й и я погали.

— Знаете ли, че днес за пръв път се засмяхте? Може би ролята на делова жена не е съвсем подходяща за вас, щом отнема толкова чудесни неща от женската ви природа.

— Е, до голяма степен „заслугата“ за сериозното ми поведение е ваша — вие се постарахте доста, за да направите нелек днешния ми ден.

Скот тихо се засмя.