Аби Мунце
Ако искаш да ме имаш (12)

XII

Когато се събуди, навън вече беше светло. „Нима съм се успала?“ — трепна Карол. Точно тази сутрин искаше да стане рано и да се облече, преди Скот да е станал. Погледна часовника — нямаше още седем. Бързо взе един душ, облече се и отиде в кухнята.

Кафе машината тихо бръмчеше, до нея Скот чакаше да се напълни чашата му.

— Излизаш ли? — попита той.

— Не — резервирано отвърна Карол. — Но ти си мой гост и аз ти дължа гостоприемство. Защото ти все пак си тук по работа, макар че аз за миг бях забравила това — тя с рязко движение на главата отметна косите си от челото. — Постъпих неразумно. Трябваше да се науча поне от теб нито за миг да не изпускам от погледа си крайната цел.

Скот я изгледа хладно, но нищо не каза. Подаде й пълната чаша и сложи друга за себе си.

Карол влезе във всекидневната, където вече в камината гореше силен огън. Седна на канапето и се вторачи в пламъците, опитвайки се да прогони спомена за предишната вечер. Какво толкова бе станало? Днес беше нещо обичайно да се пъхнеш в нечие легло, без непременно след това да се очаква някаква по-трайна връзка. Защо трябваше да го приема толкова трагично?

Когато Скот влезе в стаята и седна до нея, тя смутено извърна лице.

— По-добре седни в креслото — тихо му каза.

— По дяволите, Карол, не е нужно да се горещиш толкова, задето снощи направих грешка.

— Аз направих грешка, мистър Уайлдър.

Скот прокара двете си ръце през косата си, стана и отиде до креслото.

— Карол, искам да поговорим спокойно. Ако още не си забелязала, ще ти кажа, че вън има най-малко една педя сняг, така че ще ти се наложи да ме понасяш още малко. Освен това не мога да си тръгна, преди нещата между нас да бъдат изяснени.

— Що се отнася до мен, те са изяснени — гневно отвърна Карол. — Още снощи всичко си дойде на мястото.

— Казахме си думи, които не биваше да бъдат произнасяни.

Разкаяние ли беше това в гласа му или тя само си въобразяваше?

— Аз изрекох това, което мислех. Ако ти не си постъпил така, значи си не само лъжец, но и подлец.

Скот запази спокойствие.

— Карол, наистина съжалявам, но не разбирам, защо си толкова ядосана. Та ти през цялото време прекрасно знаеше, че искам да купя фирмата ти.

Тя не отговори. Нямаше смисъл, говореха на различни езици.

— Аз просто не те разбирам — горчиво каза той.

— Какво има тук за разбиране? Повторих ти сто пъти, че не я продавам!

Скот я загледа продължително със замислен израз на лицето, най-сетне каза:

— Така наистина няма да стигнем доникъде. След малко пътищата ще бъдат проходими и ще се отървеш от присъствието ми.

Тя само кимна, знаеше, че ако заговори, гласът й щеше да издаде вълнението й.

Карол приготви за обяд омлет и салата, а за десерт сервира шоколадовия сладкиш на Рита. В ума й се върна разговорът й с нея, припомни си ясно страстната целувка на Скот у тях. Колко глупаво бе от нейна страна да храни илюзии! Наистина ли всичко това се бе случило само преди двадесет и четири часа? Струваше й се, че са изминали години оттогава.

След яденето Карол се облече топло и излезе на дълга разходка из гората. От студения въздух кожата на тялото й настръхна — тя усещаше да я пронизват ледени иглички, но това сега само й доказваше, че в нея все още има живот. Трябваше й единствено повече време, за да забрави Скот.

Когато се върна вкъщи, той беше вече готов да отпътува.

— Мисля, че пътищата вече са разчистени — късо й каза. — Не исках да тръгна, без да се сбогуваме.

Карол сви рамене. Болката в гърдите й беше толкова силна, че й идваше да закрещи. Искаше да каже нещо, но гърлото й се беше схванало.

Скот пристъпи към нея и й протегна ръка. Втренчена безмълвно в нея, Карол си мислеше, какви чувства бе събуждала тази ръка в нея само преди няколко часа.

Тъй като тя не помръдна, той се приближи още и сложи двете си ръце на раменете й:

— Карол, не мога да си тръгна просто така. Няма ли поне да ми кажеш „довиждане“?

Тя го погледна с нямо отчаяние. Скот я целуна леко по бузата.

— Върви сега — промълви най-сетне с угаснал глас тя. — Тръгвай, преди да се е случило още нещо.

Когато вратата след него се затвори, Карол изтича в стаята си, хвърли се на леглото и избухна в безутешен плач.

 

 

През следващите няколко дни времето омекна и снегът напълно се разтопи, но сърцето на Карол не се затопли.

В деня след празниците й се удаде донякъде да избегне въпросите на Рита и да не й разкаже цялата истина. Рита беше твърдо убедена, че Скот има сериозни намерения към Карол. Просто не искаше да повярва, че той повече няма да й се обади. Но дните минаваха един след друг — най-сетне и тя започна да проумява, че се е излъгала и престана да споменава името му.

През седмицата преди Коледа Карол имаше много работа. Както всяка година, и сега тя устрои голямо парти за своите сътрудници и семействата им. Дълго и грижливо чисти и лъска къщата, готви, украсява огромното коледно дърво в хола си.

Винаги досега се беше радвала на празника, но този път трябваше да се насили, за да го изтърпи и, когато последният от гостите й си тръгна, въздъхна с облекчение.

В службата също имаше коледна елха, под която бяха поставени всички подаръци. Естествено, в последния ден преди празника никой не мислеше за работа. Карол прекара по-голямата част от деня зад бюрото си и само за кратко прекъсна заниманията си, за да раздаде на всичките си работници и служители чековете с коледните премии, след което отново се скри зад писалището си.

— Поканата да прекараш с нас Бъдни вечер все още е в сила, Карол — каза й Рита късно следобед, влизайки с чаша ароматно кафе в кабинета й. — Джордж и аз много ще се радваме, ако дойдеш — настоя тя с умоляващ поглед.

Карол се отпусна на страничните облегалки на стола си и въздъхна. Денят за нея беше дълъг и потискащ.

— Благодаря ти, Рита, но изобщо нямам намерение да празнувам. Боя се, че хващам грип, тъй че вероятно ще прекарам Бъдни вечер с чаша грог в леглото.

Рита се намръщи.

— Това изобщо не е извинение!

Но Карол остана непреклонна пред многобройните й увещания и молби — дори заплахи — и най-сетне секретарката й напусна натъжена кабинета.

Около три часа Карол облече палтото си и незабелязано от другите се измъкна от службата. Но и в дома си не намери търсеното спокойствие — даже украсената елха й се стори грозна и нелепа и не на мястото си. Прииска й се да смъкне и да разкъса гирляндите и играчките и сигурно щеше да го направи, ако не й липсваше енергия за това. Облече отново палтото си и отиде да вечеря в ресторанта.

Розмари, познатата й келнерка, я покани на празнична вечеря у тях и Карол, докато се усети, прие поканата. Тайно изтри една сълза от ъгълчето на окото си. Ужасно беше да се чувстваш сам в ден като днешния! С мъка потисна риданията си.

— Добре ли си, скъпа? — Розмари я гледаше загрижено.

Хванала съм грип, това е всичко — успокои я Карол.

— Е, тогава най-добре е да се прибереш вкъщи, да изпиеш един аспирин и да си легнеш — посъветва я келнерката.

Карол кимна, прикри с ръка устата си и бързо напусна ресторанта, преди да избухне в сълзи.

Прекара сама и новогодишната нощ. Отвори бутилка шампанско и си позволи лукса след втората чаша да помечтае за Скот Уайлдър — нещо, което през последния месец най-строго си бе забранила да прави. Беше вече се примирила с обстоятелството, че е влюбена в мъж, който не отвръща на любовта й. И все пак, с какво удоволствие би го срещнала отново!

И внезапно на Карол й хрумна, че сега тя трябва да вземе инициативата. Ще му продаде фирмата си — защо не в края на краищата? Цялото й удоволствие от работата й в нея се беше изпарило безвъзвратно. Бяха я възпирали само гордостта и упорството й, а сега съпротивата й срещу неговото предложение й се струваше смешна и глупава.